Бог и правителството


от Н. Т. Райт

епископ на Дърам

лекция на епископа на Дърам, д-р Н. Т. Райт

в Boothroyd Room, Portcullis House, Westminster

Wednesday 10 February 2010, 6.30 pm

Въведение

Благодарен съм на ‘Theos’ think-tank, че организираха това събитие; на хората, в Portcullis House за необходимата подготовка; и разбира се, на всички Вас за това, че сте тук тази вечер. Ние живеем в интересно и вълнуващо, макар и тревожно и често обезпокоително, време и необходимостта да мислим за това къде се намираме и какво можем да направим лежи като бреме върху всички нас. Преди две седмици по време на дебата за Equality Bill някои хора заявиха, че епископите приличат на пуйки, които гласуват за коледа; но точно сега целия процес прилича повече на група пилета без глави, които гласуват за лисицата. Ние се изправяме пред големи въпроси за цялостната социална и политическа обстановка и можем да бъдем сигурни, че няма лесни отговори и решения, които можем просто да свалим от полицата на изтърканите лозунги останали от предишното поколение. Това, което желая да направя тази вечер е накратко да разгледам къде се намираме в условията на управлението, след това да говоря къде е мястото на Бога във всичко това и накрая да представя едно християнско виждане за „Бог и правителството,” което е нещо по-сложно и интересно отколкото повечето хора, включително и повечето християни, днес осъзнават. Това ще ни отведе до някои заключителни разсъждения и предизвикателства.

1. Кризата в управлението

Скандала на „разходите,” който избухна миналото лято и чийто цялостен отзвук едва сега започва да се усеща за мнозина наблюдатели представлява само върха на айсберга на разочарованието от цялостния политически процес. Chilcot enquiry с нищо не допринесе, за намаляване на това разочарование. Цялата ни конституция се срутва под натиска на новите предизвикателства и методи остарели преди поне едно поколение. Мнозина в тази страна доскоро вярваха, че когато избират член на парламента той ще ги представлява в дебатите по ключови въпроси, чрез които ще бъдат създадени мъдри закони и ще бъдат осъществени подходящи социални промени. Днес малцина вярват в това – включително и самите членове на парламента. От времето на голямото мнозинство на Маргарет Татчер през по-голямата част от миналото поколение ние имахме правителства, които  можеха и ефективно игнорираха парламентарния процес, в резултат на което много малък брой хора, понякога дори един, вземаха важни решения. Никой не се осмеляваше да им възрази и в парламента те се отнасяха нелюбезно към въпросите на хората. Преди едно поколение Лорд Хейлшъм говори за нуждата „да се предизвика и отхвърли тиранията на избраните диктатори.” Този призив получи отзвук миналата седмица на една среща в Уестминстър от професор сър Джон Баркър от Кеймбридж, който говори за „абсолютната монархия” на премиера. Призовавайки за независима конституционна конвенция сър Джон предупреди за опасността днешното правителство – всяко правителство по всяко време – да извърши конституционната реформа, като предлага нови конституционни правила, които да пасват на плана на собствената му партия. Все пак целта на една конституция е да наложи ограничения на правителството, да постави една рамка, в която то да управлява, но също така може да бъде държано отговорно. Без конституция, независимо дали писмена или не, едно правителство, което се радва на голямо изборно мнозинство може да прави каквото си пожелае. Оттук произлиза оксиморона на създадения преди 6 години правителствен департамент наречен „Департамент на конституционните работи” и дори по-забележителния, миналата година, на нещо наречено „Съвет за демократично обновление” – в едно време когато настоящото правителство създаваше все повече и повече закони, по-голямата част от които под формата на задължителни регулации издавани от Министерството на вътрешните работи, които за мнозина изглеждаха извън контрол. На практика за 10 години бяха създадени повече закони отколкото през целия предишен век. През същото това време конституционната реформа продължаваше изцяло ad hoc и сякаш нямаше никой, който да мисли върху по-големите въпроси свързани с нея. В дебата на лордовете върху конституцията миналото лято аз бях единственият, който се позова на новата книга на Вернън Богаданър The New British Constitution. Идеята, че това може да е сериозен и сложен предмет изискващ сериозно мислене беше чужда на мнозина, които се изказваха за неща като ролята на самия парламент, включително и състава на камарата на лордовете. Да цитирам отново професор Бейкър, изцяло избираема Камара на лордовете не само ще лиши парламента от една от настоящите му силни страни т.е. от присъствието на истински експерти в различни области, но и ще прехвърли цялата тежест на критиката върху новоизбрания Върховен съд, който да оценява законите ретроспективно вместо, както е сега, това да става в момента на вземане на решенията. За това просто не беше помислено. Има стотици нежелани последствия в тази област. Но тази вечер аз няма да говоря за тях; сега просто отбелязвам, както направих в камарата, че конституционната реформа изглежда е правена на крилете на една молитва и че докато като епископи ние с готовност се молим ние все пак желаем да бъдем сигурни за качеството на вятъра. Ако някой смята, че това е скрита агитация за мястото на епископите в парламента нека да поясня своето мнение. Аз много повече бих предпочел една изцяло избираема камара на лордовете, от която епископите да бъдат изключени (освен ако самите те не бъдат избрани както са били избрани главния равин и методиста Лесли Грифит) отколкото 95% избираема Камара, в която епископите да бъдат включени. Именно като епископ загрижен за здравето на нашата конституция аз по-скоро бих приел една втора камара, която може да върши своята работа без мен отколкото една, която не е състояние да си свърши работа дори с мен, ако разбирате какво искам да кажа. Ние имаме няколко чудесни представители в парламента, но мнозина наблюдатели смятат, че да запълним още една камара с подобни хора поради волята на правителството би било по-лошо отколкото безполезно. Идеята е, че добре балансираната ни конституция, подобно на една сложна екосистема, не може да бъде разбърквана и да си играем с нея без да съзнаваме риска от това. Ако трябва да направим промени избраните политици трябва да са последните хора, които да бъдат натоварени с този процес. Канадските провинции на Британска Колумбия и Онтария избират членове на своята Конвенция за Електорална реформа чрез жребий. Нашия начин може да се окаже по-лош.

Настоящото объркване е допринесло много за това, което мога да нарека единствено упадък на западната демокрация. Да, ние все още гласуваме – макар че все по-малко хора го правят; аз съм готов да се обзаложа, че тази пролет цифрите ще са още по-ниски. Всички сме разбрали, че да гласуваме на всеки няколко години не донася Утопията както някои хора наистина са вярвали, че ще стане през 18 и 19 век. Тук, с известно предпазливост, аз поне отчасти се солидаризирам с принц Чарлз. Френското просвещение смятало, че liberté, egalité и fraternité ще донесат всеобщо избирателно право и са били готови да избият доста хора, за да докажат своята теза. Сега почти никой не вярва в това, поне в Европа (макар че в Америка илюзията все още е широко разпространена). Нашите политици ни обещаваха Утопия понеже ако не правеха това пресата щеше да ги изправи на позорния стълб; но тази по същността си модерна мечта за социално направляван прогрес водещ към Рая се чувства все по-неудобно с нашия постмодерен електорат, обучен във висшето изкуство на цинизма, на „Да-да” и „Дали.” И острата и красноречива забележка отправена преди седмица от Лорд Сакс в Times: че френската система налагаща „свобода” и „правда” върху хората отгоре, без значение дали те желаят това или не, контрастира радикално с британската система, която им позволява да се издигнат и да бъдат забелязани отдолу попада прави в сърцето на проблема. Ние сме изправени пред опасната ситуация където гласуването е заприличало на проблема със секса в късния модерен свят: всички знаем да го правим, но сме забравили защо. Това води до криза на легитимността, която може единствено да нарасне през Май когато следващото правителство, дори да получи явно парламентарно мнозинство, няма вероятност да бъде избрано от повече от 35% от целия електорат. Изправени пред такава ситуация всички, които смятат, че можем просто да говорим и да се надяваме на най-доброто или че настоящите ни политици са просто хора, които трябва да реорганизират конституцията, заравят главите си в пясъка. И всеки, който смята, че темата за Бога и правителството няма връзка с тези въпроси пропуска една от най-важните съставки, от които се нуждаем за всяко мъдро решение.

2. Бог в реалния свят

Сред прекрасните иронии на изминалите 1-2 години е факта, че списание New Statesman на два пъти написа на първа страница думата “Бог”. Същото направи и Economist. Това би било немислимо преди 10 години. Бог се е завърнал: буквално, подобно на 11 Септември, който е част от неочаквано пробудилия се интерес към богословието на изненадващи места; метафорично, както Ричард Даукинс крещи хулително от една страна докато от друга, публиката се тълпи на изложби като Seeing Salvation преди 10 години или големи музикални фестивали на вярата като Messiah или Matthew Passion. Секуларния мит за упадъка на религията не се сбъдна и подобно на всички хора, които откриват, че техните митове са умиращи секуларистите са ядосани и решени да убият със сила това, което са се надявали да умре от естествена смърт. Но новото поколение има сериозни въпроси към старите убеждения. Преди едно поколение Кингсли Амис заяви, че не вярва в Бога и че го мрази, но днес настроението се е променило. Джонатан Барнс започва своята затрогваща книга Nothing to be Frightened of с думите: „Не вярвам в Бога, но Той ми липсва.” Забележителното в статиите от New Statesman и Economist е следното: и двете знаят, че съществуват въпроси, на които трябва да се отговори; но никое от тях не знае какви са въпросите още по-малко как да им отговори. Въпреки това въпросите са насилени върху нас от известен брой големи и малки фактори: възхода на войнстващия фундаментализъм; опита в тази страна да се спре носенето на кръстове и във Франция да се забрани на жените мюсюлманки да носят бурки; и не на последно място факта, че опасните и вероятно криминалните приключения в Ирак са били водени от двама души, които изповядват християнската вяра, единия от които изповядва светоглед, според който настоящите събития в Средния изток са част от пророческия сценарий, в който добрите и лошите, подобно на каубоите и индианците, водят една встъпителна битка, която води към Армагедон. Всичко това може да изглежда като подкрепящо секуларното виждане: религията е опасна глупост. Но в същото време докато модернистката мечта запада все повече и повече хора се обръщат, ако не към официалната религия (макар че мнозина правят това), към „духовност” от различен вид. Всички знаем, че съществува повече от това, което можем да сложим в епруветка или в счетоводния баланс и макар че не сме сигурни как или къде да намерим това липсващо Нещо или дори Някой, чувството на липса ни преследва все повече колкото повече откриваме, че ревностните, но плитки модернистки решения не ни дават отговори.

Ако това е така за по-широката култура същото може да се каже и за нашия обществен и правителствен живот. Ние сме направили най-доброто от себе си да изхвърлим Бога от публичното пространство и боговете се завръщат от различни посоки. Нека отново да се изразя ясно. Независимо от статията в Times миналата Събота аз не обвинявам Labour party за секуларизацията на обществения живот. Наистина, има хора, особено сред ветераните в Лейбъристката партия, които са представители на твърдолинейния секуларизъм и, макар да е абсурдно, има някои християни, които са вървели редом с тях все още вярвайки на старата басня, че Бог и правителството не се смесват. (Това в контраст с времето от преди 40 г. когато лейбъристките водачи водеха неделни уроци в местните методистки църкви и когато имаше консерватори, които твърдяха, че Бог и цезаря не могат да бъдат заедно.) Корените на днешния секуларизъм, да се изхвърли Бог от общественото пространство, се простират много по-назад от едно поколение – не на последно място до просвещението. 18 век, което заменя божественото право на кралете с популисткия лозунг ‘vox populi, vox dei,’ но двете все повече започват да се смесват – народа е бил божествен – докато, с марксизма от едната страна и с фашизма от другата – те изградиха своята вавилонска кула и се сринаха под нейната тежест. Ние в Британия, избягвайки тези крайности, не избягахме от просвещенското разбиране за Бога като за един стар роднина заключен в килера (наричайте го „небе” ако желаете  дотогава докато стълбите, които водят към него са невидими), така че връзката с Бога и връзката с цезаря са станали две много различни неща. Това, разбира се, не е християнство или юдаизъм; това е деизъм, макар че щом хората веднъж забравят основите на богословието те забравят, че думата „Бог” е използвана за няколко съвсем различни същества. С този de facto явен богословски деизъм повечето британци през последните 250 години – партиите от ляво, дясно и центъра – са третирали Бога или религията подобно на един остарял роднина когото можем да посетим в някоя странна неделя сутрин когато нямаме да вършим нищо по-интересно, но за когото вярваме, че няма да слезе неканен долу по стълбите и да ни смути прекъсвайки нашите чудесни вечерни партита, нашите речи за политиката и икономиката, нашия личен или обществен свят на сила, пари и дори секс.

Идеята, че това деистко виждане за Бога и реалния живот е „модерно,” може би дори по някакъв начин потвърдено от съвременната наука, така че присъствието на епископи в камарата на лордовете звучи на хората като „анахронизъм,” просто показва колко дълбоко деистката идеология на просвещението, с нейната явна история за либерален прогрес, е проникнала в нашата кръвоносна система. И тази идеология е била не по-малко явна в консервативното управление през 80-те отколкото в Nеw Labour. Когато Алистър Кембъл казва, че „Downing Street doesn’t do God” той просто изразява с думи това, което е било приемано за даденост в предишните две десетилетия. Маргарет Татчер дори не вярва в обществото – както смачканите останки от „общество” в някои части на нашата страна печално показват. Ако тя е вярвала в един бог, това е бил бог, който е бил сигурно заключен в килера, докато хората долу са правили пари, война и империи. Всичко, което сегашното правителство прави е просто да продължава тенденцията добавяйки от време на време  една здравословна доза антиклерикализъм.

И сега, след всичко това, ние просто сме объркани. Скорошните дискусии – на т.нар. „Закон за равенството”, за подпомогнатото самоубийство и т.н. – са показателни за пискливата грешка на секуларистите, че техния марш към Утопията е препречен от хора, които все още вярват в  проверката и търсенето на отговорност от един различен ред. Но объркването се разпростира и по-надалеч в скорошната дискусия за „Държавна църква”. Някои хора са против това понеже тя дава на църквата твърде много сила; други понеже я прави роб на някой друг. Но на кого? На корицата на книгата на Тео Хобсън Against Establishment има една карикатура: архиепископа на Кентърбъри изобразен като малко куче в края на редица водена от нейно величество. Но полемиката на Хобсън срещу тази картина отвръща на удара. За начало няма никакви доказателства, че архиепископа в действителност е пудел по отношение на нейно величество. По-важното, в собствения сценарий на Хобсън, за Англисйката църква се предполага, че отразява и артикулира настроението и капризите на постмодерното либерално общество. С други думи той поддържа едно виждане, на което всъщност твърди, че се противопоставя, но вместо нейно величество в картината той е заместил либералния коментатор. Църквата съществува не на последно място, за да бъде пророческо общество, разграничавайки се от популярните настроения, говорейки срещу надигащите се тенденции на капризното публично мнение без значение в каква посока могат те да се обърнат. За това свидетелствува спомена за Хаф Латимър говорещ строго на Едуард VI и след това смело посрещащ кладата при Мария  – едно и също свидетелство в различен контекст; и спомена, в една по-дълга история, за Натан който се противопоставя на Давид и го учи на един урок, Илия противопоставящ се на Ахав и след това бягащ за живота си, Йоан Кръстител противопоставящ се на Ирод и губещ поради това главата си. Всичко това и много, много повече се изисква ако желаем да разберем разнообразния и тънък регистър на едни зрели и мъдри отношения между църква и държава. Всичко това е смазано в днешния разговор за Бога и правителството. Широко се приема, че ние сме изправени пред две алтернативи: или един фундаменталистики Бог, насилващ света да Му се подчинява от Своето високо място, или един секуларен рай, до който слуховете за Бога вече не достигат. Разбира се, и двете страни се хранят с крайностите на другата. Днес мнозина в Британия ако бъдат запитани за мястото на Бога в общественото пространство имат само най-плитката и неясна идея за това какво това може да се каже ако въпросът дори бъде зададен, да оставим настрана какво юдейската или християнската мисъл може да каже относно него. Спомените за свързаните с това християнски идеи – „подчинението на цезаря”, павловото утвърждаване на легитимността на управниците в Римляни 13, или йоановото осъждане на същите в Откровение 13, са далечни и неясни напомнения подобно на редица хълмове виждани през сутрешната мъгла, докато много по-големите библейски теми, на Бога Създател, за победата на Исус над силите, за установяването на самото Божие царство, остават напълно скрити: огромни, груби планини, невидими зад променящата формата си пост-просвещенска мъгла. Тогава въпросът не е как да съберем заедно две добре познати теми, а именно „Бог” от една страна и „правителството” от друга. Въпросът е кой бог и кое правителство? Това е въпросът, на който вярвам, че древните еврейски и християнски извори предлага един свеж отговор; и сега аз се обръщам към тях.

3. Бог и правителството: едно библейско виждане

Подобно на всичко останало в еврейското и християнското богословие цялата библейска мъдрост за Бога и правителството се връща назад към Битие. От самото начало срещу съперничете светогледи на древния близък изток Битие заявява две неща: първо, че нашия свят е едно добро творение на един добър Бог; второ, че на хората им е дадена специална отговорност в този свят. Учението за хората създадени по „Божия образ” е свързано с тяхното призвание да носят Божия мъдър, плодоносен ред в света и на свой ред да принасят своята прослава пред Създателя. Това видение, потвърдено в последната книга на библията, описва хората като огледало, в което творението вижда и преживява своя Творец, чрез което Творецът получава поклонение от Своето творение. Хората са призвани да бъдат царско свещенство. При това те не са призовани да се грижат единствено за градини. Концепцията за човека носещ Божия ред в света лежи в сърцето на уредбата на човешкото общество, цялото водачество, цялото правителство. Новия завет като цяло много силно подчертава монотеистичното видение за човешката власт и авторитет: всички те, управниците, властите, силите и господствата, заявява св. Павел, са създадени в, чрез и за Месията, Който е образ на невидимия Бог. Бунта, гордостта, греха и падението на човешката раса не са изтрили призива тя да носи образа, но са го направили много по-труден и сложен. Просвещението със своята нова идеология се надяваше да изтрие именно тази сложност и трудност, но тя често отмъстително се връща обратно към нас. Така следващото нещо, което трябва да бъде казано за Битие е, че човешкото общество, следвайки човешкия бунт, се лута напред назад между класически поляризираните алтернативи: хаоса и тиранията. Хората са станали враждебни и хаотични и Бог отговаря на това с потопа. Тук се появява великата империя на Вавилон; и Бог отговаря като призовава един човек и му обещава, че чрез неговите потомци ще се благославят всички земни краища. Стария завет е опасан в тази рамка за идеята за Израел като за нов модел за човечество, в един свят винаги заплашван от хаос от една страна и от тиранията от друга. Това, което богословите понякога наричат „спасителна история” не е свързано със спасението на душите от един зъл свят, а с избавлението и възстановяването на човешката раса, така че тя най-накрая да бъде в състояние да изпълни намерението на Създателя. Библейското видение за вълка и агнето лежащи заедно и за вола и мечката хранещи се един до друг и детето играещо в дупката на аспида не е просто едно видение за Божията справедливост и мир изпълващи земята, но на тези неща осъществени чрез истинския човек, идващия княз, който се появява, за да извърши промяната. Божия призив към хората да бъдат царско свещенство е описана чрез образа на едно малко дете, което води творението към мир. Това обяснява (да изразя опростено това, което само по себе си е една сложна и дълга история) начина, по който историята на Израел се люлее около два полюса – на монархията и свещенството. Книгите на Царете и Летописите виждат историята на Божия народ през тези две увеличителни стъкла. Псалмите отново и отново свързват двете заедно, празнуването на суверенното управление на ЯХВЕ чрез царя и Неговото присъствие в храма и обещани за едно време когато царското управление няма да бъде само над Израел, но над целия свят. Забележително е, че много поколения християни са чели или пели псалми като 2 и 72, празнуващи всеобхватното управление на помазания от Бога цар и са продължавали да си въобразяват, че библията е една аполитична книга.

Царските и свещеническите истории постоянно се преплитат с една трета, пророческата. Причината за това е, че израелските пророци не са били единствено носители на решения, а сами са били част от проблема. Точно както човешките управници са призовани да занесат Божия ред в целия свят, но, бивайки слаби, лесно стават част от безредието и често се налага да бъдат поправяни, така и Божиите хора са били призовани да живеят като общество, което моделира истински човешки начин на живот, справедливост, милост и мир и дори царете и свещениците, които е трябвало да водят – на практика именно царете и свещениците, които се е очаквало да водят – са се справили много зле. По този начин пророка играе много важна роля напомняйки на царя, свещеника и хората какви се очаква да бъдат те. И историята продължава напред като видението блещука пред озадачените хора, изглежда напълно изчезва по време на Вавилонското робство, но след това е отново е утвърдено славно в пророчеството, макар че след плена нито царя нито свещеника възстановяват своята предишна слава въпреки енергичните опити. Дори пророчеството изглежда избледнява. Всичко това би останало една много странна загадка, един уникален светоглед сред древните видения за Бога и правителството, но в края  на краищата едно видение, което умира, ако не бяха странните събития през 1 век. От хаоса на средиземноморския свят последвал смъртта на Юлий Цезар се появява най-великата империя, която света е познавал; и от хаоса на юдаизма през 1 век с царе, свещеници и пророци, всеки от които се бори за власт и внимание, се появява един човек, когото последователите Му смятат за Месия  – истинския цар на света. Двамата се срещат в една кулминационна сцена на една от най-великите книги на света, евангелието на Йоан: цезаровия подчинен Пилат Понтийски се противопоставя на Исус от Назарет и го пита за истината, силата и царството на Бога. И след това Го убива. Няма път от старозаветното видение за Бог и правителството – на клатещи се човешки авторитети призовавани обратно към своите задължения от уязвими пророци – към християнското виждане за правителството и политиката осен този. Четирите канонични евангелия не говорят за един Исус, Който казва на хората как да отидат на небето бягайки от злия свят. Те говорят за Бога, Който става владетел на земята както и на небето. Когато Исус казва на Пилат: „Моето царство не е от този свят” Той не казва, както намекват по-старите преводи, че Неговото царство няма нищо общо с този свят; а по-скоро, че то е от различен произход.  То идва от друго място, от Бога-Творец; но то определено и подчертано е за този свят. Именно затова то е опасно. Заради това Пилат Го убива. Цялата проповед на Исус за идването на Божието царство на земята както и на небето е призив към изпълнение на задачата на Израел, призванието на самото човечество: да отразява мъдря ред на Твореца в света и похвалите на света обратно към Твореца. Конфронтацията с Пилат подчертава първото от тези две неща; тази с Каиафа – второто.  И резултата и от двете – Исус отиващ на кръста  – не е някаква странична добавка към посланието и факта на Божието царство, точно както Божието царство не е едно неуместно учение добавено към кръста просто като събитие, чрез което греховете биват простени. Те вървят заедно и се тълкуват едно друго и, правейки това, създават един нов свят на възможно политическа богословие, като продължение на надеждата на Израел, но радикално трансформирана. Те водят до това, което майката на Исус пее когато прославя Божията обновяваща сила, сваляща силните от троновете им и възвишаваща смирените и кротките, най-накрая поставяща света в ред.

Както Исус остро казва на Яков и Йоан управниците на този свят правят нещата по един начин, но Той и Неговите последователи трябва да правят точно обратното, понеже Човешкият Син не е дошъл да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина. Спасителното значение на кръста е част от нещо по-мащабно, което по-голямата част от съвременното западно християнство е игнорирало: кръста като предефиниране на самата сила, поставящ на фокус цялото носещо царството служение на Исус.

Разбира се, целия Нов завет е пропит от вярата, че насилствената и срамна смърт на Исус е била една победа, а не поражение. Това само по себе си е мислимо единствено в светлината Неговото възкресение. Тук ние отново разбираме нещата погрешно. Възкресението винаги е било невероятно според нормалния ход на нещата; случаят не е, че ние просто сме открили с помощта на модерната наука, че мъртвите не възкръсват. Реалната причина за опозиция срещу възкресението на Исус, освен естествения скептицизъм свързан с такова невероятно събитие, е че то променя политическия пейзаж така както и личния. То поставя Бога лице в лице с правителството. Брилянтната пиеса на Оскар Уайлд „Саломе” отразява това: чувайки, че Исус върши чудеса Ирод е заинтересуван; но когато научава, че възкресява мъртви той е стреснат и се опитва да забрани това. Смъртта е последното оръжие на тираните, както и на терористите, и ако самата смърт е победена тогава е установен нов политически ред.

Това е причината в триумфалното богословско заключение на своето най-велико писмо св. Павел, цитирайки Исая, да говори за Един, Който „се издига, за да владее над племената.” Това е директна конфронтация, както често четем при Павел, между Христос и цезаря: когато казвате „Исус е Господ” или „Исус е спасител” и когато говорите за Неговото „благовестие” и „царство” и „мира” и „справедливостта,” които Той е донесъл на света Вие използвате езика на цезаря, използвайки собствените му реторични оръжия за царя на евреите, Месията, Който сега изпълнява Псалм 2, Исая 11 и много други пророчества.

Но как ги изпълнява Той? Това твърдение явно присъства (макар че както много други неща е игнорирано от мнозина т. нар. „библейски” християни) в т. нар. „велико поръчение” в края на Матей. „Даде ми се всяка власт на небето и на земята,” заявява възкръсналия Месия: „Идете и направете ученици…” По-голямата част западните християни биха били щастливи да мислят за Исус като за притежаващ цялата власт на небето; но на земята? Какво – именно какво „на земята” – може или трябва да означава? Явно не моменталното премахване на земните власти, дори и на цезаря или на Ирод. То означава нов вид сила, нов начин да бъдеш човек, нов вид царско свещенство, освободено в света, в света на цезаря, в света, който все още се люшка между хаоса и тиранията. И твърдението в края на Матей не е единствено; то е препотвърдено в Новия завет. „Той трябва да царува,” пише Павел „докато положи всички врагове под нозете Си”, като последния враг е самата смърт. Но идеята е, че Исус вече царува. Това (между другото) е посланието на Възнесението. Учудването, което много модерни хора имат по отношение на това велико събитие не е единствено понеже се опитват да го разберат в светлината на една погрешна космогония, като че ли небето е на много мили разстояние, но понеже се опитват да го разберат в светлината на един погрешен политически светоглед. Идеята за небето, в библейското мислене, е че то е контролната кабина за земята. Този, който живее на небето не е отделен от земята; той я управлява. Той е Този, пред Когото ще се преклони всяко коляно.

На какво тогава ще прилича това управление? Книгата Деяния е написана отчасти, за да отговори на този въпрос. Последователите на Исус Го питат дали това е момента когато „ще възвърне царството на Израел” и отговорът Му е да отидат и да свидетелствуват за Него по целия свят. Това е начина, по който видението от Исая и Псалмите ще бъде изпълнено. Идеята – и това е ключово – не е, че последователите на Исус са просто едно паралелно общество, едно свято семейство, което живее по нов начин и така засрамва света. Те наистина правят това, но не като някакво квази-монашеско общество скрито от останалата част от света оставяйки управниците и правителствата да следват злите си пътища и изобличавайки ги от безопасно разстояние, а като едно общество, което дава радостно публично свидетелство за факта, че има различен начин да бъдеш истински човек и призовавайки хората, особено управниците, да дадат отчет пред Бога, който в Исус Месията е отхвърлил силата на самата смърт и следователно, както казва Павел в един забележителен пасаж, е извел началствата и властите като победена тълпа в своето триумфално шествие. Резултата от това е, че почти веднага в Деяния властите откриват, че се е появило едно ново общество, което изглежда особено подривно. „Трябва да се покоряваме на Бога, а не на човеците,” заявяват апостолите когато са заплашени от първосвещеника. Подобно на Данаил и неговите приятели сега те виждат, че светските системи, включително и религиозната система на Израел от 1 век, са станали идолопоклоннически и им се противопоставят в името на Исус. Това води до първия мъченик, Стефан; и историята продължава с една странна смесица от мъченичество от една страна и въздаяние от друга когато Ирод убива Яков, но след това, като заплата за неговата надменност, сам е поразен от неочаквана и ужасна болест. Кариерата на св. Павел във втората част на Деяния се движи бързо от успех към бой с камъни, от проповядване към бунт в театъра, от формален процес в Атина и обвинение подобно на това на Сократ към отхвърляне на обвинението в Коринт, в резултат на което християнството споделя еврейския статут на „позволена религия” в южна Гърция. И отново и отново, без съмнение доста неприятно, Павел приема за даденост правото да каже на управниците техните задължения. Бит и затворен без присъда във Филипи когато местните власти му заповядват да напусне града той посочва, че като римски гражданин е бил третиран неправилно; той изисква публично извинение и го получава. Ударен по лицето от слугата на първосвещеника той му напомня за правилото, което току що е нарушил като в същото време се грижи, когато на самия него му е посочено, да признае статута на първосвещеника дори когато става ясно, че този, който в момента го заема е недостоен. И накрая, след корабокрушение, чието символично значение не трябва да бъде подценявано, Павел пристига в Рим под самия нос на цезаря и книгата завършва като той проповядва Бога като Цар и Исус като Господар „открито и без да му забранява никой.” Това освен  духовно и богословско е и едно дълбоко политическо видение.

Трябва да си припомним, че в древния свят „религията” е била просто едно от ведомствата на държавата. Политиците редовно са били свещеници и обратното. Имало е различни теории за боговете и някои дори са се съмнявали в тяхното съществуване; но почти всеки е вярвал, че държавната религия лежи в границите на политическата рамка и нейната повеля е била важна. Ако не сте в мир с боговете могат да се случат лоши неща; хората като цяло са вярвали в тях и е било по-добре да се следват старите ритуали сигурно контролирани от управляващата класа отколкото да се позволи на подривни „религии” да растат необезпокоявани. В този свят едно нещо, което никой не е вярвал за християнското движение е, че то е било една нова „религия.” Всъщност ако можехте да попитате дали ранното християнство трябва да бъде изучавано в отдела по религии или в отдела за политика със сигурност бихте избрали второто. За християните се е знаело, че дават своята пълно вярност на тази странна личност наречена Исус; това е било достатъчно лошо, макар те да са твърдели, че живеят добре и са покорни граждани както всички останали. Те са открили, че да следваш Исус създава и поддържа един нов начин на живот заедно; един нов начин на комунален живот, при който, странно за древните хора, те не принасят жертви на боговете, не търсят напътствия от оракулите и макар че плащат данъци на цезаря не му се молят и не кадят пред образа му. Те не били обичайни революционери; те са били по-лоши от тях. И така, докато ранната църква се е разпространявала, историята на Деяния се повтаря: мъченичество от една страна, обяснение от друга и все повече едно напълно ново виждане за това как света трябва да бъде управляван.

Първите християни не били в позицията сами да управляват. Но те, подобно на някои древни евреи, не се колебаели да кажат на управниците как да си вършат работата. Църквата не била призована просто да бъде едно паралелно общество, което да остави света да върви по своите беззаконни пътища. Църквата е откривала, че поради верността си към Исус има неприятната и опасна задача да изисква отчет от света. Павел, при своя процес в Атина, обръща масата и заявява на своите обвинители, че Богът, за Когото той говори е определил ден, в който Той ще съди тях, носейки истинска справедливост на света чрез човека, когото е определил давайки доказателство за това като го е възкресил от мъртвите. Както съм казал на  друго място ранните християни не са, както си представя нашето модерно време, питали как правителството е дошло на власт, а какво прави след като веднъж е заело тази позиция.

Тогава, две столетия преди времето на Константин, църквата е поела върху себе си една странна нова публична роля да артикулира и да живее едно видение, което все повече вижда империята на цезаря катo жалка пародия на Божието царство. Понякога империята е отвръщала на удара; понякога хората са схващали идеята. И, както Родни Старк показва в своята брилянтна книга Rise or Christianity, движението се е разпространявало посредством начина, по който хората са живеели, не просто чрез религиозните чувства, които ги спохождали или финото богословие, което им позволявало да говорят за Исус и Бог по еди и същ начин. По-късното богословие – христилогията и заедно с нея Троицата – винаги са били толкова политическо учение колкото и „богословско” и част от цялата идея на ранното християнство е била да отрича това разграничение. Цезаря е претендирал за Божествена сила; според думите на Павел християните са принизили неговото положение настоявайки, че Бог наистина изисква правителства, но че тези правителства не са божествени. Троицата обяснява как човека Исус е истинския Господар на света и как Той упражнява Своето господство.

На този етап ние сме почти готови да се върнем към нашето собствено време. Почти, но не напълно. Трябва да кажем и една дума за Константин. Част от стандартната реторика на Просвещението е била да обвинява Константин за всички злини, които са дошли оттогава нататък върху църквата. Това е наивно. Когато сте част от една бореща се секта, която императора прави всичко възможно да преследва до смърт и след това изненадващо се обръща на 180 градуса и казва, че от този момент е най-добре тя да стане официална, Вие няма да отговорите: „О, не, моля те продължавай да ни преследваш, понеже това е много по-автентично.” Да, разбира се, новата  ситуация е донесла нови напрежения и предизвикателства. До известна степен именно за това се появява монашеското движение, създавайки един нов паралелен свят, за да напомня на новата християнска империя за опасностите на една прекалено-реализирана есхатология. Но просто не е вярно, че от този момент църквата капитулира пред държавата или обратното. Би било добре да посетим наново и да ревизираме някои от старите митове.

4. Обратно към бъдещето

Нека да се върнем от първите две столетия към нашето собствено. Разбира се, ние не можем просто на направим подобен скок без каквото и да е понятие за случилото се между тях, но ще оставим това за друг случай. Това, което искам е да изведа поне някои от заключения от един нов политически прочит на Новия завет свързани с това къде в нашия свят днес се намираме ние и къде можем да отидем утре.

Първото нещо, което желая да подчертая е, че настоящия натиск в някои области за едно ново секуларизирано общество лесно може да бъде разпознат в светлината на това, което казах. Това е опит да се превърне християнството в „религия” и да се настоява, че религията е част от държавата: с други думи това е опит да се прокара отново начина, по който нещата са стояли в древното езичество, като че ли Бог е бог и Исус е просто един учител измежду многото. Разбира се, ако започвахме от нулата, в една нова страна, ние почти сигурно не бихме създали общество подобно на това, в което сега живеем. Но ние започваме от мястото, на което сега се намираме и да позволим на правителството – на което и да е правителство, на която и да е партия – да диктува на църквата, да ни заплашва със законови действия, заради това, че сме верни на себе си и на нашата основополагаща харта би означавало да заговорничим с един вид ново езичество. Деня, в който църквата се огъне пред прищявката и диктата на светското правителство или идеология е денят, в който тя престава да бъде църква. Това се е случвало преди и ние не трябва да позволим да се случи отново. Нямаме нужда от епископи в камарата на лордовете, за да живеем това. Но тъй като ги имаме да ги изгубим може да бъде изтълкувано като знак, че Бог е бил избутан извън общественото пространство. И не само англиканите или християните трябва да треперят пред подобни студени светски ветрове, които тогава биха завели.

Но църквата не е просто едно паралелно общество, на което трябва да му бъде позволено да урежда своя живот според собствените си правила, точно както един голф клуб не би трябвало да бъде принуждаван от закона да позволява на кравите да пасат по игралната му площадка. Твърдението, че Исус е Месията в съгласие с и поставящо на фокус цялостното твърдение на Израел  е, че цялата човешка раса бива преобразувана. Царят на Израел ще бъде цар на света и приветствайки Исус като Господ църквата от най-ранните си дни до сега казва, че Той е истинския Господ на целия свят. Тогава твърдението на църквата винаги трябва да бъде едно публично твърдение, с публични последствия. Когато Исус казва на Своите последователи в последната глава на Лука, че в Негово име трябва да се проповядват покаяние и прощение на греховете Той е нямал в предвид, че  те трябва да казват само на отделните личности да се покаят и да намерят прощение, макар че, разбира се, това също стои в центъра на Неговите думи. Църквата трябва да изявява в името на Исус, че има различен начин да бъдеш човек, начин, при който обичайните игри за власт са преобърнати с главата надолу, начин при който споровете се решават не чрез силата на оръжията, но чрез скъпата истина и примирението. И когато Исус казва на Своите последователи в Матей да научат хората на всичко, на което Той ги е научил, това включва и коментара в проповедта на планината, че не е възможно да се служи едновременно на Бога и на мамона. Църквата трябва да свидетелствува за един различен начин за организиране на нашия финансов живот, един начин, при който закона на Юбилея замества закона на джунглата. Хората в Хаити се нуждаят от това точно сега: света се тресе от ужас пред земетресението, но щетите причинени от дългосрочния дълг оставен от отминалите режими, който не може да бъде изплатен е бил много, много, по-опустошителен. Ние сме освобождавали много богатите когато те са идвали хлипащи при нас; защо да не можем да направим същото за много бедните? По подобен начин учението на Исус за брака и сексуалното поведение е било радикално контра-културно в Собственото му време както е и в нашето, но ние трябва да сме наистина слепи, за да кажем, че сега, с нашите безумни пристрастявания и опустошени семейства, сме схванали нещата правилно, а Исус е грешал.

Власт, пари и секс; и факта, че ние ги определяме по този начин вече показва колко дълбоко сме поробени от редукционизма на просвещението. Това, за което трябва да говорим е отговорност, ресурси и общение като оставим зад себе си тънкия, остър, писклив, малък свят на Ницше, Макс и Фройд. Мисля, че последователите на Исус трябва да свидетелствуват постоянно за факта, че някои закони  и някои системи на управление създават място за подобен вид зряло човешко съществуване, а други не го позволяват. Това е част от темите, за които аз съм говорил на други места, за прехода през постмодрността не обратно към модерността или пред-модерността, а към един нов свят, за който в момента няма име и към който никой освен последователите на Исус не показват пътя. Това, което се е променило с победата на Исус е, че сега ние знаем, че древната мечта на Израел за един свят сложен в ред не е била просто фантазия. Исус е поставил началото на Божието ново творение и един ден целия свят ще бъде сложен в ред. Задачата на правителството в настоящото време, виждана от християнска гледна точка, е да изпълнява в света, който очаква този последен ден дела на съд – вземане на решения, начертаване на линии, поставяне на параметри – които правилно очакват, дори в настоящото време и дори ако управниците, за които става въпрос не съзнават дадената им от Бога роля, последното поставяне в ред на всички неща. И една от основните задачи на църквата е да напомня на управниците, които и да с те, за тяхната задача. Ние виждаме това в Деяния, където Павел често напомня на управниците какво трябва да правят и къде грешат. Това, разбира се, е неприятно за управниците и опасно за апостола; но това означава да вървим по стъпките на Христос. Едно християнско виждане за политическо богословие не означава, че християните трябва да се опитват да вземат властта или да наложат с непозволени средства някаква политика, в която те вярват. Ние не трябва просто да защитаваме посланието на кръста, но и да правим това с методите на кръста; което означава една опасна защита (например за опрощаването на дълга) и мъдър съвет.

Разбира се, аз не казвам, че когато следвате Исус Вие получавате моментален достъп до правилните отговори на всички ежедневни проблеми. Това би било смешно. Част от идеята на християнството е, че то Ви предизвиква да мислите повече за истинската сложност на живота вместо да се задоволявате с лесни отговори предлагани от настоящата баналност отляво или отдясно. На практика – и тук аз достигам до една важна точка за това как „Бог и правителството” работят в една християнска перспектива – ако следваме Исус и в нас живее Неговия Дух ние трябва да очакваме, че ще бъдем озадачени и объркани  по много въпроси, че самата църква ще бъде объркана по много въпроси, които се припокриват с и често извеждат на преден план същите проблеми, които са „там отвън” в света. Когато това се случи, казва св. Павел, то определя един призив да  бъдем в молитва там където света е в болки, така че Бог да даде не просто „решение”, но изцеление. Молитвата не е изолиране от публичния живот в един вътрешен свят на отдалечена духовност. Християнската молитва е продължение на молитвата, на която самият Господ ни научи, Божието царство да дойде на земята така както е на небето и да можем да имаме хляб, прощение и избавление от злото. Всички тези са политически въпроси, точно колкото и духовни. Призива да позволим на Бог отново да застане в сърцето на правителството не означава, че нашите политици трябва да си въобразяват, че една гореща линия до Бога ще им даде „верните” отговори на наболелите въпроси на деня. Това означава, че без значение дали политиците са вярващи или не, християнската църква има призива да създава един климат, в който викът на бедните може да бъде чут по-лесно, призивите за мир да звучат по-сладко от военните тръби и обета за вярност в брака да бъде признат като белег за лична и социална зрялост и стабилност. Без съмнение всички неща трябва да бъдат разгледани в техния контекст. Без съмнение съществуват множество трудно случаи и изненадващи обрати на етически и политически аргументи. Но това, към което трябва да се стремим и да не бъдем обърквани от умни, но повърхностни аргументи е постоянно да заявяваме в нашето общество, по целия път до самото правителство, истината за освобождение и ново хуманизиране, изцелителната новина, че Исус е истинския Господар на света; че Той е пречупил силата на тиранията и злото и сега делегира на Своите последователи задачата да живеят тази победа пред лицето на хаоса и тиранията.

1 thought on “Бог и правителството

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.