МОЙСЕЙ – СВЕТЕЩИ ЛИЦА
Изход 32;9-14, 31, 32 и 33:12-23
от Джон Уайт
Беше кошмарен кървав ден, който в историята на Израил никога нямашe да се забрави. Ние, с нашетo модерно, безгрижно отношение към вярата и морала, намираме тези сьбития за варварски и непоносими. Изпитваме погнуса от жестокостта на левитите, които с меч в ръка преминаваха през редиците на свелите глави под тежестта на вината израилтяни, за да убият 3000 от тях в един акт на отмъщение.
Нашата ценностна система се е пременила. За Мойсей тази кървава баня въобще не можеше да се сравни с ужасното прегрешение на народа. Изведени от Египет от един Бог, Който заради тях се намесваше в нормалното протичане на природните закони, Който заради тях раздели Червеното море, Който Сам ги водеше в облака и огнения стълб, един Бог, Който им се беше разкрил като Единствения, Истинския, Вечния — Него повърхностните израилтяни забравиха след няколко неприятни за тях дни и се предадоха на идолослужение. Тяхното непостоянство и богохулното им дело ужасиха Мойсей. Неговият ужас беше още по-голям, тъй като до преди малко бе стоял в присъствието на Богa, Чието име те така лекомислено пренебрегнаха и оскверниха.
Два вида любов
В едно можем да бъдем сигурни. Мойсей беше ужасен до дъното на душата си, но той обичаше този народ, срещу когото насочи меча на левитите. Той се разкъсваше между два привидно несъвместими един с друг вида любов; любовта му към Бога и любовта към неговия народ.
Няколко часа преди това, обгърнат от облаци и дим, той горещо се молеше на Бога за същия този народ, сред когото Бог нанесе
смъртно наказание. „Остави Ме, за да пламне гневът Ми против тях и да ги изтребя“, чу той гласа на Бога. „А тебе ще направя велик народ“.
Искаше ли Бог да го изпита? Отговорът на Мойсей беше спонтанен и недвусмислен. Решен ако е необходимо да заложи живота си в тази конфликтна ситуация, той се опита да смекчи гнева на Иеова, своя Бог (Изход 32.11). Ако погледнем реално изкушението, което бе скрито в Божията заповед, трябва да е било много силно. Израилтяните бяха станали за Мойсей извор на непрестанно напрежение и грижи. Винаги той беше този, който трябваше да се справя с тяхното непостоянство, с недоволството и оплакванията им, който страдаше от тяхната не-благодарност и трябваше да понася безкрайните им препирни. Когато жънеше успехи те го аплодираха, но във всеки момент бяха готови да се настроят срещу него ако се появеше и най-малката трудност. Какво освобождение щеше да бъде за него да може да се отърве от цялата тази недисциплинирана тълпа и със своето собствено потомство да постави едно ново начало. Но изглежда тази мисъл никога не го беше спохождала. Неговата молитва показва две неща: изпълнена с любов грижа за народа, когото води и страстна ревност за авторитета на своя Бог.
„Господи, защо пламва гневът Ти против людете Ти, които си извел из египетската земя с голяма сила и мощна ръка?“ Нима това е сьщият Мойсей, който така се противеше на повика при горящия храст в пустинята? Това сьщият принц от Египет ли е, който четиридесет години се кри в пустинята, за да избяга от опасностите и сърдечната болка на своя народ? Това същият Мойсей ли е, който бе заповядал онази кървава баня, в която загинаха три хиляди израилтяни? Какво бе станало с негo? Защо така отчаяно се стреми да запази благоразположението и милостта на Бога към тези два милиона непостоянни мъже и жени, които се бяха отдали на плътските си удоволствия в подножието на планината Синай? И кое му е по-скъпо в крайна сметка — народа или честта на Божието име?
„Защо да говорят египтяните, казвайки: За зло ги изведе, за да ги измори в пустинята и да ги изтреби от лицето на земята?“ Не е толкова важно какво всъщност надделяваше. Мойсей, смиреният, плахият, изведнъж се бе превърнал в един мъж, който се осмеляваше да упреква Бога в Неговите намерения и даже да Го мъмри. Преживяното на Синай ли го беше променило дотолкова? Може би на планината, където Бог присъствуваше в огьня и дима, нещо бе помрачило разсъдъка му?
„Повърни се от разделения Си гняв“, умоляваше той. „И разкай се за това зло, което възнамеряваш против людете Си“. Действително смели думи. Това е смелостта на мечката, която е изпаднала в беда сьс своите малки или на лъвицата, чийто лъвчета са в опасност. Той съвсем забравя за риска, в който сам влиза. Интересува гo само едно — Израел да се спаси от пояждащия огън. Това е Мойсей, когото трябва да видим, мислейки за клането в лагера.
Молил ли си се някога така? А аз правил ли сьм го? Трябва ли изобщо да го правим? Разбира се, не бива изкуствено да си внушаваме чувствата, които подтикнаха Мойсей да тръгне по този опасен път. Но все пак къде е причината да вървим в собствения си път, без ни най-малко да се вълнуваме за наказателната присъда, заплашваща Божия народ днес и безгрижно да се молим: „Господи, благослови нашата църква. Амин“?
Дали причината е в това, че никога не смe били на планината Синай? Че никога не сме преживели горящата святост на Бога, Чийто заповеди изразяват пояждащия огън на Неговата същност? Дотолкова ли сме проникнати от духа на времето, че грехът е станал за нас един чисто технически детайлен въпрос? Дали фактът на Божия гняв и съд е за нас една далечна възможност или пък нещо, което не можем да си представим? Или пък, което е по-лошо, смятаме горещата молитва за милост от страна на Бога за несъвместима с принесената веднъж завинаги жертва на Божия Агнец?
Нашият Бог продължава да бъде Бога на светия наказателен сьд. Когато Господ диктуваше писмото Си до тиатирската църква,Той говори за Езавел, „която нарича себе си пророчица и която учи и прилъгва Моите слуги да блудствуват и да ядат идоложертвено. И дадох й време да се покае, но не иска да се покае от блудството си. Ето, Аз скоро ще я тръшна на болно легло; и щe туря в голяма скръб ония, които прелюбодействуват с нея, ака се не покаят от нейните с тях дела. И чадата й щe убия с мор. И всичките църкви ще познаят, че Аз съм, Който изпитвам вътрешности и сърца; и ще въздам на всеки от вас според делата му“ (Откровение 2:20-23).
Йоан, когото Господ обичаше, записа тези думи, а Исус, добрият и смиреният, продиктува тези гневни заплахи. Имаме ли основание да считаме, че Исус се е променил за последните две хиляди години?
Богьт на Синий е сьщият Бог на нашия Господ Исус Христос. Той е неизменен. С течение на времето няма да стане по-благоразположен. Той е Богьт на Закона и своевременно Богьт на благодатта. Той е Богът, Който не би се задоволил с нищо по-малко от святост от страна на Своя народ. Самозвани експерти смекчават стpoгитe черти на Неговия образ и Го уеднаквяват с предпочитаната от нас, хората, представа за Бога, като по този начин извършват едно грешно и богохулно служение на Него и на нас. Представата, която имаме за Него с течение на времето се е променила. Станали сме поклонници на един златен телец. Ние изобщо няма да можем правилно да се молим ако отказваме правилно да разберем тази истина. За да можеш изобщо да разбереш смелостта и пламенността на молитвата на Мойсей ти трябва да си в същото състояние, в което се намираше той. Трябва да преживееш Бога като един пояждащ (унищожителен) огън. Трябва да застанеш пред Него и да се вслушаш в безкомпромисната яснота на Неговата природа и Неговите заповеди. Прочети още веднъж втората и третата книга на Мойссй с отворено за Божията светлина сърце. Дори и да не си им обръщал внимание доceгa те са част от Светото писание. Не се плаши от това, че високият им морален стандарт започва да те завладява. Коленичи със страхопочитание пред огнения стълб. Погледът ти е замъглен, представата ти за стойността на нещата е заблудена. Само дотолкова, доколкото Божието слово проникне волята ти, ти ще видиш ужасната същност на греха такава, каквато е тя в действителност. Само тогава ще прозреш, че нито едва наказателна мярка не е толкова драстична, че да може да се справи с него било то една Голгота или ложето на страданието. Ти никога няма да можеш да схванеш наложителността на застъпническата молитва докато не видиш греха през погледа на Бога.
Мойсей продължала горещо да се моли. Настойчиво се мъчи да убеди Бога, че честта на божественото Му име е заложена на карта „Защо да говорят египтяните, казвайки; За зло ги изведе, за да ги измори в пустинята…?“ Като всеки застъпник, той напомня на Бога за Неговите лични обещания и за Неговия завет. „Спомни Си за слугите Си Авраам, Исаак в Израил, на които Си се клел в Себе Си…“
Тук в застъпничеството на Моисей откриваме един фин нюанс. Той можеше да говори за Божиите слуги Аврам, Исак н Яков.Вместо това той използва имената, които Бог им даде при сключването на завета с Него: Авраам, Исаак и Израил. По този начин Мойсей изрази сериозността, с която гледа на Божиите отношения с Неговите слуги от миналото. Можем да вземем това като поука за себе си. Защото Богът, към Когото отправяме застъпничеството си, е Богьт на Мойсей, на Давид, на Илия, Елисей и Павел. И след като е неизменен, Той ще се отнася към нас по същия начин, както към тях. Нашата вяра се основана на неизменната същност на Бога, която се разкрива чрез деятелната Му намеса в човешката история. Божието сърце се изпълва с радост слушайки думите на Моисей. Той отново е намерил един, който не би си позволил да Го възприеме като нещо по-малоценно от онзи Бог, разкриващ Себе Си в хода на историята.
Огледало на Божието сърце
Мойсей още не е удовлетворен. Дали Бог ще послуша молитвата му? И докато още народът бе зает с погребването на мъртвите, той отново се изкачва на обвитата в гъсти облаци планина. „Дано да мога да Го умилостивя за греха ви“ — са последните му думи, трудни за разбиране от израилтяните.
Това, което следва е една красива, вълнуваща молитва. Чистосърдечно той признава ужасния грях на своя народ. “Уви! Тия люде сториха голям грях, че си направиха златни богове“. За този грях няма извинение. Вярно е, че има тежки, има и благоприятни обстоятелства. Възможно е смекчаващи вината обстоятелства да ни карат да виждаме престъплението по-малко, отколкото е то всъщност. Но греха си остава грях. Ракът не става по-несмъртоносен, ако имаме обяснение за него. Така е и с греха.
Ако погледнем църквите, ще достигнем до сьщото заключение. Грехьт винаги си остава грях. Той винаги е отвратителен. Можем да се молим за милост, но не на основата на смекчаващи обстоятелства. Бог познава тези обстоятелства, но ужасната природа на греха си остава същата.
Все пак, Мойсеевата молитва не съдържа, нито критика, нито осьждане. Той просто оставя картите открити на масата. Напълно е отчаян. Повече от всякога е убеден и в реалното присъствие на Бога. Знае също, че Бог има право да извърши, каквото желае и
въпреки това, вика към Него: „Но ceгa, ако щеш, прости греха им“. Ако ние желаем да се молим като него, трябва да осъзнаем същите тези неща и да заемем същата позиция. Ние не осьждаме, но и не се осмеляваме да затворим очите си пред греха.
И тук настъпва моментът истинският застъпник да докаже себе си. „Но ако не, моля Ти се, мене заличи от книгата, която си написал“. Мойсей стои или пада със своя народ. Новото начало на един нов народ за него не означава нищо. По всяка вероятност не е можел точно да обясни чувствата си. Но краят на Израел за него щеше да бъде краят на всичко.
Молитвата му не е патетична Докато се е изкачвал нагope е имал достатъчно време да размисли над Божиите думи и вече е взел решението си. Нека Бог направи онова, което иска. Съдбата на Мойсей е тясно вплетена в съдбата на народа, когото той изведе от Египет. Те може да са непостоянни и грешни, но все пак са станали народа на Мойсей така както са и Божий народ. Той ще живее, за да ги води нататьк или заедно с тях щe умре в пустинята.
Би било добре, ако повече християни гледаха така на църквата. Без всякаква критична мисъл за Бога или в нас самите можем да признаем, че с нашата крещяща към небето алчност и с материалистичната си позиция не бихме могли да спечелим милостта на един справедлив Бог. Всичко зависи от позицията, която заемаме. Църквата за нас „те“ ли е, или „ние“? Достатъчно тясно ли сме свързани с нея и достатъчно ли сме загрижени, за да се изправим в нейна защита, когато дойде Божият съд? Обичаме ли я въпреки всичко, което виждаме? Тя още ли е Божий народ и наш собствен народ, на когото ние самите принадлежим?
„Защото бих желал сам аз да съм анатема от Христос, заради моите братя, моите по плът роднини“ (Римл. 9:3), пише Павел. Отново се разкрива позицията на истинския застъпник. Далеч от мисълта с човешки усилия да се противопоставя на Божия съд, тя отразява частица от Божията сьщност. Този, Който умря за греховете на хората, ни помага да разберем това.
Ако с искреност се помолим така, това е една молитва, която радва Бога, но и молитва, на която Той никога няма да отговори. Това става ясно от отговора, който Бог дава на Мойсей: „Който е съгрешил против Мене, него щe залича от книгата Си“ (Изход 32:33).
Но с това въпросьт не приключва. Опасността от непосредственото съжителство с Божието присъствие трябва да бъде добре осъзната от Израел. Те трябва да продължат пътя си към Ханаан. И получават указание; „Аз няма да вървя помежду ви, защото сте коравовратни люде“ (Изход 33:33). Заповядва им се в знак на траур да свалят украшенията си. Самият Мойсей разпъва шатър извън стана, на известно разстояние от него и го нарича Шатър за срещане. Създава се един празничен ритуал. Когато Мойсей тръгва към Шатъра, целият народ излиза, за да гледа след него, докато облачният стьлб се спуска над Шатъра (Изход 33:10). Бог не беше сред народа. Когато облачният стълб се спуснеше и застанеше на входа на Шатъра за срещане, целият Израел се вдигаше и се кланяше до земята. За Моисей това беше привилегия и чест. „И Господ говореше на Мойсей лице с лице, както човек говори с приятеля си“ (Изход 33:11). И все пак тай още не беше доволен. За много от нас това би било повече от достатъчно. Ако ние можехме да участвуваме в това непосредствено доверено общуване с Бога, на което се радваше Мойсей, какво щеше да ни засяга, че други нямат тази възможност? За Моисей обаче това бешe от решаващо значение. Той желаеше не само милост за Божия народ, но (според Изход ЗЗ:12-16) и Божието присъствие сред негo. Ако но-свободно бих могъл да предам думите му, те биха звучали така: “Добро и хубаво е, когато ми казваш, че ме обичаш, че ме познаваш и че ми подаряваш милостта Си. Ако всичко това е така, учи ме на пътищата Си, за да не ни напуснеш. Дай ни възможност да се научим да ти бъдем угодни. Безсмислено е да тръгнем към Ханаан без Теб. Каква разлика ще има тогава между нас и всеки друг народ, ако със Своето присъствие Ти не Си вече сред нас?“
Ах, ако хората по сьщия начин се молеха и за църквата! Защото Бог не е сред нас. Ние се прекланяме пред златните телци на материалното благополучие, на светския престиж и на авторитета на академичните звания и политическата власт, Нашите успехи са не толкова продукт на Светия Дух, колкото на нашето собствено трудолюбие. Светът лесно може да види какви успехи жънем. Имаме институционалния апарат и знаем да си служим с него. Напредъкът ни не се нуждае от свръхестествено обяснение. Кой тогава се нуждае все още от Бога? Toй е нашата фирмена табела и нашият символ. Неговият образ заема почетното место в заседателните зали на църковните ни мероприятия. Но Той е само почетен гост и за разлика от Мойсеевия Израел просто никога не ни липсва.
Бог отговори на молитвата на Mойсей. Отговори, защото самият Той бе научил Мойсей да се моли така. Бог отговори на тази молитва, която очакваше. Неговото присъствие трябваше да бъде с тях.
Огледало на Божието великолепие
Но Мойсей все още не беше доволен. Изведнъж той бе обзет от едно желание, което го накара да изрече страшни думи. Любовта
му кьм Божия народ не беше в противоречие с любовта му към личността на Бога. Те двете не съществуваха поотделно, а само заедно. С трепет и боязън той се осмели на още една крачка в дълбокия мрак, обгръщащ Божия блясък. „Покажи ми, моля, славата Cи!“ (Изход 33:18).
Той вече не се молеше за Израел. Това ново желание му е също така необяснимо, както и позицията, подтикнала гo да изрече първата си молба. Изпълнен е с Божия Дyx и не може да престане да се моли да види Божието величие, както не би могъл да овладее и физическия си глад. Той копнее за Бога с една ревност, която намира израз в думите: „Покажи ми моля славата Cи?“
Бил ли си вече в тази ситуация? Нека повторя: не става въпрос да приповдигаш изкуствено чувствата си. Чувствата следват вярата. Чрез вяра ние се приближаваме до Бога на Писанията така, че един лен Той да ни се разкрие по такъв начин и да бъдем обхванати от същата ревност като Мойсей. При това обаче не бива да се интересуваме от ревностното разчувстване като такова, а от това чрез вяра да се концентрираме верху Христос.
Бог изпълни молитвата на Мойсей поне доколкото това беше възможно. От един скален процеп той успя за миг да зърне гърба на Бога. Какви представи предизвикват у теб тези думи? Какво разбираш под „Божията слава“? Състои ли се то в струенето на ослепителна светлина или в греенето на различни багри? Има ли то нещо общо с величие и бляськ? Дали Бог е просто велик?
Ако ти си видял това великолепие, дори само отзад, тогава думите са твърде бледи и слаби, за да го опишат. Как бих могъл да опиша например как изглежда Божията съчувствителност? Думите ми не могат да изразят нищо от Неговото величие. Те нямат силата да те принудят да коленичиш и без да искаш да започнеш да проливаш сълзи.
И все пак частица от това величие достига ла израилтяните, нещо по-силно от голите думи. Когато накрая Мойсей се върна при чакащия народ, „нe знаеше, че кожата на лицето му блестеше понеже бе говорил с Бога“ (Изход 34:29). Неговото лице продължи да свети и след това. Тази светлина се подновяваше винаги, когато той отново идваше в присъствието на Бога, поради което се налагаше да слага покривало на лицето си, за да могат изрилтяните да се доближават до него. Онзи, който е видял Божията слава, непременно започва да я отразява.
Може да ти се струва, че молитвените опитности на Моисей надхвърлят онова, което ти, като обикновен човек, някога можеш да опиташ. Не се заблуждавай! Мойсей беше слаб и боязлив. Той предвождаше Израил, не защото желаеше това, а защото Бог го беше призовал за тази мисия.
Бог призовава и теб. Може да си, а може и да не си определен да имаш водеща роля в съдбата на народите. Той обаче желае да разговаря с теб лице с лице, както някой, който говори с приятеля си, Той желае да сподели с теб грижите Си, Иска да Го възприемаш чрез Словото Му, което е възможно само ако вярваш на това Слово. Чети го с отворен разсъдък. Задавай си въпроса: „Откривам ли тук един Бог като Този? Каква е присъдата Му за църквите днес? Искам ли да Му бъда приятен?“ От моя страна няма препятствия. Църквата на двадесети век би могла да употреби няколко мъже и жени, чиито лица отразяват Божието великолепие.
Rado's blog 