ВЯРАТА И ЗАТВОРЪТ НА ЧИСТАТА РАЦИОНАЛНОСТ
Алистър Е. МакГрат (роден 23 Януари 1953) е защитил докторати по молекулярна биология и богословие в Оксфорд. Започнал своето образование като атеист и завършил като убеден християнин той е известен автор в областта на систематичното и научното богословие и апологетиката. МакГрат е ръководител на катедрата по Богословие, религия и култура в King’s College London. Преди това е бил преподавател по Историческо богословие в Оскфорд и ръководител на Wycliffe Hall.
Новият Атеизъм е превърнал рационалността в една от своите основни определящи характеристики и постоянно и агресивно твърди, че вярата в Бога е ирационална. За Ричард Доукинс тя е някакъв вид умствена болест. Атеизма е единствената възможност за мислещите хора. Убеденото и непреклонни настояване на Новия Атеизъм за рационалността на собствените му вярвания и за ирационалността на всички останали е накарало мнозина от по-широката атеистична общност да се свиват с неудобство. Както казва философът-атеист Джулиан Багини изглежда Новият Атеизъм вярва, че „единствено чрез глупост или пълно пренебрегване на разума някой може да бъде нещо различно от атеист.” Този вид догматична интелектуална арогантност, твърди той, само създава лошо име на атеизма.
Но защо трябва разумът да е в състояние да каже нещо за Бога? Или пък за други важни неща – като например за доброто или това какво е правилно? Нека да разгледаме аргументите представени от една група писатели-рационалисти от 18 век, която очевидно е повлияла на Новия Атеизъм. Те са както следва:
Основно твърдение: Разумът е достоверен авторитет за нещата, на които вярваме.
Допълнително твърдение: Самият разум ни казва, че той е достоверен авторитет за нещата, на които вярваме.
Заключение: Следователно разумът е достоверен авторитет за нещата, в които вярваме.
Проблемът тук е, че подобна защита на авторитета на човешкия разум е изцяло кръгова и паразитна. Тя предполага и зависи от своето заключение. По този начин тази философска защита на валидността на разума чрез разума е вътрешно зависима от себе си. Тя не може да бъде защитена.
Рационалната защита на разума може да покаже неговата вътрешна последователност и свързаност – но не и неговата истинност. Няма причина, поради която да смятаме, че погрешната рационалност сама ще ни покаже своите пропуски. Ние използване един уред, за да съдим за собствената му надеждност. Ние създаваме един съд, в който обвиняемият и съдията са една и съща личност. Разумът трябва да бъде калибриран от нещо външно за самия него. Това е една от причините, поради която науката е толкова важна в критиката на чистия разум – една точка, към която ние ще се върнем в следващата статия. Но сега моята идея е, че ако има някакъв недостатък в човешкото мислене самият разум няма да е в състояние да я открие. Ние ще бъдем затворени в някакви неверни мисловни модели без каквато и да е възможност да избягаме. Някои казват, че рационализма освобождава. По-мъдрите хора казват, че той има способността да поробва и затваря.
Работата на брилянтния австрийски математик и философ Кърт Годел (1906-1978) помага за още по-пълното осъзнаване, че разумът няма нито авторитета нито способността да легитимира самия себе си като една основа за достоверно познание. Като отбелязва Ребека Голдстейн, една от неговите съвременни тълкуватели, Годел показва проблема на всяка система от вярвания основана единствено върху човешкия разум. Какво става ако разума греши? Приницателния анализ на Голдстейн показва опростенческото разбиране за рационализма на Новия Атеизъм: „Как е възможно един човек, който оперира в една система от вярвания, включително вярвания за вярванията, да излезе извън системата, за да определи дали тя е рационална? Ако цялата система бъде заразена с лудост, включително и самите правила, по които отсъждате, как е възможно да намерите път вън от системата?”
Една от най-озадачаващите черти на Новия Атеизъм е неговото догматично утвърждаване на рационализма на Просвещението. Наистина някои хора с право могат да кажат, че Новия Атеизъм е музеен експонат, в смисъл, че е един от няколкото оцелели артефакта от просвещенския рационализъм на 18 век в съвременната култура. Все пак философската критици на Просвещението – като Аласадир МакИнтайър или Джон Грей – твърдят, че неговото търсене на универсална основа и критерий за познанието е залитнало, спънало се е и накрая е паднало под тежестта на масивните аргументи за противното. Видението просто не е могло да бъде осъществено. По този начин наследството на Просвещението е станало един идеал за рационална обосновка, който се е показал неспособен да се осъществи на практика. Книгите на Новия Атеизъм не показват дори най-малката склонност разсъждават върху това. А то е изключително важно.
Виждането на Просвещението за разума, от което Новия Атеизъм зависи за толкова много неща, сега е като цяло смятано за дълбоко погрешно. Но съществува и друга причина, която споменава МакИнтайър като резултат на своя исторически анализи. Говорейки за т.нар. „викторианска криза на вярата” той отбелязва: „Бога, в когото 19 век престава да вярва е бил измислен през 17 век.” Това е изключително твърдение. Богът когото философите на просвещението отхвърлят е бил една философска конструкция на 17 век. Той е бил измислен от Декарт и други като него. Просвещението всъщност има много малко общо с християнската идея за Бога. Всичко при него се върти около една философска, измислена идея за Бога.
Но има и още. Какво ще стане ако човешкият разум е повлиян от фактори, които ние не разбираме и не сме в състояние да контролираме? Това не е теоретичен въпрос. През последните 2 века съчиненията на Карл Маркс, Чарлз Дарвин и Зигмунд Фройд повдигат дълбоки и тревожни въпроси свързани с рационализма. Как е възможно да разчитаме на разума ако самият разум е пристрастен, изкривен и компрометиран? Карл Маркс например твърди, че човешките идеи са фундаментално оформяни от културни фактори, преди всичко от социалните и икономическите условия. Ако Маркс е прав всички наши идеи са тайно оформени от нашия контекст. Ние нямаме контрол върху него както рационалните мислители някога са вярвали. Вместо да бъде нещо универсално през историята се оказва, че рационалността е социално основана, оформена от обстоятелствата на историята и културата.
Като че ли това не е достатъчно ние трябва да се съобразим и с аргумента на Фройд, че нямаме достъп до собствените си мотивации. Нашите действия и идеи са оформени от мрачните сили на нашето подсъзнание, което ние не разбираме истински и което намираме за трудно да преодолеем.
За да станат нещата още по-лоши школите на дарвинизма предполагат, че нашата „рационалност” е оформена от нашето еволюционно минало, заключвайки ни в примитивни инстинктивни реакции на света около нас. Възможно ли е разумът по-скоро да ни поробва вместо да ни освобождава, бивайки сам оформен от нашите подсъзнателни стремежи и страсти?
Ако е верен на критерия, по който настоява че трябва да бъдат съдени останалите Новият Атеизъм трябва да ограничи себе си до областта на рационализма и научно проверимото и доказуемото. Може би някога през 18 век е било възможно да се вярва, че това е една екзистенциално и морално обитаема реалност. Но не и сега.
Изглежда Новият Атеизъм смята, че християнството отказва да има каквото и да е общо с разума – една делюзия, която може да бъде поддържана единствено чрез отказ да се четат множеството християнски автори, които го вземат насериозно, като Тома Аквински и К.С. Луис. Критиците на Новия Атеизъм посочват, че неговите методи ограничават движението до приемане на това, което разума може да докаже – което се оказва, че е от много малка или изобщо от никаква полза. Новият Атеизъм изглежда завършва както затваря човека в една себесъздадена и себеналожена клетка. Както отбелязва сър Айзък Бърлин доминиращото настроение в западната култура днес е да се отрича „разума и реда както представляващи затвор на духа.” Това по никакъв начин не е ирационалност. Това просто е един протест срещу тези, които са опорочили едно добро критически средство и са го превърнали в едно виждане за реалността.
Да ограничиш себе си до това което разума и науката могат да докажат означава просто да се плъзгаш по повърхността на реалността и да пропуснеш да видиш скритите дълбини под нея. Както разума така и науката са много ограничени в това, което могат да докажат и в способността си да се обърнат към по-дълбоките интелектуални и екзистенциални въпроси на човечеството. И Новият Атеизъм изглежда просто трябва да свикне с това.
За християнските писатели религиозната вяра не е просто един бунт срещу разума, но легитимно и необходимо въставане срещу затварянето на човека между студените стени на един рационален догматизъм. Християнската вяра заявява, че реалността е нещо повече от това, до което разума може да достигне – не противоречаща на разума, а надхвърляща го и освобождаваща се от неговите ограничения. Тя предизвиква догмата за крайността на разума и изисква да й бъде позволено да изследва по-дълбоките и по-добри светове. Човешката логика може да бъде рационално адекватна, но също така и екзистенциално недостатъчна. Тя не задоволява хората и ги оставя с желание за още – не понеже те са неадекватни хора, но понеже рационализма предлага едно неадекватно виждане за реалността.
Голяма част от това може да бъде казано и за естествените науки, както ще покажа в следващата статия.
Rado's blog 