Римляни 1:8-15


ПОСЛАНИЕТО КЪМ РИМЛЯНИТЕ

от Карл Барт

1:8-15

ЛИЧНИ ВЪПРОСИ

Най-напред благодаря на моя Бог чрез Исус Христос за всички вас за това, че за вашата вяра се говори по целия свят. Понеже Бог, на Когото служа с духа си в благовестването на Неговия Син, ми е свидетел, че непрестанно ви споменавам в молитвите си, като се моля винаги, дано с Божията воля благоуспея най-после сега да дойда при вас. Защото копнея да ви видя, за да ви предам някоя духовна дарба за вашето утвърждаване, и така да се утеша между вас взаимно с вас чрез общата вяра, която е и ваша, и моя.  И желая, братя, да знаете, че много пъти се канех да дойда при вас, за да имам някой плод и между вас, както между другите народи; но досега съм бил възпрепятстван. Имам дълг към гърци и към варвари, към учени и към неучени; и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим.

Ст. 8 Най-напред благодаря на моя Бог чрез Исус Христос за всички вас за това, че за вашата вяра се говори по целия свят. Възкресението е доказало своята сила: има християни – дори и в Рим. И това е станало без никакво лична намеса от страна на Павел. Те са били призовани, който и да им е донесъл призивът на Христос (1:6). Това е достатъчна причина за благодарност. Камъкът е бил отвален от входа на гроба. Словото е свободно да върви по своя път. Исус живее; и Той е в метрополисът на света. Навсякъде християните са чули за това (16:19). Това може да е само една притча, но каква притча. Павел не благодари на Бога за святостта на християниате в Рим или за някакви други човешки предимства, които те могат да имат. Специалната балгодарност или забележителните дела са по-малко важни от факта, че знамето е било забито, че името на Господа е прогласено и прието, че Божието царство е очаквано и прогласявано. Това тогава е вярата: верността на хора срещнали се с верността на Бога. Когато това се случи КРИЗАТА настъпила чрез възкресението  на Исус действа. Обявяването Му за Божий Син дава повод за благодарност. Вратата на Рим е била отворена за Господа както и за Неговият слуга.

Ст. 9-10. Павел от дълго време е имал повече от слаба или формална връзка с ринмските християни: Понеже Бог, на Когото служа с духа си в благовестването на Неговия Син, ми е свидетел, че непрестанно ви споменавам в молитвите си, като се моля винаги, дано с Божията воля благоуспея най-после сега да дойда при вас.

Апостолът принадлежи на тях – наистина той принадлежи на мнозина! (1:14) – така сигурно както принадлежи и на Бога. Духът на този, който е получил и дава свидетелство за Божията благодат и който е изгарян от ревност за Божията чест (1:5) не може да остане странен на духовете на тези, които са били докоснати от същото откровение и разкриване. Той се моли за тях също толкова колкото и за самия себе си. Когато се моли той се моли за тях така както и те се молят за него – освен ако те не са се изморили от борби (15:30). Тези, които никога не са се виждали един друг и чийто пътища никога не са се пресичали притежават в благовестието за спасение една основа за единство. И все пак споделяйки това единство, знаейки, че са в Бога, не е неествесвено те да желаят да се видята един друг ако това им бъде позволено. Но трябва ли да има подобна среща? Необходима ли е? Със сигурност не. Желанието няма директна връзка с Царството на Бога; и Божията воля има пълно предимство. Тя може да съвпадне с човешките желанаия, но може и да не е така. Във всеки случай, правилно е еднствено това, което съвпада с Неговата воля. Междувременно тези, които никога не са се срещали трябва да имат доверие един в друг, но, освен това, те трябва да търсят единствено Божията воля.  Божията воля е разбирана когато вътрешната и външната ситуация истински кореспондират с християнското усещане за правилно (12:2). Отделено от това разбиране изпълнението на човешките желания  е немислимо.

Ст. 11-12 Защото копнея да ви видя, за да ви предам някоя духовна дарба за вашето утвърждаване, и така да се утеша между вас взаимно с вас чрез общата вяра, която е и ваша, и моя. Това е добра причина за павловият копнеж. Когато пилигрими по Божиите пътища се срещнат един друг те има какво да си кажат. Човек може да бъде от полза за друг човек не понеже желае да бъде важен, не понеже притежава вътрешна богатство на душата, не поради нещо, което той е, а поради това, което той не е. Неговата важност маже да се състои в неговата бедност, в неговите желания и страхове, в неговото очакване и бързане, в насоката на цялото му същество към това, което лежи отвъд неговия хоризонт и отвъд неговата сила. Важността на един апостол е негативна, а не позитивна. В него празното става видимо. И поради тази причина той е нещо за останалите: той е спосбен да споделя благодат с тях, да насочва вниманието им и да ги утвърди в очакване и в обожание. Духът дава благодат чрез него. Не притежавайки нищо той няма какво свое да предложи и така колкото повече дава толкова повече получава; и колкото повече получава толкова повече дава. Следователно християните не задават един на друг въпроса: “Получи ли от мен?” или “Получих ли от теб?” Понеже никой не притежава нещо нищо не преминава от единия към другия. Достатъчно е, че каквото е, е – над нас и зад нас и отвъд нас. Вярата е благовестието на вярата, съдържанието на вярата, Божията верност – това, в цялата човешка  крехкост и страдание, с които сме заобиколени, дава еднакво утешение както на новака така и на този, който вярва отдавна. Макар че връзката е утвърдена в себе си като нещо празно и тривиално ние плачем за нея, понеже желаем да сплетем ръце  хлопйки на вратите на Божието Царство и заедно да бъде движени от Неговия Дух.

Ст. 13 И желая, братя, да знаете, че много пъти се канех да дойда при вас, за да имам някой плод и между вас, както между другите народи; но досега съм бил възпрепятстван.  Много пъти Павел е възнамерявал да отиде  в Рим, за да задовли своя копнеж и добре познатия копнеж на християните, които живеят там. Но все още не е постигнат никакъв напредък в това. И понеже делото на живота му е да сади на девствена почва (15:20-22) никога не му е било позволено да избера пътя, който води към Рим. Все пак неговото желание и намерение да пожъне където не е сял и да бере там където са орали други остава. Но Божията воля (1:10) все пак не е напрвила това възможно.

Ст. 14-15 Имам дълг към гърци и към варвари, към учени и към неучени; и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим. Павел е подчинен на една дисциплина (1:1), дисциплина, която ограничава личните му желания и правейки това създава една възможност за тяхното осъществяване. Ако се появи сгоден случай той би бил способен да осъществи своето служение с малко терпет в културното и религиозно космополитно римско общество така както той бил изправен пред грубата глупост на Икония и Листра. Той не е ограничен от никаква културна или географска граница. И освен това неговият водещ принцип да говори единствено там където благовестието още не е било чувано не е един закон на мидяните и персите – наистина никой не може да твърди, че вече е чувал благовестието. Дори християните в Рим са включени в числото на езичниците, за която служба той е бил определен. Той желае да им говори стари и нови неща и това, което е старо и познато е все още непознато понеже никога не може да бъде добре запомнено (15:15). Междувременно все пак единствено достъпно е писаното слово. Следователно той трябва да го използва по най-добрият начин, за да могат заедно да чукат по вратите на Царството и заедно да вървят към него.

КЪМ СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.