Sola Scriptura, реформация и традиция

SOLA SCRIPTURA, РЕФОРМАЦИЯ И ТРАДИЦИЯ

от Радостин Марчев

Като християнин – протестант моят живот като вярващ човек винаги е бил тясно свързан с библията. Всъщност идеята за Sola scriptura – само писанието – поставяща библията над традицията, църквата и всеки друг авторитет е толкова характерна за средата, в която се движа, че отдавна е престанала да ме впечатлява по какъвто и да се начин. Някои наблюдения в българската протестантска общност през последните години обаче провокираха в мен редица тревожни разсъждения. Нека да ги илюстрирам с няколко примера.

На първо място съществува огромен брой различаващи се мнения свързани с това какво именно казва библията. Наличието на подобно противоречие не само на „ниските нива”, но и в академичната общност е ясен индикатор, че принципа Sola scriptura просто не е в състояние да генерира едно докрай „изчистено” правило на вярата.

Ако продължим наблюденията си малко по-нататък на едно практическо ниво ще се натъкнем на нещо интересно. Често при подобно несъгласие всяка от страните изтъква в подкрепа на своето мнение „Така казва библията”. Разбира се, идеята, която стои зад това е, че другата страна не може да се обоснове с авторитета на писанието. Проблемът е, че обикновено когато съм обвиняван в това аз съм достигнал до своята различна идея именно въз основа на библията. Това от своя страна води до две по-нататъшни наблюдения.

(1) Съществува съществена разлика между понятията Божие слово и тълкуване на това слово (Виж цитата от Бернард Рам на следния адрес). Мнението ни по определен въпрос винаги е тълкуване. И докато самaтa библия е непогрешима нашите тълкувания не са. Моите наблюдения са, че много християни просто не са в състояние да направят разлика между двете неща. Това от своя страна често генерира значителни дози гордост, осъдителност и дори враждебност по отношение на инакомислещите и пречи както на смирението ни така и на възможността да научим от другите нещо ново и ценно. Може би е време да се научим да казваме вместо „Така казва библията”, „Аз разбирам този текст по сления начин. Какво мислиш ти?” След което да слушаме внимателно.

(2) Ние трябва да си зададем въпроса как достигаме до изводите за даден въпрос на основата на библията. Това е свързано с осмисляне на нашия начин за тълкуване на писанието и с мисловния процес, посредством който формираме мнение. Задачата никак не е лека, но, реално погледнато, без нея принципа Sola Scriptura напълно се обезсмисля в светлината на гореказаното.

Второ, дори да не си даваме сметка за това, съществуват редица фактори, които определят начина, по който ние разбираме библията. Такива може да са традицията (след малко ще се върнем към нея), църквата, която посещаваме, личния ни опит, някой богослов/свещеник/приятел и т.н. Тяхното кумулативно влияние формира един вид „очила”, през които ние виждаме библейския текст. Към това трябва да добавим и нашия предварително формиран светоглед и богословие, който генерира определени очаквания какво ще видим в писанието. Това означава, че никой няма право да твърди, че подхожда към библията обективно, без предварителни презумпции. Нашия ум и живот не са бели листи, на които съзнателно оставяме писанието да пише своите послания. Реалността е, че отивайки при него ние носим със себе си определен личен „багаж”, който винаги и неизменно до определена степен изкривява и индивидуализира посланието. Смятам, че в това отношение постмодерната критика на нашата предполагаемата обективност е съкрушителна. Разбира се, това не означава, че първоначалния текст изчезва, един вид се „разтваря” оставяйки единствено читателя с неговото чисто индивидуално възприятие, но означава, че ние трябва да сме наясно кои са нашите очила както и да развием контролни механизми, които ни приближават обратно към текста[1].

Трето, в крайна сметка трябва да се изправим пред въпроса за връзката между писанието и традицията – нещо, което, противно на честите твърдения за обратното, принципа Sola scriptura не решава.

Практически не е възможно да съществува църква без някакъв вид традиция. (Дори да се отречем от всичко, което вярващите някога са правили и да решим никога да не повтаряме църковна служба по един и същ начин това отново би формирало определена традиция – една традиция на хаоса – със сигурност не най-добрата, но все пак традиция.) Превръщането на понятието в мръсна дума не само ни затваря очите за собствените ни традиции (като по този начин ни пречи да отчетем тяхното влияние върху начина, по който четем библията), но и действа като силен стимул за изопачаване на писанието. Например човек, който отрича всичко „човешко” и желае да следва единствено библията съзнателно избира да остане невеж за вековните богословски дебати и свързаните с тях решения по въпроси като троицата, личността на Исус Христос и Светия Дух, въплъщението, взаимодействието между човешкото и божественото естество  т.н[2]., което неизбежно в края на краищата ще го доведе до грешка. (Разбира се, аз вярвам, че тези решения отразяват едно вярно тълкуване на писанието и на тази основа е възможно да се каже, че са приемани именно защото почиват на библията, а не защото са традиция, но в края на краищата това не променя факта, че ние се опираме именно на някаква традиция за тълкуване на библията и смятаме нейното познаване за важно.) Както Лутер така и Калвин са били наясно с тази опасност и формулирайки принципа Sola Scriptura са взели мерки да не допуснат произволни интерпретации. Като такива можем да виждаме подробните коментари върху различни библейски текстове, катехизисите[3] и изповедите на вярата. Очевидно обаче резултатът от това е формиране именно на някаква традиция.

От казаното дотук става очевидно, че принципа Sola Scriptura не може да функционира адекватно „на голо” и се нуждае от помощ от страна на традицията – дотолкова, че в някои случаи самият той създава такава.  Какво става обаче ако след време тази традиция (или част от нея) бъде оспорена на основата на писанието? Как трябва да гледаме на някой съвременен евангелски богослов, който поставя под съмнeние правилността на дадено мнение на Лутер или на, да кажем, Уестминстърската изповед на вярата? Два скорошни примера са много показателни в това отношение. Единият е свързан с Тим Кийл. В своята книга Intuitive leadership[4] той споделя: “В един момент аз обмислях ръкополагане в малка реформирана презвитерианска деноминация. Докато се подготвях за изпита по ръкополагане аз продължавах да чета въпросите, на които трябваше да отговоря. Докато ги препрочитах аз постоянно се връщах към един от тях: “Приемаш ли искрено Уестминстърската изповед на вярата като съдържаща системата от учения, които учи Светото писание?” (курсивът добавен) Това ме притесняваше по няколко причини. Първо, аз изобщо не бях сигурен, че основната цел на писанието е да ни научи на система от учения. Предполагам, че ако Бог искаше да даде на църквата една система от доктрини Той щеше да й даде система от доктрини, а не библията, която аз изучвах, четях, разисквах, проповядвах и която ме озадачаваше вече почти две десетилетия. Това, че човек или общност могат вярно да систематизират Писанието в някаква доктринална рамка аз не се съмнявах. Да бъда честен това изобщо не ме притесняваше. Но аз продължавах да се връщам към определителния член, който стоеше пред фразата “система от учения.” Ако въпросът използваше неопределителен член  като “една” вместо определителен “системаТА” може щях да бъда в състояние да го приема и да кажа: Като една система от учения тази е по-добра от другата.” Но да издигна един такъв културно обусловен човешки артефакт  – без значение колко добър е той – до функционалната позиция на писанието ми изглеждаше твърде много…. Макар никой да не казва това явно или да го вярва точно по този начин на практика функционално се случва именно това: ние получаваме достъп до Писанието посредством Уестминстърската или някоя другите изповед на вяра….Иронията на една подобна позиция е степента, в която тя предава реформаторите и техния дух. В сърцето на протестантската реформация стоят латинските изрази: reformata simper reformanda est и Eclessia simper reformanda est. Те могат да бъдат преведени съответно „реформирани и винаги реформиращи се” и “църквата винаги трябва да бъде реформираща се”….Когато издигнем своите доктринални системи на нивото на “реалностТА”, на която те са просто свидетели ние навлизаме в една опасна територия. Ние отиваме в едно културно робство, което опитомява богословското въображение и когато въображението ни е вързано по подобен начин то престава да бъде “сол и светлина.””

Това е добро наблюдение, над което си струва да помислим.

Вторият пример е избухналата през последните годни битка между Джон Пайпър и Н.Т. Райт по въпроса за оправданието (Иронията в случая е, че ръкавицата към традицията е хвърлена именно от представител на силно традиционна църква). Защитавайки класическото реформирано виждане Пайпър постоянно се позовава на реформаторите докато д-р Райт контрира, че целта ни трябва да е да бъдем по-близо до Павел отколкото до Калвин и че, за да постигнем това трябва да се занимаваме повече с библейска егзегетика отколкото с цитиране на протестантската традиция (виж моята статия „Бъдещето на оправданието”).

Самият Райт изразява това по следния начин: “Какво да кажем за всичко това? Ако Павел е откъм нас, кой може да е против нас?…Както Ърнст Кьосман беше казал преди едно поколение ние трябва да предполагаме, че текста носи в себе си своя вътрешна логика, дори ако първоначално не сме в състояние да я схванем. Това е идеята, с която започвам и завършвам: кое представяне на дадена тема, предмет, дори „доктрина” прави самия текст най-смислен? Аз отдадох значителна тежест на влиятелните традиции, които са поддържали църквата през годините. Разбира се, те не винаги са в пълно съгласие една с друга и както самите реформатори така и техните наследници са имали значителни противоречия, което показва, че е необходима допълнителна работа, която може да включва дори разнообразни промени в парадигмите. Това също е в съгласие с вярванията на Реформацията: Бог винаги има повече светлина и истина, които да даде от Своето свято Слово….Това, разбира се, е едно опасно учение; много хора са учели странни неща позовавайки се на тази „повече светлина” като оправдание за своите странни твърдения. Но ако светлината идва и ако виждаме, че идва от Словото, от самото Писание, няма традиция толкова силна, уважавана или полезна в миналото, която да не бъде готова да се учи от нея. Това е основата на всичко, което се опитах да направя[5].”

Това в крайна сметка извежда въпроса на една по-широка (и в определен смисъл по-опасна) плоскост свързана със същността нa богословието като такова. Трябва ли да гледаме на него като на пъзел, който веднъж подреден след това е необходимо просто да бъде съхраняван и пазен (моето впечатление е, че великите богословите от Принстън и апологети като Е. Корнел виждат нещата именно по този начин) или богословие може да бъде „правено” удачно единствено във връзка с конкретен исторически момент (Стенли Грец[6]). Последното означава, че всеки исторически период се характеризира със свои собствени проблеми и нужди. За да бъде богословието живо и полезно то трябва да говори на тези нужди по начин, който хората могат да разберат. Ако приемем това става ясно, че никоя изповед на вярата или богословска система (т.е. традиция) не може да бъде приета за най-добра или окончателна. Ние трябва постоянно да се борим с богословието в светлината на днешните проблеми, да го актуализираме, да наблягаме на някои по-рано пренебрегвани страни правейки ги централни и по този начин да го пренаписваме.

Разбира се, представеният списък от въпроси по никакъв начин не е изчерпателен, а разгледаните едва драскат по повърхността на проблема. Но те ни показват доста ясно, че решението да даде библията в ръцете на хората е бил най-гениалният ход на реформацията…и най-опасният. Те ни показват по нататък, че принципа Sola Scriptura генерира почти толкова проблеми колкото и решава. Ако искаме протестантската църква в България да бъде по-силна, по-жизнена и най-вече по-библейска ние не трябва да се поддаваме на изкушението да се оставим на течението на добре звучащи лозунги, клиширани твърдения и плитка егзегетика, а да отделим време и усилия да се преборим с тези въпроси. Личният ми опит показва, че това е нелека и често доста болезнена задача, но също така и че наградата е много по-голяма отколкото очакваме или си представяме.

Виж още:

1. Scot McKnight The Blue Parakeet: Rethinking How You Read the Bible – линк към пълния текст на книгата на английски

What Role Should the Bible Have in Society? – разговор между Тим Келър, Алистър МакГраф и Брайън МакЛарън -видео, английски

3. N. T. Wright, The Last Word: Beyond the Bible Wars to a New Understanding of the Authority of Scripture – линк към пълния текст на английски

4. Как може библията да бъде авторитетна? – Н.Т. Райт – български

---

[1] Едно изключително добро представяне на тези тенденции и механизми може да се намери в първата част на книгата на д-р Н.Т. Райт The new testament and the people of God, Augsburg Fortress Publishers; 1st North American edition (September 1992)

[2] Споменатите въпроси са разгледани на първите 5 вселенски събора, които са признати от всички католици, православни и протестанти определяни понякога като Великата традиция. Разбира се, конкретните традиции на отделните църкви могат (и всъщност са) да са проблематични, но поне това може да бъде признато по думите на Викентий Лерински за нещо, което е било вярвано „винаги, навсякъде и от всички.”

[3] Лутер например не е допускал децата да четат библията преди да са научили катехизиса.

[4] Intuitive Leadership: Embracing a Paradigm of Narrative, Metaphor, and Chaos, Baker Books (October 1, 2007)

[5] N. T. Wright, Justification: God’s Plan & Paul’s Vision, IVP Academic (April 16, 2009), стр. 249. Пълния текст на книгата (на английски) може да се изтегли от дадения линк.

[6] Тази идея е ясно изразена във влиятелната му книга Theology for the Community of God (линкът дава частичен достъп до текста на наглийски), Wm. B. Eerdmans Publishing Company (January 31, 2000), но може да се открие и в други негови произведения.