Писание, Традиция и традиции


ПИСАНИЕ, ТРАДИЦИЯ И ТРАДИЦИИ

(Документ създаден през 1963 от Комисията за вяра и ред към Световния Съвет на Църквите)

Въведение

38. Събрали сме се в Монреал, делегати от църкви с различен произход и истории. И все пак, независимо от тези различия, ние откриваме, че сме способни да се срещнем едни други с вяра и надежда положени в един Баща, Който чрез Своя Син Исус Христос е изпратил Светия Дух да води хората към единство един с друг и с Него. На основата на тази вяра и надежда и в този контекст на обща молитва към един Бог Отец, Син и Свети Дух ние отново изучаваме заедно проблемът за едната Традиция и множеството традиции и независимо от факта на нашето разделения сме открили, че можем да говорим един с друг и да растем във взаимно разбиране. Тази секция горещо препоръчва за изучаване от Църквите Отчета на богослвоската Комисия за “Трдицията и традициите”, който е основния документ по темата.

39. В нашия отчет ние правим разграничение между няколко различни значения на думата традиция. Ние говорим за Традицията (с главно Т) традиция (с малко т) и традиции. Под Традиция ние разбираме самото благовестие, предавано от поколение на поколение в и чрез църквата, Самият Христос присъстващ в живота на Църквата. Под традиция се има в предвид традиционен процес. Терминът традиции е използван в двояк смисъл и показва както разликите във формите на изразяване така и това, което ние наричаме конфесионални традиции, например лутеанска традиция или реформирана традиция. Във втората част на нашия отчет думата се появява и в един трети смисъл когато говорим за културни традиции.

40. Нашият отчет съдържа три подсекции. Първата разглежда въпросът за връзката на Традицията с Писанието виждано като писмено пророческо и апостолско свидетелство за Божието действие в Христос, чийто авторитет ние всички приемаме. Въпросът на втората секция е  проблемсът за едната Традиция и многото традиции в християнството така както те са се развивали в процеса на църковната история. Третата разглежда новите проблеми повдигнати от живота на по-младите църкви и на църквите на запад относно пренасянето на християнската Традиция в нови култури и езици.

41. Част I беше дискутирана и одобрена като цяло. Поради липса на достатъчно време не беше възможно това да бъде направено също толкова детайлно с части II и III. Като цяло ние ги препоръчваме за изучаване.

I. Писание, Традиция и традиции

42. Като християни всички ние с благодарност признаваме, че Бог се е  открил в историята на Божиите хора в Стария завет и в Исус Христос, Неговия Син, Посредника между Бога и човека. Божията милост и Божията слава са началото и краят на нашата собствена история. Свидетелството на пророците и апостолите са дали Традицията на Неговото откровение. Даденото веднъж завинаги откриване на Исус Христос вдъхновило апостолите и учениците свидетелствуват за откровението дадено в личността и делото на Христос. Никой не е могъл и никой не може “да нарече исус Господ освен чрез Светия Дух” (1 Коринтяни 12:3). Устната и писмената традиция на пророците и апостолите под водителството на Светия Дух довела до формиране на Писанието и до канонизирането на Стария и Новия Завет като Библия за църквата. Самият факт, че Традицията предшества Писанията говори за значението на традицията, но също и за Библията като съкровището на Божието Слово.

43. Библията поставя проблемът на Традицията и Писанието по повече или по-малко имплицитен начин. Историята на християнското богословие ясно показва това. Докато в ранната църква връзката не е била виждана като проблемна от времето на Реформацията “Писанието и Традицията” са били противопоставяни в диалога между римокатолическото и протестантското богословие. От римокатолическа страна традицията като цяло е била разбирана като Божията истина, която не е открита единствено в светите Писания, но и предадена устно. Протестантската позиция се е състояла в един призив единствено към светите Писания като непогрешим и достатъчен авторитет за всичко свързано със спасението, на който трябва да бъде подчинена всяка човешка традиция. Гласът на Православната църква доскоро не е бил чуван в тези западни дискусии.

44. Поради различни причини сега става необходимо да преразгледаме тези позиции. Ние съзнаваме по-добре, че живеем в различни изповедлани традиции т.е. ако можем да се изразим парадокслано: “За моята църква е традиция да не обръща никакво вниманаие на тардицията.” Историческото изследване и не на последно място срещата на църквите в екуменическото движение ни е довела до осъзнаването, че прогласяването на благовестието винаги е неизбежно културно обусловено. Ние също така разбираме, че в римокатолическото боголсовие концепцията за традиция е преминала през серизно преосмисляне.

45. В нашата настояща ситуация ние желаем да разгледаме проблемът за Писанието и Традицията или по-скоро това за Традицията и Писанието. Следователно ние желаем да предложим следното твърдение като един верен начин за преформулиране на въпроса. Нашата начална точка е, че ние всички живеем в една традиция, която се връща до нашия Господ и има своите корение в Стария Завет и всички сме задължени на тази традиция тъй като сме приели откритата иситина, благовестието, което е било предавано от едно поколение на друго. Така ние можем да кажем, че съществуваме като християни чрез Традицията на благовестието (paradosis на kerygma) засвидетелствувана в Писанията, предадена в и чрез Църквата чрез силата на Светия Дух. Традицията, разбирана в този смисъл, е актуализирана в проповядването на Словото, в отслужването на тайнствата и поклонението, в християнското учение и богословие и в мисията и свидетелството за Христос чрез живота на членовете на Църквата.

46. Това, което е било предадено чрез процесът на традиция е християнскта вяра, не само като сума от канони, но като една жива реалност предадена чрез действието на Светия Дух. Ние можем да говорим за християнска Традиция (с главно Т), чието съдържание е Божието откровение  и себе-даването на Христос, присъстващ в живота на Църквата.

47. Но тази традиция, която е дело на Светия Дух е въплътена в традиции (в двоякото значение на думата както отнасяща се до разликата във формите на изразяване и до различни общности). Традициите в християнската история са различни по своята форма и все пак свързани с Традицията. Те са израз и представяне на различните исторически форми на едната истина и реалност в Христос.

48. Оценката на традициите представя сериозни проблеми и повдига редица въпроси. Възможно ли е да определим по-конкретно какво е съдържанието на едната Традиция? Как можем да направим разграничение между традициите въплътени в Традицията и единствено човешките традиции? Къде намираме истинската Традиция и къде обеднелите традиции или дори отклоненията на традициите? Традицията може да бъде вярно предаване на благовестието, но също така и негово изопачаване. В тази несигурност ясно се вижда сериозността на проблема свързан с традицията.

49. Тези въпроси изискват търсене на единен критетрий. Това е била една основна грижа на Църквата от самото начало. В Новия Завет ние намираме предупреждения срещу лъжеучения и отклонения от истината на благовестието. За след-апостолскта Църква в критерий се е превърнал призивът към Традицията приета от апостолите. Тъй като тази Традиция е била въплътена в апостолските писания е станало естетвено последните да се използват като един авторитет за определяне къде може да бъде намерена истинската традиция. Сред всичката традиция тези първи записи за Божието откроверние имат едно основно базово значение поради своя апостолски характер. Но гностическата криза през втори век показала, че простото съществуване на апостолски писания не решава проблема. Въпросът за тълкуването се появил веднага щом се появил и призивът за обръщане към писмените документи. Когато канонът на Новия Завет бил окончателно определен и признат от Църквата било още по-естествено да се изпозлва този сборник от писания като незаменим критерий.

50. Традицията в нейната писмена форма като Свето Писание (включващо Стария и Новия Завет) трябвало да бъде интерпретирана от Църквата във всяка нова ситуация. Такива тълкувания на Традицията могат да бъдат открити в кристализирането на традицията, в изповедите, литургичните форми, тайнставата и други форми на поклонение както и в проповядването на словото и в богословското обяснение на учението на Църквата. Едно просто повторение на думите на Светото Писание би било предателство към благовестието, което трябва да бъде направено разбираемо и трябва да съдържа едно предизвикателство към света.

51. Необходимостта от тълкуване повдига отново въпросът за критерия за истинската Традиция. През историята на Църквата критерият е бил търсен в Светите Писания тълкувани правилно. Но каво означава “вярно тълкувание?”

52. Писанието като докумети може да бъде единствено буква. Духът е Господ и Той дава живот. Така ние можем да кажем, че вярното тълкувание (вземайки думата в нейното най-широко възможно значение) е тълкуването, което е водено от Светия Дух. Но това не решава проблема за критерия. Ние достигаме до търсенето на един херменевтически принцип.

53. Различните църкви решават този проблем по различни начини. В някои изповедални традициии приетият херменевтически принцип е, че всяка част от Писанието трябва да бъде тълкувана в светлината на Писанието като цяло. В други ключът е търсен в това, което е разбирано като центъра на Светото Писание и ударението е било поставяно най-вече върху въпъщението, изкуплението или оправданието чрез вяра, или отново, на посланието за близостта на Божието царство или на етическите учения на Исус. В други цялото ударение е поставено на това, което Писанието казва за личната съвест под водителството на Светия Дух. В Православната Църква херменевтическия ключ се намира в ума на Църквата особено като изразен от отците на Църквата и църквоните събори. В Римокатолическата църква ключът се намира в депозита на вярата, пазител на който е църквният магистериум. В други традиции се смята, че изповедите допълнени от изповедалните документи или от дефинициите на църковните събори и свидетелството на отците дават светлина за разбиране на Писанието. В никой от случаите когато принципа за тълкуване се намира на място различно от Писанието той не е авторитет чужд на централните концепция на Светото Писание. Точно обратното, той се смята единствено за ключ за разбирането на това, което се казва в Писанието.

54. Лоялността към нашето изповедално разбиране на Светото Писание води едновремено до сближаване и отдалечаване  в тълкуването на Писанието. Например един англикан и един баптист със сигурност ще са съгласни с много неща когато тълкуват Светото Писани (в най-широкия смисъл на тълкуване), но няма да са съгласни за други. Като друг пример може да бъде споменато тълкуването на Матей 16:18 в римокатолическото богословие от една страна и в православното или протестанстското от друга. Как можем да преодолеем тази ситуация, в която ние всички четем Писанието в светлината на своите традиции?

55. Съвременното библейско научно изследване вече е направило много, за да доведе различните църкви по-близо една до друга водейки ги към Традицията. Необходимо е допълнително размишление за херменевтическия проблем т.е. как можем да достигнем до едно адекватно тълкуване на Писанието, така че Божието Слово да ни говори и Писанието да бъде предпазено от субективна или избирателна егзегетика. Не трябва ли самият факт, че Бог е благословил Църквата с Писанията да изисква ние да поставим ударение повече отколкото в миналото на едно съвмествно изучаване на Писанието, за което да се срещат представители на различни църкви? Не трябва ли да изучаваме повече отците от всички периоди на Църквата и тяхното тълкуване на Писанията в светлината на нашата екуменическа задача? Не изисква ли екуменическата ситуация да търсим Традицията искрено преосмисляйки нашите собствени конкретни традиции?

II. Единството на Традицията и разликие в традициите

56. Църквата и традицията са неразделими. Под традиция ние нямаме в предвид тардиционализъм. Традицията на Църквата не е един обект, който ние притежаваме, а една реалност, от която самите ние сме притежавани. Църковният живот има своя източник от Божието действие на откровение в Исус Христос и в дара на Светия Дух на Неговите хора и Неговото действие в тяхната история. Чрез действието на Светия Дух е създадена една нова общност, Църквата, така че откровението и живота, които са в Исус Христос да могат да бъдат предадени до края на земята и до края на времето. Традицията в нейното съдържание гледа не само назад към своя произход в миналото, но също така и напред към пълнотата, която все още предстои да се открие. Живота на Църквата е един живот на продължаващо припомняне, оценка и предаване на един-път-завинаги случилото се събитие на Христовото идване в плът и в очакване с копнеж на Неговото завръщане в слава. Всичко това намира потвържение в думите и тайнствата, в които “прогласяваме смъртта на Господа докато дойде Той” (1 коринтяни 11:26).

57. Има поне два различни вида разбиране на Традицията. Първият от тях е утвърждаван най-ясно от православните. За тях Традицията не е само действието на Бога в Христос, което идва посрдством действието на Светия Дух, за да спаси тези, които вярват в Него; тя е и самата християнска вяра предадена в пълнота и чистота и направена ясна в непрестанното случване на определени събития в живота на католическата и апостолска Църква от поколение на поколение. За някои други Традицията е като цяло същото като откровението в Христос и проповядването на Словото поверени на Църквата, която е поддържана в съществуване от Него и изразявана в различна степен на вярност в различни определени от историята форми, а именно традициите. Има други, чието разбиране за Традицията и традициите съдържа елементи и на двете гледни точки. Настоящото развитие в библейското и историческото изследване и опитността на екуменическата среща са накарали мнозина да видят нови ценности в позициите, които преди това са пренебрегвали. Този въпрос остава отворен.

58. В двете различни позиции, които бяха споменати по-горе Традиията и традициите са ясно разграничени. Но ако в единият случай тя може да бъде намерена в органичното и конкретно единство на едната Църква в другата се предполага, че Традицията може да бъде изразена в много форми, без да е необходимо те да са еднакво цялостни. Проблемът за многото църкви и едната Традиция изглежда много различен от всяка от тези гледни точки. Но, макар че е възможно от една страна да се твърди, че Църквата не може да бъде и не е била разделяна и от друга да се вижда съществуването на множество църкви споделящи едната Традиция макар и не  в общение една с друга никой не желае да се примири с настоящото положение на разделение.

59. Мнозина от нашите погрешни разбирания и несъгласия по този въпрос произлизат от факта на нашата дълга история на отдалечаване и разделение. През вековете различните християнски общности са развили свои собствени традиции на историческо изследване и свои конкретни пътища за виждане на миналото. Появата на идеята за стриктно научното изследване на историята с нейния дух на акуратност и обективност в някаква степен облекчава тази ситуация. Но досегашната работа толкова често пропуска да вземе под внимание по-дълбоките богословски въпроси свързани с църковната история, че нейната значимост е твърде ограничена. В по-ново време се появява едно изследван на историята, което е екуменическо по своя обхват и дух.

60. Ние вярваме, че ако продължим подобна линия на изледване това може да има голямо значение за настоящия живот и проблеми на Църквата защото, “който пренебрегва своята история е обречен да я повтори.” Ние също така вярваме, че би било от голяма полза да създадем възможности за едно ново разбиране на някои от най-спорните области на нашето общо минало. Следователно ние особено препоръчване на комистята за вяра и ред да насърчава подбни изследвания осигурявайки си помощта на учени от различни изповедания  в опит да достигне до едно ново виждане за най-важните епохи и събтия в историята на Църквата, особено тези, в които несъгласията са явни.

61. Но тук се появява друг проблем. В един момент, в който човечеството все повече съзнаваме своето единство и сме изправени пред появата на една глобална цивилизация християните са призовани към едно ново разбиране за универсалността на Църквата и на нейната история във връзка с историята на човечеството. Това означава, че на нивото на богословско изследване и пастирско поучение трябва да се направи опит за преодоляване тесногръдието на повечето изследвания върху църковната история и да се предаде някаква идея за истрията на Божиите хора като цяло. Но как може да бъде направено това? Не изисква ли това историци със спосбности по-големи от човешките? Възможно ли е за един учен с неговото ограничено историческо и църквоно минало да достигне до това виждане? Със сигурност не, макар да вярваме, че работейки в сътрудничество нещо може да бъде постигнато. Понеже специализираните макар и ограничени прозрения и гледни точки могат да бъдат проверени и допълвани от тези на другите; например една група може да използва по-голям брой езици и литература отколкото е възможно за един човек. Повдигани са въпроси за философията и богословието на историята сочещи както към опасността на обикновения традиционализъм така и за постоянната стойност на автентичния традиционализъм. Това изисква нашето постоянно внимание.

62. Има и един трети вид исторически опасения. Ние сме наясно, че по време на тази конференция се стигна до една нова и безпрецедентна опитност  в екуменическото движение. За първи път в диалога за Вяра и ред източноправославните и други източни църкви бяха силно представени на нашите събрания. Беше отворена една нова дименсия на Вяра и Ред и ние единствено започнахме да виждаме нейните бъдещи възможности. Ясно е, че много от нашите проблеми в общуването са резулата от лошо разбиране на живота и историята на източните църкви дори сред западните историци и обратно. Това отново е една област, в която ние бихме препоръчали по-нататъшно изследване т.е. проблемът с filioque, неговият произход и последствия. Има още две изследвания, които ние препоръчваме на комисията за вяра и Ред. Ние вярваме, че е важно да предприемем заедно едно изследване на съборите на ранната църква и ние препоръчваме оценка на катехизаторските материали използвани понастоящем в църквите и на начините, по които те могат да бъдат ревизирани в светлината на екумениеското движение.

63. При всичко това ние не сме слепи за ествството на света, в който живеем, нито за културните и интелектулани проблеми на нашето време. За много от нашите съвременници едно занимание с миналото би изглеждало подозрително като откриващо едно желание просто за повтореие на стари обичаи и идеи, които нямат връзка с болните въпроси на нашето време. Ние принзваме, че на много места човешките традиции – национални, социлани и религиозни – са били разклатени; и че в този век на научни и технологични постижения мнозина са склонни да гледат на наследството от миналото като на нещо маловажно. Ние признаваме позитивните елементи на настоящата ситуация. Поради тази причина в началото на тази част ние направихме едно разграничение между традиция и традиционализъм. Миналото, за което ние говорим не е просто един предмет, който можем да изследваме отдалеч. Това е минало, което за нас има стойност дотолкова доколкото ние сме го направили свое собствено в резултат на едно лично решение. В църквата то става едно минало, чрез което ние живеем споделяйки едната Традиция понеже в нея ние сме обединени с Този, Който е Господ на историята, Който е бил и Който иде; и Той не е Бог на мъртвите, а на живите.

III. Християнската тардиция и културните различия

64. В написаното дотук ние бяхме ангажирани най-вече с разбирането на Традицията като свързана с миналото, един път завинаги случилото се събтие на Христовото идване в плът, Неговата смърт и възкресение и с продължаващото дело на Светия дух в Църквата. Но ние разбираме, че Традицията се обръща също така и към настощето и бъдещето. Църквата е изпратена от Христос да проповядва благовестието на всички хора: Традицията трябва да бъде предавана във времето както и в пространството. С други думи Традицията съдържа важна мисионерска дименсия за всяка земя, понеже заповедта на Господ е да отидем до всички народи. Каквито и разлики в тълкуването да имаме всички сме съгласни, че в Традицията съществува този важен елемент, който произлиза от Божието действие в историята на хората и в неговото изпълнение в личността и делото на Христос и който гледа в окончателната победата на Господа в края.

65. Проблемите повдигнати от предаването на Традицията в различните райони и култури и от разликите в традициите, в които е била предадена едната Традиция са общи макар да се проявяват различно за всички хрустияни. Днес те могат да бъдат забелязани в една по-остра форма в по-младите църкви в Азия и Африка и в по-малко очевидна, но не по-малко реална форма в това, което е било наречено западно християнство. Да вземем проблемите на по-младите църкви: В една малка типична страна има повече от 80 различни деномизнации. Как сред тези традиции да намерим Традицията? В изграждането на една нова нация има конкретна нужда от всичко, което обединява хората. Дали християните, на които е било поверено служението на примирението могат да бъдат един фактор за разединение в едно такова време? В такива обстоятелства трябва да се изправим пред сериозните проблеми за това как Църквата може да стане истински местна, даваща в служба на Христос всичко, което е добро в живота на всяка култура и нация без да изпадне в сикретизъм.

66. Когато Словото стана плът благовестието дойде до хората посредством един конкретен културен медиум, този на палестинския свят по това време. Така когато църквата носи Традицията до едни нови хора е необходимо нейното съществено съдържание да намери израз в съотвествие с новата култура. Така посредством великата мисионерска експанзия на източната църква Традицията е била предадена чрез живота на Църквата на нови езици и култури като тези на Русия и други мисионерски полета. Точно както е било необходимо използването на славянския език за предаването на Традицията на славяните така и днес е необходимо да използваме други езици и нови изразни форми, които могат да бъдат разбрани от хората, до които достига блага вест. За да може това да бъде направено правилно е необходимо да имаме познание за културата и езика, за които говорим заедно с едно внимателно изследване на езиците на Стария и Новия и добро познание на църковната история. В този контекст ние започваме да разбираме значението на дара на езиците на Петдесятница. Чрез силата на Светия Дух апостолите били направени способни да проповядват могъщите Божии дела на всеки човек на собствения му език и по този начин различните народи и култури били обединени в служба на Бога. Разбирайки това християниате в страни където те са малцинство могат да избегнат опасността да развият един “манталитет на гетото.”

67. Съдържанието на Традицията не може да бъде точно дефинирано понеже реалността на предаването никога не може да се съдържа изцяло в пропозиционните форми. Според православното виждане Традицията включва едно разбиране на събитията записани в Новия Завет, на писанията на отците, на цъковните изповеди и събори и на живота на църквата през вековете. Всички църкви членове на ССЦ са обединени в изповядването на Исус Христос “като Господ и Спасител според Писнаията и в общо желание да изпълнят своя общ призив да прославят Бога Отец, Син и Свети Дух.” Тази основа за членство ни дава една позиция, от която ние можем постоянно да се стремим да растем в разбиране на пълнотата на Божието откровение и в правилно частично схващане на истината. В задачата да търсим да разберем връзката между Традицията и традициите възникват проблеми, които е толкова трудно да бъдат разрешени колкото са и важни. Подобни въпроси често не могат да бъдат отговорени отделени от конкретната ситуация, която ги поставя. Няма готови решения. Все пак могат да бъдат казани някои неща.

68. Това, което е основно в старозаветните и новозаветните записи и тълкуване остава основно и за Църквата във всяка ситуация. Освен това Светия Дух е даден на Църквата, за да я води към всяка истина. Решенията, които общностите на Божиите хора трябва да вземат трябва да бъдат взети с упование в това водителство на Неговия Дух в Църквата и с увереността в Божиите провиденчески действие в света. В процеса на себеопределяне (разбирана в най-широкия смисъл) не може да бъде прието нищо, което противоречи с благата вест за това, което Бог е направил, прави и ще прави в изкуплението на света чрез нашия Господ Исус Христос така както са изразени с термините на църковната христоцентрична и тринитарна вяра. Във всяка конкретна ситуация благовестието трябва да бъде прогласявано така, че да бъде усещано не като тежък закон, а като една „радостна, освобождаваща и примиряваща сила.” Църквата трябва внимателно да избягва всяка излишна обида в прогласяването на това послание, но обидата на самия кръст, като глупост за света, никога не може да бъде избегната. Така винаги трябва да бъде правен един опит да се предаде Традицията в нейната пълнота и да се остане в общносттта на всички Божии хора и трябва да се избягва изкушението да се поставя прекалено ударение на тези елементи, които са особено близки за  една конкретна култура. В пълнотата на Божията истина Църквата ще бъде направена способна да изпълни своята мисия и да дава автентично свидетелство.

69. Процесът на традиционализиране включва диалектиката както на колкото е възможно по-силно свързване с Традицията във всяка отделна културна ситуация, в която живеят хората така и на показване в същото време на нейната трансцедентност във всичко, което отделя хората един от друг. От това идва истината, че колкото повече Традицията е изразявана по различни начини в разичните конкретни култури толкова повече нейният универсален характер ще бъде откриван в пълнота. Единствено „заедно с всичките светии” ние ще познаваме пълнотата на христовата любов и слава (Ефесяни 3:18-19).

70. Католичността като дар на Божията благодат ни призовава към една задача. Това е една концепция от огромно богатство, която няма да се опитваме да дефинираме тук. Тя може да бъде видяна и записана единствено чрез свидетелтво за господството на Христос над всяка област на човешкия живот и чрез състрадателна идентификация с всеки човек на всяко място в неговата конкретна нужда.

71. В изпълнеие на своята мисионерска задача повечето църкви твърдят, че не просто репродуцират себе си, но че в някакъв смисъл основават una sancta ecclesia. Със сигутрнсот този факт има последици, които ние  едва сме започнали да осъзнаваме, още по-малко пък да използваме както в живота на църквите-майки така и в тези включени в установяването на някаква нова църква в една екуменическа епоха. Тя изисква да бъде призната свободата на новоустановените църкви, така че както църквата-майка така и църквата-дъщеря да могат да получат заедно дарът на Божията благодат. Това изисква верност от страна на цялата koinonia на Христовата църква дори когато сме въвлечени в конкретни проблеми. В тази връзка ние разпознаваме една важна нужда за изследване на историята на църковния живот и мисия написана от екуменическа перспектива. Всички трябва да работим заедно в желанието да приемем и изявим пълнотата на Христовата истина.

72. Проблемът за предаване на тази пълнота на истината днес е чувстван в целия съвременен свят. Тя е резулта от появата в наше време на една глобална цивилизация оформена от бърз технологичен напредък и основана в научното виждане, който променя нашите виждания за вселената. Новата космология, която се оформя предизвиква нашите традиционни концепции за човека и природата както в самите тях така и във взаимоотношенията им един с друг. Сред тези развития и в някаква степен поради тях се случват радикални промени в социалните структури във всяка част на света. Църквата се изправя пред тях с една двойна отговорност. Традицията трябва да бъде едновременно предавана по различни начини; от една страна на популярен, ежедневен език; от друга страна, с термините на най-сложната и критична съвременна мисъл. Сериозността на тази революционна ситуация не може лесно да бъде преувеличена. Ние виждаме нейните опасности, но трябва в същата степен да се стремим да реализираме нейния огромен потенциал за добро.

73. Нашето мислене за християнската вяра твърде често е лишено от едно гледащо напред виждане и ориенатация. Изразът in partibus infidelium вече е получил всеобщо признание. Експериментите в евангелизационната и пастирската работа като индустриални капелани  са първите опити да се посрещне тази нужда. Най-дълбокото свидетелство винаги е родено от живота на самата църква чрез нейните молитви и сакраментално поклонение и чрез носенето на кръста в тишина. Докато се обръщаме към себе си и към нашите общи проблеми можем да открием, че Бог използва натиска на света, за да разчупи бариерите, кото ни отделят едни от други. Ние трябва да разпознаем възмжостта, която ни е дадена и със сила и смелост да изпълняваме великата заповед да предаваме Традицията, словото на благодат и надежда на хората в тази нова глобална култура така както в миналото тя е била проповядвана в Ерусалим, Гърция, Рим и Галия и до края на земята.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.