ЗА ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ВЕРОУЧЕНИЕ И ЗА ОЩЕ НЕЩО
Току що прочетох интервюто на сливенския митрополит Йоаникий дадено пред в. „Мониор,” в което той настоява за въвеждане на задължителен предмет вероучение в училищата.
За съжаление колкото са големи претенциите толкова сериозни са и възраженията срещу аргументите, с които те са подкрепени.
1. Твърди се, че вероучението възпитава младите хора в добродетели. Това е популярна песен, която слушаме вече доволно дълго време. Интересно е обаче, че (поне доколкото ми е известно) досега никой не е изнесъл реални, статистически данни за връзката между двете. Митрополит Йоаникий дава за пример Гърция и Румъния, които, макар че са членове на ЕС, са въвели предмета като задължителен. Смущаващото в този ред на мисли е, че нито една от тези наши съседки не е известна с моралните добродетели на народа си. Което поражда някои въпроси…..
2. Предмета вероучение трябва да е конфесионален (под което Йоаникий недвусмислено разбира православен) защото „православието е в основата на нашата история и ние не можем да се съгласим то да бъде поставено на равна основа с всички останали религии.” Аз не съм юрист, но подобно изказване ми звучи доста противоречиво на конституцията на РБ, която постановява именно такова равноправие. (Законът за вероизповеданията определя православието като традиционна религия, но ясно казва, че това не е съпроводено с никакви привилегии спрямо останалите религии.) Ако митрополит Йоаникий все още не може или не желае да разбере това толкова по-зле за него.
3. Може би най-интересен обаче е начина, по който митрополитът разрешава сления казус: Как процедираме в случаите, когато родители не желаят децата им да учат вероучение? Много лесно – задължаваме ги. „…а защо децата на тези хора изучават математика и литература? Някой питал ли ги е дали искат тези предмети или не?” Значи от една страна прозелитирането на училищна територия е забранено (С което аз като християнин напълно се солидаризирам – има огромна разлика между това да споделяш вярата си с възрастен човек и с дете, което много по-лесно може да бъде манипулирано и подлъгано – до пълнолетието родителят има определени права и задължения, които не би следвало да бъдат погазвани), но от друга държавата трябва да направи необходимото, за да насочи децата към православието – без значение дали техните родители са съгласни с това или не. На този фон забележката на архиерея звучи направо цинично: „И ние като студенти изучавахме марксизъм-ленинизъм, но марксисти не станахме.”
В заключение: макар по никакъв начин да не съм против въвеждането на вероучението като задължителен предмет per se, трябва да призная, че съм скептичен относно ползата от него, поне по начина, по който Светия синод настоява това да бъде направено. В случая обаче не за това иде реч. Много по-притеснителен за мен е начина, по който се води дискусията по въпроса, използваната аргументация, манипулативност, зле прикритата агресивност към всички „различни” и желанието за репресивно доминиране. Мисля, че е крайно време обществото ни да стане свидетел на един по-цивилизован и интелигентен диалог. За съжаление по всичко личи, че такъв не се очертава.
Още по темата:
– Одържавяване на религията или раздържавяване на образованието от Момчил Петров
– Виж коментара на Н. Антонов от следната форумна доскусия
– Вероучителни неволи от Андрей Романов
– От какъв квас имаме нужда от Венцислав Каравълчев
– Клишета vs. Христос от Златина Иванова
Rado's blog 