Благодаря на Бога за новия атеизъм


БЛАГОДАРЯ НА БОГА ЗА НОВИЯ АТЕИЗЪМ

от Алистър МакГрат

Алистър Е. МакГрат (роден 23 Януари 1953) е защитил докторати по молекулярна биология и богословие в Оксфорд. Започнал своето образование като атеист и завършил като убеден християнин той е известен автор в областта на систематичното и научното богословие и апологетиката. МакГрат е ръководител на катедрата по Богословие, религия и култура в King’s College London. Преди това е бил преподавател по Историческо богословие в Оскфорд и ръководител на Wycliffe Hall.

Новият Атеизъм се появи на западноевропейската сцена през 2006, пълен с енергия и жизненост. Неговите провокативни изявления хипнотизираха медиите. Омаяни от жизнерадостни лозунги (като „Бог убива” или „Бог е делюзия”) мнозина направиха заключението, че религията е мъртва. За Бога оставаше единствено да се пенсионира – този път за винаги. Време беше да разчистим боклука в нашия интелектуален и културен килер. Вярата в Бога е просто една любопитна и старомодна реликва от миналото.

Новаторството на Новия атеизъм му осигури висок медиен профил. Разбира се, на практика всички негови аргументи бяха стари или рециклирани. Новото в него беше тържествуването, с което осмиваше религията и религиозните вярващи. Разчупено беше едно културно табу. По-старите форми на атеизъм, които използваха до базирани на доказателства аргументи и настояваха за уважение към религиозните вярвания бяха пометени. Както атеиста-блогър П.З. Майерс казва: „атеизма от старата школа наистина е скучен.” За Майерс колкото по-яростно е посланието толкова по-добре. Това е единственият начин то да бъде забелязано.

Лесно е да видим защо атеизма от „старата школа” е разтревожен. Хлъзгавите и жизнерадостни лозунги на Новия Атеизъм просто отричат неговият очевиден доказателствен и рационален дефицит. Рано или късно някой ще забележи, че тези простовати лозунги просто не съответстват на реалността. И те са прави да бъдат неспокойни. Сега разговорът се придвижи отвъд етапа на лозунгите. Пяната изчезна, давайки ни възможност да гледаме критично на аргументите и доказателствата. И именно тук нещата отново започнаха да стават интересни.

Ако Новият Атеизъм желаеше да влезе в дебат той със сигурност успя. Изведнъж всеки желаеше да говори за Бога. В Британия, влиятелното списание Economist, което беше „толкова сигурно в завещанието на Всемогъщия, че публикува Неговия некролог в своето милениално издание” доста неприятно се видя принудено през 2007 да направи една поправка.

Релгията съвсем очевеидно се е завърнала в обществения живот и в обществения дебат. Двама журналисти от същия този Economist през 2009 г. публикуваха един бестселър. Неговото заглавие? God Is Back: How the Global Revival of Faith Is Changing the World.

Аз и мнозина други приветстваме този дебат. Новият Атеизъм повдигна въпроси от огромна важност – като рационалността на вярата, връзката между религията и науката, възможните връзки между вярата и насилието и мястото на религията в западното общество. Той започна един увлекателен разговор. И това е разговор, по който все още има много какво да се каже.

Докато някои изглежда смятат, че т. нар. „Четирима конника” ще успеят окончателно да затворят въпроса за Бога изглежда се случва точно обратното. Културният интерес към Бога и религията се появява отново и дискусиите не водят до заключенията, които очакваше Новия Атеизъм. Това е класически пример на закона за неочакваното последствие. Има още много неща, които трябва да бъдат казани.

Нека да започна с благодарност към Ричард Доукинс, Даниел Денет, Сам Харис и Христофър Хиченс, за това, че предизвикаха нов културен интерес към Бога и религията. Високият профил на тяхната кампания срещу вярата възобнови както интереса към така и дискутирането на големите въпроси за живота. Аз съм доволен, че те направиха това. Не съм сигурен, че те ще са доволни от резултата. Вместо да приключат дебата те просто го направиха по-интензивен. Никога не е било толкова лесно да се говори за Бога или да се намери аудитория, която се интересува от въпросите на вярата, смисъла и окончателното значение.

Това ми напомня за яростната атака на Т.С. Елиът срещу творчеството на поета от 17 век Джон Милтън през 30-те години на 20 век. Той критикува стила на Милтън в „Изгубеният рай” ред след ред. Позицията на Елиът като поет и свещеник е спомогнало неговото виждан да бъде широко отразено в медиите и да получи значителен отзвук. Милтън е бил отписан от мнозина в медиите като отминаващ и скверен. Все пак, любопитно – и това изглежда е станало съвсем неволно – силата на атаката на Елиът е довела до нов интерес към Милтън. Чарлз Уилямс започва своето въведение към изданието „Световна класика” на поемите на Милтън със забележката: „Имаме щастието да живеем в едно време когато репутацията на Джон Милън е била сериозно оспорена.” Уилямс благодари на Елиът за дебата, който той е предизвикал. Но той не е хранел съмнение за неговият изход. Един нов интерес към Милтън е накарал всички да го прочетат отново. И присъдата на Елиът сега ни изглежда откъсната от реалността. Основата за възстановяване на репутацията на Милтън в следвоенната епоха е била поставена – любопитно, от неговият най-голям критик.

Паралелът с Новия Атеизъм едва ли  може да бъде пренебрегнат. Културният интерес към въпросът за Бога е голям. Ролята на религията в обществото се е превърнала в гореща тема. Както е Британия така и в Северна Америка има нов интерес на най-високите нива за ролята на основаните на вяра организации за постигане на разбирателство и социално съгласие. Не е за учудване, че много религиозни писатели – включително и аз самият – започват своите публични лекции за новия интерес към Бога с благодарност към Ричард Доукинс за това, че е спомогнал за засилването на интереса към тези въпроси. Те са започнали разговора. Но сега той се е придвижил напред и е взел нов обрат.

Интересно е, че някои от най-сериозните критики на Новия Атеизъм идват от светски писатели, които са притеснени от неговия креслив тон, от очевидните му преувеличения и от склонността му да поставя осмиването на мястото на основан върху доказателства аргумент. През 2009 атеистът Джулиан Багини, автор на чудесната A Very Short Introduction to Atheism публикува една статия в норвежко хуманистично списание наречена „Движението на Новия атеизъм е разрушително.” Багини прави две фундаментални критики на „Новия Атеизъм” и настоява за връщане към един по-разумен и информиран подход, който е бил типичен за атеистите преди Доукинс и Хитченс. Първо, характеристика на Новия Атеизъм е неговата атака срещу религията, вместо върху своите положителни вярвания. Багини смята, че не е полезно особено характерното за Доукинс твърдение, че „има логическа връзка между религията и злите дела.” За Багини това просто потвърждава мита, че „атеист без епископ, когото да напада е като риба без вода.” На практика, настоява той, положението е дори е по-лошо: това просто потвърждава подозрението, че мнозина атеисти „имат нужда от враг, който да им даде идентичност.” Второ, Новият Атеизъм арогантно твърди, че притежава монопол върху разума. „С постоянното говорене за „заклинания” и „делюзии” той създава впечатлението, че единствено чрез глупост или пълно незачитане на разума някой може да бъде нещо друго освен атеист.”

Важно е да разберем ограниченията на разума, казва Багини, и да приемем, че разума и доказателствата не са чужди на религиозните вярвания. Грубата дефиниция на Доукинс за религията като „измъкване” или „извинение да се пренебрегне нуждата да се мисли и да се преценяват доказателствата” е просто „арогантна и приписва на разума една сила, която той не притежава.” Дали не може Новият Атеизъм да е малко по-скептичен към разума и да приеме неговите очевидни ограничения?

Един от вероятно невъзнамеряваните дебати, който Новият Атеизъм предизвика тече сред атеистите и секуларистите за бъдещата посока на движението. Медийните репортажи открито говорят за „схизма” сред атеистите и светските хуманисти от края на 2009. Водещият светски хуманист Пол Къртц например застава срещу новата „агресивна и войнствена фаза” в историята на атеизма надявайки се, че тя ще отмре преди да нанесе трайни вреди на движението.

Няма съмнение, че тече един голям спор. „Новият атеизъм” е дал началото на една дискусия в църквите, обществото и дори в самото светско движение относно мястото на религията и вярата както в личния живот така и в по-широката култура. Трябва да разгледаме това по-конкретно и по-дълбоко.

Дискусията започна от 2006 година когато Новият Атезиъм стана известен. Днес вече сме в една нова и по-интересна територия. Просто лозунги – като „Бог е делюзия” или „ религията убива” – са отминали. Време е за сериозна дискусия по въпросите.

В следващите части на тази поредица посветена на въпросите повдигнати от Новия Атеизъм аз ще говоря за естеството на вярата. Вместо да бъде нещо ограничено единствено до религиозните хора аз ще твърдя, че тя е един рутинен и необходим аспект от човешкото съществуване, включително и за естествените науки. Новият Атеизъм представя себе си като движение без вяра или вярвания. Ако цитирам още един от изкуствените му лозунги: „Нашата вяра не е вяра” (Кристофър Хитченс). Но това просто не е така. Нещата са много по-интересни както се надявам да покажа.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.