Хора в молитва – 4


                                       ДАВИД – ВЪЗОБНОВЕНОТО ОБЩЕНИЕ

                                                     от Джон Уайт

                                                           Псалм 51

Аферата на Давид с Витсавня разкрива липсата на вярност като една страна от неговата същност. Властта го беше покварила. Решението му да предостави ръководството на войната на своите военачалници може да е било въпрос на мързел. Безделната разходка по покрива на палата му след следобедната почивка по  време на война не е в съзвучие с отговорностите му като цар. Пожеланието на очите му и страстното влечение към Витсавия разкриват слабостта му като мъж и злоупотребите му с царските права. Той я видя, пожала я и заповяда да бъде доведена в двореца. Цялата история е описана във 2 Царе 11:1-12.

Може би Витсавия не е съвсем невинна? Беше ли съобразила, че може да я видят, когато се къпе в градината? А дали го е направила нарочно? Не знаем. Ако не е излагала умишлено тялото си на показ, поканата на царя да сподели с нея леглото трябва
да я поставила в неприятна ситуация. И все пак, за да има прелюбодеяние са необходими двама, независимо, дали единият е  цар или не, а Витсавия не оказа никаква съпротива.

Според Божия закон за Израел Давид извърши два rpяхa, единият от които изискваше смъртно наказание. Той бе лежал с жена по
време на „нечистотата“ й, и при това,бе прелюбодействал. Царят трябваше да бъде първия изпълнител на закона, но той го наруши. Ако като предводител, в онзи момент той беше сред войската си,  този инцидент никога нямаше да се случи.

Поуката за нас е достатъчно проста. Ако вършим това, което трябва да вършим и когато трябва да го извършим, ще бъдем по-малко податливи на изкушенията. Давид бе изгубил тази защита  и се поддаде на изкушението.

Един водач, за когото няма извинение

Ако всичко бе приключило дотук, щеше да е достатъчно лошо,  но снова, което следва, е подло и срамно. Витсавия каза на  Давид, че е бременна. Той заповяда мъжът й веднага да бъде върнат от бойното поле вкъщи, явно с надеждата, че ще бъде заедно с Витсавия и по-късно у нeгo няма да се породи подозрението, че детето й е от друг.

Но нещата не се развиха така, както Давид очакваше. Haй-напред той любезно попита Урия за хода на боевете и след това го освободи, за да може да бъде с жена си. Но Урия заяви, че не би могyл  се радва на домашното си щастие, докато сънародниците му  са в опасност на бойното поле и поради същата причина отказа да отиде в къщи при жена си. Неговият отказ съдържа една подробност. Божият ковчег беше на полето сред израелската войска. Урия бе убеден, че мястото му е при ковчега на завета, а не в леглото на жена си. Hай-любезно Давид предложи на Урия да ocтане в Ерусалим още един ден. На другия ден той го напи и веднага го отпрати с надежда, че виното ще извърши това, което Давид с дипломатичните си ходове не успя да постигне. Но Урия нe бе дотолкова пиян, че да забрави принципите си. И тази нощ той прекара в подслона за слугите.

Оттук нататък настъпва най-лошият обрат на събитията. Давид взе едно решение, което щеше да има продължителни последствия за неговия личен семеен живот и за отношенията му с Иоав, неговия военачалник. Колко далеч щяха да се разпрострат тези  последствия? Едва ли някой можеше достатъчно добре да схване това. Toй написа писмо на Иоав, като в него му заповядваше да постави Урия на това място от бойното поле, където битката е най-ожесточена. С това той съвсем ясно даде на Иоав да разбере, че желае смъртта на този човек. Знаем как се развиха събитията по-нататък. Урия загина. Иоав, който вече знаеше тайната на Давид, си спечели с това един вид власт над него, която по-късно използва. Давид повика Витсавия в двореца и я утеши.

Но царят не успя дълго да запази самодоволството си. В един драматичен конфликт с пророк Натан неговите грехове бяха извадени на видело. И в този момент можеха да се проявят и  добрите качества на неговия характер.

И аз часто съм имал неприятната задача да конфронтирам ръководни личности с технике грехове. Технике реакции са били различни. За много от тях най-важният въпрос е: „Но кой ти каза това? (Бедният човек!), „Koй още знае?“ Или: „Да, направил съм го, но ти имаш напълно погрешна представа за цялата работа. Не мога да разбера защо толкова преиначават и преувеличават нещата!“ Типичното за такива отговори е, че на първо място грешникът е заинтересован да запази даброто си име и да оправдадае греха си.

В случая с Давид не наблюдаваме нито едва от тези реакции „Съгреших против Господа“ — това е съвсем простичкия му отговор
на предизвикателствата на Натан. Не ни се споменава за никаква самозащита. Давид не се опитва набързо да приключи въпроса.

Нека спрем тук за момент. Грехът не е чужд на никого от нас. Възможно е тези грехове изобщо да не са осъзнати от нас като такива. А за други — виждаме ясно как Бог поставя пръста си върху тях. Ставаме неспокойни и с тревога се питаме как да справим с тях.

Ако нямаш проблеми с чувството за вина, прочети Псалом 51. Няма друга глава в Библията, която по-ясно да ни разкрива как
да се справим с негo.

Нужен ни е подобен пример, защото въпросите, които си задаваме, ни поставят натясно. Разкайвам ли се наистина? Бог ще ме чуе ли? Дали грехьт ми е толкова тежък, че се нуждая от особени мерки? Защо изобщо трябваше да го върша?

Точно тук се разкрива красотата на примера от Псалом 51. Става въпрос за едно ужасно престъпление, извършено от един Божий
човек. Ти, който четеш тази книга, може също да си извършил прелюбодеяние, но едва ли след това си убил съпруга на любимата си. Какъвто и да е грехът ти, не вярвам той да е по-тежък от този на Давид. Може да мислиш, че някой „в моето положение“ или „c моите отговорности“ не би трябвало да допусне греха, за който ти се чувствуваш виновен. (Давид беше помазания от Бога цар). Вината, която те мъчи, се засилва още повече при мисълта, че е трябвало добре да размислиш какво ще извършиш. Ти си свидетелствувал на други за Господа и си ги поправял. (И Давид го бе правил). Ако някои хора знаеха какво си направил…

Ако други знаеха? Може би тук е следващият проблем. Ти не можеш напълно честно да погледнеш греха си, защото самочувствието ти е препречило пътя. Твоята съкрушеност донякъде е резултат от смирението ти. Чувството на вина е смесено сьс срам.

Няма да можеш да се справиш с греха си, докато не го побледнееш в очите. Разголи го, отмахни покривалото на оправданието, с
което се мъчиш да скриеш неговата противност. Свали всичко, което покрива голотата му и тогава кажи: „Това е мое дело. Аз, само аз съм отговорен за него“. Погледни се в огледалото. Този, който те гледа отсреща, е напълно способен утре да повтор исъщия грях. Този човек, който те наблюдала, той е съгрешил. Кажи му учтиво, но твърдо, че това е нещо, което той е напълно способен извърши по всяко време и докато не приеме този факт, за него, няма да има напредък в отношенията с Бага. Сьгреших против Господа. Това е центъра на 51 Псалом. Това е молитвата на разкаяние нa Давил за случилото се в живота му

Естествени последствия

Не става ясно защо Давид не бе осъден на смърт. Дали бяха peшили да направят компромис сьс строгото повеление на закона при прелюбодейство? Във всички случаи Натан много добре знаешс какво следва при подобни ситуации, защото казва: „Няма да умреш“ (2 Царе 12:13).

Защо Давид не бе предаден на смърт? Това не става съвсем ясио. Някои коментатори са на мнение, че разкаянието му спечели Божиятa милост. „Господ отстрани греха ти“ (2 Царе 12:13). Давид получи прощение. Разкаянието му бе послушано, но естествените последствия на греха му гo преследваха през житейския му път с ужасяваща неизбежност.

Той получи прощение на греховете си, ти сьщо ще го получиш. Нo както при Давид, така и при теб, може да има, както естествени последствия послпоследстия от греха ти, така и едно духовно последствие, а именно — отчуждаване от Бога. Отчуждаването сьщо може да се преодолее.  Естествените последици на греха ти обаче са нещо друго.

Един от синовете ми, заедно с други младежи, бе участвал в разрушаването на една кола. По-късно, при своето обръщение, той
измоли Божието прощение за този негов грях и на практика опита какво значи да бъдеш в мир с Бога. Въпреки това трябваше да
отговаря за делото си пред съда. За наказание трябваше да изплати нанесените от него щети и съдията бе достатъчно умен да постанови сумата да бъде взета от неговите лични спестявания.

По същия начин и Давид трябваше да понесе естествените последици на греха си. Бременността на Витсавия не се изпари в
момента, когато Давид получи прощение от Бога. Нито пък Иоав забрави, че е в състояние да държи Давид натясно.

Но тук, още веднъж виждаме защо Давид беше наречен „човек по сърцето на Бога“. Не обществените и политически последици
от греха бяха тези, които създаваха най-много грижи на Давил. Най-силният му копнеж е общението с Бога и това е основният предмет на молитвата му. Други отношения могат да бъдат  увредени и дори напълно разрушени, но връзката му с Бога трябва да остане незасегната: “Смили се а мене Боже, според милосърдието Си; според множеството на благите Си милости изличи беззаконието ми. Измий ме съвършено от беззаконието ми и очисти ме от греха ми“ (Псалом 51:1-2).

Вече говорих за опитите за оправдание, които хората предприемат. Ако си съгрешил, съгрешил си. Причината за Божието  прощение никога не може да бъде, че „при дадените обстоятелства върху върху теб не пада вина“. Смекчаващи вината обстоятелства не са основа за милостта. Единствената ти надежда е Божията неизменна същност. „Смили се са мене Боже, според милосърдието Си; Според множеството на благите Си милости, изличи и беззаконията ми“ (Псалом 51;1). Твоите грехове може да предизвикват състрадание или пък отвращение, както при случая на Давид. Във всеки случай, единствената надежда за теб е само Бог. Той може да ни прости и да ни направи богати защото Той е Този, Който Е („освен Мене, няма Бог праведен и спасител“ — Исая 45:21), но не и защото печелиш още един шанс. Нямаш такъв. Никой от нас няма такъв пред Бога.

Подчертавам това толкова сериозно, защото, колкото повече се стараем да се самооправдаваме толкова повече ни липсва доверие в праведността на нашия Спасител. Внушаваме си, че така спечелваме особеното Му внимание докато всъщност не ни очаква нищо друго освен смърт. Можем да бъдем очистени само, защото нашите грехове са възложени на един Друг.

Когато се обръщаме към Бога по въпроса за нашия грях ние трябва да вземем едно решение. Или ще оправдаваме себе си, или ще признаем Бога за праведен. Не можем да да направим и двете едновременно. Ако аз имам право тогава Бог греши. Ако кажа: “отнасяш се несправедливо към мен, когато така жестоко ме осъждаш, защита наистина не мога да понеса отговорност за това“, тогава аз поставям под съмнение справедливостта на Божията присъда. Дали го осъзнавам или не — по този начин аз обвинявам Бога в неправда (Между другото, в такъв случай аз изобщо не моля Бога за прошка, а за извинение, което е нещо съвсем различно.) Когато обаче призная пълната си отговорност, аз едновременно с това признавам, че Бог е в правото Си.

Давид предпочете да отдаде правото на Бога, отколкото да се мъчи да оправдала себе си. „Защото престъплението си аз  признавам… за да бъдеш оправдан, когато говориш и да излезеш не порочен, когато съдиш“ (Псалом 51:3, 4).

Едно истинско изповядване на моя грях се изразява в това, че съм съгласен с Божията преценка за моите дела.

Двуизмерна cnpаведливост

Натан майсторски конфронтира Давид с неговия грях. Той му разказа една история за беден човек, чието единствено притежание и радост бе малкото му агънце, което нощем спеше в скута му. Един ден един богаташ го взе, уби го и от него приготви ястие за своя гост. С тази история Натан умело предизвика Давндовото възмущение. Това, което по-нататък е логично да очакваме, е Натан да се опита да прави горчиви намеци на Давид за несправедливата му постъпка спрямо Урия и Витсавия. Той наистина споменава тези две прегрешения, но ударението пада на друго място. „Защо презря ти словото на Господа, та стори зло пред очите Му?“ (2 Царе 12:9). „Ти Ме презря… Чрез това дело ти си дал голяма причина на господните врагове да хулят“ (2 Цape 12:10, 14).

Склонни сме по-лесно да откриваме човешката връзка, отколкото духовната зависимост. Човешките взаимоотношения са по-важни за нас, отколкото отношенията ни с Бога. Затова се шокираме, богато Давид в изповедта си казва: „На Тебе, само на Тебе съгреших и пред Тебе сторих товa зло“. Изпълнени с протест, ние питаме; „Само пред Бога? А защо премълчава греха си пред Урия?“

Но ние не можем да разберем сьщността на проблема. Бог е Богьт на бедните и беззащитните. Той е Богьт на човекът, който притежаваше само онова агьнце. Той е Богьт на Урия и Витсавия. Когато Давид им причини неправда, той направи нещо много  по-ужасно — наскърби Онзи, Който бе техен Бог. Убийството на Урия означава оскърбително престъпление срещу Уриевия Бог. Убийството само по себе си, колкото и да е ужасно, е едно нищо в сравнение с презрението на Давид към неговия Създател.

Натан знаеше това, което Давид също знаеше. Ние обаче, напълно обвързани от двуизмерната си представа за справеливост, не
можем да разберем защо грехът срещу нашия ближен е нещо толкова лошо. Нашият Бог е твърде малък, а представата ни за
греха — прекалено наивна. Не можем да употребяваме Бога като подсигуряващ щемпел за това, което одобряваме, или пък неодобряваме, защото Той е светият и могъщ Защитник на онези, които са били третирани несправедливо, които са презирани и слаби. Грехът към ближния е грях пред самия Бог. Убийството беше средство, с което Давид уреждаше проблема си със съвестта. Но нещата стоят съвсем иначе, когато потърпевшият е един човек, който принадлежи на Бога. В Шекспировата драма лейди Макбет имаше проблеми единствено с духа на Дънкън. Давид обаче стоеше очи в очи с един разгневен Бог. Неговият грях беше много повече от убийство и прелюбодейство, както би го класифицирало нашето общество. Той е израз на презрение към Всемогъщия и нарушава Неговите закони.

Гледаш ли по този начин на греха си пред другите? Разбираш ли, че когато нараняваш брат си, ти презираш братовия си Бог? Бог сам обявява Себе Си отговорен за благото на твоя брат. (Лошо е да удариш кучето на съседа си, но горко ти, ако съседът ти те хване на местопрестъплението. В това дело той открива обида на своята личност, а не само нараняване на домашното му животно).

Далеч от мисълта да оневинява несправедливата си постъпка към Урия, Давид я вижда в една още по-сериозна светлина и за нас ще е добре да правим същото. Бог е закрилникът на твоя брат. Той е Богьт на момичето или младежа когото си прелъстил, на ближния, когото си отблъснал, на клиента, когото си измамил. Ако извършваш несправедливост към ближния си, ти сьгрешаваш пред Бога.

Къде да търсим вината

Давид отива още по-далеч. Той не само признака греха си без да опитва да се оправдала, като оценява тежестта на престъплението си и се осланя единствено на Боживта милост, но и осъзнава греховността на цялото си същество. Той разбира, че е съгрешил пред Бога и признака, че е безнадеждно грешен: „Ето родих се в  нечестие и в грях ме зачна майка ми“.

Не се опитва да клинчи. Нещо повече — той оплаква състоянието, в което е. Няма право да каже: „Ако този път ми простиш, няма
повече да го правя“. Той има нужда от Божията милост, колкото за това, което е, толкова и за онова, което е извършил.

Твоята греховност никога не може да служи като оправдание за греховете ти. Ти си едно паднало същество. Както Павел и ти копнееш тленното да се облече в нетление. Чувстваш се нещастен, защото грехът те надвива. Не знаеш как да се справяш със  слабостите си. Важно е да осъзнаеш това, не за да ro използваш като обвинение, а за да разбереш по-добре своята греховност.

Това прозрение не трябва да бъде наситено сьс самосъжаление. Няма да ти помогне, ако си кажеш: „Аз и без това сьм си лош.  Напълно сьм покварен и никога няма да мога да престана да греша“. Престани да се мръщиш. Не можеш да прехвърлиш вината  въpxy Бога, макар да се опитваш да го направиш с думите си. Ти си огорчен, защото това, което виждаш не ти харесва А докато си огорчен и не желаеш да приемеш себе си такъв, какъвто си, няма да можеш да изповядаш на Бога какво си ти за Него; само ще се оплакваш. Но оплакването никога не води до изцеление. Признаването на греховете обаче ro прави.

Изглежда, че социологията ни предлага един изход. Нне сме тoвa, което сме, и сме станали такива, благодарение на всичко, което ни се е случило в миналото. Ние сме продукт на своя опит, на околната среда, на наследствените ни заложби и какво ли не още. Затова имаме удобното право да прехвърляме вината за грешките си на нашите родители, братя и сестри или на обществото като цяло. Учението за наследствения грях може да бъде един подобен изход.

Но едно дете на Бога осъзнава отговорността си за това, което е. Когато Давид казва, че е бил зачнат в грях, с това той не прехвърля вината върху родителите си. Само признава един факт. Начинът, по който се моли, разкрива факта, че той приема върху себе си пълната отговорност за rpexa си.

За много от нас това е твърде сурово. Предпочитаме да намерим причини за това, което сме, причини, които трябва да намалят отговорността ни. Но независимо дали за нас това има смисъл или не, ние сме отговорни, както за това, което сме, така и за онова, което вършим. А най-лошото е, че не може да ни се помогне, докато не осъзнаем отговорността си.

Може би ще кажеш; „Как мога да бъда отговорен за онова, което сьм, щом други са ме направили такъв?“ Богословите дават различни отговори на този въпрос. Може би един прост пример ще помогне да си изясним нещата. Нека приемем, че си получил от баща си едно голямо наследство, но своевременно и много дългове. Сега ти обмисляш какво можеш да направиш и в крайна сметка достигаш до извода, че финансовите проблеми ще бъдат преодолени с енергия и нови идеи. Но тези твои планове се провалят от една страна защото не си така сръчен, както си си представил, а от друга — защото някои фактори са против теб.

Така ти би могъл да си кажеш: „Вината не беше моя. Ако баща ми не беше такъв лош стопанин, сега аз нямаше да съм в това сьстоянне“. все пак ти вече се намираш в това състояние и твоето обяснение малко интересува околните. То е абсолютно маловажно. Твоето засегнато ”аз” може да се почувства по-добре ако прехвърлиш вината върху баща си, но това не променя фактите.  Ти нямаш друг избор, освен сам да понесеш отговорността за дълговете си. Независимо дали те заплашва фалит или не, единствената позиция, която би запазила спокойствие на духа ти да, единствената разумна позиция е да си кажеш; „Трябва да разбера, че се намирам в една безнадеждна ситуация. Разкрасяването на фактите няма да помогне. Трябва да погледна истината в очите“. По същия начин, ти трябва да погледнеш греха
си в лицето и да се откажеш от самооправдания.

Отново да изличим петната от името си

Тук небесният съд има едно предимство пред земния. Един задържан, поради подозрение в извършване на престъпление, може да бъде попитан: „Има ли и други осъдителни дела, с които трябва да се съобразим?“ Ако той той признае минали престъпления това може би би смекчило присъдата му.  Но законът сьс своите институции не може да направи нищо за онзи, който казва: „Аз от дете съм си криминално предразположен“. Ние всички желаем това да можеше да помогне и социални работници, психолози, психиатри, правят всичко, което е по силите им, за да изличат петната от името ни. Но си остава факт, че единствено Божията милост е в състояние да почисти отново опетнената ни същност. И дори Неговата божествена милост остава безсилна докато не видим ясно,  докато не наложим на волята си и не приемем със съзнанието си, че в основата си ние сме грешници. За нас не би имало никаква надежда, ако нямахме съзнанието, че Бог желае да изчисти вътрешния ни човек. „Ето, понеже желаеш искреност вътре в човека научи ме на мъдрост в скришното на сьрцето ми“ (Псалом 51;6). Това е, което се харесва на Бога. Той бди над неговия напредък и развитие с радостно въодушевление. Колкото и грешно и тъмно да е сърцето ти, Той е изпълнен с ентусниазъм да го очисти отново. Желае да го направи по един безболезнен начин, но ако се наложи не би се колебал да вземе и други мерки. „Поръси ме с исоп и ще бъда чист“ (стих 7), се моли Давид и има в предвид този исоп, с който при символичното очистване се поръсваше кръвта. За нас тези думи имат едно още по-дълбоко значение. Нашите сърца могат да бъдат умити. Сърцата могат да бъдат изчистенн от лукава съвест с очиствашата кръв на Исус (Евр. 9:13, 14). За нас е достатъчно, че Исус веднъж завинаги е умрял за греховете ни. Греховете, които изповядваме, се умиват не поради задълбочеността на нашата изповед, а защото Бог е приел делото на нашия съвършен Спасатели. И така, щом се молим: „Сърце чисто сътвори в мене, Боже“, ние не се обръщаме към един въздържан Бог, Който трябва да извърши една неприятна задача, а просто се поддаваме на най-съкровеното желание на Онзи, Който изпитва най-голяма радост да очиства човешките сърца (в това число и твоето).

Но какво все пак означава да бъде очистен вътрешния ни човек? Значи ли това, че греховните ни наклонности се изпаряват от само себе си. Това би било чудесно, но трябва се пазим от една опростена представа за rpexa и неговото изличаване. Грехът е като засъхналата върху печката мръсна кора, която така добре се разтваря от препарата за почистване на печки. Просто трябва да поръсиш печката с препарата и на следващия ден да я изтриеш, и отново тя блесва като нова! По същия начин Бог напълно ни очиства от нашия грях. Мръсотията и всичката нечистота се измиват, като че са били пяна, и ти ставаш така чист като че си нов. Но нито един препарат за почистване на печки не може да предотврати повторното натрупване на мръсотия. Очистването ни чрез Бога не ни гарантира освобождаване от греховните ни наклонности.

Или друг пример. Гнойта може да бъде отстранена, раната може да се почисти, но самата рана си остава и докато не бъде излекувана, съществува възможността отново да се възпали. Грехът може отново и отново да се проявява вследствие на духовното ни боледуване. Но първата стъпка винаги е да очистваме раната отново. С времето може да последва изцелението и новият растеж. Но нека не се опитваме да изпреварваме Бога. Става въпрос за греха, за инфекция, за гной. Очистването, дори понякога повторното очистване, предхожда оздравяването и новия растеж. Първият процесочистването — става мигновено и подготвя пътя за втория — процеса на оздравяване и растеж. Но за съжаление до този втори процес достигаме само ако продължим да предоставяме гноящите си рани на небесния Лекар

Но до колко пъти Той ще ме измие от греха, когато Му го призная? Седем пъти? Не седем, а седемдесет пъти по седем. Колко задълбочено ще бьде очистването? „Отвърни лицето Си от греховете ми“, се моли Давид „и всичките ми беззакония изличи“ (стих 9). И именно това прави Той. Няма повече да вижда греховете ни. А нас ще вижда единствено в Сина Си. Съдбата на нашите грехове ще бъде такава, като че никога не са съществували.

С очистването в нас се обновява общението с Бога и навлиза нова радост. Създадени сме за общение и без него животът ни е непълноценен. Ние сме цветя, които се нуждаят от слънцето и на сянка повяхват. „Дай ми да чуя радост и веселие, за да се зарадват костите, които си строшил… Върни ми радостта на  спасението Си“ (стихове 8 и 12).

Най-лошата последица от греха е отчуждението от Бога, отчуждението от Неговия народ. Това ськрушава духа и тялото ни. Обкръжени сме от хара, а товарът на собствената ни греховност ни кара да влачим уморени и сьсипани носа си по земята. Бог изглежда така далечен. Духът Му е наскърбен и мълчи. В книгата на Бънян, „Пътешественикът“, грехът представлява товар, който Християн мъкне на гьрба си през блатото на отчаянието. Чувствуваме крайниците си като смазани.

Познаваме това състояние. Бог чува вика на самотното сърце и е готов незабавно да го изпълни с радост. „Дa не ме отхвърлиш от присъствието Си, нито да отнемеш от мене Светия си Дух“ (стих 11). Давид знаеше, че грехьт е разрушил връзката му с Бога. И тъй като общението с Бога за него беше най-важното нещо в живота, той беше „мъж по сьрцето на Бога“. Затова за него очистването не беше самоцел. Toй търсеше очистване, което да му даде достъп до едно обновено общение с Бога. Защото от това общение той черпи живот, сила и радост.

Жертва, угодна на Бога

Давил също беше разбрал, че жертвата сама по себе си не е достатъчна. Той можеше да извърши жертвения ритуал, но знаеше, че човекът, който продължава да оправдава греха си или смята, че едно пожертвано животно е достатъчно, за да задоволи Бога, е един глупак. „Жертви на Бога са дух съкрушен; сьрце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш“ (стих 17), Давид не знаете нищо за Божия Aгнец, Който щеше да вземе върху Себе Си греховете на света. Но той съзнаваше, че спазването на външни религиозни обреди не може да бъде заместител на правилната позиция по отношение на Бога и на греха.

Ние често забравяме това. Опитваме се да компенсираме греховете си с придружаващите ги жертвоприношения. Опитваме се да накараме Бог да се примири с нашите грехове, като се напрягаме и се стараем да бъдем особено любезни с ближния когото сме наранили, или като се молим по-упорито и по-често. Но нито едно от всички тези дела не е угодно на Бога. Той желае един ськрушен дух и едно разкаяно сърце. Просто иска да Му кажем: Няма нищо, което бих могъл да сторя, за да поправя нещата. Извърших нещо, което само Ти, единствено Ти, можеш отново да приведеш в ред“.

Давид познаваше и ликуващото славословие на освободената от съвест защото, когато се молеше, той си припомняше предишните си взаимоотношения с Бога). Той знаеше колко спонтанно и истинско е свидетелството на един такъв човек. „Тогава ще науча престъпници на Твоите пътища и грешници ще се обърнат към Теб. Избави ме от виновността за кръвта, Боже, Боже на спасението ми; и езикът ми ще пее високо за Твоята правда (ст. 13-14).

Познавах Евангелието отдавна и го бях проповядвал на много хора за духовно изцеление, преди да осъзная какво означават думите на Лутер:„Смело да грешиш, но още по-смело да се радваш и да вярваш в Христос.”  С това откритие в живота ми се утвърди не само освобождение от една прекършена съвест, но и една по-стабилна позиция на хвала и благодарност и  лекота на споделяне на радостите ми с другите хора.

Единствено Бог може да раздвижи устните ни, за да Му запеем хвала. И все пак това Му доставя радост. „Господи, отвори устните ми и устата ми ще разгласят Твоята хвала“ (ст. 15). Откупените и пуснати на свобода затворници пеят и ликуват от радост. Освободен от дълговете си нашият дух се издига и устните ни се отварят. Започваме по нов начин да възприемаме църквата и се молим с подновена смелост за нашите братя. „Стори добро на Сион според благоволението Си; съгради стените на Ерусалим. Тогава благоволението Ти ще бъде в жервти на правда” (ст. 18-19).

Кога Давид е написал този Псалом? Преди смъртта на нещастното му дете или след нея? Мисля, че е било преди това. Упоритата молитва и пост за живота на детето (2 Царе 12:16) бяха за него много тежки, но смъртта на детето не завари Давид в депресия, а в готовност да погледне към живота, предлаган му от Бога с радост. Очакваха го много трудности, семейни и политически проблеми с такива размери, които биха хвърлили човек по-слаб от Давид в тежко огорчение. Но Давид бе открил тайната на възстановеното общение с Бога и поради тази причина и до днес в негово лице виждаме най-великият цар на Израел за всички времена.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.