Авторитета на библията


АВТОРИТЕТА НА БИБЛИЯТА

от Доналд Блох

(1928-2010)

Текста, който следва е част от книгата на д-р Доналд Блош The future of evangelical Christianity: A call for unity amid diversity. Пълният текст на английски може да се изтегли от посочената връзка

Въпросът за авторитета на библията е от решаващо значение. Ясно е, че днес битката за благовестието ще бъде също така и битка за библията. Ерозирането на библейския авторитет сериозно е подкопало проповедническото служение както в протестантските така и в католическите (и православните – б. п.)  църкви. То също така е оказало вредно влияние в областта на личната и социалната етика. Лесното приемане от църковни както и от светски водачи на абортите и на алтернативни форми на сексуалност показват, че в много кръгове библейските норми са отпаднали и социалните науки все повече заемат мястото, което по-рано е принадлежало на писанието за определяне на това което може да се смята за нормативно в областите на сексуалния и семейния живот.

Днес често се прави опит да се вбие клин между историческия израз на вярата даден в библията и обекта на вярата, който е Исус Христос. Все пак трябва да признаем, че не е възможно да имаме Божието съдържание разделено от културната и историческата форма, в които това съдържание е дошло до нас. Ние трябва да бъдем достатъчно честни да признаем определено историческо и културно съдържание в библейското свидетелство за Бога в Христос; в същото време трябва да настояваме, че съществува и непроменима истина.

Има три основни подхода към авторитета на библията: сакраменталния, схоластичния и либерално-модернистичния. В първия библията е определения от Бога канал, едно огледало или видим знак на Божието откровение. Това е била общата позиция на църковните отци, на докторите на средновековната църква и на реформаторите. Във втория библията е писаното или вербалното откровение на Бога, запис на самите мисли на Бога. Това е било виждането на протестантския фундаментализъм, макар че то може да се намери още в католическата и протестантската схоластична ортодоксалност. В третия библията е запис на религиозни опитности на определени хора през историята; той отразява като цяло виждането на католическия и протестантския либерализъм.

Единствено първата позиция отдава дължимото на двойния произход на писанието – това, че то е продукт както Божествено вдъхновение така и на човешко свидетелство за Божията истина. Ние трябва да разпознаваме пълната човечност на писанието така както и неговата пълна божественост. Както Лутер казва писанията са мръсни дрипи, които съдържат съкровището на Исус Христос.

Едно внимателно изследване на ранната протестантска ортодоксалност както и на пуританите и пиетистите показва, че разграничението между Божиите думи и думите на библията е доста често срещано. Нашите духовни предци говорят за форма и съдържание на писанията, че черупката и зърното, значението и думите. Дейвид Холац прави разлика между това, което Бог е разкрил (абсолютния принцип) и свидетелството на писанието за това (относителния принцип). Той говори за Божествено откровение, което „се съдържа в писанията на пророците и апостолите.” Пуританът Ричард Сибс пише: „Божието слово е по-древно от Писанието…Писанието е единствено този modus, този начин на предаване на думите на Бога.” За Сибс, истината на вярата не е пропозиционна формула, която остава безжизнена докато не бъде разбрана от слушателя; „Божията истина е свята, пълна с величие и сила сама по себе си.” Филип Шаф, в когото се срещат протестантската ортодоксия и пиетизма е полезен в това отношение. Шаф прави разграничение между „естеството” на писанието и неговата „конкретна форма”. Той посочва нуждата да се отдава дължимото както на Божествената страна на писанието така и на неговия „човешки и исторически характер.” Описвайки библията като „огледало, което отразява Христос” той твърди, че „ние не трябва да гледаме огледалото, а чрез огледалото в славния обект, който то открива.” Шаф се приближава до Калвин когато вижда библията като изговорено правило на вярата вместо да настоява за една безгрешна книга в модерния смисъл на техническа прецизност. Той говори за „достатъчността и сигурността на светите писания” и „изговорената” истина, която писанията съдържат. В същото време той отрича механистичната теория за вдъхновението в полза на една органична теория, в която Светия Дух влиза в умствените форми и в живата история на авторите.

Разликата между либерализма и ортодоксалността е начинът, по който всеки вижда разграничението между формата и съдържанието на писанието. Либералите (а la Харнак) се стремят да извлекат съдържанието от формата и да го разглеждат отделно от нея. Евангелските християни мъдро признават, че Божественото съдържание е достъпно за нас единствено на езика на Сион т.е. във вдъхновения символизъм и образност на светото писание. Аз твърдя, че съществува единство, а не разделение между Божието съдържание и неговата светска форма.

Днес ние трябва да настояваме, че Писанието трябва да бъде тълкувано чрез писанието, а не чрез новото световно разбиране в един мъжки-женски свят (както настояват някои феминисти) или чрез появяващата се класова съвест на бедните в един свят на изобилие (както настояват някои привърженици на богословието на освобождението). Ние не трябва да приспособяваме посланието на Писанието към някаква културна идеология била тя лява или дясна. Писанието стои като съдия над всяка културна идеология. Можем да бъдем сигурни, че Бог говори в нашето време; но ако не чуем първо  Божието слово в Писанието ние никога няма да разпознаем, Божият глас във времето.

Неоротодоксалното движене ни помага да възстановим динамичния характер на  Божието откровение, но то е изгубило от погледа си вдъхновения текст като земен съд съдържащ това откровение. Важно е да разберем, че има три компоненти на Божието слово: думи, значение и сила. Всичките три трябва да присъстват ако искаме да чуем и да разберем истинското Божие слово. Фундаментализмът поставя ударение върху думите докато либералите и неоортодоксалните богословия върху духът. Днес ние имаме нужда от ново изразяване на библейския авторитет, което да поставя ударение върху органичната връзка между думите и значението, външните символи и духовната истина и сила. Откровението не е просто свидетел застинал във формулировки от миналото, но едно събитие, в което истината на това свидетелство е открита тук и сега. Това е разбирането, за което говори псалмиста: „Отвори очите ми, за да мога да видя чудесните истини на твоя закон” (Псалм 119:18 ср. Еф. 1:17-18).

По отношение на упорития проблем свързан с въпроса дали библията съдържа грешки трябва да признаем, че този конфликт се корени в отчаяната търсене на истина. Истина в библията означава съгласие с волята и целта на Бога. Истината в днешния емпиричен, научен свят означава едно точно съответствие между нечии идеи или представи и историческите или научните феномени. Грешка в библията означава отклонение от волята и целта на Бога, неверност към заповедите на Неговия закон. Грешка в емпиричното разбиране на една технологична култура означава неточност или непоследователност в това, за което се казва, че е обективно случило се в природата или историята. Техническата прецизност е мерилото за истина в емпиризма. Вярност на Божието слово е библейския критерий за истина. Емпиризма стеснява полето на изследване до обективните сетивни данни и следователно да се говори за откровението както за суперисторично или скрита история означава то да се премахне от това, което може легитимно да бъде прието за познание. Разликата между рационално-емпиричното и библейското разбиране за истина е разликата между прозрачността на Вечността и буквалната действителност.

Ние също така търсим едно изразяване на библейски авторитет и желаем да отдадем дължимото на интегралната връзка между писанието и църковната традиция. Точно както дънерът и клоните на едно дърво са толкова необходими за неговия живот колкото и корените му (макар че корените имат приоритет) така и цялото дърво е зависимо за своя живот от водата (живото Божие слово), която се предава чрез корените (библията) на останалите части. Погрешно е да твърдим, както правят някои евангелски християни, че можем да пренебрегнем клоните, които са израснали от корените и да започнем отново само с корените (едно погрешно разбиране за sola scрiptura). В същото време трябва да признаем, че някои клони са заболели и изсъхнали. Мъртвите клони 0трябва да бъдат отрязани, но те не отричат силата и валидността на всички останали. Макар че някои традиции може да са станали безполезни и дори опасни самата традиция е необходима за предаване на истината за библията на света.

 

Доналд Блох (1928-2010) е един от големите евангелски богослови на 20 век. Той е ръкоположен свещеник в United Church of Christ и се явява изразител едновременно на реформираната и пиетиската традиция. Блох получава своята бакалавърска степен по богословие от Chicago Theological Seminary и докторат в University of Chicago. Допълнително специализира в Европа – Оксфорд, Базел и Тюбинген. Служил е като президент на Midwest Division на American Theological Society.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.