Благовестието в нова рамка


БЛАГОВЕСТИЕТО В НОВА РАМКА

от Тим Кийл

Обичам църковния календар. Зная, че това е странно признание, но наистина го мисля. Вероятно чувството ми е толкова силно понеже го открих по-късно в живота в сравнение с мнозина други – подобно на тези, които са се отказали от надеждата за връзка след години самота единствено, за да бъдат изненадани когато срещнат своята сродна душа и открият, че една част от тях, която са смятали за мъртва се пробужда и добавя едно ново измерение в живота им, което никога не са мислили за възможно.

Когато, след много години следване на Исус, ми просветна, че някои християни пазят и празнуват времето по някакъв различен ритъм аз бях любопитен. В моя свят времето винаги течеше според гражданския и академичния календар. Израснал съм в евангелска църковна среда; там не беше по-различно. Рождество и Възкресение бяха празници, не свети дни пулсиращи в сърцето на светите сезони. Това не означава, че ние не разбираме и не празнуваме Божиите чудни дела в Христос. Просто те изглеждаха изолирани, отделени от всичко извън самите дни и по някакъв начин размити от заобикалящия ги шум на една култура ориентирана към потреблението.

Откриването на църковния календар ми даде един нов начин да бъда вкоренен във времето, в Божия kairos, а не просто в chronos. Рождество и Възкресение вече не съществуват някъде в една дълга редица от други празници, но заеха своето място заедно с Адвента, Епифанията, Поста, Петдесятница и нещо наречено „обикновено време.” Колко необикновено! Оттогава празниците се трансформираха в свети дни, които ме поставят в една история по-голяма от моята собствена история или дори от моята конкретна култура. Рождество и Възкресение станаха не просто единични, изолирани събития сами по себе си, а радостната кулминация на цялото време: Божия живот и история разкриваща се сред нас.

Празнична тревога

След като съм казал всичко това аз трябва да изповядам още нещо. Като пастир на местна църква Рождество и Възкресение все още действат като събития и, като такива, те създават в мен тревога. Отне ми известно време, за да разбера тази мисъл. Първоначално просто усещах в мен да се покрадва едно неясно чувство на страх когато мислех за Рождествената вечер или за празнична служба на Възкресение. Мисля че сега разбирам защо тези дни създават тревогата, която усещам. Нека да разкажа предисторията.

Прекарах младежките си годни в южна баптистка църква. Първото ми служение беше в парацърковна организация фокусирана върху евангелизация. И двете институции поставяха ударение върху „печеленето на души.” В тази рамка Възкресение и Рождество се превръщаха в големи възможности да се спечелят души като се представи „благовестието.” Защо? Понеже Възкресение и Рождество са едно смесено време, събития когато светските празници и духовните свети дни се припокриват, когато хората, които не посещават църква могат да се появят на вратата. По този начин отговорността на пастира беше да „проповядва благовестието” с надеждата, че подобни хора могат да бъдат обърнати към „него.” На практика това означава, че една окастрена версия на историята на Христос се представя под формата на твърдения. Следва покана да се приеме смъртта на Христос като жертва за греховете съпроводена от обещанието, че щом веднъж призива бъде приет от човека чрез вяра, той или тя ще бъдат спасени и сигурни за вечния си живот в небето. Може би вие сте в състояние да усетите защо, независимо от моето преклонение пред чудесата на Божията история разкриващи се в красотата на литургичната година, конкретни дни като Рождество или Възкресение пораждаха постоянна тревога в мен, един пастир, възпитаван през целия си живот, че това са евангелизационни събития.

Разсъждавайки за това напрежение аз открих присъствието на две динамики – отделни и все пак тясно свързани. Първата динамика беше напрежението създавано от пристъпването към евангелизация по начина,  който описах. В един по-широк смисъл моята борба е методологична. Но тази динамика не ме задържеше дълго. Тя бързо водеше към втората, увеличавайки напрежението, което аз и мнозина други чувствахме както в така и извън контекста на водачи: богословското напрежение на това как ние разбираме и определяме самото благовестие.

Методи под въпрос

Случвало ли ви се е да ви поканят на нещо, което смятате за парти, само за да откриете, че поканата е била единствено хитрост, чрез която да ви накарат да купите нещо? Може би това е било нещо съвсем незначително като грим. Или пък агресивно сте били обработвани, за да станете следващото ниво в нечия схема. И в двата случая моята реакция е многопластова.

Първата ми реакция е да се почувствам по-малко човек, някак си изпразнен от това да бъда виждан като средство за постигане на нечия цел. Рекламите поне (обикновено) са честни относно това, което искат от вас. Втората ми реакция е да бъда отблъснат и ядосан на едно по-дълбоко ниво. Защо? Понеже подобен сценарий предлага нещо добро и отчайващо липсващо в нашата култура: гостоприемство и възможността, която то създава за изграждане на взаимоотношения. Гостоприемството е една християнска добродетел осъществявана за доброто на гостите. Под предлога на гостоприемство това, което описвам, взема гостите и ги използва за финансова облага на домакина. Това е пълно преобръщане. Не че гостите не получават някаква облаги, но домакина предлага/продава облагите знаейки през цялото време, че преследва своите собствени интереси.

Опасявам се, че подобна ориентация е завладяла нашата концепция и практика за евангелкизиране включително (но не само) „разпродажбите” на евангелието на Рождество и Възкресение. Този консуматорки манталитет, който заплашва да завладее нашето празнуване на светите дни е заразил и нашата ориентация към благовестието и евангелизирането. „Представянето на евангелието” често приема същия преобърнат манталитет, който описах. Ние каним хората в нашия дом и те често са заинтересовани и дори радостни да бъдат там. Но защо това е така? Смятам, че повечето хора имат съзнание за нещо свято, когато се приближават до светите дни. И когато светския календар се припокрива с духовните реалности хората често са привлечени да дойдат и да участват в удивителната драма, която представлява историята на Христос. Без значение дали случаят винаги е такъв те със сигурност няма да дойдат, за да станат жертви на евангелизация. След 20 години християнско служение и ръководство аз се убедих, че подобен лов чрез подхвърляне на стръв не е добро гостоприемство. Може би мнозина мислят, че това, което предлагаме е най-голямото добро, което се предлага безплатно  – така че нека добрите порядки да вървят по дяволите. Но също така е вярно, че самите ние не сме неутрални в това. При всички случаи ние инвестираме в резултата не по-малко от човека, на когото продаваме своята „стока.” Нашата култура е пълна с цинизъм именно по отношение на тази динамика и не отнема много време преди да я забележи.

В този смисъл един аспект на моята методологична тревога по отношение на евангелизма като събитие (празник или нещо друго) произлиза от нарушаването на това, което вярвам, че е основния импулс на гостоприемството: искрено място за другите сред нас, създадено за тяхно удобство и за наша сметка. Другия аспект зад моето подозрение е много по-практичен: освен многото хора, които знам, че са били отблъснати от евангелието поднесено им по подобен начин аз зная за много малко, които действително са станали последователи на Христос чрез такива средства.

Разбира се, подобно твърдение ме изправя пред река от свидетелства, които се противопоставят на моето лично наблюдение. Дори и тогава аз твърдя, че следното е вярно: много малко хора могат да посочат един конкретен момент във времето когато са били обърнати. Наистина има някои хора, които могат да посочат един конкретен момент, който бележи тяхното обръщение към Христос. Това дори може да се е случило на събитие посветено именно на такава цел! Но дори в подобни случаи мнозина от тях остават чудещи се дали този момент е всичко, което може да се каже за тяхната вяра. Други чувстват нуждата постоянно да се връщат обратно към този момент (например чрез последващи моменти когато е била отправена покана човек да се препосвети на Христос.) За хората, които не са преживели подобен определящ моменти тази ориентация е объркваща, особено понеже е станала нормативна история за това как се става християнин в очите на хората.

Рано в живота на нашата църковна общност, Кладенеца на Яков,  една група се срещна в близката закусвалня. Докато се хранехме и пиехме кафе разговорът се обърна към споделяне на нашия живот и история на вярата. Когато и последния свърши някой направи небрежен коментар, че нито един човек в групата не е описал своята история с обичайните термини на обръщение. Никой не беше в състояние да посочи момент във времето когато е преминал от „вън” „вътре.” Това беше сюреалистичен момент понеже преди този разговор всеки от нас беше смятал, че нещо с нашата история не е наред. Когато продължихме да говорим ние осъзнахме, че вярата ни е била изградена от серия от мини-обръщения разпръснати из времето. На практика нашите обръщения не приличаха толкова на драматичното събитие случило се с Павел по пътя към Дамаск, а на тежкото и непохватно откритие на Петър, че Този, Когото следват е обещания Божий Син. Нашата вяра изглеждаше много повече като възходящо и прогресивно предаване на Бога, интегрално свързано с едно едновременно възходящо и прогресивно откровение на Бога към нас. Нашите истории се характеризираха не толкова с един момент във времето, в който бяхме станали християни (макар че ние бяхме такива) колкото с един процес на отговаряне във времето на поканата на Исус да се присъединим към Него и да участваме в това пътуване.

Този разговор в закусвалнята с моите приятели стана момента „АХА!” за мен. Но макар че беше успокоителен той също така донесе и тревога. Като евангелски християни ние бяхме готови да изследваме нашата методология и да пренаредим методите си, за да бъдем по ефективни в свето проповядване на евангелското послание. Но нашите опитности изглежда показваха, че нещо повече от методологията беше объркано. Като че ли нещо в нашето богословие не беше съвсем наред. Първоначално аз не бях подготвен за това. Въпреки това започнах да се чудя дали ние не просто „правехме” нещо неправилно, а нещо в самото ни разбиране за благовестието не беше изкривено. Ако случаят беше такъв то изглеждаше плашещо да мисля по-нататък. Но ако това беше така тогава ставаше ясно защо всичко останало в моето разбиране за основата на спасението се клатеше. Трябваше да разбера повече.

Произхода на „благовестието”

Думата „благовестие” е една от най-важните думи за разбирането на това какво прави Бог в Христос – и може би една от най-погрешно разбираните. За мнозина думата благовестие е станала кратък начин да опишат Божието действие за спасение на хората от техния грях чрез изкупителната смърт на Исус Христос на кръста. Когато приемат с вяра Христовата смърт като заплата за техния личен грях те могат да бъдат сигурни, че са получили вечен живот. Това основание се е превърнало в кратка формула, която мнозина християни използват, за да опишат и да споделят своята вяра с други хора. Все пак аз смятам, че смалено по този начин благовестието е станало за мнозина не повече от един билет за небето осигурен от казването на определена молитва за покаяние в отговор на някакъв призив.

За мен и за мнозина от моите приятели това беше всичко, което ние някога бяхме чували или знаели. Служението е било свързвано с довеждането на колкото се може повече хора до лична вяра в тази формула. И аз предполагам, че това е добро – дотам докъдето то достига. Но аз не смятам, че то достига достатъчно далеч. Защо? Понеже ударението пада най-вече върху греха и върху разрешението на греха: кръста. Не ме разбирайте погрешно. Греха е проблем и кръста е средството, чрез което Бог се справя с него. Но това не е всичко, което Бог прави в Христос. Библията говори за благовестието и за спасението по много по-богат и многопластов начин отколкото просто като за грях и разрешение. Но повечето хора просто не знаят това. На практика повечето хора са изненадани да открият, че думата „благовестие” или „блага вест” не води своето начало от Исус в Новия завет, а от Яхве в Стария.

Едно нещо, което с радост откривам през изминалите няколко години е, че почти всичко, което ние четем в Новия завет има своя прецедент в Стария. Друг начин да кажа това е, че Стария завет ни дава една история, която служи като фон или като рамка за всичко, на което ние се натъкваме на страниците на Новия завет. Когато се запознаваме с тези рамкови истории ние започваме да разбираме по-добре какво се случва с Исус и защо Той казва това, което казва и прави каквото прави в евангелията. Писанията с които Той използва са това, което сега ние наричаме Стар завет. Четейки евангелията ние откриваме, че Исус познава отблизо тези писания. Това започва в една млада възраст и продължава през целия Му живот и служение – както и Неговата способност да обърква религиозните лидери, които били сигурни, че тяхното разбиране и приложение са неприкосновени.

Най-известното учение на Исус се намира в евангелието на Матей и се нарича проповедта на планината. И все пак това не е някакво ново учение, което се появява отникъде. Вместо това в проповедта ние откриваме Исус радикално да реинтерпретира старозаветните учения, които евреите вече са знаели, но очевидно не са разбирали. Това е причината много от ученията в Проповедта на планината да съдържат следния рефрен: „Чули сте, че било казано… но аз ви казвам…” Това е само един от многото примери. Докато четем за Исус и Го виждаме да върши Своята мисия ние често пропускаме да разпознаем, че както думите Му така и Неговите действия са един постоянен и непрекъснат диалог с думите, хората и събитията на старозаветните писания. Ние може и да пропуснем тези намеци, но можем да бъдем сигурни, че слушателите от първи век са ги разпознавали.

„Благовестие” е една старозаветна идея. Гръцката дума euangelion, от която извличаме думата благовестие буквално означава „добра вест.” В гръцкия превод на Стария завет, Септуагинта, думата euangelion се появява за първи път. Последната част на Исая, глави 40-66, описват как ще изглежда живота с Бога когато Божиите хора, Израел, се завърнат от своя плен във Вавилон. Поради своето непокорство пред Бога Израел попада под Божия съд. Този съд е осъществен когато Вавилон, действащ като Божий агент, напада и разрушава Ерусалим, а мнозина от оцелелите евреи са отведени да живеят във Вавилон. Това е било унизително време за Израел. В съответствие с пророчеството на Еремия те остават в плен 70 г. В края на това време те се завръщат, за да изградят и да се заселят отново в своите родни земи. Исая 40:1-5 започва една нова глава в живота на Израел и подчертава Божието намерение да възстанови Своите хора.

Утешавайте, утешавайте народа Ми, казва вашият Бог. Говорете по сърцето на Йерусалим и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни,
че беззаконието му бе простено; защото взе от ръката Господня двойно наказание за всичките си грехове. Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа, направете в безводното място прав път за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривите места ще станат прави и неравните места – поле; и славата Господня ще се яви и всички твари заедно ще я видят; защото устата Господни изговориха това.

Когато Йоан Кръстител се появява на сцената цитирайки част от това послание евреите от 1 век са разбирали, че то е твърдение за Бога, Който донася месианската епоха като изпълнение на това обещание. За тях този епоха е трябвало да бъде време когато Израел най-после ще бъде освободен и възстановен в пълната си слава. Наистина той вече се е завърнал от Вавилон, но по това време е бил завладян и окупиран от серия от империи, последната от които била Римската. Такова положение било неприемливо за еврейското въображение и те очаквали денят когато Яхве най-накрая ще победи всички техни врагове чрез обещания преди много време и очакван Месия. За този Месия се е предполагало, че ще бъде военен водач като цар Давид, управител, който ще възстанови Израел на подобаващото му се почтено място на световната сцена и ще покаже, че Богът на Израел, Яхве, царува. Когато Йоан Кръстител идва облечен в дрехите на пророк и цитира този текст той създава сензация. Защо? Защото той заявява на евреите от своето време вярата си, че спасението на Израел е на прага, че Месията пристига. В същата секция от Исая думата euangelion или добра вести се появява за първи път:

Колко са прекрасни върху планините краката на онзи, който благовества, който проповядва мир! Който благовества добро, който проповядва спасение! Който казва на Сион: Твоят Бог царува!  (Исая 52:7)

Това е добрата вест и спасение както евреите, включително и Исус, биха го разбрали: че Богът на Израел, Яхве, царува. И какво представлява царуването на Яхве? Прогласяването на мир или шалом, еврейската дума, която носи смисъла, че цялото творение живее в хармония с Божието намерение за него. С пророческото въведение на Йоан Кръстител от Исая за свой фон Исус се появява в Израел и обявява, че в Него, Божието царуване наистина е започнало, дните на спасението и шалом са дошли. „Времето се изпълни,” казва Той. „Божието царство наближи. Покайте се и повявайте и повярвайте в благовестието (euangelion)!” Марк ни предава думите на Исус (Марк 1:15). Удивително. Но преди да навлезем прекалено дълбоко в това нека обърнем малко повече внимание на Стария завет и на контекста, в който Исус идва прогласявайки добрата вест, че Божието спасение е дошло.

Откривайки Бога в истории

При изследването на произхода на думата „благовестие” ние открихме, че в нея има повече от това, което първоначално сме разбирали. Първо ние разбираме, че тя има един контекст – в Исая тя се употребява за завръщането на Израел от плена. Ние също така научихме, че благовестието има специфично съдържание – това е обявяването, че Бог действа в еврейския контекст (история), за да изпълни Своята цел (спасение) за своя народ Израел – т.е. че Божието управление е започнало. Това е спасението видяно през едни други очи от тези, който сме свикнали да доминират нашия религиозен пейзаж. Или може би е по-точно да кажем, че това е спасението разбирано през повече очила отколкото сме съзнавали, че има.

За евреите от 1 век е имало 4 основни старозаветни истории, които са служели за рамка на тяхното въображение  и за връзката им със света около тях. Четирите истории, които определят Израел са сътворението, изхода, плена и свещенството. Всяка от тях описва някакъв аспект от Божието действие, намерение и помощ за Неговите хора. Ако четем описанията в евангелията и внимателно изследваме действията и учението на Исус с тези определящи истории на ум ние започваме да виждаме, че Той почти винаги прави връзка с някоя от тях. Тъй като Исус въплъщава Божия план за спасение Той постоянно препотвърждава, реинтерпретира, обяснява отново някои аспекти от творението, изхода, плена или свещенството. И за Исус това не е просто една спасителна история за Израел, но за целия свят. Нека накратко да разгледаме всяка една от тези истории, за да видим какъв смисъл влага Бог в тях.

Първата история е историята на сътворението. Книгата Битие описва Божиите действия при сътворението: Той говори и Неговото слово създава космоса. Ден след ден Божията творческа сила нарежда реалността и докато твори Той разделя едно нещо от друго, наименува го и казва, че е добро. Има само един случай когато Бог казва, че нещо не е добро, когато вижда, че Адам е сам. Така Бог създава човека като мъж и жена според Собствения Си образ. Сега и това е добро. След това Адам и Ева са призовани да се присъединят към Божията творческа работа, да различават едно създание от друго, да ги наименуват, да действат като Божии настойници над творението. Има само едно нещо, което те не са поканени да направят – разграничават „доброто” и „злото” – да ядат от дървото за познанието. Единствено Бог може да прави това. И, разбира се, това е нещо, което те правят. Резултата е, че Адам и Ева са изгонени от градината. Дори тогава историята на сътворението говори за Божието намерение за едно динамично взаимоотношение, в което хората, създадени по Неговия образ, са призовани да живеят в хармония с Бога и света и да се присъединят към Него в настойничество над едно добро творение.

Историята на изхода започва в Битие и се простира през Тората като завършва във Второзаконие със смъртта на Мойсей и с достигането на Израел до границите на обещаната земя. Историята на изхода е масивна драма, която описва еврейското робство в Египет и начина, по който Бог работи, за да ги спаси от това подтисничество. Чувайки викът им Бог издига Мойсей и го използва, за да се противопостави на фараона. По много начини Бог изявява Своята сила и реалността, че Той, а не фараона царува. Накрая фараона, макар и неохотно, омеква и оставя Мойсей да изведе Израел от Египет в земята, която Бог им  е обещал. Две неща доминират историята на изхода: пасхата и преминаването на Червеното море. Макар че събитията на изхода се случват в първите 5 книги от библията неговата важност продължава да се чувства в целия Стар завет (особено в Псалмите) като тази история е разказвана отново и отново в непреставащия литургичен живот на Израел. Евреите по времето на Исус продължавали да празнуват изхода и отивали на поклоннически пътувания до Ерусалим отново изпълнявайки пътуването на вяра, чрез което Мойсей е извел Израел, а те са последвали Бога от робство към свобода.

Ние вече говорихме за третата история, историята на плена, в светлината на еврейския престой във Вавилон, както и намерението на Бога да възстанови Своите хора в пълнота и благословение. Историята на борбата на Израел да останат верни на своя завет с Бога е записана в книгата Исус Навин и продължава през 2 Царе. Тя включва много от големите и малките пророци. Книгите на Неемия и Ездра разказват за завръщането на Израел в земята и за реформите, които извършват религиозните водачи, за да бъдат сигурни, че никога повече Израел няма да престъпи Божия закон и по този начин да навлече върху себе си осъждение. Ние можем да видим как резултата от тези реформи продължава да се усеща по времето на Новия завет чрез учението на фарисеите, едно движение на святост, което се опитвало да пази Израел чист като добавяло към Божия закон допълнителни ограничения с цел да намали възможността евреите да извършат грях. Исус постоянно се сблъсква с фарисеите и с начина, по който те виждали света и целта на закона. Значението на историята на плена и Божието избавление на Израел за свобода и завръщане в едно място на пълнота и възстановяване не може да бъде преувеличена за еврейския свят от 1 век. Това че евреите все още се очаквали изпълнението на тази история оказва огромно влияние върху живота и служението на Исус.

Последната история, която оформя израелската идентичност като Божии хора е свещеническата история. За да осигури разрешение за греха на Израел Бог дава една жертвена система като средство за изкупление и очистване на хората и обществото от техния грях. Тази система била осъществявана от свещенически семейства, племето на Левий, на които била поверена задачата да бъдат посредници на трудната връзка между Бога и хората. Книгата Левит описва жертвената система, макар че законите и условията на Божия завет с Неговите хора могат да се намерят из цялата Тора. Тази жертвена система предлагана за греха продължава по времето на Христос.

Миля че църквата е била обсебена от свещеническата история. Като резултат ние виждаме благовестието на Исус най-вече чрез нея. Поради тази причина добрата вест за Божието спасение е представена по този начин: нашите грехове са ни направили нечисти, но чрез жертвата на Христос на кръста  ние сме били очистени от нашия грях и вината свързана с него. И както казах, това описание на спасението е вярно и добро дотам докъдето то достига. Но то не достига достатъчно надалеч, нито пък се фокусира върху това, което интересува самият Исус. От четирите формиращи истории на Стария завет свещеническата история изглежда е тази, на която Той отделя най-малко внимание. Когато го прави Той се обръща към нея по начин, който подкопава конвенционалната мъдрост на Неговата култура по отношение на това кой е чист и нечист, какво е свято и мръсно. Това ядосва мнозина.

Поставяйки благите вести в нова рамка

Докато препрочитаме евангелията позволявайки им да формират едно по-дълбоко разбиране за техния старозаветен контекст ние започваме да виждаме, че Исус преследва нещо много по-жизнено и динамично от това, което първоначално сме разбирали. Той не просто е удовлетворявал изискванията на закона, за да може да направи хората чисти. Подобно изложение на благата вест е твърде дребно и не оценява Неговия живот и служение. Нито пък то обяснява различните начини, по които спасението е представяно в различните истории, които формират въображението на Израел. Исус постоянно се обръща към историите и темите на сътворението, изхода и робството. След това Той ги преобразува в светлината на благата вест: че в Христос Божието управление е започнало. Евангелието на Йоан е очаровано от историята на сътворението. То започва с ехо от Битие 1 „В началото…” То е пълно с образи и език който показва, че чрез Христос Бог пресъздава всички неща и възстановява хората в градината. Йоан на два пъти ни казва, че Исус е възкръснал в първия ден от седмицата (20:1,19): новото творение е започнало! Мария, в същия разказ, се натъква на Исус и без да подозира това и го взема за градинар (20:15). Марк и Матей се фокусират повече върху историята на изхода и начина, по който Исус пресъздава Израел и го води към един нов изход. Те описват различни случаи където Исус символично преповтаря важни моменти от историята на изхода, които са били очевидни за хората около Него.

А Лука? Лука отразява завръщането на Израел от плена, факта, че Исус възстановява тези, които са били отхвърлени. На практика Лука ни позволява да видим как самият Исус е виждал и разбирал Своя призив. В началото на Своето публично служение Исус е застанал в една синагога в Назарет и е чел писанията:

Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите;
пратил Ме е да проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените,  да проглася благоприятната Господня година.”
(Лука 4:18-19)

Лука казва, че Исус е навил свитъка обратно, върнал го и Си е седнал. И когато очите на всички са били вперени в Него Той е хвърлил бомбата: „Днес се изпълни това писание във вашите уши.” (Лука 4:21). Не трябва да сме изненадани, че Исус цитира Исая, същия пасаж, който описва какъв ще бъде живота когато Бог върне Израел от робството и те започната да живеят в хармония с Неговите цели за тях. Исус им казва, че това дългоочаквано време е дошло и че те са свидетели на идването на Божието царство и на Месията. Евангелието на Лука продължава да описва многото начини, по които Исус прогласява благата вест като ги свързва с отхвърлените хора в и извън Израел.

Включвайки се в историите

Макар да разбираме благовестието най-вече през свещеническата история ние откриваме, че историята на спасението включва много повече. В историята на сътворението, спасението е връщането на всички неща, включително и хората, към тяхната първоначална цел: една динамична връзка и участие с Бога в Неговата грижа за всичко това, което Той е направил и нарекъл добро. В историята на изхода, спасението е покана да вървим с Бога от робство към свобода. Спасението в историята на плена е Божието спасение на Израел и тяхното пътуване от разрушен живот към центъра на живота с Бога. Във всяка от тези три истории спасението е динамично и изпълнено с движение. Божиите хора се присъединяват към Него докато Той изпълнява Своите цели за тях. Не е така със свещеническата история. Тя е по-скоро статична отколкото динамична. Тя е по-малко присъединяване към Бога и повече една сделка с Него – ето как можеш да станеш чист. Спасението в свещеническата история е за това как нечисти хора стават свети посредством една жертва.

Вярвам, че свещеническата история е централна за посланието на евангелието. Но аз се страхувам, че за съжаление ние сме направили този аспект от добрата вест цялата история и сме игнорирали частите от историята, които самият Исус изглежда използва най-много. Иронията е, че нашия свят е обсебен от темите представени в историите на сътворението, изхода и робството. Не е нужно да се вслушвате особено внимателно, за да ги чуете. Слушайте хората, които желаят не само свобода от вина, но и свобода от безсмислието, което характеризира на толкова много хора в нашата култура, които са външно богати, но вътрешно бедни и след това преосмислят историята на творението и поканата да се присъединят към Бога в Неговата работа на настойничество и възстановяване на творението в Божията цел за него. Заслушайте се в пристрастените от всякакъв вид, които се опитват да намерят път от робството към свободата, но се чувстват безсилни срещу силите в техния живот и след това помислете още веднъж за историята на изхода и за благовестието за освобождение. Заслушайте се в отхвърлените хора, които се надяват по някакъв начин да намерят начин да бъдат включени и да преживеят пълнота и след това свържете това с плена и благовестието на примирението. Спасението не е нещо статично, което се случва в един единствен момент във времето. То е динамично движение и динамично общение, което Бог създава в Христос.

Хората около мен са развълнувани от това да се включват в духовни реалности, особено когато те са описани като динамично включване, което приканва към движение, участие и едно пътуване към възстановяване. Все пак, повечето от тях не вярват, че християнството има какво да им каже за техния копнеж. Ние продължаваме да представяме благовестието като една транзакция, като един момент във времето когато сме били нечисти и след това ставаме чисти. Но отново, това е иронично. Моята собствена история показва, че подобна ограничена ориентация към благовестието не работи дори за тези от нас които вече са навлезли дълбоко в живота с Исус Христос. Защо? Защото благата вест е нещо много повече от това да бъдем простени и да отидем на небето един ден. Тя не е просто един момент във времето, а динамично пътуване. Небето не е точката – то е резултата. Посланието на благовестието не е просто греха и разрешението, но творението, греха, разрешението, и възстановяването. Светите дни както Рождество и Възкресение са празнуване на победата на Бога над греха, но също така и на Божието ново провъзгласяване на творението, освобождението от робството, и възстановяване на всички неща в Христос.

Аз се наслаждавам на църковния календар и на светите начини да се пази времето поради ясното разбиране на Божията история и на начина, по който Исус дойде, за да я изпълни и пренареди по толкова експлозивни и изненадващи начини, които формират моята вяра. Точно както хората от Назарет, които бяха стъписани и занемяха пред удивителните твърдения на Месията, и ние сме завладени когато започнем да схващаме какво е направил Исус и значението на това за нас…Неговите хора. Това настина е блага вест, по-добра и по-уместна отколкото сме я познавали и дори сме се осмелявали да вярваме.

Нашето църковно общество в Каназас Сити се стреми не просто да живее различно във времето, но също така да живее различно и във историята. Сигурен съм, че за мнозина практично мислещи водачи едно подобно  твърдение повдига въпроса как смятаме да направим това. На въпроса не може да се отговори лесно. Не че ние се опитваме да „направим” нещо различно – поне първоначално. Ние се опитваме повече да виждаме нещата по различен начин. Като че ли ние сме били заспали за толкова голяма част от благовестието, но глаът на Исус е проникнал в нашата дрямка и ние сме се събудили за един по-голям и по-светъл свят от този, за който сме си мислели, че познаваме. Разбирането как сме били поканени да участваме в творчеството на творението, освобождението на изхода и възстановяването от робството е просто началото на промяната в начина, по който разбираме какво включва Божието царство: как проповядваме, практикуваме справедливост, изграждаме духовни формации, четем писанията, общуваме с децата си и водим духови разговори със своите приятели и съседи. Списъкът може да продължи. Ние откриваме толкова много и все пак ни предстои да извървим много дълъг път. Това е едно пътуване. Но ние сме открили следното: благовестието не е нещо, което приемаме или получаваме. То отказва да се побере в нещо толкова ограничено. То трябва да бъде живяно. Добрата вест за Божието спасение е една удивителна реалност, която ни пробужда от нашата дрямка. Веднъж събудени ние сме приканени да се присъединим и да участваме: да живеем в Божието време и Божията история с Христовия призив да се присъединим към Него като участници в делото Му носещи шалом в Неговото добро творение. Именно тази реалност изявява и въплъщава добрата вест: нашият Бог царува.

Тази статия може да се чуе на англисйки представена от автора на Q gathering: Revisiting the Gospel

Виж още:

Новият модел

Ефективното евангелие

Татуировките стават общоприети

Кладенецът на Яков – сайт на църквата, в която Тим Кийл е пастир

Блог на Тим Кийл

1 thought on “Благовестието в нова рамка

  1. Много важен акцент върху контекста и цялостното послание на християнската „Добра вест“. Има смисъл да мислим по-задълбочено върху нея, за я живеем по-истински.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.