Римляни 1:1-7


ПОСЛАНИЕ КЪМ РИМЛЯНИТЕ

ВЪВЕДЕНИЕ

АВТОРЪТ И НЕГОВОТО ПОСЛАНИЕ

от Карл Барт

1:1-7

Павел, слуга на Исус Христос, призован за апостол, отделен да проповядва благовестието от Бога (което отнапред Той беше обещал чрез пророците Си в святите Писания)  за Неговия Син, нашия Господ Исус Христос, Който по плът се роди от Давидовото потомство, а по Дух на святост беше обявен със сила като Божий Син чрез възкресението от мъртвите; чрез Когото получихме благодат и апостолство и в Неговото име да привеждаме в послушност към вярата човеци от всички народи; между които сте и вие, призовани от Исус Христос; до всички в Рим, които са възлюбени от Бога, призовани да бъдат светии: Благодат и мир да бъдат с вас от Бога, нашия Отец, и Господ Исус Христос.

Павел, слуга на Исус Христос, призван да бъде апостол. Тук няма “гений радващ се на собствените си съзидателни способности” (Зиндел). Човекът, който сега говори е емисар, задължен да изпълни своята служба, служител на своя Цар; един слуга, не господар. Без значение колко велик и важен човек може да е бил Павел основната тема на неговата мисия не е в него, а над него – недостижимо далечна и неизразимо странна. Неговото призвание за апостолство не е един познат епизод в личната му история: Призивът да бъдеш апостол е нещо парадоксално лежащо отвъд неговата собствена идентичност (Киркегор). Верно е, че Павел е винаги себе си и се движи по същата земя, по която стъпват и останалите хора. Но  в противоречие със себе си и за разлика от всички останали той е призован от Бога и изпратен. Да го наречем ли тогава фарисей? Да, един фарисей “отделен”, изолиран и различен. Но той е фарисей на един по-висш ред. Направен също като всички останали хора, един камък, който по никакъв начин не се различава от другите камъни, все пак в своето отношение към Бога – и единствено в това – той е уникален. Като апостол – и единствено като апостол – той не се намира в органична връзка с човешкото общество, той може да бъде виждан единствено като едно изключение, не, по-скоро, като една невъзможност. Позицията на Павел може да бъде оправдана единствено като почиваща в Бога и думите му могат да бъдат приети както заслужаващи доверие единствено така понже те са толкова невъзможни за директно разбиране колкото е и самият Бог. Поради тази причина той си позволява да се обърне към другите, да изисква да бъде чут без да се страхува, че може да издигне себе си или че може да се приближи твърде много до своите слушатели. Той се обръща единствено към Божия авторитет. Това е основата на неговият авторитет. Този и никой друг.

Павел е избран да носи Божието благовестие. Заповядано му е да предаде на човеците нещо съвсем ново и безпрецедентно, радостно и добро – Божията истина. Да, именно Божията! Благовестието не е едно религиозно послание, което разказва на хората за тяхната божественост или им казва как могат да станат божествени. Благовестието изявява един Бог изцяло различен от хората. Спасението идва до тях чрез Него понеже те са, като хора, неспособни да знаят за Него и понеже нямат правото да изискват каквото и да е от Него. Благовестието не е едно нещо сред многото други, което може директно да бъде придобито и разбрано. Благовестието е Словото на Първичния Произход на всички неща, Словото, което, понеже винаги е ново, трябва винаги да бъде приемано с един нов страх и трепет. Следователно благовестието не е едно събитие, не е едно преживяване, не е една обективно разбиране на това, което око не е видяло и ухо не е чуло. Това, което се изисква от хората е повече от внимание, разбиране или симпатия. То изисква участие, схващане, съ-участие; понеже това е една комуникация, която предполага вяра в живия Бог и която съдава това, което предполага. Това е благовестието на Бога – обещаното отпреди. Благовестието не един натрапник в днешния ден. Така както семето на вечността е в плода на времето значението и зрелостта на историята е в изпълнението на прочеството. Благовестието е Словото изговорено от пророците от незапомнени времена, Словото, което сега може да бъде прието и сега трябва да бъде прието. Такова е балговестието, с което е бил натоварен апостолът. Чрез него думите му получават авторитет, но и чрез него това, което той говори ще бъде съдено. Думите на пророците, задълго държани под ключ и катинар сега са освободени. Сега е възможно да чуем това, което Еремия, Йов и проповедникът Соломон са прогласявали преди толкова време. Сега можем да чуем и разберем написаното, понеже имаме “вход към Стария завет” (Лутер). Следователно човекът, който сега говори стои здраво върху една история, която е била разгръщана и разбирана по различен начин: “От самото начало той изявява честта падаща се на иноватора. (Шларер).

Исус Христос е нашият Господ. Това е благовестието и значението на историята. В него два свята се срещат и се разделят, две равнини се пресичат, едната известна, а другата неизвестна. Известната равнина е Божието творение, паднало от общение с Него и следователно равнината на “плътта” нуждаеща се от изкуплнение, светът на хората, на времето и на нещата – нашия свят. Тази позната равнина е пресечена от друга, която е незивестна – светът на Отца, на Първичното Творение и на окончателното Изкупление. Връзката между нас и Бог, между нашия свят и Неговия свят настоява за признание, но линията на пресичане не е самоочевидна. Точката на линията на пресичане, в която връзката става забележима и забелязана е Исус. Исус от Назарет, историческият Исус – роден от семето на Давид по плът. Името Исус дефинира една историческа поява и посочва точката където неизвестният свят среща известния. Това не означава, че в тази точка времето, нещата и човека са в себе си издигнати над другото време, другите неща и останалите хора, а че те са издигнати дотолкова доколкото служат, за да дефинират околността на точката, в която тайната линия пресичаща времето и вечността, конкретното случващо се и първиния произход, човека и Бога, става видима. Годините от 1 до 30 от новата ера са епохата на откровението и откриването; ерата, която, както е показано по отношение на Давид, поставя една нова странна  и божествена дефиниция за всяко време. Конкретността на годините 1-30 е разтворена чрез Божията дефиниция понеже тя прави всяка епоха едно потенциално поле на откровение и разкриване. Точката на линяита на пресичане не е по-отдалечена от познатата развнина отколото е непознатата равнина, чието съществуване тя прогласява. Лъчезарността или по-скоро кратера в точка където е паднал един снаряд, празнотата, чрез която точката на линията на пресичане се изявява в конкретния свят на историята не е – макар че е наречена животът на Исус – този друг свят, който докосва нашия свят в него. Дотолкова доколкото нашия свят е докоснат в Исус от другия свят възможността за директно наблюдение като история, време или нещо изчезва. Исус е бил изявен като Божий Син със сила от Светия Дух чрез възкрсенетото от мътвите. В тази декларация и обявяване, които лежат отвъд една историческа дефиниция лежи истинската значимост на Исус. Исус като Христос, като Месията, е Краят на Историята; и Той може да бъде схванат единствено като един Парадокс (Киркегор), като Победител (Блумхарт), като Първична История (Овърбек). Като Христос Исус е равнината, която лежи отвъд нашето разбиране. Равнината, която ни е известна Той пресича вертикално отгоре. В историята Исус като Христос може да бъде разбран единствено като Проблем или Мит. Като Христос Той носи света на Отца. Но тези, които стоят в този конкретен свят не знаят нищо и са неспособни да знаят каквото и да е за този друг свят. Все пак възкресението от мъртвите е трансформацията; обявяването на тази точка отгоре и на кореспондиращата точка отдолу. Възкресението е откровението; откриването на Исус като Христос, появяването на Бога. И на присъствието на Бог в Исус.  Възкресението е появята на необходимостта ot отдаване слава на Бога, на справянето с това, което е неизвестно и не може да бъде наблюдавно в Исус, разпознаването Му като Парадокс, Победител и Първична История. Във възкресението новия свят на Светия Дух докосва стария свят на плътта, но го докосва така както една тангента докосва кръг т.е. без да го докосва. И именно понеже тя не го докосва тя го докосва като негова граница – като новия свят. Следователно възкресението е една поява в историята, която се случва извън портите на Ерусалим в 30 година от новата ера и “се случва” дотолова доколкото е била открита и разпозната. Но дотолкова доколкото случването е било обусловено от Възкресението дотолкова т.е. доколкото то не е било “случване,” откриване или признаване, които обуславят неговата необходимост, поява и откровение, Възкресението изобщо не е едно събитие в историята.

Исус е бил обявен за Божий Син. Той е обявил себе Си и е бил разпознат преди първия ден на Възкресенито и напълно сигурно след него. Това изявяване, че Човешкия син е Божия Син, е значението на Исус и отделен от него Исус няма повече значение или незначиателност отколкото могат да бъдат свързани с някой обикновен човек, предмет или период  от историята сам по себе си.

Макар да сме познали Христос по плът повече Го не познаваме.  Това, което Той е бил Той е. Но това, което Той е подчертава това, което е бил. Няма смесване или преплитане на Бога като човек – няма издигане на човешкото като божествено, няма изтичане на Бога в човешката природа. Това, което ни докосва – и все пак не ни докосва – в Исус Христос е царството на Бога, Който е едовременно Създател и Изкупител. Божието царство е станало действително и е наближило. И този Исус Христос е нашият Господ. Чрез Неговото присъствие в нашия свят и в нашия живот ние сме били разтворени като хора и установени в Бога. Насочвайки очите ни към Него, нашият напредък е бил спрян – и ние сме приведени в движение. Ние чакаме и бързаме. Понеже Исус е Господ на Павел и на римските християни думата “Бог” не е една празна дума в посланието към римляните.

От Исус Христос Павел е приел благодат и апостолство. Благодатта е неразбираемият факт, че Бог има благоволение към човеците и че човекът може да се радва в Бога. Единствено когато благодатта бъде разпозната като неразбираема тя е благодат. Следователно благодатта съществува единствено когато наблюдаваме Възкресението. Благодатта е дарът на Христос, Който изявява бездната разделяща Бога и човека и изявявайки я, я премахва. Но понеже Бог познава хората отначало и е познаван от тях в Своето неоткриваемо могъщество Божият човек неизбежно трябва да се обърне към своите съ-човеци като един “емисар” Понеже нужда ми се налага; понеже горко и ако не проповядвам (1 Коринтяни 9:16).

И все пак разликата между Павел и другите християни може да бъде въпрос единствено на степен. Понеже там където е Божията благодат хората участват в трансформирането на времето и на нещата, във Възкресенето – без значение колко въздържано и с какъв скептицизъм те го прогласяват. Там където е Божията благодат човекът  самото съществуване на света и самото съществуване на Бога става въпрос и една надежда, с които и за които човекът трябва да се бори. Понеже сега ние не се занимаваме с пропагандирането на едно убеждение или с налагането му на другите; благодатта означава да свидетелствуваме за Божията вярност, която един човек намира в Христос и която когато е срещната и разпозната изисква една кореспондираща вярност от страна на човека на Божията вярност – вярата, т.е., която приема благодат сама по себе си е едно изискване за покорство и сама изисква покорство от останалите. Така изискването е един призив, който просветлява и издига за действие; тя носи със себе си една мисия, отвъд която не е възможна никоя друга мисия. Понеже името на Този, в Когото се срещат и се  разделят двата свята трябва да бъде почетено и за тази мисия благодатта дава пълен авторитет понеже хората биват рзбити от нея. (ст. 2).

Същият Бог, Който е направил Павел апосотл на езичниците (1:1) също така е извикал и римляните в служба на Своето настоящо и идващо царство. Като хора призовани към светост те вече не принадлежат на себе си или на стария свят, който преминава. Те принадлежат на Този, Който ги е призовал. Не само за Павел, но и за тях, Човешкият Син е бил изявен като Божий Син чрез силата на Възкресението. Те също, тук и сега, са били взети в плен познавайки едно велико страдание и една велика надежда. По този начин те също са били отделени и изолирани за Бога. Те също така са били направени нови от благодатта и мира на Бога Отца и Господ Исус Христос. Нека това да се явява винаги ново! Нека техният мир да бъде тяхното смущение и тяхното смущение да бъде техният мир! Това е началото, темата и краят на посланието към римляните.

КЪМ СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.