Хора в молитва – 1

АВРААМ – ДЕНЯТ, В КОЙТО БОГ МУ РАЗКРИ ВЕЛИЧИЕТО СИ,

Битие 18:9-33

от Джон Уайт

За разлика от мнозина от нас, Авраам нямаше проблеми при  установяване на контакт с небето. Това не му струваше никакви  усилия. През целия му живот Бог беше Този, Който осъществяваше  връзката с него.

Ние не винаги получаваме точна информация как  Бог правеше това. Често се казва: „Господ говори на Авраам…“  без допълнително пояснение дали Авраам чува гласа на Бога, или пък го възприема тихо в сърцето си. Веднъж Бог му говори  чрез видение (Битие 15;1), при друг случай му се „яви“ (Битие  17:1). Важното, струва ми се, е да забележим, че всеки път, когато става въпрос за общуване между Бога и Авраам, Бог е Този, Който  поема инициативата. Бог говори, Авраам дава отговор. Нашият  личен молитвен живот би станал много по-лек ако започнем да  живеем по същия принцип. А защо да не го направим? За нас  молитвата е един разговор и говоренето, разбира се, е необходимо за нея. И все пак качеството на един разговор може да бъде изцяло определено от този, който го започва. Нашата реакция в разговора често зависи от това кой го е започнал. Много по-лесно  ще ни бъде, ако в общество на непознати някой ни поздрави и прояви интерес към нас. И напротив, можем да изпаднем в  сериозно затруднение, ако трябва да започнем един разговор, особено ако опитьт ни е посрещнат сьс съпротива.

Бог винаги говори. За да чуем гласа Му обикновено не е необходима някаква мистична опитност. Нужна е само готовност да слушаме Бога, Който е насочил вниманието Си към нашия живот. Това означава да „дадем достъп на Исус до сърцето си“. Защото думата слушам в Новия завет като цяло не е свързана  с опитността на чуването. Много по-често тя означава да  „внимавам“. В Северна Англия обичаме да казваме: „Няма никой по-глух от този, който не желае да слуша“.

И така, молитвената опитност на Авраам не беше нещо  единствено по рода си. Бог се приближава  до всеки един от нас по сьщия начин. Да Го чуваме не означава толкова да се упражняваме в настройване на „правилната дължина на вълната“  колкото едно смирено прозрение, че да говори е Негова  привилегия, а наша отговорност е да Му отговаряме. Дори и да  нямаме същите драматични опитности като Авраам, все пак не  бива да забравяме, че той не познаваше Бога въз основа на  Писанието и никога не беше чел нито глава от Библията.

Гостите на Авраам

Един път Библията картинно описва как Бог се яви на Авраам.  Трима мъже, облечени най-вероятно като бедуини, се приближават  в ослепителния обеден зной към неговия стан. Авраам ги забелязва,  става и се запътва да ги поздрави. Никъде не ни се казва, че по това време той вече знае кои  са тези хора. Докато мъжете се разполагат под сянката на  дърветата, Авраам нарежда да се донесе вола, за да умият гостите  нозете си и приготвя голямо угощение. Той ги посреща с  почести според обичая на пустинята. Същото учтиво посрещане  той би оказал на всеки друг посетител.

След това, отново според обичая, Авраам сам им поднася храната.  От кой момент нататък той започва да се досеща кои са те  всъщност? Трудно е да се каже. Разговарят ли те по време на  храненето? Дали Авраам им разказва за жена си Сара и за нейното  безплодие? Не ни се казва. Но е трудно да приемем, че той  би споделил с непознати мъже най-интимните си желания и  дълбоко таения срам. Кой би постъпил така? Сара от своя страна  не възлага големи надежди на Авраамовата връзка с Бога или  на обещанието за наследник.

Тогава обаче, ако Авраам не е споменал името на Сара,  въпросът на неговите гости: „Къде е жена ти Сара?“ — трябва да го е смаял твърде много. Как ли е забило сърцето му, когато  един от тримата, наречен от Авраам „Господ“, му каза: „След една година ще дойда отново при теб и тогава жена ти Сара ще  има син“.  Краката му трябва да са треперели и сигурно въздух не е можел да си поеме. Цял живот е копнял за син и се е надявал Бог да му го подари. От години се бори срещу безнадеждността, която едва не ограбва вярата му. И сега, ето отново сьщото  обещание.

От шатьра на Сара прокънтява ироничен смях. Tова, което следва трябва да е било еднакво ужасно и за Сара и за Авраам. Този от гостите, наричан „Господ“, мъмри Сара и нейния смях. Скрита в  шатъpa тя първо опитва да отрече, че се е засмяла. „Не е така Ти се засмя“, е неумолимият отговор.

Можем да си представим неловкостта на следващия момент.

Като в сън е описано как „мъжете“ обръщат лицата си към Содом  й как Авраам им дава напътствия за пътуването. (Кои са  те всъщност? Единият от тях, без съмнение, олицетворява Бога, Който се е явил в плът. Другите двама по-късно са наречени  ангели.)

Божият довереник

В едно от най-чудните места на Божието слово ставаме свидетели  на един монолог на Бога. Тук Той е описан като мъж, който  действа и мисли като човек. Ние, разбира се, сме неясно, че Божиите мисли надхвърлят всички човешки представи. Бог, Който  по едно и също време чрез Своето всемогъщество поддържа  съществуването на Млечния път, знае броя на космите на главата  ни и се грижи за всяко врабче, не „мисли“ по същия ограничен  начин като нас. И все пак, като че ли в този момент цялото Му  внимание е посветено на Авраам. „Да скрия ли от Авраам това,  което ще сторя?“ — пита Той.

Бог възнамерява да унищожи Содом чрез една катастрофа. Макар  греховността на този малък град да е станала известна на цялата  вселена Бог уверява Авраам, че Неговото лично, интимно познаване  на ситуацията в Содом е предпоставка за справедливата Му присъда  над града.

Защо беше необходимо Бог да си прави труда да се доверява  на Авраам? Като че ли се чувства с нещо задължен на този  човек. Но защо все пак? Ако размислим за момент, ще разберем  огромната значимост на тези събития. Господарят на Млечния  път, Първоизточникът на живота, Създателят на всичко  съществуващо около нас, Всемогьщият, Всезнаещият, Неизследимият, Съдията на ангели, демони и хора полага старание да обясни  действията Си на един отделен човек и прави това без дори сянка  на надменност, по прост и разбираем начин. В този монолог Toй  открива и причината за това Свое действие. Бог познава Авраам.  Той знае, че Авраам ще устрои дома си по богоугоден начин.  Знае, че Авраам ще възпитава правилно децата си. Дали тогава  в лицето на Авраам Бог си избира едно по-висше човешко същество,  с което би могъл да поддържа връзка, за разлика от нас, другите хора? Това е един много важен въпрос. Ако отговорът е „да“,  тогава ние трябва да се приготвим за дълга борба, в която
да издигнем живота си на достатъчно високо ниво, за да си  заслужава Бог да споделя с нас Своите планове.

„Защото Аз  познавам Авраам“. Еврейската дума за познавам може да се преведе  като „избран“ или като „избран за приятен“. Когато Бог казва, че  познава Авраам, с това иска да каже: „Избрах си Авраам за  приятел. Промених отношението между Творец и творение, между  Съдия и грешник и му прибавих едно ново измерение. Избрал  съм Си този мъж, за да Ми бъде приятел. Искам да го имам и  като партньор. В Моите планове той има задача за изпълнение.  И макар да знам, че ще държи на Моите повеления и ще учи на  тях и децата си, все пак Ми се ще той да бъде нещо повече от  човек, чието единствено право е да казва: „Дa, да, Господи.“ В  негово лице искам да имам истински партньор, който активно да  се присъедини към изковаването на Моите планове, в чисто  изпълнение трябва да вземе участие“.

Може би Ви е страшно трудно да повярвате, че същият  Бог желае да има същите отношения и с Вас. Вие сте едно от  Неговите творения, които Той е създал. Вие сте един грешник,  чиято молитва е била послушана от Него. Чрез Вашето ново рождение, Вие сте станали даже Негово пълноправно дете. И все  пак, Той Ви призовава към една още по-висока чест — да бъдете  Heгов приятел и партньор. „Не ви наричам вече слуги“, каза Исус  на учениците Си, „защото слугата не знае що върши господарят  му; а вас наричам приятели, защото ви явявам всичко, що съм  чул от Отца Си“ (Йоан 15:15). Той Ви е избрал да бъдете Heгов  приятел.

Този факт налага две последствия. Ако сте Heгов приятел Той  се интересува от мнението Ви за Неговите планове и намерения.  Каквото и друго да е молитвата, нейната цел е да вземем  участие в нещата, които са важни за Бога и да получим съвет от  Него. Бог Ви е призовал да присъствате на един вид небесно  заседание и да разсъждавате заедно с Него по съдбовни въпроси.

Става ни ясно, че така молитвата се издига на едно съвсем  различно равнище. Моите лични нужди и грижи вече не бива да  са на първо място в нея. Разбира се, Бог се интересува и от тях.  Те имат своето място в Неговия дневен ред. Но самият дневен  ред е съставен на небето и се занимава с неща, които имат много значими последици.

И така, Бог се съветва с Авраам за съдбата на Содом. Вече не  става въпрос за бъдещия син на Авраам. Този проблем е вече  напълно уреден. „Догодина по товa време…“ Бог е взел решение по този въпрос и няма какво повече да се обсъжда. Сега се
говори за едва друга работа, която далеч надхвърля личните  проблеми на Авраам. И когато Авраам вижда какво предстои той се  смразява от ужас.

Тежката наказателна присъда, която трябва да се изпълни над Содом, го кара да се разтрепери. За нас Содам няма особено значение — просто един град, залязъл още в зората на човечеството. Но за Авраам, в случая се касае за живи хора от  плът и кръв. Става въпрос за роби и техните господари, за търговци, занаятчии, родители, деца, животни, хранителни запаси,  къщи, градини. Роднината му Лот живее в Содом. Авраам  познава Содом. Срещал се е с царя на Содом. Беше спасил  много жителя на града от ужасите на войната (Битне 14 гл.) Бог му беше помогнал да запази града от опустошение. Сега обаче възнамерява да унищожи този град с всичките му жители.

Не е била само грижата за Лот това, което разпалва така силно застъпническата молитва на Авраам. Ако му е било само до Лот
й неговото семейство, той не би престанал да се моли града да  бъде спасен, ако в него могат да се намерят десет праведника. Не, застъпничеството на Авраам далеч надхвърля интересите на  собственото му семейство. Toй мисли и за другите хора в Содом.

Всички хора са различни. Не всеки в Содом е еднакво  покварен. Все пак, може би в града има и хора с добри сърца  и добра воля. За всички тях Авраам се застъпва. Наистина ли  Бог възнамерява да унищожи всички, без изключение?

Аараамовата молитва представлява една странна смесица от ужасяващ страх и безстрашие. Неговата молитва не следва  шаблона: „Ако е волята Ти, моля Те, спаси Содом. Амин.“ Това  беше една молитва с истински проблем, в която става въпрос  за факти и цифри. Авраам пределно ясно разбира, че Бог смята  да извърши това, за което говори. Но Той усеща още, и че ако е возможно да бъде накаран да даде някакво обещание, Toй  ще удържи на него. Целият му живот е преминал в научаването  на този урок. Все пак, това е първото му присъстствие на  съдебното заседание и той се бои от Председателя.

Как стои въпросът с нашите молитви от типа: „Ако е волята Ти, Господи?» Те изобщо библейски ли са? Ние повтаряме: «Да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята» – отново и отново с една сериозност, лишена от смисъл. В действителност молитвата е свързана с изпълнението на Божията воля. Ние сме призвани да се молим или за да сътрудничим на Бога в осъществяване на волята Му или за да получим по-ясна представа каква е тя всъщност. Изразът «Ако е волята Ти» — често не  е нищо повече от едно бягство от отговорност. С това, като че ли казваме: не искам да влизам в дискусия с Бога. Няма защо да си давам усилия да открия каква е всъщност Божията воля. Няма  смисъл и да се упражнявам в доверие към личността на невидимия  Бог, Който, изправен лице в лице с невъзможното, действува по  чудни начини. „Ако е волята Ти“, често се оказва недостойният  изход от едно мнимо страхопочитание, което в крайна сметка  води до заключението на испанската поговорка „lо que sera, sera“  („Каквото щe бъде, щe бъде“).

Колкото и да е уплашен Авраам той все пак е истнски  заинтересован да разбере правилно това, което Бог в случая  възнамерява. Въпреки това неговата молитва не е израз  единствено на търговския нюх на ориенталеца, както смятат някои.  Авраам няма какво да предложи на Бога като отплата в една  търговска сделка. Още повече, че облогьт е извънредно висок. Не,  той не се пазари с Бога. Вместо това той отчаяно се стреми да  Го разбере.

Бог стои пред Авраам и очаква неговият отговор. (Има  основателни причини първоначалният словоред в края на 22 стих  да е бил такъв). И когато Авраам се приближава, и започва да говори, ние виждаме, че неговото изумление се дължи не само на уплахата от Божия сьд, но и на Неговата явна несправедливост.

Как мажеш до бъдеш такав, Боже?

„Ще погубиш ли праведния с нечестивия…? Далеч от Тебе това! Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?“ Фундаментът на живота му в този миг заплашва да рухне. Ако има нещо, върху което е градил живота си, то това е справедливостта и верността  на Бога, на Когото той се е научил да служи. Поразен, сега той се вижда изправен пред един Бог, Когото вече не е в състояние да разбера, Бог, Който му е станал чужд. Промяната в техните отношения заплашва съвсем да ги разруши. За Авраам би било много по-удобно да продължи да бъде слуга на Богa вместо да Му става приятел. Кой би предположил, че Бог ще се окаже едно чудовище?

В него се борят противоположни чувства – ужас пред Всемогъщия и копнеж този същият всемогъщ Бог да  бъде точно такъв, какъвто Авраам си го представя. В крайна  сметка, в негo побеждава желанието Бог да бьде справедлив. „Може  да има петдесет праведника в града…“

Не можете да имате някакви  взаимоотношения с Бога без някога да се озовете в ситуацията, в  в която се намира Авраам. При мен това се случи, когато една късна  вечер се сблъсках с явната несправедливост на Бога, Който избра  Яков, а отхвърли Исав. В същата ситуация изпаднах отново една  сугрин, когато четях за Божия унищожителен гняв срещу Оз,  чиято единствена грешка се състои в това, че протяга ръка, за да  предпази от падане ковчега на завета (2 Царе 6:6). По това време  участвах в една студентска евангелизация. Спомням си как  коленичих на пода в една стара зала и молех Бог да ми покаже, че Той все пак не е Бога от 2 Царе 6. Как можех да прогласявам Неговата спасяваща милост ако Toй в действителност не беше  нищо друго, освен един капризен тиранин?

Бог никога не се е оправдавал, когато в смайването си съм се  обръщал към Него. Добре разбирам мъчителните мисли на Авраам,  защото аз също съм се измъчвал. Аз обичах Бога и исках Той и  занапред да продължи да бъде този Бог, Когото винаги съм  познавал. Бях изпаднал в ужас, както поради това, което четях  така и поради собствената си безразсъдна дързост да поставям под  съмнение Съдията на Вселената. Плувнал в пот и сълзи достигнах  до въпроса: „Господи, как можеш да бъдеш такъв?“ И Неговият отговop, както винаги, беше да ми разкрие за Себе Си повече,  отколкото знаех до момента, така че сълзите и уплахата да отстъпят  място на страхопочитание и молитва на прослава.

Подобно развитие на отношенията наблюдаваме и между Бог и Авраам. В Авраамовата молитва решаващият вопрос не е съдбата  на Содом, а Божията същност. Дa се застъпваш за обречените на  гибел е нещо обикновено. Нещо съвсем различно е обаче да  поставиш под съмнение Божията безупречност.

„Ето ceгa, аз, който съм прах и пепел, се осмелих да говоря на Господа“. Авраам много добре осъзнава неуместността, тоталната  несъвместимост на това, което върши. Но какво друго би била молитвата, без това болезнено съзнание, освен безсмислено бъбрене на празни думи? Ако крием разума си от всичко, свързано  с Бога, което би могло да ни създаде неудобство, молитвата ни не е нищо повече от един обикновен ритуал. В такъв случай ние  се молим на един Бог, когото сами сме  си създали, но не и на Бога, такъв какъвто е в действителност.  Истински молитвен процес означава да отговаряш на истинския Бог,  когато Той чрез Своя Дyx ти открива повече эа Себе Си в Своето  слово. Дефинирана по този начин молитвата маже да бъде   ужасяваща опитност, „Горко ми, защото загинах“, вика Исая  (Исая 6:5), когато вижда Господа на Силите сред дима.

До този момент Авраам няма смелостта да попита за това,  което всъщност ro интересува. Неговото открито пазарене,  постепенното му настъпление е страхливото осмеляване на един  мъж, който се бои, че всяка следваща стьпка може да е последна.  „Дa се не разгневи Господ и ще кажа…“ Еднакво ясно се открояват,  както страха, така и силният копнеж. „Да се не разгневи Господ  и аз щe продумам пак, само тоя път…“

Защо Авраам спира до десет? Това никога няма да можем да  кажем със сигурност. Но едно е сигурно. Toй се беше успокоил.  Когато получи отговора — „Заради четиридесетте няма да сторя  това… Няма да сторя това, ако намеря там тридесет… Заради  десетте няма да го погубя“, представата за Бога, която си беше  изградил, се измени. Това не е вече онова чудовище, пред което  се беше озовал, а отново така близкият му Бог на завета.  Бог дори никак бе станал още по-велик. Трудно му е да Го възприеме. И все пак наистина парадоксално, това е един Бог, когото Авраам  сега разбира по-добре, от когато и да било. Един близък Бог, Когото, от друга страна, едва познава. Един справедлив Бог,  Чийто наказателен съд излиза извън всякакви човешки раз-бивания.

Авраам е доволен. Няма нужда да продължава да намалява  числото. Независимо дали Содом ще загине или не, вселената,  в това той е убеден, почива на една непоклатима основа.  Бедствието може да е ужасно и опустошението, което ще  причини то — невъобразимо. И все пак всичко е наред.

Авраам е станал един по-велик мъж с един по-велик Бог.  Молитвата му го беше променила. Божието намерение да го покани  на заседание, се увенча с успех. Председателствуващият сам доведе  заседанието до край и остави Авраам изумен пред своето ново  откритие.

Реклама