Бог на подсъдимата скамейка

 БОГ НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА: КАКВО Е МЯСТОТО НА ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА В ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ ДНЕС

Лекция посветена на К. С. Луис

Дъблин, 21 Октомври, 09.11.2011

от проф. Н.Т. Райт

За мен е привилегия и предизвикателство да бъда отново в Дъблин. И за мен е особена привилегия да изнеса лекция свързана с името на един от най-великите ирландци, К. С. Луис. Макар че по някои въпроси – подозирам включително и поне някои от нещата, към които ще се обърнем тази вечер – да съм на твърде различно мнение от него, той ме е научил на толкова много, че съм задължен да посветя тази презентация в негова памет.

Заглавието тази вечер, „Бог на подсъдимата скамейка”, идва – както може би знаете – от заглавието на едно кратко есе на Луис, което след това е било използвано за заглавие на един сборник от подобни есета. Съдържателните творби, които съставляват тази колекция са сред най-добрите на Луис и защитават цялостно истината и разумността на християнската вяра. Заглавието „Бог на подсъдимата скамейка” идва от наблюдението на Луис, че светския модернизъм вместо да гледа на Бога като на съдия, пред когото всички ние трябва да застанем е обърнал нещата. Самият Бог се намира на подсъдимата скамейка, а нашата култура е обвинение, съдия и жури.

Това, което Луис би казал ако можеше да види днешните съдии и журита е страшно да си представим. Той смята, че неговите модерни съдии са доста учтиви; те са, казва той, готови да изслушат една защита, и дори може да оправдаят Бога от очевидните му престъпления. Не е така с „Новите атеисти” на нашето време. Те яростно обвиняват Бога за всичко действително или предполагаемо и не му дават възможност да се защити или оправдае. Книгите на хора като Ричард Доукинс ми напомнят интересната забележка на Кингсли Адамс когато някой го попитал дали вярва в Бога. „Не”, отговорил той, „и го мразя.” Силният гняв в някои от скорошните книги, както са посочили мнозина коментатори, прави твърдението им, че представляват хуманистичните принципи на разума доста трудно защитимо.

Тези атаки са поставили ясно на общественото внимание някои въпроси, които са звучали в западната култура за доста повече от няколко века, и които сега се изправят пред нас – и, доколкото аз разбирам, не на последно място в Ирландия – с една нова сила. Тази вечер аз искам да се заема с тях като ви разкажа три истории, първите две от които са добре известни, но третата не толкова. Няма да ви изненадам като използвам обичайния лекторски похват да предложа две позиции, нито една от които не намирам за задоволителна и трета, която не е компромис с тях, а изцяло различна история.

1. Секуларната теза

 Вие познавате не по-зле от мен традиционната секуларна теза, която многократно е била поставяна пред западния свят през последните 200 и повече години. (Аз разбирам, че връзките на Ирландия с Просвещението са доста по-различни отколкото на Англия и особено на Шотландия. Моят добър приятел, ирландският американски богослов, Джон Доминик Кросън често отбелязва, че ирландците всъщност никога не са приемали истински Просвещението, но вместо това са получили англичаните, които те са намерили за много просвещаващи в други отношения.) Нито, ако трябва да отбележим, ирландците са получили протестантската реформация по начина, по който това се е случило в Англия и Шотландия. (Пропускам Уелс не защото той е без значение, а понеже аз изобщо не познавам неговата интелектуална история.) Все пак аз разбирам, че през последните години Ирландия е била завладяна от влиянието на Просвещението. За няколко години аз живях в канадската провинция Квебек, която предлага частична аналогия на ирландския опит. Квебек остава традиционно и силно католическа страна докато останалата част от Америка прегръща Просвещението. Тогава почти за една нощ през 70-те тя решава, че повече не вярва на тези неща и започва силна секуларизация във всички сфери на живота. Безрезервният авторитет даван преди това на църквата е даден на Квебекската партия; но сега тя е дискредитирана по множество начини оставяйки жителите на Квебек да се чудят подобно на останалите от нас на странността на модерната демокрация и икономика. Все пак вие знаете по-добре от мен начините, по които този процеси отразяват и не отразяват положението в собствената ви страна.

Но идеята е следната: че под бавната ерозия на старите пътища в останалата част на Европа от средата на 18 век и под много по-бързата ерозия, която се случва напоследък във вашата страна, както и в Квебек, лежи един набор от вярвания за света, които най-общо могат да бъдат наречени секуларен модернизъм. Те разказват една последователна история, която се развива по следния начин. Някога света бил доминиран от религията. Това довело до всякакви видове предразсъдъци, които хората приписвали на свръхестествени феномени като светкавиците и епилепсията и които сега са обяснени от науката. Суеверната религия довела до всякакви злини и църквата се стремяла да управлява и регулира живота на хората и на целите общества като концентрирала в себе си огромна власт, богатство и – независимо от обетите за въздържани –толерирала сексуалните волности. На практика (така казва секуларната теза) религията, не на последно място християнската религия и нейния римокатолически израз, е отговорна за повечето от най-големите злини на света, за войните, кръстоносните походи и инквизицията, репресиите на жените и на децата. Църквата превърнала живота на хората в ад в настоящето чрез вярата, че по този начин ги спасява от ада в бъдещето. На практика (триумфално заключват секуларистите) сега ние знаем, че всичко това са глупости. Съвременната наука е доказала, че не съществува Бог, небе, ад, чудеса и много повече. Съвременната история е подкопала историите за Исус, особено за Неговото възкресение. Съвременната политика ни е показала, че демокрацията е много по-добра от старото неоспоримо божествено право на папите и кралете. И модерната социология, антропогия и психология са ни показали, че хората не носят  нито образа на Бога нито „първородния грях.” Това, от което те се нуждаят е образование, наука технология и – сега най-после – по-добър икономически климат. Тогава ние ще можем да цъфтим заедно. Междувременно виждането на вигите за историята се прилага към обществото и морала както и към всичко останало: „прогресът” все още предстои, нещата стават все по-либерални, по-отворени, по-свободни и „сега когато живеем в 21 век” ние трябва да кажем сбогом на всички тези стари суеверия и ограничаващи морални кодекси и да приветстваме смелия нов свят където „човешките права” означава, че всеки има право да прави каквото си иска. Скорошните ужасяващи действия на религиозно мотивираните терористи показват единствено, казват секуларистите, какво е ставало през цялото време: една малка религия е извървяла дълъг път – и то в изцяло погрешна посока.

Окарикатураявам съвсем малко. Тези история, или някоя много подобна на нея, е доминирала общественото мнение в Англия и Шотландия през по-голямата част от живота ми, ставайки все по-рязка през цялото време. Нашите национални медии я приемат за даденост като своя отправна точка. Мисля, че сега нещо подобно става по-общоприето и в Ирландия. Предполага се, че религията като цяло и християнството по-конкретно е остаряло, оборено, лошо за здравето ви, причина за много големи злини. И се предполага, че църквата, която е насърчавала тези злини, е вътрешно покварена, лицемерна и неспособна за нищо освен за страниците на историята. Тогава на въпроса, дали християнската вяра има някакво място в обществения живот, секуларистите отговарят с твърдо: „Не.” Мотото на Волтер е станало господстващо: ecrasez l’infame: „изтрийте позора.” Изтрийте църквата и чудовищните й учения от сцената и ние ще изградим един нов Ерусалим със собствените си усилия. Всеки път когато днес църквата се опитва да каже нещо в публичното пространство се надигат силни гласове, за да й кажат да млъква, както зная от собствен опит в Камарата на Лордовете и както вие може би сте видели в собствената си страна в реакцията на опитите на католическите епископи да се противопоставят на партньорството за гражданско законодателство. За щастие, в тази първа история, църквите до голяма степен са били изтикани до ръба своето съществуване. Те биват изпразвани от тяхната покъщнина и са продавани като домове или складове. Доста скоро няма да остане нищо освен един носталгичен и все по-застаряващ остатък.

2. По-старата история възкресена?

Моята първа история е войнствената история на съвременния секуларизъм. Втората ми история е един доста нормален християнски отговор. Повечето християни ще се съгласят, че църквата е правила грешки. Но макар че някои църкви се изпразват други се пълнят и то не само в Африка, Латинка Америка и Югоизточна Азия, нито само в Китай, но и в други места. Като предсказание за това какво ще се случи секуларното пророчество се е провалило. И интелектуалните промени на „новия атеисти” са били оборени точка по точка от автори като Алистър МакГрат и Дейвид Бентли Харт. Повече от това, мнозина са изтъквали, че някои от най-големите престъпления срещу човечеството са били извършени не от християни, нито от мюсюлмани, но от децата на просвещението, атеистичните или дори езически нацисти от една страна и открито атеистичните марксисти в Китай или в Съветския Съюз от друга. Героите основатели на секуларния модернизъм, френските революционери, наистина са се отървали от „безчестието”, но са се отървавали и един от друг с плашещи темпове. Гилотината и газовата камера са два от най-използваните и хвърлящи светлина модерни секуларни символи. Както казва К.С. Луис ако това е „прогрес” това е един вид прогрес, който все още е неизлюпен. „На това ние в Нарния му казваме „Нещата отиват на зле,” казва принц Каспиан.

Освен това, продължават с пълно право традиционалистите, човек трябва да разграничава добрата от лошата религия. Християните, мюсюлманите и евреите все пак са живели повече или по-малко добре като съседи в близкия изток в продължение на стотици години. Жестокият тероризъм от последните десетилетия е почти изцяло „модерен” феномен дори в някакъв смисъл постмодерен.

Но историята, която отговарящите християни разказват повече или по-малко не отговаря – доколкото аз мога да преценя – на по-дълбоките въпроси за това има ли християнската вяра някакво място в публичното пространство. Нито пък смятам, че те се обръщат към належащият за Ирландия въпрос за това не само как църквата е допуснала такава масова и ужасяваща злоупотреба, но и е направила всичко по силите си, за да я прикрие. Не съм сигурен, че тези, които желаят да разкажат втората история истински си дават сметка за простата, студена ярост изразена от вашия премиер преди няколко месеца от името на милиони обикновени хора. Вероятно това  е причината по-голямата част от отговора на първата история да се концентрира в отхвърляне на аргументите, че християнството е оборено или лошо за вас оставяйки по този начин защитена единствено една лична вяра, която след това църквата може да прокламира и хората могат да вярват с добри основания. Струва ми се, че по-голямата част от защитата предполага, че след като се справим с новите предизвикателства ще можем да продължим да работим както по-рано – до голяма степен както банките след кредитния срив. Но аз мисля, че „нормалното” за християнските църкви в западния свят след Просвещението всъщност не е ”нормално” според каноните на класическото християнство. Ние трябва отново да се върнем към по-големите, основополагащи въпроси и да не предполагаме, че начина, по който по-рано сме функционирали като цяло ще е добър след като променим някои малки детайли. Това на практика, како знаете по-добре от мен, е начинът, по който църквата често е разсъждавала: прикривайки грешките и представяйки си, че те могат да бъдат сложени настрана позволявайки на основната работа да продължи без забележими проблеми. Двойната опасност на носталгията и самодоволството винаги е близо до нас. Колкото и ефективно да отговаря църквата на новите атеисти това не ни освобождава от задължението да мислим свежо първо как църквата си е позволила да се забърка в тази каша и второ, едва тогава, как здравословния християнски живот и вяра трябва да оказват влияние върху обществения живот на нашия свят днес. Не съм сигурен, че съм компетентен да говоря по първия въпрос колкото и важен да е той. Моето предположение е, че църквата в продължение на много поколения си е позволявала едновременно да върши две неща. Първо тя се е примирила с просвещенското настояване, че християнството е просто „религия” и „морал” – но тъй като „морала” е твърде гореща тема и тъй като човек все пак може винаги да се покае се е случил един бавен упадък на действителните морални стандарти ускорен от либерализма на 60-те. Второ, в много църкви, не на последно място, но не само в римокатолчиеската, е започнало да се смята, че ръкополагането или неговият еквивалент поставят хората на едно съвсем различно ниво, така че на тях им е трудно да мислят лошо за свещениците и така самите те и техните ръководители имат склонност да смятат, че всяко морално падение е някаква странност, а не сериозен дефект на характера. Всички църкви и всички духовници трябва сериозно да се погледнат в огледалото.

Едва сега с искрено търпение ние можем да се обърнем към въпроса за мястото на християнската вяра в обществения живот. Тук аз неизбежно ще говоря срещу течението. На един външен човек това изглежда като че ли Ирландия се плъзга в една анти-христянска, анти-католчиеска и анти-клерикална реакция, която Волтер изразява и която е доминирала по-голямата останала част от Европа, да не споменавам Америка. Скандалите в цървата от една страна и привидната религиозна окраска в „трудностите” на севера са направили всичко това още по-лошо, но аз не смятам, че това е основополагащият проблем.

Без значение дали съм прав за това време е да се придвижим към третата история. Искам да предложа един начин да погледнем на християнската вяра в публичния живот, която не е особено позната. Дори да изразя това изисква ние да отстъпим малко назад и да помислим за две неща: какво Исус и първите Му последователи всъщност са казвали и какво се е случило със западната култура – и накрая как това се е случило в Ирландия, където е започнала западната християнска култура на първо място! през последните няколко поколения.

3. Божието царство и човешкото царство

Третата история, която искам да разкажа трябва да започне със самият Исус. Интересно е, че новите атеисти са склонни да смятат, че Исус може спокойно да бъде изваден от сметката както една незначителна фигура, чийто последователи, след смъртта Му, измисли няколко истории за Него и за религията около Него. Християнските апологети, включително и аз самият, са отговорили казвайки, че всъщност историите в евангелията са много по-достоверни исторически отколкото може би мислим. Но обикновено ние не продължаваме по-нататък към една свежа артикулация на това, което е било централно за Исус: идеята за Божието царство. Тук ние се натъкваме на нова загадка. За много християни би било достатъчно ако Исус от Назарет е бил роден от девица и е умрял на кръста без никога да направи нищо особено между тези две неща. Дотолкова доколкото евангелията записват Неговите думи и дела те просто ни учат на доктрини и етика, които можем да научим от Павел или от друго място. Но този характерно западен погрешен прочит на евангелията пропуска най-важното: че Исус е проповядвал, че сега Бог управлява вършейки неща, които показват това управление, този суверенитет, това „царство” и разказвайки истории, които обясняват, че това Божие царство е дошло не по начина, който хората очакват, но като заровено в земята семе или като баща посрещаш напусналия го син. Всички евангелия описват, че публичната кариера на Исус е започнала с един инцидент, който Го определя като дългоочакваният цар на Израел; те всички записват, че Той е умрял с думите „еврейският цар” над главата Си. Те очаквали царят на евреите да бъде цар на целия свят , този, чрез когото Богът Създател ще установи Своето управление над целия свят. Това твърдение става явно в края на евангелието на Матей: даде ми се, казва Исус, цялата власт на небето и на земята. Повечето западни християни биха били доволни да приемат, че сега Исус има власт на небето (каквото и да означава това); малцина дори са започнали да мислят какво означава, че Той има власт също така и на земята.

Има две очевидни причини, поради които това необикновено твърдение дори не е забелязвано. И двете са директно свързани с предизвикателството на „Бог в общественото пространство,” на християнската вяра и обществения живот. Първо, това не е за вярване; второ, то не е желателно. Първо, хората във времето на самият Исус и оттогава нататък са отговаряли на твърденията на Исус и на Неговите последователи като са казвали, че очевидно, Божието царство все още не е дошло. Погледнете през прозореца, казват те. Прочетете вестниците. Ако Бог управлява защо светът все още е такава бъркотия? (Разбира се, последователите на Исус също са знаели това, но все пак са продължавали да твърдят тези неща.) Второ, западната култура се е борила много векове да отхвърли това, което е изглеждало именно като теокрация, разбирайки, че когато хората твърдят, че Бог управлява това, което то обикновено означава е, че тяхната интерпретация на Бога и Неговото управление трябва да придобие абсолютен статут. Управлението на Бога бързо става управлението на клириците. Днешния фундаменталистки тероризъм е заострил нашата реакция срещу тази идея, но самата тя отива назад не само до Просвещението, не само до трудните твърдения на Реформацията, но поне до самият Ренесанс. На практика е възможно да представим историята на западната политика като една история на постепенно отхвърляне на „теокрацията” и замяната и с…..с какво?

Е, тук има един проблем. През последните 200 години е имало две значими движения на мисълта и живота. И двете са оказали пряко влияние върху църквата и нейното място в обществения живот. По-очевидното, имало е едно революционно движение, първо във Франция през 70-те годни на 17 век и след това във Китай и Русия в средата на 20-ти век. Най-важното в тези движения е, че държавата бива обожествена; тя се превръща във висшето добро, във висша ценност, крайният агент, който дава смисъл  на живота. Следователно държавата, за която говорим трябва de jure  да бъде атеистична не просто защото хората не вярват в Бога, но понеже в нейната структура няма място за Бога. Така тези, които настояват да вярват в Бога са определяни като луди, побъркани, една опасност за обществото. В обществения живот не може да има място за църквата и всъщност, в идеалния случай и за самата църква като цяло. Неуспехът на великите революционни системи да унищожат църквата и фактът, че някои от опозиционните движения довели до падането на източноевропейският комунизъм се оказаха явно християнски е довел днешното твърдо ляво в Европа до клатене на главата и скубане на косата, но не и до значими промени във вижданията. Но, второ, имаме големите либерални демокрации на западния свят, на които сега, иронично, много от останалите страни гледат като на този вид система, която те желаят да създадат точно в момента, в който демокрациите дават знаци, че са износени и прокъсани. И това, което все по-ясно се вижда в тях е, че макар те да не са се опитали да заменят Бога, те са се опитали да заменят църквата. В моята собствена страна това се случва най-явно в идеята на Дейвид Камъран за „Голямото общество” където всеки в собствената си общност трябва да се грижи за бедните. Исторически, в най-добрите си проявления, църква винаги е правила именно това, основавайки училища и болници и т.н. и в по-ново време, основавайки изключително успешни хосписи и борейки се за опрощаване на световния дълг. Но църквата на запад повече или по-малко се е примирила с това изместване и се е съгласила да играе другата, по-малка роля определена за нея от философите на Просвещението, ролята да предлага място за „религията” някъде доста в страни. Това е мястото където дебата за християнската вяра в обществения живот трябва да се води.

Просвещението, в различните си течения, вижда себе си като окончателен израз на епикурейската идея появила се с преоткриването на Лукреций в началото на 15 век, едно откритие не по-малко значимо от преоткриването на Павел от Мартин Лутер през 16 век. Фундаменталната идея на Лукреций (който е живял около 100 години преди Христос) и неговото епикурейство е била да се изгонят боговете в едно далечно небе и да се остави света на смъртните да върши щастливо своята работа без да бъде прекъсван и без да му се пречи тук долу. Това се е превърнало в явна основа на модернисткия план да се премахнат суеверията и религиозния авторитет. Всъщност именно виждането на Лукреций за развитието на цивилизацията и за „социалния договор”, чрез мислители като Хобс и Русо, „направили способни историците и философите да се освободят от теистичните модели за основите на човешкото общество” (Oxford Classical Dictionary, 3rd edn revised, 890). Така макар мислителите в тази традиции днес често да твърдят, че техните идеи са резултат от съвременната наука един по-цялостен анализ показва, че самата модерна наука както и движението за либерална демокрация просто предполагат един епикурейски светоглед. Боговете са си отишли и светът на природата от една страна и на човешкото общество от друга трябва да се развиват по своите планове. Това генерира едно голямо разделение: както между боговете и света така и между църквата и обществото. Църквата трябва да продължи да се занимава с боговете, което е предефинирано като включващо духовността в настоящето и едно далечно небесно спасение в бъдещето за тези, които желаят да вярват на подобни неща. Но църквата в доминиращия епикурейски светоглед по дефиниция няма место в обществото или в обществения живот. Отхвърлянето на стария средновековен ред в Ренесанса и на стария католически ред при Реформацията са се превърнали в отхвърляне на цялостния християнски ред в Просвещението. Мисля, че това, което днес виждате в Ирландия в една по-неясна и по-замъглена версия ние виждаме в Англия и Шотландия в продължение вече на много години, а именно острата и крехка яснота добита от рязкото разделение на небето и земята, на Божият свят и на нашия свят. Това разделение само по себе си не е резултат от доказателство, а по-скоро е прието от големите движения на западната мисъл и живот. Чарлз Дарвин не е измислил дарвинизма. Лукреций го е защитавал елегантно 2000 години по-рано. Биологичната еволюция е едно; но идеята, че няма Бог-Създател въвлечен в този процес е нещо много различно. Все пак църквата е била доволна да се съобрази  това разделение на Божия и нашия свят. Смятам, че семената на това са били посадени още през средните векове чрез твърде голямото ударение поставяно върху другия живот, от виденията на Данте за небето, ада и особено за чистилището и от виденията за Края толкова брилянтно изразени в Сикстинската капела на Микеланджело. „Този свят не е мой дом” казва един афро-американски спиричуъл, „аз просто преминавам през него”; Но това показва просто една популяризирана версия на „това, което в действителност е от значение,” което е било около нас вече в продължение на няколко века. И така е било не само с мислителите на Просвещението копнеещи да вземат света, който са желали и следователно нежелаещи да имат църква, която да им казва какво може и какво не може да правят, които са казали на църквата да се концентрира върху Бога, душата и небето. Така е било и с мнозина вътре в самата църква. Това  е отчасти причината на Уилям Уилбърфорс да му е било толкова трудно да прокара идеята за освобождение на робите, на Дезмънд Туту да се изправи пред толкова голяма опозиция в Южна Африка и днешните християнски активисти да имат толкова проблеми в прокламиране опрощаването на световния дълг или на удачно и хуманно отношение към хората търсещи убежище. Засегнати са не само огромни финансови и политически интереси. Целият мисловен климат се изправя срещу идеята, че църквата има какво изобщо да каже по тези въпроси. Бог и цезар принадлежат на изцяло различни сфери. Това е причината сега Франция да забранява ислямското покриване на главата за жените. Това  е причината някои да се опитват да забранят публичното носене на кръстове и някои кръгове в моята собствена страна да заменят честването на Рождество със „Зимен фестивал” и други подобни неща. Извинението да се подтиска християнското съдържание винаги е, че религиозните малцинства могат да бъдат засегнати. Но не това е истинската причина както показва френската забрана. „Толерантността,” този твърде прехвален, но всъщност много кух просвещенски идеал, няма нищо общо с това. Истинската причина е модернистката идеология, според която религията е нещо, с което се занимаваме само като отделни личности, понеже Бог и света просто не се смесват. И това, да повторим, не е резултат от модерната физическа или политическа наука. Това е едно допускане. Какво тогава може да каже църквата на всичко това? Западната църква до голяма степен е изоставила идеята за Божието царство, за Бога настояващ за Своя по право принадлежащ Му суверенитет над цялото творение. Поколения са били учени да четат езикът на Исус за царството като отнасящ се не за Божието спасително управление над творението, а като едно небесно царство, в което Бог ще приеме тези, които е избавил от творението. Често се цитират думите  на Исус към Пилат: “Моето царство не е от този свят” ek tou kosmou toutou (Йоан 18:36). Сцената на разпятието прави съвсем ясно, че макар суверенитетът на Исус да идва от друго място той е суверенитет над този свят. И когато християните протестират, като те понякога правят, за забраната на християнските символи на публични места те имат склонност да спорят отвътре консенсуса вместо да поемат по по-трудния път на разбирането защо такъв консенсус съществува на първо място и защо сега той трябва да бъде предизвикан. Мисля, че това е проблемът със сегашната реакция на „новите атеисти.” Реакцията, или голяма част от нея, се случва вътре в установената структура на мислене. Но именно структурата трябва да бъде предизвикана.

Предизвикателството трябва да дойде не в името на някаква „теокрация,” от която западния свят разбираемо се страхува, но в името на изцяло предефинираната теокрация, за която говорят четирите евангелия. Сцената на разпятието, в която Исус е издигнат като цар на евреите, и следователно като цар на света, е една сцена, в която самата власт е предефинирана. И  ние трябва да забележим, че точно това предефиниране на властта определя даденото от Бога място, което църквата и християнската вяра може и трябва да има в утрешния обществен живот.

Вие разбирате, че въпросът не е църквата да настоява за едно малко парче от обикновения вид власт. Всъщност когато в моята страна някои епископи отиват в Камарата на лордовете това не е въпрос на власт макар някога това действително да е било така. Целта е да се гарантира, че гласът на църквата ще бъде чут на масата. Но не това е въпросът; във всеки случай това не е този вид сила, който трябва да занимава една теокрация формирана около кръста на Исус. Силата на Исус изглежда съвсем различна – не понеже е „духовна” като противопоставена на „светска” или „земна” (това е пътят на гностицизма), но понеже тя действа като директен резултат от плана на Исус и от кръста, с който този план достига своят триумфален, макар и дълбоко парадоксален, завършек.

Властта на Исус е изявена най-известно в Проповедта на планината. Но тази проповед често бива разбирана погрешно. Когато Исус заявява, в блаженствата, Своето благоволение към определени категории хора ние трябва да помним какво означава „блажен.” „Блаженствата” са исусовия план за хората на царството. Те не ни казват просто как да се държим, така че Бог да направи нещо хубаво за теб. Те са свързани с факта, че Исус желае да управлява света чрез вас, но за да може това да стане вие самите трябва да станете такива хора. Проповедта на планината е призив към последователите на Исус да приемат своя призив, който е бил призивът на Израел, който Исус направил Свой собствен: призивът да бъдат светлина на света, да бъдат солта на земята – с други думи, да бъдат хора, чрез които Исусовото видение за царството да стане една реалност. Победата на Исус над силите на греха и смъртта трябва да бъде приложена в по-широкия свят чрез едни такива хора.

На практика делото на царството и с него мястото на исусовите последователи в обществения живот на света е обобщено доста добре в тези блаженства. Когато Бог желае да промени света Той не изпраща танкове. Той изпраща кротките, скърбящите, тези, които са гладни и жадни за Божията справедливост, миротворците и т.н. Точно както целият стил на Бога, начинът, по който Той е избрал да действа отразяват Неговата истинска любов, споделяща Неговото управление с хората, така и начинът, по който тези хора трябва да се държат ако искат да бъдат агенти на исусовото господство отразява на свой ред същият смисъл на уязвимата, нежна, но могъща жертвена любов. Поради тази причина светът е бил променен от хора като Уилям Уилбърфорс; като Дезмънд Туту работещ и молещ се не просто да сложи край на Апартейда, но да сложи край по такъв начин, че да доведе до една обединена, прощаваща си Южна Арфика; от Сисли Сандърс, започнала един хоспис за терминално болни пациенти преди това пренебрегвани или презирани от медицинските професионалисти, но завършила с движение, което за едно поколение се разпростряло по цялата планета.

Днес Исус управлява света като започва нови инициативи, които радикално променят приетите начини, по които се правят нещата: чрез Юбиейния проект да се опростят удивителните и неплатими дългове, като се събират средства и се настаняват в жилища бедните или бездомни семейства, чрез земеделски проекти, които се грижат за творението вместо да го унищожават с надежда за бърза печалба. И т.н. Ние сме опитомили християнската идея за „добри дела,” така че тя се е превърнала просто в „пазенето на етическите заповеди” – така че хората си представят, че мястото на християнската вяра в общественият живот ще бъде начин за налагане на „нашите стандарти” на всички останали. Вместо това в Новия Завет „добри дела” са тези, които се предполага, че християните вършат във и за по-широката общност. Вършете добро на всичките човеци, настоява Павел особено (разбира се) на своите си по вяра (Галатяни 6:10). Това е начинът, по който се осъществява суверенитетът на Исус. Исус отиде да храни гладните, да се грижи за болните и да спаси изгубените овце; Неговото тяло трябва да върши същото. Това е начинът, по който действа царството. На практика църквата е прокарала своя път в света като в продължение на много векове е вършела именно тези неща. Сега в много страни държавата е приела отговорността за много от тях (това е част от моята идея, че държавата, не на последно място в западните демокрации, е станала „църковна”, един вид светска сянка на църква) църквата е в опасност да забрави, че това са нейни основни задачи.

Това виждане за призванието на църквата – да бъде средството, чрез което Исус продължава да работи и да учи, да установява Неговото сверено управление на земята така както е на небето – е един идеал толкова висок, че може да изглежда не само недостижим и триумфалистки, но и безнадеждно изолиран и отричащ своите собствени грехове и недостатъци. Едно от днешните най-повтаряни клишета е, че има много хора, които намират Бог за достоен за вярване, но не и църквата, Исус за привлекателен, но църквата за отблъскваща. Ние никога не сме имали недостиг на църковни провали и слабости, както тъжащите вярващи и ликуващите журналисти добре знаят. Какво означава да кажем, че Исус е цар когато хората, които се предполага, че трябва приложат на практика Неговото царуване се провалят толкова зле?

Тук трябва да кажем три неща, всяко от които е важно. Да започнем с това, че зад всеки християнски водач, който завършва в съда или във вестниците има стотици и хиляди, които вършат чудесна работа, незабелязана освен в собствените им общности. Публиката забелязва единствено това, което се появява във вестниците, но вестниците отразяват единствено странното или скандалното позволявайки на присмиващите се външни хора да мислят, че църквата може да бъде сведена до малка купчина от враждуващи фракции. В по-голямата си част тя не е такава. Перспективата на вестниците прилича на човек, който преминава по една определена улица само в деня, в който хората изнасят боклука си за прибиране и който след това казва, че улицата постоянно е зарината с боклук. Християните не трябва да отстъпват на присмивачите. Трябва да им кажем да минат по улицата някой друг ден. Елате и ни вижте в един нормален ден.

Второ, ние никога не трябва да забравяме, че начинът, по който Христос работеше е чрез прощение и възстановяване. Не трябва да се очаква църквата да бъде едно събрание на съвършени хора, които вършат страхотна работа. Това е събрание на простени грешници плащащи своя неизплатим дълг на любов като работят за царството на Исус по всеки възможен начин знаейки добре, че са недостойни за тази работа. Предполагам, че поне част от причините за скандалите е, както казах и по-рано, триумфализмът, който позволява на някои хора да мислят, че поради своето кръщение, или призвание, или ръкополагане или нещо друго са имунизирани срещу сериозни грехове, или че когато последните се случат, те трябва да са някакъв странен инцидент, а не ясен знак за сериозен проблем.

Третото нещо вероятно е най-важно и то отваря една цяла нова област на това, за което намекнах по-рано и към което сега се връщаме. Начинът, по който Исус осъществява Своето суверено господство в настоящето включва Неговоят странен, често таен суверенитет над народите и техните управници. Бог, настоява библията, действа по множество начини в света  без значение дали хората разбират това. Но част от тази вяра е вярата, че една от основните роли на църквата е да свидетелствува за свереното управление на Исус призовавайки света да даде отчет. Църквата има задача, която съвременните западни демокрации са се опитали да копират по различни начини. Ние се опитваме да създадем в нашата собствена система някакво подобие на „отчетност.” Ако гласоподавателите не харесват някого те няма да гласуват за тях следващия път. Ние всички знаем, че това е един много тъп инструмент. Отчетността изобщо не е това, което би трябвало да бъде. В моята страна повечето от местата са „сигурни” и повечето от кандидатите са професионални наемници с малък опит в истинския живот. Така тези, които следват Исус имат задачата, най-важна и централна за тяхното призвание, да бъда реална „опозиция.” Това не означава, че трябва да се противопоставят на всичко, което правителството се опитва да направи. Те трябва да го претеглят, да му потърсят сметка, да утвърдят това, което заслужава да бъде подкрепено, да посочат нещата, които липсват или не са съвсем точни, да критикуват когато е нужно и понякога да изобличават това, което има нужда от изобличение. Показателно е, че в ранните векове на християнската история, християнските епископи са получили име извън пределите на църквата като защитници на бедните. Те са говорили за техните права; те са говорили срещу тези, които ги потискат и се отнасят лошо с тях. Разбира се: епископите са били последователи на Исус; те са пели песента на Неговата майка; какво друго можем да очакваме? Тази роля продължава и днес. И тя става все по-широка. Църквата има богат опит и векове на внимателно обмисляне в областите на образованието, здравеопазването, грижата за старите, нуждите на бежанците и емигрантите и т.н. Ние трябва да черпим от този опит и да го използваме по най-добрият начин. Тази страна от свидетелството на църквата, това централно призвание, чрез което Христос продължава Своята работа до днес е било маргинализирано. Модерните западни демокрации не са искали да бъдат призовавани да дадат отчет по този начин и те или официално или неофициално са вбили дебел клин между „църквата” и „държавата.” (Вестниците са се присъединили като себеназначила се „неофициална опозиция”; следователно те също имат голям интерес да държат църквата настрана.) Но, както вече намекнахме, това всъщност променя самото значение на думите „църква” и „държава.” „Държавата” се е разпростряла дотам, ч върши някои от нещата, които църквата трябва да прави; и самите църкви са се примирили с приватизацията на „религията” оставяйки всички неща, в които са били най-добри в ръцете на „държавата” или на други агенции. Не трябва да се чудим, че когато хората от църквата говорят за важните въпроси на деня  тези, които не харесва това, което те говорят им казват да се връщат обратно в своя личен „религиозен” свят. (Между другото забелязали ли сте, че в Америка обикновено левите казват на църквата да млъква а в Англия обикнвено са десните? Интересно ми е какво е положението тук в Ирландия.) Но ние трябва да говорим понеже имаме не само ясните инструкции на самият Исус , но и ясното обещание, че това е начинът, по Който Той ще осъществвява Своя суверинитет; това е начинът, по който царството Му се превръща в една реалност. В евангелието на Йоан Исус казва на Своите ученици, че Духът ще призове света да даде отчет. Това е нещо централно за християнското призвание, но за по-голямата част остава една затворена книга. Разбира се, понякога църквата греши. Ако църквата иска да осъществява една пророчески дарба по отношение на света това ще изисква по-нататъшно пророческо служение в самата църква, което да предизвиква, да утешава, да поправя  както и да потвърждава това, което е било казано. Това тогава е една централна и често пренебрегвана част от значението на царството на Исус за днешния ден. Всяко поколение и всяка местна църква трябва да се моли за своите държавни водачи. Признавайки голямото разнообразие на форми на управление, на конституции и т.н, които се срещат в света всяко поколение и всяка местна църква трябва мъдро да намери начини, по които да говори истината на властимащите. Това е една централна част от настоящото значение на Исусовото универсално господство.

Можем да обобщим това по следния начин. Ние живеем в периодът на сувереноето управление на Исус над света – едно управление, което все още не е пълно, тъй както, както Павел казва: „Той трябва да царува докато положи всички врагове под нозете Си” (1 Коринтяни 15:20-28). Но Павел е ясен: ние не трябва да чакаме до второто пришествие, за да кажем, че Исус вече царува. Опитвайки се да разберем настоящото „царуване” на Исус ние виждаме две напълно различни течения. От една страна виждаме, че сега всички началства и власти във вселената, в един или друг смисъл, са подчинени на Исус. Това не означава, че те винаги вършат това, което Той желае, единствено, че Исус желае да има социални и политически структури на управление и че Той ще търси от тях отговорност. Не трябва да се притесняваме да казваме – колкото и парадоксално да изглежда за нашия опериращ единствено в черно и бяло мозък – че структурите на авторитет са дадени от Бога дори когато са тиранични и насилнически и се нуждаят от радикална реформация. Ние в модерния запад сме се научили да мислим за политическата легитимност просто в зависимост от методите или начините на избирането й; щом хората веднъж са гласували това подпечатва „легитимността.” Древните евреи и ранните християни не са се интересували особено как владетелите са станали владетели. Но те много повече са се интересували да държат владетелите отговорни за това, което те действително правят веднъж дошли на власт. Бог желае да има управници; но Бог ще ги държи отговорни. Какво е мястото на Исус във всичко това? От Неговата собствена перспектива той едновременно издига силовите структури на своето време и в същото време ги държи отговорни, точно тук и сега. Но Неговата смърт, възкресение и възнесение са били демонстрацията, че Той е Господ, а началствата на властите не са. Призоваването към отчет с други думи е вече започнало. То ще завърши при второто идване. И задачата на църквата да говори истината на властите означава това, което означава, понеже е основана на първото от тези неща и очаква второто. Това, което прави църквата, със силата на Духа, е вкоренено в извършеното от Исус и гледа напред към окончателното завършване на Негвото дело. Това е начинът, по който Исус владее света в настоящето. Но, за щастие нещата не свършват дотук. Има още много неща влизащи в призванието на църквата освен постоянната критика, позитивна и негативна, на това както вършат светските управници. Има милиони неща, с които църквата трябва да се захване понеже светските управници или не ги е грижа, или нямат ресурсите или политическата воля да ги направят. Исус има много проекти и очаква единствено верните хора да кажат молитвите си, да разчетат знаменията на времената и да се захванат за работа. Никой нямаше да мечтае за „комисията за истина и възстановяване” ако Дезмънд Туту не се беше молил и работил и не беше направил това да се случи. Никой не би работил за Юбилейното движение за опрощаване на световния дълг ако хората в църквите не бяха станали сериозни относно окаяното положение на бедните. По-близо до дома, вероятно никой не би предложил доброволно да свири на пиано в службите в затвора. Малцина други биха започнали занимални за деца на самотни майки, които все още са на работа когато децата им свършват училище. Никой, доколкото зная, няма да слуша страданията на изолираните селски общества и на не по-малко изолираните бедни в центъра на града. Никой не би помислил за схемата „Улични пастири,” която, поне в моята страна, има забележителен успех в намаляване на престъпността и кротко, но твърдо сочи на младите хора без цел, че има един различен начин да бъдат хора. И т.н. И т.н.

И ако отговорът е, че тези неща са всъщност твърде дребни и сами по себе си, незначителни аз отговарям по два начина. Първо, не обясни ли Исус Собствените си действия като говореше за най-малкото семе, което пораства и става голямо дърво? И второ, не сте ли забелязали как едно малко действие става тенденция? Това е начинът, по който се е разпространило движението на хосписите, трансформирайки само за едно поколение грижата за терминално болните пациенти. Исус работи, осъществявайки Своя проект за царството.          

Без съмнение Той върши това по милиони начини, много малко от които ние виждаме. Космическото видение в Колосяни е вярно и трябва да ни даде надежда не на последно място когато се изправяме пред официалните държавни представители и им обясняваме, че се молим за хората на улиците или защо желаем да наемем обществена зала за серия срещи или защо оставаме непреклонни противници на новите бизнеси, които безсрамно желаят да експлоатират младите хора от семейства с ниски доходи. Когато обясняваме това ние го правим пред хора, които без значение дали знаят това или не, са били поставени на своите места от самия Бог. На кръста Исус победи силата, която те могат да имат над нас. И, докато се молим и изявяваме смъртта на Исус в тайнствата, ние заявяваме тази победа и отиваме на своята работа спокойно и без страх. Преди всичко това е, което Исус ни каза да очакваме. Нисшите по дух ще осъществят Божието царство. Кротките ще завладеят земята толкова благо, че силните няма да забележат това докато не е станало твърде късно. Миротворците явно ще оставят оръжията без работа. Тези, които са гладни и жадни за Божията правда ще наблюдават политиката на правителството и законовото управление  ще говорят в името на тези, които са на дъното на пирамидата. Милостивите ще изненадат всички като покажат, че има и друг начин да се изграждат човешки отношения. Някои хора знаят единствено как да съдят, да връщат единствено толкова колкото са получили, да се хвърлят и да си връщат това, което е тяхно, но хората на блаженствата ще покажат и чрез примера си ще окуражат един свеж нов път. Вие сте светлинанта на света, каза Исус. Вие сте солта на земята. Той прогласи една програма, която все още предстои да бъде изпълнена. Той кани Своите слушатели, тогава и сега, да се присъединят към Него и да я осъществят. Така става когато християнската вяра върши своето дело в обществения живот в днешния и утрешния свят. Моята надежда и молитва са, че вие във вашата страна и аз в моята ще бъдем способни да работим през настоящите трудности, скръб и скандали. Някога Ирландия е била учител на света по отношение на вярата и живота. Дано отново да бъде такава.