Римляни 1:16-17


ТЕМАТА НА ПОСЛАНИЕТО

от Карл Барт

1:16-17

Защото не се срамувам от благовестието Христово; понеже е Божия сила за спасение на всеки, който вярва – първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: “Праведният чрез вяра ще живее.”

Не се срамувам. Благовестието нито изисква човек да бъде въвлечен в конфликта на религиите или философиите нито го задъжава да се държи настрани от тези спорове. Обявявайки ограниченията на познатия свят чрез друг, непознат, благовестието не влиза в съревнование с множество опити да затвори в познатия свят някаква повече или по-малко непозната и по-висша форма на съществуване  и да я направи достъпна за хората. Благовестието не е една истина сред други истини. Вместо това то поставя една въпросителна срещу всички истини. Благовестието не е врата, а панта. Човекът, който разбира неговото значение е отделен от всяка борба понеже е въвлечен в една борба с всичко, дори със самото съществуване. Тревогата за победата на евангелието – т.е. християнската апологетика – е безсмислена, понеже благовестието е победата, чрез която светът е победен. Чрез благовестието целият конкретен свят е отречен и установен. То не изисква представители надарени с чувство на отговорност понеже то е толкова отговорно за тези, които го прогласят колкото и за тези, на които е прогласявано. То е адвокатът и на двете. Нито пък за благовестието е необходимо Павел да стои сред духовната космополитност на Рим; макар че той може, разбира се, да влезе  в града без да се срамува и ще влезе в него като човек, който е бил утешен чрез благовестието. Бог не се нуждае от нас. Наистина ако Бог не беше Бог Той би се срамувал от нас. Ние във всеки случай ние не можем да се срамуваме от Него.

Благовестието за Възкресението е Божията сила, Неговата virtus (Вулгата), откриването и разбирането на Неговото значение, Неговото ефектовно върховенство над всички богове. Благовестието за Възкресението е действието, върховното чудо, чрез което Бог, непознатият Бог обитаващ в непристъпна светлина, Светият, Създателят и Изкупителят изявява Себе Си: Това тогава, което почитатте без да знаете това ви прорповядвам (Деяния 17:23).  Няма божественост оставаща от тази страна на възкресението; няма божественост, която обитава в храмове направени с ръце или на която се служи с ръце; няма божественост, която ИМА НУЖДА ОТ НЕЩО, никакъв химн на пропаганда (Деяния 17:24-25) не може да бъде Бог. Бог е непознатият Бог и именно понеже е непознат Той дава дишане и живот и всичко. Следователно Божията сила не може да бъде открита нито в света на природата нито в душите на хората. Тя не може да бъде объркана с никава висша, превъзнесена сила, позната или познаваема. Божията сила не е най-висшата от наблюдаемите сили, нито пък е тяхната сума или извор. Бивайки напълно различна тя е КРИЗАТА на всяка сила, тази, чрез която всяка сила се измерва и чрез която се казва, че е едновременно нещо и нищо, нищо и нещо. Тя е тази, която привежда всички тези сили в движение и определя тяхната вечна почивка. Тя е Първичната Причина, чрез която те всички изчезват, краят, чрез който те всички са устаноявявани. Божията сила не стои нито отстрани нито над – свръхестествено! – тези ограничени и ограничаващи сили. Тя е чиста и върховна и отвъд всички тях. Тя не може нито да бъде заменена с тях  нито съотнесена към тях и освен с най-голяма предпазливост, тя не може дори да бъде сравнена с тях. Твърдението, че Исус е Христос (1:4) е, в най-стриктиния смисъл на думата, едно твърдение лишено от съдържание, което не може да бъде разбрано от нас. Поставянето на Исус като Христос се случва в Духа и трябва да бъде разбрано чрез Духа. То е себедостатъчно, неограничено и верно само в себе си. И освен това то е това, което е винаги ново, решаващият фактор и повратната точка в човешкото разбиране за Бога. Това е което е предавано между Павел и неговите слушатели. Цялата дейност на християнската общност – нейното учение, етика и поклонение – е стриктно свързана с прогласяването и приемането на това благовестие. Но дейността на общността е свързана с благовестието единствено дотолкова доколкото то е един кратер от експлозията на снаряд, който не желае да бъде повече от една празнота, в която благовестието открива себе си. Хората на Христос, Неговата общност, не познават свещен свят или дело или нещо съществуващо само по себе си: те познават единствено тези думи, дела и неща, които чрез своето отрицание са знаци на Светия. Ако нещо християнско (!) не е свързано с благовестието то е човешки вторичен продукт, едно опасно религиозно оцеляване, едно заслужаващо съжаление погрешно разбиране. Понеже в този случай съдържанието би било заменено за една празнота, една изпъкналост за вдлъбнатина, положително за отрицателно и характермния знак на християнството би станал знак за себедостатъчност, а не за липса на надежда. Ако се настоява на това се появява вместо общност на Христос, християнство, един неефективен мирен пакт или компромис със съществуването, който, движейки се в собствения си момент, лежи от тази страна на възкресението. Тогава християнството ще изгуби всяка връзка с Божията сила. Когато това се случи благовестието, дотогава отдалечено от всеки съперник, бива притиснато сред другите религии и философии на този свят. Притиснато понеже ако човек трябва да задоволи своите религиозни нужди, ако трябва да се заобиколи с удобни илюзии за своето познание за Бога и особено за своето единение с Него – е, светът прониква много по-дълбоко в подобни неща отколкото едно християнство, което погрешно разбира себе си и от такова благовестие ние имаме добра причина да се срамуваме.

Но Павел говори за силата на НЕПОЗНАТИЯ Бог, за неща, които око не е видяло и ухо не е чуло нито е дохождало на сърцето на човек. От едно такова благовестие той няма да се срамува.

Божията сила е сила за спасение. В този свят хората са затворници. На практика колкото повече се убеждаваме в ограничения характер на възможностите, които са отоврени за нас тук и сега толкова по-ясно става, че ние сме по-далеч от Бога, че нашето бягство от Него е по-цялостно (1:18) и последиците от това бягство по-големи (1:24) отколкото някога сме предполагали. Хората са господари сами на себе си. Тяхното единство с Бога е било разбито толкова пълно, че те не са в състояние дори да започнат неговото възстановяване. Техния грях е тяхната вина; тяхната смърт е съдбата им; светът им е безформен и шумен хаос, един хаос на силите на природата и на човешката душа; животът им е една илюзия. Това е ситуацията, в която се намираме. Следователно въпросът: “Тогава има ли Бог?” е напълно уместен и всъщност неизбежен! Но отговорът на този въпрос т.е. нашето желание да разберем света в неговата връзка с Бога трябва да следва или от една престъпна арогантност на религията или от окончателното разбиране на истината която лежи отвъд раждането и смъртта – разбирането с други думи, което произлиза от Бога. Когато проблемът бъде формулиран по този начин става очевидно, че точно както истинските монети могат да бъдат подозирани докато в обръщение има фалшиви така и разбирането, което произлиза от Бога не може да тече свободно докато арогантността на религията не бъде премахната. Благовестието отваря възможността за това окончателно разбиране и ако тази възможност бъде реализирана всички предокончателни разбирания трябва да бъдат изтеглени от обръщение. Благовестието говори за Бога такъв какъвто Той е: то се занимава с Него Самият и единствено с Него. То говори за Създателят, Който ще бъде и наш Изкупител и за нашият Изкупител, Който ще бъде наш Създател. То е изпълнено с нашето цялостно обръщение; понеже то обявява трансформацията на нашата тварност в свобода. То прогласява прощението на нашите грехове, победата на живота над смъртта, на практика възстановяването на всичко, което е било изгубено. То е сигналът на последната пожарна аларма на идващия нов свят.

Но какво означава всичко това? Така както сме свързани със света ние не можем да разбрем тук и сега. Ние можем единствено да приемем благовестието понеже благовестието създава един спомен за Бога, който схваща неговия смисъл. Светът остава свят и човекът остава човек дори и благовестието да бъде прието. Целият товар на греха и цялото проклятие на смъртта все още тежат върху нас. Не трябва да се заблуждаваме: реалността на сегашното ни съществуване продължава такава каквато си е! Възкресението, което е изхода, също така ни държи вътре понеже то е едновременно една бариера така както е и изход. Все пак “Не”-то, с което се срещаме е “Не” на Бога. И следователно нашето истинско ограничение е нашето истинско утешение в бедата. Бариерата очертава границата на една нова страна и това, което разтваря цялата мъдрост на света също така я установява. Именно понеже Божието “Не” включва всичко то е също така и Неговото “Да.” Следователно в Божията сила ние имаме един изход, една врата, една надежда; и дори и в този свят ние имаме една възможност да следваме тесния път и да правим всяка малка стъпка с едно “отчаяние, което е истинската ни утеха” (Лутер). Затворникът става надзирател. Държан на своя пост толкова здраво колкото и затворникът в своята килия той гледа раждането на деня На стражата си ще застана, ще се изправя на кулатаи ще внимавам да видя какво ще ми говори Той и какво да отговоря на изобличителя си. Господ ми отговори: Напиши видението и го изложи ясно на дъсчици, за да може да се чете бързо. Защото видението се отнася за едно определено бъдещо време, но бърза към изпълнението си и няма да излъже; ако и да се бави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее. (Авакум 2:1-3.

Благовестието изисква вяра. Единствено за този, който вярва то е Божията сила за спасение. Следоватлно то не може нито да бъде директно предадено нито директно схванато. Христос е бил изявен като Боижий Син – чрез Духа (1:4). Духът е отричане на директна непосредственост. Ако Христос е самият Бог Той трябва да бъде непознаваем понеже директното познание е характеристика на един идол (Кирекегор). Толкова нова, толкова нечувана, толкова непозната в този свят е Божията сила за спасение, че тя може да се появи сред нас, да бъде приета и разбрана от нас единствено като едно противоречие. Благовестието не обяснява и не препоръчва само себе си. То не преговаря и не моли, не заплашва и не дава обещания, то се отдръпва винаги когато не е слушано заради самото себе си. Вярата се насочва към невидимите неща. Наистина единствено когато това, което е вярвано е скрито това дава една възможност  за вяра. И освен това, най-дълбоко скрити са тези неща, които най-ясно противоречат на очевидната опитност на сетивата. Следователно когато Бог оживотворява, Той убива, когато оправдава вменява вина, когато води към небето, той хвърля в ада (Лутер).

Благовестието за спасение може да бъде единствено вярвано; то е въпрос единствено на вяра. Вярата е преклонение в присъствието на Божественото инкогнито; то е любовта на Бога съзнаваща качествената разлика между Бога и човека и между Бога и света; то е утвърждаването на възкресението като фокусна точка на света и следователно то е утвърждаването на Божието “Не” в Христос, на счупеното спиране в Божието присъствие. Този, който знае, че света е обвързан от една истина, която му противоречи знае, че сам е обвързан от една воля, която му се противопоставя; този който, знаейки твърде добре, че трябва да се задоволи да живее с това противоречие и да не се опитва да избяга от него намира за трудно да рита срещу остен (Овърбек); този, който накрая прави една публична изповед за противоречието и решава да основе живота си върху него – той е вярващ. Вярващият е човек, който поставя своето упования в Бога, в самия Бог и единствено в Бога; това означава, човекът който схващайки Божията вярност в самият факт, че той е поставен в една реалност, която противоречи на посоката на този свят среща Божията вярност с отговаряща вярност и с Бога казва: “Все пак” и “Независино от това.” Вярващият открива в евангелието Божията сила за спасение, лъчите, които показват идването на вечното блаженство и смелостта да стои и да наблюдава. Все пак това откриване е един свободен избор между скандала и вярата, един избор който му е представян винаги, навсякъде и във всеки един момент. Дълбочина на чувствата, сила на убежденията, напредък в разбирането и в моралното поведение не са нищо повече от неща, които съпътстват раждането на вярата. Бивайки от този свят те са сами по себе си не повече от маловажни знаци за появата на вярата. И освен това като знаци за повявата на вярата те не са позитивни фактори, етапи в делото на очистването, чрез които в този свят е направено място за това, което е отвъд него. Следователно вярата никога не е идентична с “благочестивост” без значение колко чиста и колко деликатна. Дотолкова доколкото “блогчестивостта” е един знак за появата на вярата тя е такава като премахване на всички останали конретни неща и най-вече като премахване на самата себе си. Вярата живее сама по себе си понеже тя живе от Бога. Това е Centrum Paulinum(Бенгел).

Няма човек, който не трябва да вярва или който не може да вярва. Нито евреинът нито гъркът са отделени от благовестието. Поставяйки една въпросителна срещу целия курс на този свят и неговата неизбежност благовестието директно занимава всеки човек. Толква сигурно колкото нито един човек не е отделен от универсалната въпросителност на човешкия живот толкова сигурно никой не е изключен от Божието противоречие, което е в Христос, чрез което тази въпросиелност се стреми да направи себе си позната на човеците.

Евреинът, религиозният и цъковният човек е, това е вярно, ПЪРВИЯТ, който е призован да направи изборът; това е така понеже той съвсем естествено стои на границата на този свят и в точката, в която пресичането чрез новата равнина (1:4) трябва да бъде видяно истински (2:17-20; 1:2; 9:4-5; 10:14-15). Но предимството на евреина не му дава първенство. Проблемът ”религия или не-религия” – да не говорим за проблемът “църквата или света” – не е вече един фундаментален проблем. Възможността за чуването наблаговестието е толкова универсална колкото е и отговрността да бъде          чуто и колкото е обещанието дадено на тези, които го чуват.

В благовестието е открита великата, универсална тайна на Божията праведност, която тежи на всеки човек от всеки ранк. В Христос съгласието на Бога със Себе Си  – толкова тъжно поставяна под въпрос по целия свят както сред евреите така и сред гърците – е изведено на светло и почетено. Това, което хората от тази страна на възкресението наричат “Бог” по най-характерен начин не е Бог.  Техният “Бог” не изкупва своето творение, но винаги дава зелена светлина за нечестието на човеците; не заявява, че е Бог, но е пълно утвърждаване на посоката на света и на човека. Това не може да бъде толерирано понеже, независимо от най-високите почести, които му принасяме за негово украшение, той на практика е “не-Бог”. Викът за бунт срещу един такъв бог е по-близък до истината отколкото е философията, с която човека се заема да го оправдае. Единствено понеже те не притежават нищо по-добро, единствено понеже не могат да съберат смелост да се отчаят, по-голямната част от хората от тази страна на възкресението избягват да изпаднат в крещящ атеизъм. Но в Христос Бог говори такъв какъвто е и наказва “не-Бога” на всички тези измами. Той утвърждава Себе Си като отрича нас такива каквито сме и света такъв какъвто е. В Христос Бог предлага Себе Си да бъде познат като Бог отвъд нашите прегрешения, отвъд нашето време, неща и хора; да бъде познат като Освободител на затворниците и следователно като смисълът на всичко, което е – на практика, като Творец. Той заявява, че е наш Бог като създава и поддържа дистанцията, чрез която ние сме разделени от Него; Той изявява своята милост като създава Своята КРИЗА и ни поставя под осъждение. Той гарантира нашето спасение като заявява, че желае да бъде Бог и да бъде познат като Бог – в Христос; Той ни оправдава оправдвайки Себе Си.

От верността се разкрива Божията праведност т.е. от Неговата верност към нас. Самият Бог не е забравил човекът; Създателят не е изоставил творението. Макар тайната да е била държана в тишина векове наред и ще бъде пазена в тишина (16:25); макар хората да продължат да предпочитат своя “не–Бог” пред Божественият парадокс; макар изявата на това, което не може да бъде познато да е невъзможността, пред която единствено безумните не са ужасени все пак верността на Бога към човека продължава да стои; продължава да стои и това цялостно съгласие между Божията воля и това, което човекът, копнеещ да бъде освободен от самият себе си също тайно желае; остава Божият отговор, който ни е даден когато последният човешки въпрос се пробуди в нас. Ние търсим ново небе и нова земя, в които ще живее правдата. Преди да бъдем определени за това очакване ние разбираме Божията вярност. Чрез вяра се открива това, което Бог ни открива чрез своята верност. На тези, които са се отказали от директна комуникация е дадена една комуникация. За тези, които желаят да имат нещо общо с Бога Бог говори. Тези, които вземат върху себе си Божието “Не” сами ще бъдат родени от едно по-голямо Божествено “Да.” Тези, които се трудят и са отеготени ще бъдат освежени. Тези, които не са отблъснали противоречията ще бъдат скрити в Бога. Тези, които честно са позволили да чакат знаят, че трябва и могат да очакват Божията вярност. Тези, които стоят в преколение в Божието присъствие и се пазят от бунт живеят с Бога.

В тях се изпълнява пророчеството – Праведният ще живее чрез верноста (Авакум 2:4). Праведният е затворникът станал тъмничар. Той е пазител на прага на Божията реалност. Няма друга праведност освен тази на човека, който се е поставил под осъждение, от човекът, който е ужасен и се надява. Той ще живее. Той може да очаква истинският живот понеже, разпознавайки, че този живот не е нищо той винаги вижда истинският живот в този живот, винаги очаква нетлението в преминаващото тление. ВЕЛИКАТА невъзможност му е изявила целта и краят на всяка тривиална невъзможност. Той ще живее чрез Божията вярност. Дали казваме от Божията верност или “от вярата на човека” и двете неща са едно и също. Формата, чрез която думите на пророка са били предадени вече сочи и в двете посоки. Ние неизбежно срещаме Божията верност в това “Не” на пророка. Светия Бог, изцяло другия Бог. Във вярата на човека, която ние срещаме в преклонение на тези, които утвърждават “Не”-то и са готови да приемат празнотата и да се движат и чакат в отрицанието. Там където Божията вярност среща човешката вярност там е изявена Неговата праведност. Праведният ще живее.

Това е темата на посланието към римляните.

КЪМ СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.