Хартфортска декларация

ХАРТФОРТСКА ДЕКЛАРАЦИЯ

Хартфортската декларация е резултат от една конференция проведена в Семинарията Хртфорт на 24-26 Януари 1975. 20 от участниците в срещата подписват предложения за обсъждане текст: PeterBerger, Professor of Sociology at Rutgers University and a member of THEOLOGY TODAY’s Editorial Council, and Richard John Neuhaus, Lutheran pastor of the Church of Saint John the Evangelist in Brooklyn. Elizabeth Ann Bettenhausen, Department of Church and Society, Lutheran Church in America; William Sloane Coffin, Jr., chaplain at Yale University; Avery Dulles, Catholic University of America; Neal Fisher, United Methodist Board of Global Ministries; George Forell, University of Iowa; James Gettemy, President of the Hartford Seminary Foundation; George Lindbeck, Yale University; IIeana Marculescu, Union Theological Seminary, New York; Ralph McInerny, University of Notre Dame; E. Kilmer Meyers, Bishop of the Protestant Episcopal Diocese of California; Richard J. Mouw, Calvin College; Carl Peter, Catholic University of America; Alexander Schmemann, Eastern Orthodox Seminary; Gerard Sloyan, Temple University; Lewis Smedes, Fuller Theological Seminary; George H. Tavard, Methodist Theological School; and Robert Wilken, University of Notre Dame. Освен тях още 8 души, които не присъстват на заседанията  добавят своите имена: Stanley Hauerwas, University of Notre Dame; Fr. Thomas Hopkao, St. Vladamir’s Orthodox Seminary; E. Kilmer Meyers, Bishop of the Protestant Episcopal Diocese of California; Randolph W. Nugent, United Methodist Board of Global Ministries; Nathan A. Scott, University of Chicago Divinity School; Bruce Vawter, DePaul University; and John D. Weaver, Director of Planning for the Protestant Episcopal Diocese of California.

ПРИЗИВ ЗА БОГОСЛОВСКО УТВЪРЖДАВАНЕ

Обновяването на християнското свидетелство и мисия изисква постоянно изпитване на вижданията формиращи живота на Църквата. Днес една очевидна загуба на чувството за трансцедентност подкопава способността на Църквата да се обръща  ясно и смело към неотложната задача, към която Бог я е призовал в света. Тази загуба е изявена посредством цял ред важни теми. Много от тях са изкуствено привлекателни, но разгледани по-отблизо ние ги намерихме за фалшиви и опорочаващи църковния живот и дело. Сред тях са:

1. Модерната мисъл превъзхожда всички минали форми за разбиране на реалността и следователно е нормативна за християнската вяра и живот.

Отхвърляйки това ние възразяваме срещу робуването на преобладаващите мисловни структури не само на 20 век, но и на всеки исторически период. Ние сме за използване на всички полезни средства за разбиране, ревни или модерни, и твърдим, че християнското прогласяване трябва да бъде свързано с идиомите на културата. В същото време ние виждаме нуждата християнската мисъл да се конфронтира и да бъде конфронтирана от други светогледи, всеки от които по необходимост е относителен.

2. Религиозните твърдения са напълно неспособни за рационално разглеждане..

Капитулацията пред предполагаемото превъзходство на модерната мисъл приема две форми: едната е подчинението на религиозните твърдения на каноните на научната рационалност; другата е приравняването на разума с научната рационалност. Всяка от тях би премахнала напълно религиозните твърдения от реалността на разумния разговор. Една изцяло субективна и нерационална религия води до третиране на твърденията на вярата в най-добрия случай като отнасящи се единствено за вярващия. Ние отхвърляме и двете форми на капитулация.

3. Религиозният език е свързан единствено с човешкия опит, а Бог се явява най-великото човешко творение.

Религията е набор от символи и дори от човешки проекции. Но ние отхвърляме твърдението, че тя не е нищо повече от това. Тук на карта е заложена реалността на Бога: Ние не сме създали Бога; Бог ни е създал.

4. Исус може да бъде разбран единствено от гледна точка на съвременното виждане за човека..

Този модел предлага едно преобръщане на “подражанието на Христос” т.е. образа на Исус започва да отразява културните и контра-културните идеи за човешко съвършенство. Ние не отричаме, че всички човешки аспекти са оветлени от Исус. Универсалността на Христос прави необходимо Той да бъде схващан във връзка с конкретните неща в света на вярващите. Ние отхвърляме плена на подобни метафори, които по необходимост са неадекватни, относителни, временни и често идолопоклоннически. Исус, заедно с цялото Писание и цялата християнска традиция, не може да бъде тълкуван избирателно без отношение към истерията, от която е част. Опасността е в опита да се използва традицията без да се вземе традицията сериозно.

5. Всички религии са еднакво валидни; изборът между тях не е  въпрос на убеждение спрямо истината, а единствено лично предпочитание на начин на живот.

Ние утвърждаваме нашата обща човечност. Ние признаваме важността да изследваме и да се изправим пред всяка проява на религиозно търсене и да се чуим от богатствата на другите религии. Но ние отхвърляме това твърдение понеже то принизява различията и пренебрегва противоречията. Правейки това то не само замъглява значението на християнската вяра, но също така и не уважава интегритета на останалите религии. Истината има значение; следователно различията между религиите са жизнено важни.

6. Да осъзнаеш своя потенциал и да бъдеш верен на себе си е цялото значение на спасението.

Спасението съдържа обещание за реализацията на човека, но да приравняваме спасението с реализацията означава да омаловажим неговото обещание. Ние твърдим, че спасението не може да бъде намерено извън Бога.

7. Понеже това, което е човешко е добро злото може да бъде схванато адекватно като неуспех да реализираш своя потенциал.

Тази идея показва погрешно разбиране на амбивалентността на човешкото съществуване и подценява дълбочината на греха. Парадоксално омаловажавайки значимостта на греха тя омаловажава сериозните и постоянни атаки на конкретните и индивидуални злини.

8. Единствената цел на поклонението е да помогне за себереализацията и общението между хората.

Поклонението утвърждава лични и обществени добродетели, но то е преди всичко един отговор на Божията реалност и се появява от фундаменталната нужда и желание да се познава, обича и почита Бога. Ние се покланяме на Бога понеже Бог заслужава да Му се покланяме.

9. Институциите и историческите традиции са потискащи и злонамерени към стремежа ни да бъдем напълно човечни; освобождението от тях е необходимо за автентично съществуване и истинска религия.

Институциите и традициите често са потискащи. Поради тази причина те трябва да бъдат обект на постоянна критика. Но човешката общност неизменно изисква институции и традиции. Без тях живота ще дегенерира в хаос и нови форми на подтисничество. Съвременния стремеж към освобождение от всички социални и исторически ограничения в крайна сметка е дехуманизиращ.

10. Света трябва да определя програмата на църквата. Социалните политическите и икономическите програми за подобряване качеството на живот са норматива за мисията на църквата и света.

Тази тема е свързана с политическия и идеологическия спектър. Нейната форма остава същата без значение как е дефинирано съдържанието – като промотиращо ценностите на американския начин на живот, на социализма или като утвърждаване на човешката съвест. Църквата трябва да отхвърля подтисниците, да помага за освобождение на потисканите и да търси начини да облекчи човешкото нещастие. Понякога мисията на Църквата съвпада с програмите на света. Но нормата за дейността на Църквата произлиза от собственото й разбиране на Божията воля за света.

11. Едно ударение на Божията транцедентност е най-малкото пречка за и вероятно несъвместимо с християнската социална загриженост и действия.

Това твърдение е накрало някои да отхвърлят Божията трансцедетност. Други, поддържайки една фалшива трансцедентност се отдръпват в религиозен привативизъм или индивидуализъм и пренебрегват личните и обществените отговорност на християните към земния град. От една библейска перспектива именно поради вярата си в Божието управление над всички аспекти на живота християните трябва изцяло да участват в борбата срещу потискащите и дехуманизиращи структури и техния израз в расизма, войната и икономическата експлоатация.

12. Борбата за едно по-добро човечество ще донесе Божието царство.

Борбата за едно по-добро човечесто е жизненоважна за християнската вяра и може да черпи подкрепа и вдъхновение от библейското обещание за Божието царство. Но несъвършени хора могат да създадат единствено едно несъвършено общество. Божието царство надхвърля всяка обозрима утопия. Бог има Свой Собствен план, който се противопоставя на нашия, изненадвайки ни със съд и изкупление.

13. Въпросът за надеждата след смъртта не е важен или в най-добрият случай е маргинален за християнското разбиране за човешката реализация.

Това е окончателна капитулация пред модерната мисъл. Ако смъртта е последната дума тогава християнството няма какво да каже за най-важните въпроси на живота. Ние вярваме, че Бог е възкресил Исус от мъртвите и сме :уверени, “че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито сили, нито широчина, нито дълбочина, нито какво да е било друго създание може да ни отлъчи от любовта на Бога, която е в нашия Господ Исус Христос” (Римляни 8:38 и сл.)