Библията за постмодерния свят


БИБЛИЯТА ЗА ПОСТМОДЕРНИЯ СВЯТ


от Н. Т. Райт

 

1. Въведение: Библията и модерния свят

Най-добре да започна с дефиниция на думите. Повечето от нас смътно съзнават, че „реалността не е това, което беше.” Западното общество преминава през огромни културни промени, които оставят наблюдателите объркани и участниците изумени. Всичко показва, че нещата ще стават повече не по-малко по-объркани и че началото на века кара хората от една страна да желаят, а от друга да се боят от промените в начина, по който гледаме на света. Така наречения милениарен бъг, проблема, който се очакваше да засегне всички компютри 1 Януари 2000 е, на нивото на съвременната митология, една удивително симптоматична болест на постмодернизма.

За да не се почувства някой объркан объркани от този жаргон е добре да кажем какво все пак имаме в предвид под модернизъм и постмодернизъм. Имаме възможност само за едно съвсем кратко обяснение. Под „модерен” свят аз най-общо имам в предвид западния свят от 18 век до настоящия момент. Европейското Просвещение на интелектуално ниво и Индустриалната революция на социално, са предизвикали огромни промени както в начина, по който работи обществото така и в начина, по който хората мислят. Мащабната промяна от аграрна към  промишлена икономика носи със себе си огромни социални последици. Така се появява модерната троица: първо, уверената личност, която казва: „Аз съм господар на съдбата си, аз съм капитан на душата си.” Второ, една сигурност относно света и обективното ни познание за него. Ние можем да виждаме и да познаваме нещата и това познание е обективно. Трето, и вероятно най-важно, появява се нова митология за прогреса; вярата, че света наистина отива нанякъде, развива се и ще достигне своята цел. Реалността в този случай е удачно разделена на факти и ценности; фактите са обективни, ценностите са субективни. Или, да използваме още един от великите начини на Просвещението да се изрази света, има истина на разума „там”, която умът е в състояние да схване и истина от емпиричния свят, неща, с които ние в действителност можем да си служим. Двете, както казва германския философ Лесинг, са разделени от грозна канавка.

Разделената реалност струва скъпо на модерната троица и оттогава ние изплащаме тази цена. Негативните ефекти от всичко това са съвсем ясни: западния свят заявява, че ние не сме повече свързани с традиционните религии и етика. Ние живеем в един реален свят докато религията и етиката са лични мнения. Част от явните цели на модерността е била да се отърве от безкрайните европейски религиозни войни като покаже, че религията е свързана с нещо, което хората правят когато са сами и, следователно, е абсурдно да се воюва за подобни вярвания. Ние сме се научили да мислим сами и можем да използваме тази способност, за да покажем варварството и суеверието и да се освободим от тиранията на традицията. Мисля, че хората се обръщат именно към тази умствена концепция когато казват, че ние „живеем в един модерен свят”. Позитивните постижения са очевидни: модерна медицина, съобщения и хиляди други социални подобрения. С няколко изключения както например общността на амишите в Пенсилвания, ние живеем с модерните достижения. Неговата тъмна страна не винаги е толкова очевидна, но тя, разбира се, включва Френската революция (едно движение на свобода, равенство и братство, което е убило хиляди хора, включително и от своите, да кажем открито, само обвинява себе и едва ли е добра реклама за собствените си принципи). По подобен начин, мита за прогреса и просвещението е създал контекста не само за Чарлз Дарвин, но и за това, което е последвало по стъпките му, а именно социалния дарвинизъм, който говори за евгенетика, за расова чистота, за планирано размножаване и в крайна сметка за крайните решения като за възможни и приемливи, дори явно желателни, не само в Германия, но също така и в Британия и на други места. И, разбира се, тези, на които просвещението е дало възможност да се мислят за господари на съдбата си и за капитани на душите си стоят на раменете на милиони поробени работници, за които явния резултат от преминаването от аграрно към индустриално робство е бил загуба на въздуха, който са дишали. В политически план това, че западното общество е било издигнато и през последните 200 години е постигнало тази свобода е ставало все повече за сметка на останалата част от света. Смелата нова реалност на модернизма символизирана от архитектурата, музиката, изкуствата и политиката от 50-те и 60-те изглеждат все по-празна. Това е контекста за появата на постмодернизма.

Но преди да разгледаме този феномен нека да помислим за момент какво се е случило с библията по време на модернизма. Тя е била виждана като част от традицията, която трябва да бъде премахната. В свят, в който са били ценени обективните факти библията е била претеглена на модерната везна и намерена за недостатъчна. Понеже от значение е бил Прогресът, а не Сътворението еволюцията трябва да бъде вярна и специалното сътворение трябва да е погрешно. Следователно Битие трябва да бъде отхвърлено. Тъй като науката изследва неизменните закони на природата, чудесата не съществуват и половината от библейския разказ е представен като приказна фантазия. Когато т. нар. Jesus Seminar дискутира възкресението на Исус и след това публично заявява на пресконференция, че участниците са достигнали до заключението, че възкресението не се е случило като част от своите доказателства те представят една жена, която работи в моргата на Лос Анжелис. Тя свидетелствува пред пресата, че през цялото време работи с мъртви тела; те винаги си остават мъртви! (Предполага се, че това е някакво научно откритие.) Именно това е било част от идеята на Възкресението на Исус – всички останал винаги са оставали мъртви докато Исус не е. (Този инцидент показва, че Jesus seminar е относително модерно движение, макар че не всички участници в него са модернисти.) Тъй като според Рамирес преди 200 г. Исус е бил един галилейски революционер идеята, че той е бил „човешкия син” да не говорим за Божий син или че е умрял за греховете на света и е възкръснал трябва да бъде свята измислица на по-късната църква по нейния път към константиновото поробване на света чрез религиозни суеверия. (Забележете начина, по който Просвещението заема в определена част от реториката на Възкресението докато в същото време отрича неговите духовни истини). Що се отнася до библейската етика по време на модернизма тя явно е остаряла; една странна идея, може да предположи човек, която да се приложи към етиката, но това е всичко. В модерния контекст библията е сведена до своята обществена роля да бъде четена по време на литургия повече като един вид вербален тапет, а не като нещо динамично и до личостната й роля да бъде четена с цел да вдъхновява свети мисли в хората, което тя може да прави както се надяват някои, и откъсната от своето твърдение, че говори истината. Толкова силна е била реториката на модерния светоглед, че всеки опит (а такива е имало много) да се покаже, че тези отрицателни присъди са погрешни често са били пренебрегвани като опитващи се да възкресят едно отдавна отминало време. (В моята област например, аз се сещам за половината от писателите в т. нар. „Търсене на историческия Исус.”) Прилива на модернизма е дошъл и всеки, който се опитва да оспори това е фундаменталист.

2. Прехода към постмодернизма

Но, както всички знаем, през последните 1-2 десетилетия модернисткото движение изпитва все по-големи трудности. Маркс, Ницше и Фройд, майсторите на подозрението израснали в същността на модернизма, представящи своите теории като „научни” и следователно уважавани в съответните кръгове, са разклатили из основи модернистката версия за реалността и всичко, което върви заедно с нея. Тук отново можем да си позволим единствено едно съвсем кратко обяснение.

Контекста на културните промени отново е бил промяна в методите и предположенията за начина на живот. Една скорошна обява на британския Телеком, която пита: „Защо да не променим начина, по който живеем” подобно на повечето добри реклами казва на хората да направят нещо, което те вече са започнали да правят или да желаят да направят. Реториката казва, че вместо да  ходим до отегчителните, скъпи и мръсни офиси в центъра на града можем да си останем в своя удобен дом и да вършим същата работа чрез телефон, факс или модем. Микрочипът е заменил фабриката, секретарката както и множество други неща и хора. Обществата, които вършат нещата по начина, по който те са се вършили през 18 век са доведени или до масова безработица или до статуса на чудаци. В Обединеното кралство сега има места където на хората се плаща, за да се обличат като миньори или ковачи и да учудват туристите с начина, по който техните предци са работили. Този феномен със сигурност е една от характерните черти на Британия. Вместо производство и създаване на блага развлечението е поръчката на деня.

Тази индустриална и социологическа промяна е тясно свързана с промененото виждане за реалността, което е изключително характерно за постмодернизма. Вместо обективните факти за нещата ние имаме впечатления, отношения и чувства носещи се в киберпространството, което всички посещаваме, но малцина могат точно да опишат. На една конференция в Далас преди няколко години чух един говорител ентусиазирано да казва: „Днес мненията са по-важни от фактите – и ние можем да докажем това!” Чудесно твърдение застанало на ръба между модернизма и постмодернизма. От заглавието на една наскоро публикувана книга научаваме, че „Истината е по-странна отколкото беше” т.е., че всички твърдения за истина са направени от някого или от някоя група и че всички хора и групи имат планове, които гениални критици могат да отхвърлят с помощта на мъдростта, която води обратно до Маркс, Ницше или Фройд. Разбира се, именно с това се занимава западната журналистика и то не само по време на президентски избори, но и по всяко време. Когато чета поредния брой на London Times виждам, че всъщност повечето от нашите журналисти, през по-голямата част от времето поне в Англия, са разказвали една история. Детайлите се променят, но историята остава същата: всички хора, които мислят, че са някой всъщност имат крака от кал. Те не се интересуват от положителни истории. Фактите не са важни, основното е движението. Следователно реалността вече не е разделена, както в модерността, на факти, ценности или вярвания на ума и научни вярвания. Реалността е това, което вие направите от нея. Създавате я докато си вървите по пътя.

Ако реалността просто бива деконструктуирана по този начин същото важи дори в още по-голяма степен за историите. Един от най-добре познатите аспекти на постмодернизма е т. нар. „смърт на метасюжетите,” критиката отправена към основополагащите истории, които са управлявали живота. (Метасюжети са големите истории или големите картини, а голямата история на модернизма е бил митът за прогреса.) Вие можете отново да видите това ясно на политическо ниво. Следвоенното поколение е живяло с мита, че световната политика се състои от Студена война между изтока и запада и че щом веднъж тя бъде разрешена всичко ще е наред. Когато Америка победи Франсис Фукуяма написа есе наречено „Краят на историята?” в което казва, че сега на практика няма какво повече да се случи. Но ние все пак сме имали и имаме Близък изток. Все още имаме северна Ирландия. Все още имаме Балкани, Руанда, Судан и много други места, които вече не се появяват във вестниците (селективността на медиите е една друга характеристика на постмодернизма), но които разказват вълнуващи истории за нашия следвоенен свят. Голямата история е била една лъжа. Около нас все още съществуват всички тези малки истории и ние не знаем какво да правим с тях. Причината е, че постмодернизма казва, че моята история е от значение, твоята история е от значение, всяка история е от значение; по този начин косовските албанци казват, че това е нашата история, това сме ние и сърбите казват, О, така ли, това е нашата история, това сме ние. Така идва сблъсъкът. Същото е вярно и за северна Ирландия и навсякъде. Това е политическия край на постмодернизма. Модерния мит, с който сме живели е бил просто едно покривало, така че когато то е  отмахнато нашите политици нямат представа какво да правят. Една от причините за това е, че почти никой от тях не се е занимавал нито с философия нито с религия в университета. Те са смятали, че тези неща не са достатъчно практични.

Имах един прекрасен момент докато бях в Оксфорд. Един умен студент, който учеше богословие прекара своята ваканция в Замбия работейки с местните църкви и след това се върна възхитен от това какво са постигнали те и от задачата на богословието да помогне на църквата да бъде църква в третия свят. Той беше решил да се върне обратно и да се посвети на това. В края на следващия семестър ректора на колежа, в който преподавах и който по-рано е бил икономически съветник в управлението на Харолд Уилсън запита младия човек: „Какво искаш да правиш?” Когато той каза: „Ще отида да работя за развитието на третия свят,” ректора запита: „Защо не учиш икономика?” Младежът отвърна: „Понеже богословието е много по-практично.” Той беше прав. Икономистите нямат всички отговори. Същото, разбира се, е вярно за самия прогрес и просвещение: всяка свобода се оказва робство за някой друг, всеки икономически бум се оказва бедност за друг. По този начин всички наши велики истории, казва постмодернизма, нашите контролни истории са разбити на малки  истории: моята история, твоята история, които могат да бъдат „автентични” за себе си понеже това именно е начина, по който ние чувстваме и виждаме нещата, но които почти със сигурност не взаимодействат една с друга. (Това, разбира се, е чудесно ако живеем в едно киберпространство където създаваме своя собствена виртуална реалност, достъпна от нашите стаи, но няма никакъв смисъл там където реални неща биват начертани на реална земя и живи хора биват убивани ако ги прекосят или се случи да са родени на погрешната страна.)

Разкъсването на големите истории на малки на философско ниво отново се връща към Ницше, който предлага един сборник с афоризми като удачен начин да се опише света. Можем да видим резултата от това в някои съвременни романи. „Френската лейтенантка” предлагат еди избор от възможни завършеци в зависимост от настроението на читателя. Историята на Юлиан Барнс за света в 10 и половина глави не предлага изобщо никаква свързваща история, а просто сменящи се образи, с които той внушава една история, която се  носи като сал по негостоприемния океан. Интересно е, че в съвременните библейски изследвания някои, не на последно място тези, които са пили дълго от постмодерния кладенец, предпочитат хипотетичния документ „Q”  и прото-гностческия документ известен като „Евангелие на Тома” пред каноничните евангелия именно понеже те предлагат един набор от несвързани твърдения вместо цялостна история. Същото нещо може да бъде видяно на културно ниво в изненадващия възход на английската радио програма Clasic FM, която предлага отрязъци от музика и рядко задоволява по-стария вкус излъчвайки цели симфонии, концерти и опери.

Долната граница на постмодернизма е деконструирането на индивида. Ние вече не сме господари на съдбата си и капитани на душите си, а само една маса от носещи се значения, импулси и впечатления променящи се през цялото време и реконструиращи себе си докато се движим според стимулите, които получаваме и които определят нашия път. „Значението на една книга, поема, творба на изкуството не е нещо свойствено на самото нещо, а се променя в зависимост от читателя. Кой може да каже, че съществува някакъв обективен смисъл? Ако метасюжетите са убити чии намерения остават скрити зад текста и дали въобще съществува текст?

Можете да видите как това се случва в еднаква степен и ако пренесете същите идеи в друга сфера като политиката, брака и сексуалността или образованието. Това е постмодерната дилема: реалността не е това, което е била, големите истории са ни предали, ние вече не можем да почувстваме себе си. Ние сме изоставени с една смесена култура; това, което ме кара да се чувствам добре прави културата: хипитата от 60-те са пораснали, всички са се пременили за посрещане на новия век, но без да има къде да отидат. На личностно ниво културата е символизирана от едно преносимо лични стерео, създаващо за своя собственик личен и постоянно променящ се свят от шумове; или, по-мрачно, от порнографската индустрия осигуряваща сигурен телефон или киберсекс за тези, които намират взаимоотношенията с истински човешки същества за твърде сложни и объркващи. На корпоративно ниво в Англия имаме Greenwich Dome – едно гигантско  впечатляващо място, с което никой не знае какво да прави – то вероятно е, независимо от намеренията на своите създатели, почти съвършен символ на тази объркана, променяща се, амбициозна и все пак без корени култура.

3. Библията в постмодерния свят

Какво се случва с библията в културата, която накратко описах? Ще се задоволя с някои бележки за начина, по който постмодернизма е засегнал четенето на библията; те, в добър постмодерен стил, са по-скоро разхвърлени отколкото систематични, но просто няма време за повече.

Деконструиране на „големите истории”

Първото очевидно нещо е, че модернистичната критика към библията се увеличава. Всички големи истории попадат под подозрение, така че библията е политически некоректна не само понеже разказва една погрешна история (както смята просвещението), но и защото изобщо разказва история. Разбира се, не всички книги в библията са разкази по своята форма, но повечето са такива, и настоящата форма на канона на писанието от началото до края представлява един всеобхватен разказ с множество междинни разкази, които надхвърлят, макар и да включват, посланието на конкретната книга. Еврейския канон без Новия завет означава, че ние сме оставени с Битие до Малахия (или според реда на еврейската библия от Битие до 2 Летописи) и това е една история в търсене на завършек. Да спрем дотук означава да завършим с въпроса:  ”Да, и оттук нататък какво?” Християнския канон продължава да говори за същата история разказвайки я в четири евангелия, които я предават по много различен начин. Това е нейната кулминация, след което посланията и апокалипсиса казват „Това е, което ние правим с нея.” С края на Откровение представящ един прекрасен образ на небесния град слизащ от небето на земята ние не завършваме със завръщане в Едем; вместо това имаме една кулминация на историята, при която човешкия или по-скоро Божия проект, е завършил успешно. Това е голямата история. Дори книгите, които не съдържат голяма история, например Притчи, която заедно с Еклесиаст вероятно е най-провокативната книга за постмодернистите, в своя каноничен контекст стоят в историята на сътворението изхода, обещаната земя, монархията, плена и възстановяването. По-късните книги, които черпят от Притчи, подобно на Мъдрост Соломонова, свързват тези истории с абстрактната мъдрост настоявайки, че „мъдростта” се открива и познава в живота и историята на Израел.

Но в постмодернизма подобни истории са гледани с подозрение. Казва ни се, че има и други истории, за които тези може да са потиснически. Например, богословието на освобождението от 60-те години се основава от изхода. Казваше ни се, че това е била парадигмата за всяко освобождение. Сега в постмодернизма хората разбират, че ако просто разкажеш историята на изхода ще се изправиш пред въпроса за египтяните от една страна и за ханаанците от друга? Напомня ни се, например, че начина, по който евреите разказват историята на близкия изток е дълбоко нараняващ за палестинците, които съставляват по-голямата част от християните по тези земи. И така нататък.

Деконструиране на библейската реалност

Библейската реалност също е нападната. Казва ни се, че макар Павел да вижда нещата по този начин ние трябва да се обърнем назад, за да видим нещата и през очите на неговите опоненти, които също се смятат за християни и може би имат да кажат нещо, което реториката на Павел („литературата на победителя е тази, която оцелява преди всичко”) е скрила от нас. Книгата на Греъм Шоу „The cost of authority”, една полемика срещу предполагаемата манипулация на Павел върху читателите му, е класически постмодерен протест срещу приемането на нещата по начина, по който изглеждат. Шоу казва, визирайки по-конкретно 2 Коринтяни 2, че Павел не е търсел някакъв различен начин на живот заради кръста, а цинично е манипулирал своите читатели и слушатели с реторика, която изглежда много впечатляваща, но на практика е просто нова изява на сила. Това е класическо деконструиране на един библейски пасаж.

Виждането на библията за цялата реалност, в която творческият еврейски монотеизъм повече или по-малко се е приемал за даденост също попада  под атака. Има хора, които настояват, че тази доста едностранна и пуританска втрозаконическа гледна точка е била наложена с тежка ръка върху другите различните светогледи, смазвайки малките истории на жизнерадостните и интересни  полу-политеисти в Изразел с тежкия ботуш на унифицирания и след това канонизиран монотеизъм. (Образът не  е избран случайно; спомените и въображението за тираните от първата част на 20-ти век са плодородна почва за протестите от втората половина. Постмодерниситите сочат назад към Хитлер и Сталин и казват, „Модернизмът винаги прави това.”)

Деконструиране на библейското виждане за личността

По подобен начин библейското виждане за личността не отговаря на изискванията на неумолимия постмодернизъм. Какво си ти като човешко същество? Евреите и християните отговарят: „Аз съм създаден по Божия образ.” Постмодернистите питат: „Какво означава да си създаден по Божия образ когато всички истории за богове са просто игра на власт?” И този също е една игра на власт, един пример за творчество, в което хората проектират една славна версия на самите себе си в една предполагаема космическа реалност и след това я използват, за да легитимират своето подтисничество и ограбването на останалата част от света. Постмодерното богословие на освобождението стоящо нестабилно на основата на една част от библейския разказ (традицията на изхода) критикува други части от библията заради тяхната латентна тенденция да подтискат. Херменевтиката, която се появява от подобен прочит е сама по себе си твърде характерна за постмодерната объркана култура. Четете части, които ви говорят, давате им направление, което ви харесва и ги използвате, за да подтиснете онези, които не ви харесват. (Когато чуете някой да проповядва по този начин това послание не носи никакъв авторитет. Алюзиите към библията в този рамка са сами са изложени на опасността да бъдат просто игри за власт. Ако можете да вземате и да смесвате както си поискате тогава всичко, което казвате е: „Аз съм съгласен с библията в това, в което тя е съгласна с мен.”) Това на практика е стария „канон в канона,” но в който тонът е зададен от  Маркс и Фройд вместо от лутеровата доктрина за оправдание чрез вяра. Разбира се, никой сериозен постмодернист няма да предпочете някое носещо авторитет учение; ако ученията са сами по себе си подозрителни колко повече нещо толкова дехуманизиращо, толкова тиранично, като едно учение за авторитета, не на последно място авторитета на един свещен текст? Четена по този начин библията се превръща в един културен артефакт сред многото, който може да бъде използван когато е полезен и захвърлян когато не е. Човек в крайна сметка може да чете Айрис Мордох, Сийм Хени или Франсоа Лиотард. И мнозина правят това.

4. Библията за постмодерния свят

Но нека да предположим, че ние не сме съгласни нашето ползване на библията да бъде определяно от настоящия културен климат? Какво да правим ако не сме убедени от постмодерните твърдения и не сме доволни от окастрянето на една жива и очевидно плодоносна християнска традиция според прокрусткото ложе на постмодерната теория?

Има няколко добри причини, поради които можем да настояваме за това или, в постмодерен стил, просто да се чувстваме по този начин. За начало има вътрешни противоречия в самия потмодернизъм на нивото на теорията. Твърдението „Цялата истина е относителна” работи единствено ако твърдението, че цялата истина е относителна, само по себе си бъде отделено от това обобщение. (Всички истини са относителни освен твърдението, че всяка истина е относителна!) Постомодерната атака срещу всички големи универсални идеи сама по себе си се превръща в една голяма универсална идея; нейната полемика срещу всички метасюжети сама по себе си става нов метасюжет, нов Джак Изкормвача, в който смелия, млад, подтискан герой (постмодернизма) убива стария Гигант Модернизъм. При цялото си осъждане на големи истории, големи метасюжеи, самия постмодернизъм има такава. Смъртта на метасюжетите сама е метасюжет. Защото вярата в постмодернизма е есхатологична. Тя говори за една история, която отива нанякъде и когато достигне там тя претърпява катаклизъм. Това е светска версия на стария Götterdämmerung епос, ‘Twilight of the Gods’ както в операта на Вагнер.

Други интересни противоречия откриваме в постмодерния план. Джазовия музикант Чарли Минг казва: „В своята музика аз се опитвам да покажа какъв съм. Причината, поради която това е трудно е понеже се променям през цялото време.” Забележете това значимо противоречие между две от най-големите постмодерни програми: нуждата да кажа своята история вместо нечия друга се нарежда объркващо до постоянното й деконструиране. Не можете да си представите това да тревожи Бах, Моцарт или дори, ще се осмеля да кажа, Луис Армстронг. Сериозният постмодернист би казал, разбира се, че това е точно така именно и че всеки, който търси последователност говори глупости.

Но длъжни ли сме да приемем тази присъда? Дали библията има какво да ни каже в отговор? Да, има. В канона на  християнската библия, такава каквато я имаме в момента, ние без особена трудност откриваме една водеща всеобхватна история. Това е история, която се простира от творението до новото творение, от Едем до новия Ерусалим. Макар това да е фона и цялостния контекст все пак централната същност на историята се фокусира доста тясно върху съдбата на едно единствено семейство в близкия изток, което е описано като избрания род, чрез което Богът-създател ще работи, за да изкупи целия свят от неговата окаяност. Изборът на конкретно семейство не означава, че Творецът е изгубил интерес към останалите хора или към вселената като цяло; напротив, именно понеже иска да включи и тях в своята активна и изкупителна цел Той е избрал това семейство. Но представена по този начин еврейската история съдържа в своята същност една загадка. Самите избрани хора се нуждаят от спасение. (Това прилича на руска матрьошка. Вътре в историята на сътворението лежи еврейската история и вътре в нея историята на Исус.) Дори ако пренаредим старозаветния канон – приемайки нормалния еврейски ред, в който пророците предшестват писанията, така че канона да не завършва с Малахия, а с 2 Летописи  – ние ще открием, че четем една история, в която хората избрани от Твореца, за да донесат изцеление на света сами се нуждаят от спасение и изцеление.

Ранните християнски писания, които ние наричаме Нов завет заявяват в един глас, че тази всеобхватна история достига своята кулминация в живота, смъртта и възкресението на Исус от Назарет, за Когото ранните християни са вярвали, че е обещания Месия на Израел. В Исус избраните хора намират своето спасение и изцеление макар водачите и говорителите, които те са си избрали да не виждат нещата по този начин. И обърнете внимание на това. Винаги се е предполагало, че Месията на Израел е Господ на целия свят, така че идеята, че Исус е Господ на света не е смешна, натрапена върху Исус християнска идея, която всъщност не Му подхожда; тя идва от месианското разбиране на юдаизма от 1 век. Неговите последователи виждат себе си като верни посланици обявявайки на целия свят неговият нов цар.

Макар че често (и с право) да се казва, че първите християни са смятали, че живеят в последните дни още по-важни е да подчертаем, че те са виждали себе си като живеещи в първите дни, в началото на новото творение, което е започнало когато Исус е излязъл от гроба в утринта на възкресението. С други думи те са виждали себе си като живеещи в една история, в която решаващото събитие вече се е случило и сега трябва да бъде приложено; дори ако за момента пренебрегнем Деяния на апостолите това е явната история, която преминава през всички послания. Четирите канонични евангелия, всяко по много различен начин, могат да бъдат разбрани единствено ако ги виждаме като разказващи как историята на Бога и Израел достига своята кулминация в Исус и то от перспективата на тези, които сега са натоварени с прилагането на следствията от тази история във и за целия свят. Ако трябва да пренаредим новозаветния канон тази явна нишка в историята все пак ще се появява на всяка страница. Единствено в отделени, аисторични сборници с изказвания като евангелието на Тома или хипотетично реконструирания „Q” перспективата на историята е изгубена и Исус изглежда просто като един учител на странна мъдрост, може би дори на религиозен гносис, в когото цялата история на Изрaeл и на творението е в полза на личното религиозно преживяване или на индивидуалния протест срещу слабостите на обществото.

Щом веднъж разберем това става достатъчно лесно да видим, че връзката между библията и собствената ни съвременна култура все още носи голяма степен на семейна прилика с връзката между ранното християнство и заобикалящото го среда. Когато тълкуваме библията с нейните собствени думи като истинския метасюжет странната история на Създателя и на космоса, заветния Бог и заветните хора, Богът, Който стана човек и умря за греховете на света, Богът, Който вдъхна последния си дъх в Своите ученици и ги екипира да приложат Неговата победа в света – когато четем библията по този начин ние откриваме, че този голям метасюжет предизвиква и руши няколко други светогледа. (Бог да ни прости, че като християни в модерния свят често мислим, че начина, по който библията се обръща към света е като изолираме големи парчета доктрина и ги хвърлим върху главите на хората, които вярват модерни доктрини. За да направите това вие трябва да деконструирате библията. Много по-добре е да оставим библията да бъде това, което е, т.е. една история, защото историите са много по-разрушителни по отношение на останалите алтернативни светогледи отколкото големите парчета доктрина, които като цяло са съкратени версии на историията, някога биха могли да бъдат.)

Предизвикателства към библейския метасюжет

Много накратко ще разгледам 5 начина, по които това се осъществява, поставяйки основите за някoи от твърденията, които искам да направя в последната си част. Ще започна с това, че библейския метасюжет предизвиква езическия и нашия нео-езически свят. От творението до новото творение, от призива на Авраам до новия Ерусалим, който слиза от небето на земята това, което библията предлага се представя като една истина, на която езичеството е само пародия. Езичеството вижда славата на творението и се покланя на творението вместо на Твореца. Зрялата версия на това, разбира се, е пантеизма, без значение дали говорим за стоицизма в древния свят или за различните съвременните ню ейдж вярвания. Огледалния му образ е дуализма, вярата, че творението е дело на един по-нисш бог или на някакъв анти-бог.

Едно от забележителните неща в библията е начина, по който, от Битие до Откровение, тези опции са систематично отхвърлени и пренебрегвани. Има само един Бог-творец; творението е добро, но то не е Бог; реалността на злото в света не може да бъде обяснена нито чрез едно зло творение нито чрез един зъл бог, но е виждана като намеса в доброто творение, с която Бог се справя в историята на избраното семейство. Библейското предизвикателство към езичеството и, разбира се, към дуализма е огромно и основно; аз поставям това като основа на всичко останало.

Второ, библейския метасюжет предизвиква и руши светогледа на философския идеализъм, в който историческите събития са просто непредвиден детайл, а реалността може да бъде открита в един набор от абстракции като абсолютни истини или абсолютни ценности. Всеки опит да се сведе библейския разказ просто до илюстрация на подобни вечни истини или абсолютни ценности се противопоставя на самия библейски текст, в който случаят е точно обратния: Божията любов, Божията справедливост, Божието прощение и така нататък са описани не, за да привлекат вниманието далеч от историческата сфера, а за да й дадат смисъл и дълбочина. (Например Божията любов не е просто една абстрактна идея; тя се случва на кръста. Божието прощение не е просто чудесна теория; тя се случва когато Исус виси там с пирони в ръцете и краката Си.) Когато Израел призовава справедливостта на своя Бог, той иска да бъде освободен от подтискащите го врагове. Когато ранните християни говорят за Божията любов те имат в предвид нещо, което се е случило в близката история и което е променило начина, по който функционира реалния свят – не просто техния реален свят, но реалния свят такъв какъвто той е в действителност. Ако са нямали това в предвид това те биха, в пълния смисъл на думата, говорели безсмислици.

Трето, това означава, че библейските метсюжет предизвиква и руши лишения от истории аисторичен свят както на евангелието според Тома така и на съвременния постмодернизъм. (Това е много актуално за съвременните дебати свързани с Исус, които днес желаят да деконструират това, което виждат като подтискаща история и богословие на каноничните евангелия. Те завършват с един Исус, който функционира като циник или гностик, чиято цялостно raison-d’être е била просто да предложи въздействащ, парадоксален и предизвикателен аисторизъм, предизвикващ съществуващия социо-културен ред, но предлагащ просто един „направи си сам” начин за създаване или на собствена връзка с външния свят или с вътрешния религиозен свят.) Това, разбира се, е отражение на постмодерното ударение на деконструирането на всички метасюжети. В нито един от този случаи реконструираният Исус не принадлежи на историята; в нито един от случаите Той не изявява Божието царство като нов факт за света. Иронично, опита да се декнструира Исус оставя човек с  някаква секуларизирана версия на личния свят на дуалистичните свещеници, в които Исус и библията казват нещо единствено за самия мен, но не и за обществената реалност. Библейския метасюжет предизвиква всеки подобен опит за деконструиране. Той настоява, че съществува обществен свят; той признава, че в този обществен свят съществуват проблеми, включително проблемът за самото познание; но вместо да позволи на проблема да диктува условията завършвайки с деконструиране той настоява проблема да бъде адресиран и защитен от самият Създател. (Забележете, че това не е една християнска версия на модерното отхвърляне на постмодернизма. Това е постоянно изкушение за някои видове християнство, което аз вярвам, че трябва да бъде отблъснато.)  Библейския метасюжет ни приканва да преминем през постмодерната критика на модерността, включително и християнската модерност, и да достигнем от другата страна в едно ново разбиране за реалността, един пот-постмодернизъм.)

Четвърто, библейския метасюжет от самото начало предизвиква всички езически политически силови структури. (Това в определена степен е приложението на моята първа точка.) Това е очевидно от самото значение на думата „евангелие” както в нейния старозаветен контекст където Исая говори за добрата вест, че ЯХВЕ е съборил идолите на Вавилон и по този начин е освободим Израел така и в нейния гръко-римски контекст където „евангелие” се е отнасяло за добрата новина за раждането или възцаряването на императора. Новия завет, здраво вкоренен в еврейските думи на Исая, се обръща към гръко-римския свят с новината, че Исус от Назарет е новия, истински император на света и че Неговото възнасяне на високо е добрата, освобождаващата, изцеляващата новина, която цялото творение е очаквало. Това е било или твърдение за обществена истина или твърдение за обществена лъжа; то никога не би могло да бъде твърдение за лична истина  или за това „как се чувствам,” една вяра, която изразява личната религия на говорещия, но нищо повече от това. Това е характерно за еврейския контекст, от който произлиза основната тема. Когато Исус говори за Божието царство Той трябва да е имал  предвид, в еврейския свят от Неговото време, една реалност, която решително предизвика царуването на съществуващите авторитети; това е част от историческото и богословско обяснението на разпятието. Когато Павел говори за господството на Исус той използва езика на Исус, който явно и очевидно предизвиква господството на цезаря. Не е възможно да има двама царе на света.

Библейския метасюжет на Новия завет отправя същото предизвикателство от същата еврейска гледна точка, но сега подкрепено с острието на кръста, където единствения истински Бог в Христос, както Павел казва в Колосяни, побеждава всички началства и власти и ги излага в триумфално шествие като обезоръжена, победени група от минали величия. На тяхно място стои Този, Който казва, по начин, по който постмодернизма никога не може дори да си представи: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята.” (Виждате ли Кой е Този, Който казва това? Ако вие или аз кажем това в постмодрността това би била още една изява на сила. Но когато го казва разпънатия Исус ние знаем, че случат не е такъв. Ние говорим за любов.)

Пето, библейския метсюжет, в който се развива историята на Бога и на света, предизвиква всички съперничещи есхатологии. Няма значение дали метасюжета е еврейски или християнски. Разгледайте, например, различните политически есхатологии, които се появяват от време на време: вярата на обкръжението на Август, че с установяването на Римската империя започва една златна епоха; или начина, по който е разказвана историята за развитието на демокрацията, като че ли установяването  на принципа един човек един глас ще донесе златна епоха. Една от причините за дълбокия цинизъм на Тацит, Ювенил и други в края на 1 век и за дълбокия цинизъм на мнозина съвременници в края на 20 е била и е, че златната епоха ни е излъгала. Натиснали сме всички копчета, но играчката не работи. Това е смисъла на смъртта на Даяна. Хората казваха, че Даяна е модерна принцеса; но тя всъщност беше постмодерна принцеса. Тя живееше в една „велика мечта”; тя беше открила своя очарователен принц, тя имаше всичко, което искаше и този мечта я предаде. Това е причината в западната култура тя да бъде една икона за това, къде се намираме в постмодернизма. Вижте също големите есхатологични твърдения, които се съдържат в думите „Ренесанс” и „Просвещение.”   Човекът,  който е измислил идеята за средните векове е бил, в ретроспекция, един от най-могъщите хора в западната история. Същото, ако не и повече може да се каже за този, който през 18 век е измислил идеята, че човекът е „пораснал”. (Хората през средните векове не са стояли казвайки си: „Доста е скучно в средните векове, чудя се кога ли ще свършат.”) Просвещението е направило съвсем същото нещо. (Преди просвещението хората не са стояли казвайки: „Доста е мрачно, нали?”) Просвещението не е било просто връщане към една предишна златна епоха: сега цялата история трябва да бъде виждана като водеща към една велика кулминация на технологични достижения, исторически и богословски скептицизъм, политическа революция и т.н., които тогава са били използвани, за да премахнат дългата нощ на пред-просвещенското суеверие и робство. Това са съперничещи на християнството есхатологии понеже християнството разказва една история за света, който достига своята кулминация в Исус от Назарет. Трудно е да вярваме това когато осъзнаем, че света всъщност не е по-добро място. Павел казва, че света е достигнал своята кулминация в Исус Христос – той е бил в затвора през по-голямата част от времето, така че е знаел, че света не е по-добро място!  Но той казва, че в Исус Бог вече е победил силите и сега ние работим за прилагането на този факт. Това е твърде трудно за мнозина, така че те разказват алтернативни есхатологични истории. Ако библейската история е вярно разказвана тя би разрушила алтернативите. Но за да бъде разказана вярно вие трябва да я живеете. Отново, когато есхатологията дойде и си отиде и нещата въпреки всичко не станат по-добри вие имате съвременен еквивалент на великия мит от първи век, т. нар. забавяне на парусията. Преди да бъде достигната есхатоличната кулминация вие се надявате, че тя ще се случи скоро; ако вярвате, че вече е станала надеждата се състои в това, че кулминацията, великата победа, великото просвещение, скоро ще се изяви напълно. Когато е направено всичко за това и нещата все пак не стават по-добри това, което получавате е провалът на една надежда.; което, повече или по-малко се случва в момента с нашата култура. Никой в Америка не вярва, че с импийчмънта на Клинтън, или с липсата на такъв импийчмънт, нещата в действителност ще станат значително по-добри. Мисля, че не са много хората в Британия, които предполагат, че чрез New Labour ние ще постигнем много повече от това да пренаредим столовете на задната палуба на един кораб без кормило плуващ в бурно море. Както казах ние имаме един свят на Götterdämmerung: боговете са ни изоставили и всичко, което сега можем да направим е да играем.

Библейската есхатология предизвиква всички тези съперничещи есхатологии със странната новина, че света всъщност е достигнал своята кулминация през първи век в близкия изток, със смъртта и възкресението на Исус от Назарет, еврейския Месия, Господаря на света. Това, разбира се, е смятано от мнозина днес за напълно невероятно, но това винаги е било така поради наличието на съперничещи и силни контраесхатологии. Сега когато те са паднали или падат в момента е време за тези, които четат и приемат библията насериозно да започнат да живеят нейното есхатолгично послание и по този начин да формират едно общество, което не може да бъде деконструирано понеже е общество на любов. Това води до последното и кулминационно нещо, което искам да кажа днес.

Едно библейско предизвикателство към постмодернизма

Нека да взема трите елемента на постмодернизма и да видя какво четенето на библията може да каже за всеки от тях.

1. Библейския метасюжет на любов. Вече подчертах, че библията като цяло както и повечето от нейните части ни представят една голяма всеобхватна история. Постмодернизма е задължен да възрази: метасюжетите са контролиращи, доминиращи и всички знаят как тези истории често са били използвани политически, социално и личностно, за да оправдаят тази или онази борба за власт. Но самият библейски метасюжет се противопоставя на използването му по този начин понеже представлява една история на любов. Самият библейски метасюжет се представя като една история, която не може да бъде деконструирана, поради което критиката на Маркс, Ницше и Фройд не е удачна. (Погледнете Исус на кръста – Той за пари ли прави това? Към власт ли се стреми? Към секс? Всичко това е дело на любов.) Историята от началото до края говори за един Бог, Който няма нужда да създава, но Който прави това от изобилна и искрена любов. Тя говори за един Бог, Който няма нужда да изкупва, но го прави като най-големия възможен израз на себераздаваща се любов. Проблемът, разбира се, е че ние разказваме тази история, Бог да ни прости, като един наш собствен стремеж към власт. (Тези от нас, които живеят и работят в установени църкви чувстват проблема дори още по-остро, повярвайте ми.) Но самият библейски метасюжет не е контролираща история: това е една история за себераздаване. Тези, които я прочитат и биват формирани от нея трябва да станат себераздаващо се общество, за да има тя смисъл. Това не е борба за власт; това е изява на любов. Факта, че постмодернизма не може да разпознае любовта, но настоява тя да бъде деконструирана е неговата ахилесова пета.

Ако по някакъв начин трябва да се обърнем към съвременната култура с посланието на библията ние трябва да се научим да свързваме две неща, които обикновено стоят на противоположни полюси  – смирение и говорене на истината. За нас интелектуално смирението е започнало да означава: „Желая да защитавам х, у, z”; с други думи аз няма да отида толкова далеч колкото обикновено стигам, за да настоявам на това понеже мога да те обидя. Казването на истината е започнало да се разбира като арогантност: има два начина да се гледа на света – правилния начин и твоят начин. По някакъв начин ние трябва да кажем истината, но да я кажем като една освобождаваща история, изцеляващата история, истинската история. И най-добрият начин да направим това е да разказваме, отново и отново, чрез историята, и символа, и изиграната драма, библейската история, фокусирана върху историята на самият Исус, истинската история за Словото станало плът. (Това е причината великият символ в сърцето на християнството да е символа на евхаристията.)

2. Библейските обещания за деконструране на самия себе си. Ако разказваме и живеем една истинска история ние ще открием, че тя може да деконструира самата себе си. Ние християните не трябва да се страхуваме от деконструирането; то по свой собствен начин сочи към истината, която евреите, християните и мнозина други признават, че цялата ни праведност е мръсна дрипа. Разбира се, ако сме арогантни, самотни, модерни личности (капитани на съдбата си и господари на душата си) ние трябва да умрем заедно с Христос и ако деконструирането е един доста „неясен, като в огледало” начин да кажем това, така да бъде. Но това, което постмодернизма никога не забелязва е, че след смъртта идва възкресение: истината на кръщението е именно истината на новия живот от другата страна на смъртта. Тук ние трябва да развием като същностна част на взаимодействието между библията и съвременната култура  едно по-добро и богато богословие на поклонението, поклонение на живия и истински Бог, чрез което сме обновени по образи и подобието на Бога; и обновени излизаме от другата страна след деконструирането. Тези, които разказват тази история са  приканени да не бъдат самотни, просвещенски личности. Все още има много части от църквата, които са ръководени от и насърчават една християнска версия на самотната просвещенска личност. Това е опасен път. Не, възкресените хора в общността са това, което ние сме призовани да бъдем.

3. Библейски начин да знаем. И трето, в този живот ние можем и трябва да мислим с термините на една препотвърдена реалност и истинско познание. Да, ние трябва да приемем цялата постмодерна критика на тези арогантни просвещенски епистомологии (т.е. теории за познанието), в които предполагаемият обективизъм в действителност е едно покривало за политически и социален властови контрол. Но когато всичко това бъде казано част от бъдещата задача на човечеството, дадена в Битие и препотвърдена в Христос, е ние да познаваме Бога, един друг и света не с един фалшив, твърд обективизъм, като че ли сме папки с информация, но с едно истинско човешко познание. Павел говори да бъдем „обновени в познанието по образа на този, който ни е създал.” Независимо от обичайните съвременни представи за познание, които до такава степен предпоставят настоящия разговор аз вярвам, че ние трябва да търсим по-добри. В модерността обичайните начини за познание привилегироват едно предполагаемо обективно научно познание: лабораторна епистомология ако желаете. Всяка стъпка в страни от това е виждана като стъпка в несигурността, мъглата и субективизма, достигаща своя връх при метафизиката. Вместо това аз вярвам, че библейското разбиране за „познание” трябва да следва философи като Бернар Лонерган, един велик католически философ от последното поколение, и да приеме любовта като основен начин на познание, в който любовта към Бога и ближния е крайната степен на познание и след това да работим оттук нататък. Разбира се, когато обичам аз утвърждавам и се радвам на разликите с този, когото обичам; да не направя това изобщо не е любов, а страст. Но в същото време, когато обичам аз не съм откъснат наблюдател гледащ с някаква епистомологична обективност. Аз съм страстно и състрадателно въвлечен в живота и съществуването на това – без значение дали е човек, нещо друго, или самият Бог – което обичам. Виждате ли какво прави това? С други думи макар да съм изцяло въвлечен в процеса на познание това не означава, че няма нищо, което да бъде познато; или, да се изразя по друг начин, макар че аз наистина мисля за една реалност извън моята умствена нагласа това не означава, че съм изолиран наблюдател. Вярвам, че ние можем и трябва да даваме пример за човешко познание в постмодерния свят, който да отразява това, което можем да наречем една епистомология на любовта.

Да живеем историята

Надявам се, че сте забелязали какво направих току що. Опитах се да обясня една история, индивидуалност и познание, които въплъщават и отразяват самия библейски метасюжет. С други думи аз заявих, че нашата задача е не просто да разказваме, а да живеем тази история; че моделът на Божията себераздваща се любов в сътворението, завета, съда, милостта, въплъщението, изкуплението, възкресението, вятъра и огъня и цялостното пресъздаване трябва да бъде основата за нашето себеразбиране, нашия живот и нашето призвание. И когато направим това ние откриваме, че реалността, която смътно съзнаваме, но която нашата предмодерна, модерна и постмодерна онтология намира, че изтича през пръстите й, е най-добре обяснена в библейския език на небето и земята, сътворена, поддържана, изкупена и обновена от живия Бог познат в Исус и чрез Духа. Библията не ни казва просто да пренебрегнем постмодернизма и да продължим, като че ли това, което е представлявала модерността все още е от значение. Нищо подобно. Библията ни разказва една история, която ще ни преведе през необходимата критика на постмодернизма от другата страна. Всичко това води към най-важното, което желая да кажа днес.

Вярвам, че имаме огромна възможност, тук и сега, за сериозна и радостна християнска мисия в постмодерния свят. Има хора, които изглежда копнеят за дните, когато нещата са били прости и чудесни, когато едно предполагаемо библейско благовестие е можело да се проповядва на хора, които на практика са били непоследователни пелагианци опитващи да се спасят чрез собствените си добри дела. Но ние не можем да се върнем обратно в 50-те. (Някой казват за църквата, че сега тя е окончателно и славно готова за 50-те! Бог да ни помогне да се подготвим за 2020 и 2040 и да учим нашите млади хора как да се заемат с тези проблеми, а не да проповядваме на света, който вече сме надраснали.) Ние не можем и не трябва да бъдем запленени от самият постмодернизъм, макар че за някои хора или групи може да се окаже добра идея той да бъде едно време на разкаяние, през което да очистят модернистките глупости.

Както казах ние живеем в едно време на културна криза. За момента аз не чувам никой да сочи път напред извън постмодерното тресавище; някои хора все още се опитват да пуснат кепнците и да живеят в един предмодерен свят, мнозина са се вкопчили отчаяно в модерността и мнозина са решили, че да живеят като се ровят в купчината боклук на постмодернизма е най-доброто, което могат да направят. Библията и християнското послание не ни предлагат просто една религиозна възможност, която може да победи останалите религиозни възможности ида запълни по-ефективно слота в културния и социалния бюфет наречен „религия”. Това, което библията и християнското послание в действителност ни предлагат сочи към едно посрещане на новия Милениум с християнското значение, което той би трябвало да има. Те сочат и ни подтикват да бъдем водещото острие на цялата култура представяйки в история, музика, изкуство, философия, образование, поезия, политика, богословие и дори, Бог да ни помага, библейските изследвания, един светоглед, който ще издигне историческото християнско предизвикателство както на модерността така и на постмодерността, откривайки пътя към един пост-постмодерен свят пълен с радост, хумор, нежност, добра преценка и истинска мъдрост.

Вярвам, че ние сме изправени пред въпроса: Ако не сега то кога? И ако сме били запленени от това видение ние можем да чуем и въпроса: Ако не ние то кой? И ако библията за нас не е ключова книга, която можем да вземем когато се заемаме с тази задача, тогава коя би могла да бъде?

Завършвам с една притча. Миналата есен с жена ми бяхме в Париж за една конференция и в свободното си време за първи път посетихме Лувъра. Очакваше ни разочарование. Мона Лиза, която всеки добър турист желае да зърне, сега не беше толкова енигматична колкото е била винаги. Човек винаги си задава въпроса какво означава тази усмивка и дали ние просто не четем в нея собствените си мисли. (Един класически епистомологичен проблем.) Но сега, след една яростна атака, тя беше поставена зад дебели защитни стъкла, така че всеки опит да се надникне в тези известни очи беше засенчен от отраженията на други очи, моите собствени и дузини други, отразявани обратно от защитните стъкла. А, казва Постмодернизма: такъв е целият живот. Всичко, което виждаш е просто отражение на нещо в твоят ум. Но дали е така? С библията като мое доказателство аз вярвам, че има такова нещо като любов, една херменевтика на доверие, а не на подозрение, от която ние с пълна сигурност се нуждаем в 21 век.

Завършвам с няколко реда, които написах скоро след посещението си в Лувъра:

A Paris newcomer, I’d never been

Followed by those dark eyes, bewitched by that

Half-smile. Meaning, like beauty, teases, dancing

In the soft spaces between portrait, artist,

And the beholder’s eye. But now, twice shy,

She hides behind a veil of wood and glass;

And we who peer and pry into her world

See cameras, schoolchildren, other eyes,

Other disturbing smiles. So, now, we view

The world, each other, God, through prison glass:

Suspicion, fear, mistrust-projections of

Our own anxieties. Is all our knowing

Only reflection? Let me trust, and see,

And let love’s eyes pursue, and set me free.

1 thought on “Библията за постмодерния свят

  1. Много ми е полезна статията! Благодаря Радо!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.