ЦАРСТВО, СИЛА И ИСТИНА: БОГ И ЦЕЗАР ТОГАВА И СЕГА
St Andrews University
Вторник, 14 Септември 2010
Въведение
Благодарен съм за поканата да говоря тази вечер и за хубавото посрещане. Това по никакъв начин не е официална лекция; нея ще оставим за някое по-подходящо време; но аз не мога да устоя на изкушението да кажа нещо като част от серията „Библията и съвременния свят.” Прекарал съм по-голямата част от съзнателния си живот в опити да държа библията и съвременния свят заедно и да търся начини, по които това, което повечето християнски църкви наричат „авторитета на библията” действително взаимодейства с реалния свят вместо да бъде просто личната или дори виртуалната реалност на едно християнско съществуване, което се е отделило от света. И обратно, аз съм се опитвал да намеря начини, по които въпросите на нашето време, изразени със собствените им думи, могат да бъдат доведени до библията с надеждата, че ще намерят ако не пълни и окончателни отговори поне мъдрост, която да ни помогне да продължим напред. Радвам се да науча за проекта за дистанционно обучение, който е заел именно такава апозиция. Веднага се сетих за един от най-забележителните разговори, които Исус е имал с някой човек описан в евангелието на Йоан, този последен и съдбовен диалог с Пилат Понтийски в Йоан 18 и 19. Тази вечер ще се опитам да покажа, че този разговор съдържа в себе си някои от ключовите елементи на няколко от нашите най-неотложни и наболели публични дебати, които се водят точно сега и че размишлявайки над него в тяхната светлина и обратно може да ни помогне да разберем евангелието на Йоан малко по-добре и да се обърнем към съвременните проблеми с по-библейски основано християнско посвещение. След това ще предложа някои заключителни мисли понеже смятам, че някои забележки относно метода, в светлината на някои настоящи практики могат да бъдат не само интересни, но и полезни за тези, които поемат по този път.
Няколко въвеждащи думи свързани с евангелието на Йоан и този разговор като част от него и след това за въпросите, пред които се изправяме в съвременния свят.
Исус и Пилат в Йоан 18-19: въведение
Както всички знаем евангелието на Йоан е различно – различно от Матей, Марк и Лука, но също така различно по тон и настроение от другия велик богослов на Новия завет, Павел. Някои хора, които темпераментно са привлечени от Павел са отблъснати от Йоан и обратно и аз се надявам да е знак за зрялост, че след десетилетия изследване на Павел и синоптичните евангелия аз най-накрая започнах да се възхищавам от Йоан. Това възхищение все още не е имало време да се развие, да изследва по-голяма част от това, което е написано за него и е много възможно тази вечер да настъпя някого по краката или да пропусна някои иначе твърде очевидни неща. Все пак във връзка с тази лекция аз намирам три неща за особено интересни.
Първо, дългия разговор между Исус и Пилат има паралел с други дълги разговори в творбата на Йоан. Исус влиза в разговор с много други хора, от Никодим в гл. 3 и самарянката в гл. 4 докато достигнем дотук. След това, след възкресението откриваме три кратки, но експлоазивни разговора, първо с Мария при гроба, след това с Тома в горницата и накрая с Петър при езерото. Подобни разговори просто не се случват в синопичните евангелия където имаме или дълги речи подобни на проповедта на планината или едностишия, с които Исус или отговаря на някой събеседник или коментира нещо, което се е случило. Тези, които са изследвали и проповядвали върху Йоан и са обърнали внимание на тези разговори не винаги вземат толкова насериозно този с Пилат. Навсякъде другаде Исус може да бъде представен като говорещ с хората с надеждата да ги доведе до вяра или поне да увеличи вярата, която вече имат. Можем да предположим, че така е и при разговора с Пилат, но това не изглежда да е на преден план нито да е центъра. Вместо това аз смятам, че до известна степен се случва това, върху което се фокусира и вашия курс: Божието слово и думите на света се срещат. Конкретните разговори между Исус и тези различни хора, колкото и да са силни като лични срещи (и това е едно от нещата, което прави евангелието на Йоан толкова подходящо за проповядване), също така са знаци и симптоми за нещо много по-голямо, което се случва. По-широкия свят е споменат в пролога: Той беше в света и света чрез Него стана, но света не го позна. При своите си дойде, но своите му него приеха. А на онези, които го приеха т.е. на онези, които вярват в неговото име даде правото да се нарекат Божии чада. Тези разговори имат за цел да бъдат представителни, събирайки заедно квинтесенцията на предизвикателството на Исус и оттук Божието предизвикателство чрез Неговото въплътено Слово, както към Неговия народ Израел така и към целия свят. И тук най-накрая, кулминационно, не трябва да се изненадваме, че откриваме един остър, дълъг разговор между Исус представляващ и въплъщаващ живото Слово на Бога-Творец в Неговия свят и Пилат Понтийски, очевидно представляващ царството на цезаря до голяма степен и, разбира се, правилно считано по това време за кулминацията и квинтесенцията на езическата световна империя. По този начин в един смисъл всички останали разговори са фокусирани върху този; не че той е много по-странен от тях колкото, че е основното предизвикателство към света от Бога на този свят.
Това води към втората въвеждаща забележка свързана с евангелието на св. Йоан и за разговора в него. Един от основните въпроси, които християните през вековете задават е свързан със значението на смъртта на Исус: ние всички знаем, че Той е умрял за нашите грехове, но има различни начини да кажем какво точно означава това. Когато е бил прилаган към евангелието този въпрос традиционно е предизвикал едно търсене на някакви конкретни указания, които са довели до различни модели на богословие на изкуплението: представителна, заместническа, пример и т.н. Но Йоан, и аз трябва да кажа също и Матей, Марк и Лука, са на един дух и не ни помагат много. Дори известния последен вик на кръста: tetelestai „Свърши се” няма за цел да доведе до извода, който много проповедници влагат в него, че сметката е уредена и платена. Мисля, че ехото е много по-старо и по-дълбоко библейско: ние трябва да чуем твърдението на Битие, че в края на 6-я ден Бог е „завършил” цялото дело, което е започнал. Не: това, което правят и 4-те евангелия, като Йоан е водещо в това, е да обяснят смисъла на смъртта на Исус посредством множество описания на процесите или думите, на които Исус е бил обект. Това не са просто исторически добавки за „какво действително се е случило”, които оставят въпроса за богословското значение на изцяло различно ниво. Преди всичко за Йоан е изключително важно чувайки историята за Исус ние да открием какво означава, че Словото е станало плът и е живяло, разпънало е скинията си, сред нас. Ако Йоан обяснява значението на разпятието на Исус той не прави това просто като чрез разговора с Пилат добавя нови детайли свързани с богословието на изкуплението. Разговорът, който е свързан с обвинението срещу Исус, естеството на Неговото царство, ако има такова, въпросът за истината, спорът за властта и особено за властта на императора не е нищо друго освен значението на кръста и обратно. Един от най-объркващите феномени свързани с взаимодействието между библията и съвременния свят e, че когато съберем заедно нашите различни светове ние откриваме, че най-обичаните ни доктрини могат да изглеждат различно, могат да имат повече дименсии отколкото сме предполагали. Аз не казвам, както на старото либерално богословие много му се иска да каже, че когато съберем заедно библията и света откриваме, че сме изгубили обичните си формулировки. По-скоро аз вярвам, че ние откриваме, че тези формулировки са поставени в три дименсии хвърлящи както нова светлина така и нова сянка по един вероятно необичаен за нас начин. Тогава втората ми забележка относно Исус и Пилат в Йоан 18 и 19 е наблюдението, че този разговор не може просто да бъде изолиран разговор за политиката и философията. Той свързва тези теми с въпросите за значението на смъртта на Исус.
Това ни води директно към моето трето наблюдение за разговора между Исус и Пилат: той събира заедно различни важни идеи от по-ранните части на евангелието, които съвременния западен читател е много лесно да пренебрегне. На практика тук има едно кресчендо от важни подсказки за това какво цели да постигне Исус когато отива в Ерусалим и ако не видим разговорът с Пилат като мястото където те достигат своята кулминация ние няма да разберем нито тях нито нея. Аз просто споменавам това без да го коментирам по-подробно.
В глава 12, при пристигането си в Ерусалим, Исус получава покана от някои гърци, които искат да Го видят (12:21). Вместо да отговори директно Той казва: „сега е часът да се прослави човешкия Син” и продължава казвайки, че житното зърно трябва да падне в земята и да умре, за да даде много плод. Тогава Исус разтревожен в духа Си се моли Отец да прослави името Си и от небето идва глас: „И го прославих и пак ще го прославя.” Исус коментира, че този глас е дошъл заради хората понеже „Сега е време за съд над този свят; сега господарят на този свят ще бъде изхвърлен вън. И когато бъда издигнато от земята ще привлека всички към Себе Си.” (12:31-32). В случай, че сме пропуснали идеята Йоан коментира, че Исус казва това, за да покаже с каква смърт ще умре. Понякога се твърди, че думите за привличане на хората към себе си са нещо като дългосрочен отговор на молбата на гърците 11 стиха по-рано. Но една съвсем нова мисъл в евангелието и то такава, за която мнозина съвременни читатели са неподготвени е, че в центъра на йоановото виждане за смъртта на Исус трябва да бъде поставена идеята за осъждането на света и за изхвърлянето на неговия сегашен господар. Смятам, че единствено в тази светлина можем да разберем какво действително се случва в Йоан 18 и 19, не на последно място начина, по който Исус ще вземе властта, макар че това е начин, който няма по-ранен прецедент. Исус изглежда казва, че жителите на светa в настоящия момент са под управлението на един узурпатор, но когато Той бъде „издигнат” това управление ще падне и ще бъде заменено от Неговото.
Два пасажа в гл. 13 и 17 показват това. Те също са често игнорирани, но на практика се явяват ключ – един от многото – към едно по-дълбоко значение. Глава 14, в която Исус говори за Своето непосредствено „заминаване” завършва (ст. 30-31) с думите Му, че „идва владетелят на този свят; той няма власт над мен, но аз върша това, което ми е заповядал Отец, за да познае света, че аз обичам Отца.” Тук става ясно следното: „владетеля на този свят” е тъмната сила, която получава своето въплъщение в тази или онази конкретна човешка властова структура и най-големите от тези структури – първосвещеника на евреите от една страна и представителя на цезаря от друга – ще се обединят, за да направят на Исус нещо, което не биха могли ако волята на Отца не е такава. Това на свой ред сочи напред към необикновения пасаж в глава 16, в която Исус описва по-нататъшното дело на Духа: „Когато той дойде” казва Исус в ст. 8-11 „ще обвини света за грях, за правда и за съдба; за грях понеже не вярват в Мен; за правда понеже отивам при Отца и няма да ме виждате повече; и за съдба понеже князът на този свят е осъден.” Ще се върна по-нататък към този пасаж понеже той е важен за разбирането как църквата чрез силата на Духа трябва да приложи по-нататък това, което Исус е постигнал; сега аз просто отбелязвам, че Исус говори за съд или осъждение на „владетеля на този свят” като едно вече минало събитие. То се е случило. Именно поради това в края на 16 гл. в ст. 33 Той казва: „В света имате скръб; но дерзайте; Аз победих света.” От перспективата на общението на Исус с Неговите ученици през тази последна нощ изглежда, че всичко това вече се е случило. Владетелят на света вече е съден и осъден; самият свят е бил победен. По някакъв начин това, което предстои да се случи на Исус ще донесе този смисъл не инцидентно, като един вид политическа „екстра” стояща неудобно до обичайното за нас богословие на греха-и-изкуплението, но като същностна част от предстоящата Му смърт. И в този ред на мисли трябва да търсим пълното значение на разговорът с Пилат.
Този представителен разговор разкрива смисъла на Исусовата смърт; това е разговор, който цели да изрази по-пълно по-раншните намеци за Исусовата победа над владетеля на този свят, една победа, чрез която самият Той ще бъде поставен за справедлив управник, Който ще привлече към Себе Си тези, които не са поданици на този друг, управник-узурпатор.
Сега аз преминавам към някои въвеждащи думи за нещо, което може да изглежда като изцяло различна тема, а именно някои предизвикателства, пред които се изправяме в нашия съвременен свят. След това ще се опитам да свържа двете неща заедно.
Съвременния свят: въведение
Когато понякога имам възможност да разсъждавам заедно със студенти върху ключовите въпроси, пред които се изправя света днес аз се изправям пред смущаващо разнообразие от теми. Войните, включително и ядрена; глобалното затопляне и грижата за природата; бедността и глада; природните бедствия; икономическите кризи и стратегии, не на последно място международния дълг (който понякога определям като най-големия морален проблем на нашето време); провала на секуларните тези в нашия ставащ очевидно все по-религиозен свят и пискливата реакция за този провал от страна на някои хора, които смятат всички религии за опасна делюзия. Следва влошаващата се криза свързана с ролята на половете и тяхното поведение и културната и етническите различия и въпроса за това какво може и какво не може да бъде прието от едно плуралистично общество; различните въпроси в медицинската етика, за началото и краят на човешкия живот, за ролята и регулацията на медиите, за образованието и грамотността, за влиянието на високите технологии върху всяка област на човешкия живот и т.н. и т.н. И, във и зад всичко това, често незабелязана, но масивна стои една криза на глобалната политика: настоящата американска империя и въпросът за следващата суперсила, Китай и/или Индия, важните, но слаби Обединени нации и – нека да кажем нещата такива каквито са – кризата в самата западна демокрация, която може да бъде обобщена с думите, че сега всички можем да гласуваме, но сме забравили каква е целта на това. Нашето настоящо объркване свързано с възможните конституционни реформи отразява голямата несигурност в нашето общество за това какво представлява една политическа сила и каква е целта й. Да си представяме, както някои изглежда правят, че западната демокрация е идеалната политическа система и че ако бъде прегърната от всички най-накрая ще настъпи Утопията изглежда до голяма степен като стремеж да се отвлече вниманието от факта, че ние имаме тази демокрация вече 200 години и някои от проблемите ни са все още толкова сериозни колкото са били и преди. В диоцеза, в който имах привилегията да служа до преди 2 седмици, има училища където учителят дава няколко паунда на бедни деца, за да си купят обувки, така че да могат да посещават занятията докато профсъюзите наливат няколко милиона, за да накарат много богатите да продължават да плащат огромни бонуси. В същия месец преди 10 години Тони Блейър заяви, че ние ще разрешим нашите проблеми със злото както в Близкия изток така и в Африка, но днес според собственото му признание, все още не сме ги разрешили.
Това е тема за цял курс от лекции, за по-голямата част, от които аз съм съвсем невеж да се изказвам. Искам да повдигна 3 важни съвременни въпроса, които събират в себе си някои от тези теми и ги поставят в едно значимо трио, което ще ни даде възможност да се запитаме как е възможно книга като евангелието от Йоан да казва нещо на нашия свят.
Днес религията рядко излиза от новините, макар и често по погрешни причини. Щурането и украсяването свързано с предстоящото посещение на папа Бенедикт XVI води след себе си няколко въпроса, за които нашият свят просто не е решил какво трябва да мисли и поради това реагира първосигнално. Кризата свързана с разкриването на сексуалните злоупотреби, разбира се, е важна, но по никакъв начин не е центъра. Хората не могат да проумеят, че папата е едновременно религиозен водач и държавен глава (макар че и за нашата кралица може да се каже, че е и двете, паралел, който, разбира се, по исторически причини, не е инцидентен.) Но светската преса все още не може да проумее, че милиони хора все още приемат християнството, в неговите разнообразни форми, много сериозно; днес е станало модерно да се говори за нашето светско общество, но слуховете за ангели не са много далеч от нас дори сред хората, които в своя глад за „духовност” от един или друг вид са решили, че отговорът за тях не е църквата. Предполагам, че Бенедикст ще направи това ясно, макар че когато го слушах преди няколко години да говори в Ню Йорк и след това четох какво казваше пресата бих ви препоръчал да прегледате неговите собствени думи отколкото журналистическите обобщения. Напълно ясно е обаче, че въпреки известния шум на повърхността, който настоява за обратното през последните десетилетия има значително съживление сред почти всички християнски деноминации, така че за нас, които не сме католици, папата идва не като водач на една опасна алтернативна религия, а на една църква-сестра, с която ние все още имаме значителни различия, но заедно с която ние все повече осъзнаваме, че споделяме много повече общи неща, отколкото сме предполагали. Тогава папската визита повдига за нас въпроси не само за истините на християнството и по-конкретно за римокатолицизма – настоящата дискусия на Джон Хенри Нюман предлага интересна историческа дълбочина относно това – но за мястото на „религията” в днешния западен свят и за възможността той да ни покаже, че Англия е станала, макар че de facto, това все още не е съвсем така, един световен център на атеизма (както и на едно изключително живо християнство). По една или друга причина тази визита и реакциите свързани с нея заслужават да бъдат наблюдавани много внимателно като един индекс за това къде се намираме по отношение на няколко фронта.
Втората характеристика на нашия съвременен свят, която искам да подчертая е странното и вярвам опасно смесване на прагматизма и идеализма, който се представя за политическа психология сред нашите политици. Автобиографията на Тони Блейр, която точно сега се рекламира широко, предизвика предсказуеми коментари; един, който не виждам, но който смятам, че трябва да бъде направен е, че за човек, който не крие своята християнска вяра и по-конкретно католическата си вяра, доколкото мога да видя в книгата и със сигурност в индекса няма нищо, което да показва някакво споменаване или връзка с някой епископ, архиепископ, кардинал или друг религиозен водач. Изглежда, че известната фраза на Александър Кембъл, ‘Downing Street doesn’t do God’ наистина е изминала целия път до върха и това широко приемано разделение между религиозната вяра и обществения живот, което беше запазена марка на пост-деисткото английско и, предсказуемо, американско общество в продължение на 200 г. продължава невъспирано както в блестящия идеализъм на самия Блейър така и в не толкова блестящия, но все пак идеалистичен подход на неговият наследник. (Трябва да кажа, че една от най-добрите речи, които някога съм чувал от политик е беше изнесена от Гордън Браун през ламбетскта конференция в 2008 за краят на бедността; за съжаление малко е било направено като резултата от нея). Блейър, разбира се, има много сериозен проблем, който все още съществува: че ако нямате едно много сериозно политическо богословие вашата лична християнска вяра може да ви насърчи да мислите, че вие сте човека, който може да застане в пролома, за да възпре злото и да изхвърли владетелят на този свят. Секуларизма не може да победи, а по-скоро засилва месианските изкушения. Но в никой случай – и аз мисля по-конкретно за многобройните дебати свързани с конституционните въпроси, които ние продължаваме да имаме – аз не откривам някакво сериозно обяснение свързано с това какво трябва да представлява демокрацията и как трябва да работи тя още по-малко някаква мисъл, че християнската вяра, която много водещи политици все още изповядват, има да каже нещо конкретно по тези въпроси. В резултат на това всички допълнителни дебати за неща като епископите в Камарата на Лордовете, се въртят според мен в един погрешен контекст.
Разбира се не е лесно да се запази това продължаващо разделение между религията от обществения живот. Наскоро списания като New Statesman и The Economist, за които никой не можеше да предположи, че ще споменат Бога, посветиха статии на въпроси като забраната на бурките за мюсюлманите или дори на християнските кръстове. Стана ясно, че мнозина в нашето общество знаят, че има нелеки въпроси, но не знаят какво да правят с тях. Някои рисуват една карикатура на тоталитарна теокрация като начин да плашат хората и да ги накарат да изхвърлят Бога от уравнението. Мнозина, включително за съжаление и много християни, нямат представа, че християнството има да каже нещо интересно по наболели проблеми.
Сред карикатурите ние откриваме третата тема в днешните новини, продължаващите и пискливи протести срещу Бога на Ричард Доукинс и подобни на него писатели. Доукинс, с език, който изглежда почти не познава задръжки, е за днешните религиозни общества това, което е Боб Кроуи за Ню Лейбър или за нашата настояща коалиция: някой, който иска да наложи вчерашни анализи и вчерашни решения на утрешни проблеми. Политическите опити да се вместят всички въпроси в схемата на Олд Лейбър подобно на човек с чук, който настоява, че всички проблеми могат да бъдат сведени до пирони, приличат на един предполагаемо научен опит да се направи едно последно преместване и веднъж завинаги да се изчисти Бога от картата. И в двата случая това, което наблюдаваме е един в основата си модерен отговор на аспектите на един като цяло постмодерен свят – точно както коалицията Буш/Блейър даде един класически модерен отговор т.е. множество бомби и танкове, на един класически постмодерен проблем, появата на глобалния тероризъм. Както ще кажа след малко част от нашия проблем е, че точно както десните/левите политици от миналите поколения не пасват на днешното объркано общество и точно както геополитиката на „нека да пуснем бомбите” не пасва на днешния опасен свят така и философията „нека да се отървем от Бога” на Доукинс и много по-умното предложение на Стивън Хоукинс, че последната „дупка” за Бога може да изчезне просто не отговарят на въпроса. Както много хора са посочили Стивън Хоукинс все още говори за богословието на един Бог-на-дупките-от-18-век, което никой сериозен християнин или евреин днес не предлага. Но публичната дискусия на подобни въпроси показва, че като общество, за да разберем проблемите ние все още се обръщаме назад, към техния вид от 18 век, без значение дали става дума за политици от ляво/дясно, или бог-на-дупките, или наука-срещу-религия, или дипломацията на оръжията. Въпреки всички философии от последните 2 века ние все още не сме в състояние да разбием общественото виждане, което ги предшества. И мнозина, ако не и всички, западни християни все още предполагат, че тяхната вяра няма какво да каже на такива политици, такива кризи на светогледа или за такова глобално поведение.
Аз ще покажа, че евангелието от Йоан, както и останалата част от Новия завет, желае да ни разкаже една по-различна история; но нека много накратко да разположа тези три съвременни проблема и останалите проблеми, които вече споменах, на картата на 3 по-големи притеснения, за които съм писал и говорил на други места. Трите големи проблема, които оформят днес нашия публичен живот са гностицизма, империята и постмодерността. Те са достатъчно токсични сами по себе си, но стават особено смъртоносни когато се смесят. Гностицизма заявява, че светът на материята, времето и пространството е тривиален и не е важен и че някои човешки същества имат в себе си Божествена искра, която трябва да бъде открита и реализирана, като за тази цел се нуждаете не от смъртта и възкресението на Исус, а по-скоро от просветление, което можете да вземете от Него или от някъде другаде и от някой друг и че когато това просветление дойде то ще ви води не в света на политиката или към постигането на справедливост и мир, но към култивирането на вашата собствена духовност. Мнозина, включително мнозина християни, са приели нещо подобно и наистина, макар че западното просвещение е донесло много благословения на света то също така е насърчило и различни форми на гностицизъм, които са още по-силни понеже обикновено не са разпознавани.
Исторически гностицизмът процъфтява в общества, в които империите контролират живота на толкова много хора, че външната промяна изглежда немислима. Поради същата причина империите насърчават гностицизма понеже докато някой, който заявява, че „Исус е Господ” може да достигне до заключението, че цезаря не е, човека, който казва „Исус ми показа, че аз съм искра светлина, която трябва да бъде освободена от злия свят” не е вероятно да създава много неприятности. Днешната глобална империя е от по-различен вид, понеже желязната хватка на Америка, не на последно място нейните финансови институции, не са наложени на света посредством политически институции – ако случаят беше такъв местните групи биха имали шанса да избират своите действителни управници, което те не могат да направят в настоящия момент – но чрез икономически натиск и чрез инцидента, че западния свят е „последния останал на крака” след края на студената война. Но, както мнозина са казвали, ‘novus ordo saeclorum’ отбелязано на всеки доларова банкнота е било и остава силно напомняне на възвеличената от Вергилий империя на Август като „новия ред за вековете”. По този начин идеологията на Просвещението е дала тласък на очевидно лесното превъзходство на запада с всички лоши последици (както очевидно и с добри), които са последвали. Отново, много християни в днешния свят просто се носят по течението.
Постмодерността, разбира се, е направила това много по-объркващо. Претенциите за истина са разобличени като стремежи към власт, което е отворило пътя за всякакви примки и мрежи, при които ръкавиците на цивилизования дебат са свалени и всяка от страните се опитва да издере очите на другата с всякакви мръсни номера (докато говорим това един такъв случай се разглежда в съда). Вярвам, че постмодернизма е определен от Бога да заяви на арогантната модерност, че цялата й праведност е и винаги е била само мръсна дрипа – с други думи, да проповядва светския еквивалент на падението; но той няма благовестие, което да последва изявяването на лошите вести. Големите истории са били деконструирани на малки фрагменти; и самата истина е „по-странна отколкото беше”. Забележете колко добре това взаимодейства с гностицизма и империята. Именно гностично е твърдението, че нещата не са това, което изглеждат; това е прозрението, което е направило Дан Браун няколко пъти милионер. И това са именно имперските твърдения, че ние, властимащите, създаваме нашата собствена истина: истината, която решаваме каква да бъде. Когато Пилат Понтийски пита Исус „Какво е истина?” той излива своя цинизъм върху един напълно безпомощен човек, който казва, че има някаква истина. Единствената истина е тази, която върви с пистолета или със замаха на меча.
Това ни приближава, във втората част на лекцията, до Йоан 18-19. Какво може да каже Йоан чрез този удивителен разговор на Исус с Пилат на днешния объркван и объркващ свят?
От многото неща, които могат да бъдат казани аз искам да изследвам трите теми, които се намират в моето заглавие: царство, власт и истина. Началните реплики между Пилат и еврейските водачи (18:28-32) изглеждат като бой със сенки: Пилат чрез своите шпиони със сигурност е знаел какви обвинения те ще му донесат, но иска да ги накара да признаят, че нямат юридическа власт да се справят с това, което смятат за престъпление заслужаващо смъртно наказание. Тогава Пилат (18:33-38) директно пита Исус дали е „юдейския цар:” това е била същността на обвинението както виждаме по-късно в 19:12 където еврейските водачи заявяват: „Всеки който обявява себе си за цар е противник на цезаря,” което води директно до техния реванш над Пилат. След една предварителна вербална схватка Исус описва Своето „царство,” същността на което е: Да, аз съм цар и имам царство, но Не, това не е царство, каквото вие си представяте (18:36).
Тук откриваме една идея, която един полу или крипто-гностичесн прочит на текста е издигал от дълго време отчасти поради превода на King James Version: „Моето царство не е на този свят,” което е било четено по праволинейния, но дълбоко погрешен смисъл на „Моето царство се намира на едно място наречено Небе, което няма нищо общо с този свят.” Но гръцкия текст говори за царство, което не е ek tou kosmou toutou, не е от този свят. То идва от друго място – както по-рано Исус ясно казва за Себе Си (8:23) и след това, дори още по-ясно, за Своите ученици (17:14). Взели в предвид всичко, което знаем за Исус от една страна и за езика на еврейското Божие царство от 1 век от друга (изискващи, разбира се, някои важни въпроси в тази връзка) ние трябва да кажем, че „царството”, за което говори Исус не е от този свят, но със сигурност е за този свят: едно царство от Създателя, Този, Когото Исус нарича Отец, и определено да има власт, която да замести властта на узурпатора „князът на този свят” и човешките агенти, които тази тъмна сила използва. Мисля, че това е първата и най-важна точка, която трябва да бъде казана във връзка не само със съвременното объркване и неразбиране, но и за многото поколения, които са чели по погрешен начин всичките 4 канонични евангелия: че над всички съвременни и древни гностически опити да се накара езика на царството да показва някакво отвъдно блаженство той упорито запазва своето пълно еврейско значение, утвърждавайки и всъщност изисквайки обратно света. Божието царство трябва да дойде „на земята какво и на небето” и именно поради тази причина то не е „от” този свят. Това, което е единствено от този свят може само да имитира начина, по който нещата са направени; и ключовият пример даден от Исус, предполагайки, че Той е цар, но демонстрирайки разликата между Неговото царство и всички останали е, че ако Неговото царство беше от този свят Неговите последователи щяха да се бият, за да не бъде Той предаден. Това се отдалечава от обичайните идеи за царство почти толкова, колкото и гностичните идеи, но в съвсем различна посока. В сегашния свят царствата генерират насилие: без значение какви са тяхната власт е насилствена и рано или късно това означава съпротива и рано или късно съпротивата означава насилие. Но Исус каза на Яков и Йоан в Марк 10 „Сред вас да не е така.”
Това става още по-ясно като вземем в предвид силната ирония на Йоан в следващата глава когато Исус е подиграван от войниците, коронован с тръни, облечен в пурпур и приветстван като цар. Резонансите на следващата глава – че Исус се представя за Божий Син (19:7) – са по-широки, но в римския свят водят до същото нещо: изразът „Божий син”, разбира се, е бил обичайно използван епитет за цезаря, понеже Тиберий е бил осиновен син на обожествявания Август какъвто е бил и Юлий Цезар. Но божественото управление на цезаря е било налагано чрез заплаха и насилие, не чрез страдание. След това Пилат подчертава царствеността на Исус както чрез ироничната си забележка и въпроса към тълпата (19:14-15) и след това, последно, чрез надписа на кръста. По-рано когато Каиафа предрича, че един ще умре заради всички, Йоан коментира, че това е неосъзнато пророчество за Исусовата изкупителна смърт (11:49-52). Йоан рядко повтаря подобни забележки и не може да има съмнение каква е целта му. Когато Пилат написва думите „Юдейския цар” на кръста на Исус и когато отказва да ги промени Йоан подчертава, че Исус наистина е „юдейския цар”, всъщност единственият, който разбира, още по-малко се подчинява на странния призив за слугуване на древните Божии хора, при които е дошъл и от които не е приет. Идеята за „юдейския цар” в древните месиански очаквания отразяващи вярата за Давид и Соломон е, че последният еврейски цар всъщност е трябвало да бъде цар на целия свят. Ранните християни не е трябвало да се откажат от еврейското месианство, за да бъдат адекватни към останалата част от света както са смятали толкова много учени. Именно понеже са вярвали, че Исус е юдейския цар ранните християни са Го представяли като истинският Господ на света. Пилат, отказвайки да промени надписа, е направил по свой собствен начин, чрез собствения си статус това, което свещениците правят няколко стиха по-рано по своя. Те казват: „Нямаме друг цар освен цезаря” като по този начин отстъпват драстично от всичко, което е правело Израел Израел (и сочейки това, което едно поколение по-късно прави Йосиф Флавий) Сега Пилат заявява, макар и без да съзнава, че Исус е истинският юдейски цар и по този начин Го приветства като истинския цар, реалността, на която цезаря е единствено груба и опасна пародия.
Следователно Йоан предава разговора на Исус с Пилат, за да направи ясно без съмнение, че Исус, чрез Своето разпятие, е бил коронован като истинският еврейки цар и следователно като Този, Който трябва да бъде виждан като истинският Господ на целия свят. Човек може да продължи по-нататък и да каже, че Йоан и станалите 3 евангелия, всяко по своя собствен начин, имат за цел да разкажат историята не как Исус умира, за да можем ние да отидем на небето, но за това как Исус умира, за да може да стане истинският цар на Израел и на целия свят. За Йоан това също така е момента на Неговото „прославяне”; не че няма възкресение и след това възнесение, които все още предстоят, но това е момента, в който, „след като беше възлюбил Своите си в света докрай ги възлюби” (13:1), момента когато суверенната, спасителна любов на Бога, която Исус въплъщава, бива изявена най-пълно. По този начин Йоан чрез историята прави това, което повечето богослови пропускат да направят: свързва тясно Исус, който въплъщава и изявява Божието царство с Исусовата спасителна смърт. Повечето богослови държат царството и кръста разделени; за Йоан те са част от едно и също цяло.
Щом веднъж разберем ясно какво е царството, с целия му спиращ дъха революционни смисъл, можем да помислим върху странните думи за силата в 19:10-11. Пилат, укорявайки Исус за Неговото мълчание, Го пита; „Не знаеш ли че аз имам власт и да те пусна и да те разпъна?” Отговорът на Исус е класически за древния еврейски монотеизъм: цялата земна власт, включително и тази на чудовищната езическа тирания, в крайна сметка е давана от Бога-Творец. „Ти не би имал никаква власт над Мен ако не ти е дадена отгоре.” Да каже Исус това, когото вече признахме за истинския цар на света, на един от поданиците на цезаря е забележително, но то напълно хармонира не само с по-голямата част от древния юдаизъм, както и с думите на Павел в Римляни 13, но също така и, например, с Поликарп в неговия диалог със съдиите му. И това е една идея, която съвременната мисъл за политиката и властта е доказала, че е неспособна и нежелаеща да приеме. Факта, че един конкретен владетел е слаб, корумпиран, чудовищен или какъвто и да е не означава, че Богът-Творец няма нищо общо с тази власт. Без да правят Бога автор на злото древните евреи и повечето от ранните християни са вярвали, че Бог остава суверен колкото и това да изглежда в противоречие с един песимистичен суверенитет, който след това ще достигне (както казва Исая 10) до съд на тези, които злоупотребяват с дадената им силата. Но цялостната идея, както и тази за царството, трудно би могла да бъде по-ясна. В забележката на Исус няма уверение, че всъщност Пилат е добър управител, че той прави най-доброто от себе си, че всъщност не трябва да бъде обвиняван (макар че Исус приписва „по-голям грях” на тези, които Го предават (19:11)). Идеята е, че цялата власт принадлежи на Бога; или, да го кажем по друг начин, в Божиите очи всеки тираничен ред в края на краищата е по-добър от хаоса. Тук еврейското и раннохристиянското политическо богословие черпят от монотеистичното учение за сътворението и завета: след като е направил света Бог желае той да бъде подреден, да възпира злото до деня когато Той веднъж и завинаги ще сложи всичко в ред. Божествено делегирания авторитет на светските управници, дори на мекушавите, служещите зле и цинични като Пилат, се намира в сърцето на библейското учение за човешкия авторитет. Но, още веднъж, значението на смъртта на Исус също е свързана с това. Йоан подобно на велик разказвач какъвто и е не насилва тези идеи по-нататък. Но неговото описание на смъртта на Исус казва, че Той до голяма степен остава в контрол: това е Неговата победа, Неговото утвърждаване и въплъщение на една по-велика сила, която е по-различна от тази на цезаря. Всичко, което може да направи цезаря е да ви убие. Бог е дал власт на Исус да даде живота Си и да го вземе обратно, като думата „власт” exousia е същата, която е използвана и тук. Част от посланието на Възкресение, в светлината на историята, която разглеждаме до края на гл. 19, е, че това е момента, в който exousia на Исус най-накрая е открита. Тук Йоан и Павел са единодушни: Исус е „със сила обявен като Божий Син чрез възкресението от мъртвите” (Римляни 1:4). Сега читателя може да разбере, че exousia е излята върху света, така че макар за цезаря и неговите подчинени да остава някаква ограничена и делегирана exousia тази на Исус ги затъмнява. Смятам, че това е полето, на което утрешните християни трябва да търсят свежи и извлечени с молитва проникновения и мъдрост за това как общественият живот да бъде организиран, изправени пред скърцащата демокрация, в която често изобщо не е ясно дали лежи някаква действителна exousia.
И именно поради тази власт и това царство ние най-накрая можем да говорим за истината. В последните си думи Исус говори за „Духът на истината”, Който, идващ от Отца, ще води учениците „към истината.” Дебатите свързани с естеството на истината, които отново стават актуални в периода на постмодернизма след като крехката увереност на модерността (включително предполагаемата християнска модерност!) беше разобличена като служеща на самата себе си измама ни отварят очите за странността на самата концепция за истина. По някакъв начин Исус изглежда говори за една истина, която се случва, която идва в съществуване, при определени обстоятелства; и обстоятелствата, за които говорим са покорния живот и думи на истински човешки същества, преди всичко на самият Христос. За да разберем истината ние трябва да имaме в предвид една картина на цялата история на християнството. Хората са определени да преследват истината и да се опитват да я използват за собствените си цели; те ще завършат научавайки достатъчно, за да издигнат отново вавилонската кула. Постмодерния протест срещу арогантните твърдения за истина действат подобно на бог идващ да обърка езиците на строителите. Точно сега ние живеем с голяма доза подобно объркване. Но Исус дойде, за да постави началото на новото творение; споменете си, че викът „Свърши се” е ехо на триумфалното завършване от Битие 2:1-2, и в 20 гл. Йоан подчертава, че възкресението на Исус се случва ”в първия ден на седмицата.” Проблемът с „истината” в старото творение е, че самото творение е тленно, няма да устои и хората, които се опитват да говорят истината за и в този свят сами по себе си са объркани. Това, което се случва във и чрез Исус е изкупването на силата да се говори, така че самият Исус може и свидетелствува за истината и то така, че според обещанието в гл. 16 последователите на Исус ще правят същото с подобен резултат изисквайки отчет от света и неговите управници. Това Йоан 18 и 19 наистина са обезпокоителни: според Йоан 16 разговорът на Исус с Пилат ще се превърне в пример за разговорите, които църквата трябва да води със света днес, да осъществява царството на Исус, да прилага Неговата exousia, да бъде семейство от хора, които не само са водени от истината, но и са способни да я говорят, особено когато тя е неудобна. Истината е истината за Божието творение, освободено и обновено в Исус вместо, както е в гностичните идеи, маловажно и изоставено. И както става ясно в 18:37 твърдението на Исус, че свидетелствува за истината лежи в сърцето на Неговото твърдение, че е цар; тя е една централна част от Неговото предефиниране на това какво е истинското царуване. На въпросът на Пилат „Ти цар ли си?” Исус отговаря: „Аз дойдох за да свидетелствувам за истината.” Това е централно за Неговото царуване и фундаментално за Неговия нов вид власт.
Надявам се поне най-общо да е станало ясно, че в тези глави Йоан ни дава концептуалното средство, от което се нуждаем, за да се обърнем по един свеж начин към обединеното предизвикателство на нашето поколение от страна на нео-гностицизма, нео-империализма и постмодернизма. Бих желал да мисля, че последователите на Исус в наши дни както и всички, които макар и агностици са готови да мислят за нещата по нов начин, могат да се опитат да подходят към ключовите въпроси на днешния и утрешния ден в светлината на тази библейска версия. Предполагам, че папа Бенедикт ще се съгласи с почти всичко, което казах и вероятно е по-добре да оценяваме неговия принос в светлината на една рамка подобна на тази отколкото да се опитваме да го нагодим към прокрустовото ложе на очакванията и ограниченията на журналистите. Подозирам нашето политическо минало и настояще би било учудено от по-голямата част от това, което казах понеже то не съответства нито на неговия месиански идеализъм нито на още по-силния прагматизъм. По-конкретно дефиницията на Исус за Собственото Му царство изразена чрез термините на отхвърляне на насилие трябва да ни върне със съжаление и срам обратно към събитията и към откровените лъжи на 2003. Заплахата за изгаряне на Корана от преди 3 дена е само върхът на айсберга; днес милиони мюсюлмани твърдо вярват, както не всички са вярвали по-рано, че тези, които се наричат с името на Исус имат за цел да предприемат насилствени действия срещу тях. По някакъв начин трябва да поправим това послание. И предполагаемо научния атеизъм на днешния скептицизъм трябва да бъде посрещнат с говорене на истината както за настоящото състояние на Божието творение така и за идването на новото творение във и чрез Исус. Това също така е основата на един план за една свежо преосмислена християнска естетика, макар че това е тема за друго време. Моето твърдение тази вечер е, че в забележителния разговор между Исус и Пилат можем да забележим отблясъците и контурите на едно истински християнско и библейско виждане за царството, силата и истината и че този отблясък е достатъчен, за да ни даде едно ново видение за някои от ключовите проблеми и предизвикателства, пред които се изправяме в днешния свят. Разбира се, това видение не е нещо, на което да си позволим да лежим. Видението трябва да бъде превърнато в думи и думите в действия. Това е мястото където лектора предава щафетата на проповедника. И тъй като този месец се връщам от амвона в лекционната зала аз няма да забравя коя задача е по-важна. „На теб какво ти е?” казва Исус на Петър когато той пита за призива на друг човек. „Ти ме следвай?”
Rado's blog 