Новозаветното научно изследване и ученичеството


НОВОЗАВЕТНОТО НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ И УЧЕНИЧЕСТВОТО

Moule Memorial Lecture

Ridley Hall, Cambridge

5 Юни 2008

от Н. Т. Райт

епископ на Дърам

Въведение

Благодаря ви за топлото посрещане и за поканата да изнеса тази лекция, която, разбира се, ме прави едновременно тъжен и щастлив. Тъжен защото смъртта на Чарли миналата есен беше не само съдбоносен момент, края на една епоха, но за мен, както без съмнение и за мнозина тук, загуба на един мъдър и чудесен приятел, чийто мъдрост и  приятелство не познаваха граници и който до самия край показваше това хубаво чувство за хумор, което забелязваше детайлите и смесваше научната проницателност с личното смирение, на което се радвахме и което толкова ценяхме. До края на миналото лято аз продължавах да му изпращам нещата, които пишех и обичах писмата, които мнозина от вас също получаваха: първата страница изразяваше дълбоката признателност за привилегията да бъде в състояние да сподели плодовете на нечий труд, неговото възхищение за новите хипотези и аргументи и т.н. – и след това на втората страница, а често и на третата и четвъртата започвайки с „има само една или две малки неща, които забелязах докато четях” в микроскопични детайли („Забелязвам, че в Колосяни 2:10 ти изглежда следваш Нестле предпочитай го пред Александрийския текст) следваха обширни и уместни богословски и пастирски наблюдения и впечатления.

Чарли беше зает човек и не ми беше задължен. Аз не бях от неговите ученици, но той ме осинови след ранната смърт на моя наставник, Джордж Кеърд, и беше невероятно нежен, подкрепящ и конструктивно критичен в продължение на повече от четвърт век. За мен, а смятам до известна степен и за него, беше удоволствие, че бях в състояние да му посветя малката книжка съдържаща моите Hulsean Lectures съчинени и написани под портрета на неговия велик чичо Хенли Моул, чиято връзка с Хал беше, разбира се, толкова силна колкото и със замъка Аукленд.

Но аз съм не само тъжен, но и горд: горд до известна степен да участвам в празнуването и възпоменанието на човека, чието майсторски научно изследване и тихо, но дълбоко лично благочестие, проявяващи се в едно както научно така и лично приятелство, е един модел за именно тази комбинация от неща, за които вие ме поканихте да говоря днес. Една последна лична бележка свързана с въведението: Миналата неделя бях в един друг университет и споделих на мой приятел свещеник, че ще изнеса тази лекция. Той се зарадва и каза, че когато през 70-те е бил свещеник на Колежа в Кеймбридж Чарли му е оказал голяма подкрепа и освен в останалите неща му е помогнал да постави началото на семинар по медицинска етика. Това не е нещо, което бихме свързани с един зает новозаветен учен, но е още едно доказателство за неуморната работа на Чарли зад сцената да събере заедно научната работа и ученичеството по свежи и творчески начини. В това отношение Чарли би бил първия, който би казал: „О, стига за това,” и макар че, както и мнозина от вас, мога да си спомням още много за него сега трябва да го почетем не чрез анекдоти, а чрез аргументи.

Как новозаветното научно изследване и ученичеството се свързват заедно? Изкушаващо е да кажа просто „Погледнете Чарли и ще разберете,” но макар че ще продължа да мисля за него във всичко, което ще кажа по-нататък, в тази област съществуват нови и доста важни въпроси, които заслужават един нов поглед. Приемам, че имплицитния въпрос в заглавието е една покана да се изследват по-дълбоко начините, по които тези две големи и до известна степен зле дефинирани структури взаимодействат една с друга както и начините, по които те не го правят: да се изследват граничните линии и точките на припокриване между тях, точките на напрежение и въпросите, които те генерират. И аз не искам това да бъде просто едно изследване, един сателитен поглед към тази територия. Бих желал да мисля за това като за покана и насърчение. Света се нуждае и църквата се нуждае от повече хора като Чарли Моул. Ридли Хол в Кеймбридж все още е, благодаря на Бога, едно от местата където подобен призив може да бъде чут и насърчен. Хора като Чарли, но не идентични на него. Бог никога не прави едно нещо два пъти. В утрешния свят има нови предизвикателства и аз желая да започна същинската част от тази лекция споменавайки някои от тях и описвайки как те се изправят срещу утрешния свят и църква.

1. Нови територии, нови предизвикателства

Една от основните черти на света, в който живеем е все по-пискливия спор между фундаментализма и секуларизма. Той може да се представя като ново проиграване на старата следвоенна битка между скептицизма и благочестието и в него наистина все още съществуват подобни елементи. Някои се обръщат към приетата модернистка научна установеност, а други към света на изкуството, който се присъединява с позитивистка реторика, за да каже смело, че религията е чисто субективна, че християнството е било основано върху исторически глупости и че изучаването на богословие и неговите различни разклонения няма място в съвременните университети. В света на новозаветното научно изследване през 50-те и 60-те години натиска е накарал някои хора да се отдръпнат от всичко, което може да изглежда като проекция на благочестието в здравото „научно” изследване на текста. Кристофър Евънс, защитавайки своя ъгъл в Кралския Колеж, Лондон, настояваше преди 40 или 50 години, че изследването на гръцкия Нов завет, не на последно място на синоптичните евангелия, поставя пред студентите по-изискващи взаимосвързани интелектуални предизвикателства от всеки друг предмет в университета. Това, разбира се, предизвика отговора: Добре, но защо се нуждаем от богословски факултет, за да прави това? Защо това да не е част от клона на древната културна история и да не бъде изучаван заедно с Платон, Марк Аврелий и Свитъците от Мъртво море? Аз не мисля, че този вид новозаветно научно изследване даде наистина задоволителен отговор на това възражение; вероятно най-добрият отговор от това време би могъл да бъде: „Добре, идете в Кеймбридж и ще намерите някой, който се занимава със сериозно научно изследване в един богословски контекст.” Но след това две развития поставиха въпроса доста по-остро.

Да започнем с това, че религията не е направила това, което са очаквали от нея светските митове т.е. да изчезне от цивилизования западен свят. Напротив, тя се е върнала обратно и то силна: с буквалните и ужасяващи удари на фундаменталистките атаки подобни на този от 11 Септември 2001 и метафоричните удари на едно обновено и (във всяко отношение) ентусиазирано християнство, което е оставило старите традиционни църкви – и, разбира се, това често са били традиционните църкви, които са опазили от изчезване по-старите традиции на библейско научно изследване. Тази нова територия е направила още по-трудно предизвикателството да се свържат заедно научното изследване и благочестието. Ученият ще бъде още по-разтревожен да не би светските му колеги да го свържат тайно с „всички тези неща” докато християнското благочестие на големите и живи по-нови църкви изглежда се справя много добре и без внимателно подготвени проповеди изследващи точното значение на този или онзи гръцки корен. (Веднъж се оказах в телевизионна програма, която леко се надсмиваше над този по-стар стил, който представяше един анимационен образ наречен „Оригиналния гръцки,” един човек, който от време на време се разхожда по екрана и изглежда като човек, който можете да срещнете да пие кафе в Наксос или да кара мотопед в задните улици на Атина. Идеята беше ясна: проповедниците, които работят с часове, за да разберат какво точно има в предвид Павел под dikaiosynē или под harpagmos – един от любимите въпроси на Чарли – са заети с безвреден, но и безполезен и неактуален труд, една идея, според която академичното богословие и богословските въпроси са смятани или за подозрителни или изобщо не са смятани за нищо не просто от някои хора в светската академия, но също така, за съжаление, от някои части на християнската общност. Може би трябва да добавим, че това нещастно състояние на съвременния църква живот не е подпомагано от анти-интелектуалната ендемика обхванала голяма част от английската култура. Вероятно е някой учен да бъде отхвърлен снизходително, като „изследовател”, един безвреден ексцентричен човек, който може да бъде потупан по главата, но игнориран по отношение на нормалните прагматични въпроси.

Второто развитие, което заостря нашия цялостен въпрос от друг ъгъл е огледалния образ на първото: в много академични кръгове стриктното разделяне на библейското изследване от личната вяра само по себе си се е утвърдило като член на един различен вид лична вяра, една вяра в свят разделен на отделни нива; и всяко предположение, че някой учен действително вярва в някоя част или във всичко това е достатъчно в много кръгове да постави под въпрос неговата „неутралност” и следователно неговата компетентност, а дори и неговото наемане. Рязкото разделение на църквата и държавата в Америка, което често предизвиква подобно остро разделение между богословските училища и религиозните катедри през последните няколко десетилетия е създало един нов вид новозаветно изследване, което, повече или по-малко, е един клон на изследване на древната мисъл и социални движения и който понякога (макар и понякога да не е така) използва това отношение доста конкретно именно като начин да постави под съмнение валидността на християнските твърдения. Човек може да си спомни за великия Геза Вермес в Оксфорд, но и за мнозина други, които са направили интересен и (според мен) заслужаващ известно внимание, макар и понякога свадлив, принос в много аспекти на изследването на Новия завет. Поне една американска семинария има практикуващ евреин за свой водещ професор по Нов завет и това може да бъде изключително творческо и позитивно нещо. Все пак понякога,  както в случая със самия Вермес, такива учени заявяват, че понеже са „неутрални” те могат да парадират с предполагаеми високи морални или научни твърдения срещу тези от нас, които са се компрометирали посредством личното си посвещение, макар че тази късна модерна реторика сега е рутинно демаскирана от постмодерното настояване, че всички ние имаме някакви посвещения и виждания и че търсенето на исторически аргументи, на които да основем своя агностицизъм не е по-неутрално действие отколкото да се търсят исторически аргументи, на които да основем своята вяра.

По-нататък, да продължим своето пътешествие, някои от гилдията на новозаветните учени публично са заявили, че макар някога да са били вярващи и практикуващи християни те вече не са такива. Сещам се за Майкъл Голдър у нас, както и за Герд Люднъм в Германия и за Барт Ермън в Америка. Понякога след това тези хора се опитват да правят едни определено високи твърдения за научност: те са „погледнали,” те са достигнали до другата страна на вярата и могат да видят нейната научна необоснованост. Междувременно някои други учени, които все още изповядват християнката вяра заявяват, че ще продължат своята научна дейност и ученичество напълно разделени: от понеделник до петък заявява един известен професор, който е по-добре да остане неназован, аз съм атеист. Вие се молите в Неделя, като че ли библията е Божията книга и я изучавате през седмицата като че ли тя е просто един човешки продукт. Очевидно това не беше виждането на Чарли Моул – макар да мисля, че през целия си живот Чарли търсеше удачна формула какво точно представлява библията. Но всичко това само заостря въпроса по отношение на основния предмет: Каква разлика, ако изобщо има някаква, прави това? Има ли валиден начин да се интегрира новозаветното научно изследване с личната вяра? Или ако трябва да поставим въпроса по друг начин: има ли валиден начин да не интегрираме двете неща?

Да поставим нашия въпрос на картата на настоящия равен резултат между секуларизма и фундаментализма ни помага да разберем, че това не са абстрактни въпроси. На университетско ниво те са свързани с финансиране на изследвания, реорганизиране на катедри, назначения и процедури за уволнения и постоянния въпрос какво всъщност представлява един съвременен светски университет и какво може да съдържа в себе си. На нивото на християнския живот и свидетелство те касаят историческите корени на вярата, свежото проповядване и поучение върху писанието, развитието на удачна съвременна апологетика, нуждата от semper reformanda и ролята на библията в обръщане към тази нужда и т.н. Зад тези въпроси християнския богослов ще види стария въпрос за природата и благодатта и свързаните с него Атина и Ерусалим на историята на вярата и на различните възгледи за християнското ученичество и свидетелство, които се въртят около тях.

Но това води до втората важна точка. Аз смятам, че посочването на равенството между фундаментализма и секуларизма е даване на погрешен отговор на един правилен и спешен въпрос за това как да продължим културно и социално в един постмодерен свят. За да намерим верните отговори ние трябва да мислим от една страна за идеята за публична истина и от друга за идеята за общото благо. И в двата случая въпроса за новозаветното научно изследване и християнското ученичество играе важна роля. Аз смятам, че за здравето на църквата е жизнено важно тя енергично да прегърне някаква форма на идеята, че християнските твърдения са и трябва да бъдат смятани за „публична истина”. Те не спадат към въпросите за умственото, емоционалното или дори духовното състояние на християните, а имат място в обществено достъпната реалност, особено в историята, реалния живот в миналото, настоящето и бъдещето. Днешната вълна от пискливи нови атеисти отхвърля подобни твърдения заявявайки, например, че нашето познание за Исус е късно и разпокъсано, но новозаветното изследване има навика, не на последно място в Кеймбридж и Дърам, да се връща назад и отново и отново да казва: „Не, историческото изследване може ясно да ни покаже, че макар да не сме разбрали напълно Исус все пак съществува едно забележително добро доказателство за историческите корени на християнството.” Тук Чарли Моул стоеше на солидната традиция на тримата велики от последния век: Лайтфут, Уесткот  и Хорт. Смятам, че малката книжка The Phenomenon of the New Testament е достатъчно кратка, за да бъде прочетена за един следобед и достатъчно силна, за да премахне голяма част от скептицизма. Аз не желая да се присъединя към фундаменталистката апологетика и тайно да заговорнича с новите атеисти като просто кажа: „Питаш ме как зная, че Той е жив? Той живее в сърцето ми.” Това е именно начина да говорим за християнската опитност и ученичество, който Новия завет одобрява, но той никога не е достатъчен, за да убеди един скептик да приеме тези неща насериозно. Понякога се настоява, че едно убеждение от този вид е част от християнското ученичество. Ако твърденията на християнството трябва да бъдат изказани публично не може да се пренебрегне задължението да се правят научни изследвания, които сами по себе си са важни и удачни обществени задачи, поставящи книги и статии в общественото пространство – а сега, разбира се, и на уебсайтове – и позволявайки на всеки и на всички да отговори, да коментира, да обърне внимание на пропуснатите или погрешно изложените доказателствата, на аргументите, които повдигат въпроси и т.н. Говорейки за момент като загрижени за обществената истина на християнската вяра във връзка с някои социални, културни и политически въпроси на нашето време ние, разбира се, не можем да показваме през цялото време как всички тези неща са свързани с Новия завет, но ако зад нашите аргументи не стои едно свежо и добро библейско и историческо научно изследване светския отговор винаги ще ни побеждава. Дори от тази гледна точка аз се надявам, че някои ще чуят един предизвикателен призив да използват своите дадени им от Бога дарби, за да заздравят и може би да преориентират свидетелството на църквата в общественото пространство.

В допълнение към „обществената истина” идеята за „общото благо” е толкова значима, че опита да открием и да напишем мъдри памфлети за човешкото добруване в едно многослойно и разнообразно общество трябва да включва едно усещане за стойност валидно не просто в християнската общност, но и в по-широкия свят, за една сериозна и добре разработена оценка на християнските корени и за значението на основополагащите за църквата документи. Погрешна информация изобилства в публичното пространство и не е необходимо да търсим много надалеч. Част от ответния удар на моята проповед миналото Възкресение, който поучих от един светски журналист се състоеше от щури интерпретации на някои неща казани от св. Павел, погрешни схващания, които, ако бяха свързани например с ядрената физика или с романите на Джейн Остийн, никога нямаше да му бъде позволено да поддържа и за които би бил подиграван. По подобен начин когато започнем диалог с други религии един от основните проблеми често е просто липсата на познание, да не споменавам яснота, по отношение на основните въпроси на историческата основа и на богословското тълкуване на ключови текстове. (Това, разбира се, се отнася и за двете страни.) Ако искаме да започнем диалог, от който нашето общество спешно се нуждае, и който да включва по-широк спектър от проблеми, от междурелигиозния диалог до въпросите на биоетиката и много други, една свежа, ясна, точно проучена, ползваща значителни ресурси и широко достъпна оценка на това, за което се отнася Новия завет е един спешен принос на по-широкия проект свързан с „общото благо.” Когато живее в мъглата на погрешната информация или дезинформацията обществото става безформено и хората биват наранявани. Новозаветното научно изследване, без значение кой го прави, може и трябва да бъде средство и принос в тези по-широки области.

Една последна област на съвременната карта от съвсем различен вид преди да се обърна към позитивното изложение на моята тема. Новозаветното научно изследване винаги е било склонно да поставя твърде много бележки под линия; в момента този проблем е достигнал епидемични пропорции. Разбира се, Новия завет е най-малкия набор от текстове за всяка академична специалност, която аз познавам и тези, които специализират в да кажем просто Павел или Йоан живеят в един лукс, който останалите научни дисциплини дори не могат да си представят. Но това означава, че изучаването на вторичната и третичната литература заема мястото на самата дисциплина, така че една по-широка област подобно на патристиката или равинските писания може в бъркотията да бъде поставена над останалите първични източници. И не само, че този твърде голям брой бележки под линия пречи на студента или изследователя, което опасявам се, може да е една от причините, поради които толкова малък брой от най-добрите ни студенти от последно поколение се посвещават на докторска работа и университетско преподаване; става все по-трудно и по-трудно да се постигне нещо, да се направи ясно твърдение, което трябва да бъде казано. Много книги в тази област изглежда смятат като знак за достойнство това, че само 1/3 от тях се състои от действителен текст докато останалата представлява дребно написани бележки под линия. Ние сме достигнали до положение – и това е още по-иронично когато вземем в предвид настоящия дебат свързан със св. Павел и т. нар. „Нова перспектива” – в което изданията в дисциплината приличат повече на коментари от 15 век на Сентенциите на Петър Ломбард, с коментари на коментарите на коментарите на един текст, който сам представлява синтез на библията и на Отците. Точно както Лутер и Калвин е трябвало да бъдат смели и да предложат един свеж прочит на Писанието, който не е бил обременен с този тежък товар, така, смятам, трябва да има място не за някакъв наивен прочит, но за ново занимание със самите източници от първи век. Спомням си, че Хенри Чадуик казваше на един кандидат за докторат по патристика, че той трябва да смята за чест ако някой учен реши, че си заслужава да прочете бележките му под линия докато в новозаветните изследвания самите бележки под линия са се превърнали в знак на чест за автора, медал за добра служба, че е прекарал всички тези дълги часове в библиотеката. Разбира се, ние трябва да дискутираме с нашите съвременници и да ги приемаме насериозно така както желаем и те да ни приемат насериозно. Но ако създадем една планина от схоластика в дългосрочна перспектива ние не служим нито на новозаветните изследвания нито на християнското ученичество. Трябва да бъде търсен и намерен някакъв трети път.

2. Научните изследвания и ученичеството: Правилно разделение, правилна интеграция

След като направих това предварително очертаване сега запачвам същинската част от лекцията, в която ще изследвам правилното разделение и правилната интеграция между научното изследване и ученичеството. Първо разграничението. Смятам, че от една страна е ясно, че новозаветното изследване не е лично занимание ограничено до активните христови ученици. Когато някой като Геза Вермес посвети живота си на изследване на еврейската история и литература от периода на втория храм и след това пренасочи вниманието си към ранните християнски документи неговите въпроси винаги са важни и ако понякога не се съгласяваме с изводите му това не е понеже той не е християнин, а понеже не сме убедени, че неговите хипотези правят това, което добрите хипотези трябва да правят – т.е да представят достатъчно просто данните и след това да хвърлят светлина върху някои области отвъд самите тях. На тази основа ние трябва в еднаква степен да се противопоставяме на същата хипотеза изложена от други християнски учени както и те се противопоставят на нашите. С други думи липсата на християнско ученичество не означава, че ученият трябва да смята, че е навлязъл в чужда територия. Обществото за новозаветните изследвания с право е еклектично и макар че на неговите събирания съществува традицията всяка сутрин заниманията да започват с молитва има също така и друга уважавана традиция и хората, които посещават молитвите знаят, че тези, които не го правят имат също толкова право колкото и те да участват в следващия семинар.

Вие можете да видите това от един очевиден пример на историческата лексикография. Когато хората ми казват, че църквата не се нуждае от историческо изследване, аз ги питам дали те са готови да четат Новия завет не само на оригинален гръцки, но и от оригиналните манускрипти. Ако не са те са зависими от учените подробно да сверят и да препишат тези манускрипти, да произведат един ясен текст и след това да го преведат. И в този труд никой не пита по-нататък дали преписвачите, текстуалните критици, лексикогарафите и преводачите са християни или не. На определен етап този въпрос  може да бъде интересен, но колкото по-механична е научната работа толкова повече тя би могла да бъде свършена от всеки снабден с подобаваща екипировка. Това е мястото където учените християни би трябвало да имат едно оптимистично и силно учение за всеобщата благодат и да благодарят за дарбите дадени от Създателя на всякакви хора и за ползата на човечеството, която те показват в себе си и предават на другите. От тази гледна точка, да вземем нещо, което казва К. С. Луис за християнското научно изследване, действителния процес може да бъде твърде подобен, без значение дали е извършен от християни или от нехристияни, точно както, макар че може да има разлика между християнски и нехристиянски главен готвач, процеса на варене на яйца е до голяма степен идентичен. Всяка дисциплина има своите яйца, които трябва да бъдат сварени и ние трябва да се радваме на всяка помощ, която можем да получим.

Поради същата причина и дори още по-очевидно не е нужно да сте новозаветен учен, за да бъдете ученик на Христос. Мнозина от най-посветените ученици на Христос, светии, мъченици, герои на вярата, мъже и жени на молитвата, живели смел и себеотдаден живот са знаели твърде малко или нищо за обичайните проблеми съпътстващи научното изследване на Новия завет. Те са четели своите библии и са се задоволявали с това, което са намирали там без да изпитват нужда да задават въпроси за текстуалната критика, лексикографията, историческото изследване или дори за богословското тълкуване. (Аз съм сигурен, че не съм дефинирал прецизно „новозаветното научно изследване,” но предполагам, че богатия набор от теми, които споменах покрива голяма част от понятието.) Те може и да са разбирали погрешно някои от пасажите и да са пренебрегвали други, но (както често казваме) те са виждали същността на нещата по един начин, който, за съжаление, не винаги може да се види в тези, които имат най-дълги бележки под линия и най-голям списък от публикации. Разбира се, с риск да прозвуча безблагодатно, човек винаги може да предполага, че те биха били дори още по-свети и ефективни като свидетели и ученици ако бяха направили егзегетиката по правилния начин, но човек бързо трябва да балансира това като каже, че мнозина чудесни егзегети и текстуални критици биха били дори още по-добри ако се бяха научили да се молят и да обичат Бога и своя ближен малко повече. На практика, точно както понякога подигравателно се казва, че хората идват на църква, за да изразят своята невроза така е, за съжаление, понякога и с научното изследване. Човек се сеща от една страна за Уилям Купър, изливащ съкрушеното си сърце в могъщи химни и от друга за Александър Круден сновящ между лудницата и конкорданса. Бог действа по тайнствени начини и нашите малки категории никога няма да са достатъчни, за да опишат разнообразните и чудни – и понякога заедно с това и изцеляващи – начини, по които слабите и чупливи хора, т.е. всички ние, можем да бъдем призовани да работим за Божието царство.

Тези неща не си противоречат. Учените няма нужда да бъдат ученици и учениците няма нужда да бъдат учени. Но може ли това да помогне? Тук връзката не е еднаква и противоположна. Освен в най-широкия смисъл на „учен” аз не смятам, че за ученика непременно ще е от помощ да бъде учен, но, макар и по-спорно, аз вярвам, че по много начини, които сега ще изследвам, би било полезно за новозаветния учен да бъде ученик на Исус Христос.

Нека първо да изясня въпроса за ученика, който е и учен в най-широкия смисъл на думата. Всъщност, това, което смятам, че би помогнало е да бъдат учени поне в един смисъл от втора ръка: т.е. че християните ученици са добре наставени и екипирани за своите разнообразни призвания когато са част от по-голямата общност на покланящи се и свидетелствуващи ученици, сред които делото на изследване на Новия завет на най-дълбоко ниво е почитано и пречупено през живота, учението и работата на църквата. Оттук произлиза (доста очевидната) идея: че в тялото на Христос хората са призовани към множество различни сфери на служение и свидетелство, всяка от които сама по себе си е несъвършена и се нуждае от останалите. Независимо дали християните по пейките осъзнават това ли не те са подхранвани от научното изследване на някого, дори и от това на Алфред Едершейн, чиято книга Живота и времето на Месията Исус Христос, публикувана през 1883 помага на няколко поколения да „разберат” множество части от Новия завет – разбира се, по начини, които сега могат да бъдат поставени под въпрос. Преди всичко човека четящ Новия завет се нуждае от известна помощ, за да разбере кои са фарисеите, какво означава думата „Месия”, как е работела еврейската жертвена система, и т.н. Ако множеството посветени читатели на писанието не разберат, че те са зависими във всичко това и много повече от работата на учените преди тях това по никакъв начин не ги прави по-малко зависими. И ако това научно изследване, подобно на изследването през всяко време, е в някакво отношение недостъпно и подвеждащо, мъдрите ученици, макар сами да не са способни да четат свежи научни изследвания знаят, че се нуждаят от тях и се надяват, че техните пастири и учители ще им помогнат да ги получат. Едно от многото забележителни и привлекателни неща свързани с Чарли Моул беше начина, по който, след своето късно пенсиониране, той щедро отиваше и говореше пред групи в енориите и диоцезите като не просто им казваше какво мисли самият той, но предоставяше една творческа жизнено важна сметка за това какво е новото в полето и за начина, по които то може да помогне на утрешните ученици да разбират евангелието и да го проповядват и живеят.

Във връзка с това трябва да направя една значима богословска бележка. Аз приемам a prirori, че църквата никога няма да достигне точката, в която е разрешила всички егзегетични проблеми и е разбрала цялото богословие на Новия завет, така че следващите поколения да могат да седнат и да гледат и да не им се налага да мислят сами. Аз съм достигнал до убеждението, че Бог така е наредил нещата, че всяко поколение ще трябва наново да се бори не просто с някои странични детайли, но с големите въпроси на Исус и царството, на Павел и на верността на Бога, на виждането на Йоан за света и за Бога, на видението от Откровение за новия Ерусалим слизащ от небето. Ако църквата като цяло не прави това тя не расте в мъдростта, от която се нуждае за своята многостранна мисия. И това означава, че макар повечето църковни членове няма да се отдадат професионално на научното изследване те трябва да бъдат част от общението, в което такива задачи са преследвани страстно и на произтичащите от това предизвикателства и диалог е давано подобаващо място и тежест. Това означава – и аз не мисля, че църквата или християнските учени често размишляват удачно за това – че задачата на библейското научно изследване е една необходима част от живота на църквата във всяко поколение. Нещастието не е, че ние все още не сме разбрали добре библията така както би трябвало, но може би още няколко монографии и коментари ще успеят да направят това. По-скоро всяко поколение има нужда да се бори с големите въпроси така както и с малките, като част от своето здравословно свидетелство и поклонение.

Разбира се, всичко това, често бива вършено в църквата по начини, които като цяло са били по-малко от полезни. Денис Найнхам разказваше една история за това как големият методистки учен Винсънт Тейлър помагал по време на войната в една енория и как след това новия служител попитал събиращата се всяка седмица група за библейско изучаване какво биха искали да разглеждат оттук нататък. „За нас няма значение” казали те, „стига да не е повече проблема със синоптичните евангелия.” Някои плодове от новозаветното научното изследване са по-явно свързани с нуждите на християнското ученичество от други и макар че без съмнение може да се твърди, че за някой е важно да разбере, че Лука използва Марк като източник за написването на своето евангелие би било трудно да се настоява, че този факт е по-важен от разбирането на това, за което и двамата говорят. По подобен начин в един скорошен обзор на Church Times за мен беше интересна забележката на епископа на Линкълн, че някои от съвременните дебати за оправданието приличат повече на разтягане на стиховете или на един вид канадска борба между евангелските християни, която оставя учениците с желание просто да запеят химна на г-жа Александър: „He died that we might be forgiven, he died to make us good.” Има, с други думи, (всъщност думите са на Бен Майър) съществува опасност за хора, които се нуждаят от хляба на проникновението повече отколкото от камък за изследване. Но идеала, към който църквата трябва да се стреми е библейското изследване разумно да бъде преведено в този вид мъдрост, която ще генерира, оформя и подхранва християнското ученичество без значение дали от самите учени или от междинната работа на учителите и проповедниците. Ако например разберем, че хората вярват, че ап. Павел е учел, че няма бъдещ съд основан на дела и че за крайното състояние на човека е без значение дали той е бил облечен в праведността на Христос и дали живее според християнския морал или не, би било необходимо – това е, разбира се, изцяло произволен пример – за учените да настояват силно, че Павел наистина е виждал един бъдещ съд основан на дела, делата изработени от Святия Дух, но подчертано в действено и съработещо сътрудничество с християнина („Защото Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате” Филипяни 2:13) и за учителите и проповедниците в църквите да приемат това и да настояват върху него пред учениците, които иначе биха могли да завършат в опасно антиномианство. И аз смятам, че една от причините, поради която съществува място като Ридли Хол е за да обучава такива учители и проповедници да поемат тази жизнено важна междинна роля както и, надявам се, да окуражава и формира научното призвание за следващото поколение, от което ние се нуждаем не по-малко.

Ако това са някои от начините, по които научното изследване може реално да въздейства върху ученичеството какво можем да кажем за начините, по които ученичеството може да окаже влияние върху научното изследване? Първо, една помощна аналогия. Известно ми е, че в повече от един университет се спори за това дали е удачно членове на факултета да служат в същото време като свещеници и обратно както и за това дали някои специални места трябва да бъдат запазен единствено за духовници от една конкретна църква. Били са изложени множество различни аргументи за това как да се намери най-добрият човек за дадена работа без значение от неговата религиозна принадлежност, но някои хора отговарят, че религиозната принадлежност наистина може да помогне. Често се използва аналогията с музика: бихте ли предпочели да учите история на музиката или дори елементите на хармонията от някой, който прекарва по-голямата част от останалото си време в дирижиране на хорове или в свирене в оркестър или от човек, който е напълно глух? Разбира се техните изпълнения може да бъдат диви и странните практики, които биха могли да окажат влияние върху теорията, но въпреки това повечето хора биха предпочели странен музикант пред сигурния, но глух учител.

Разбира се, паралела не е съвършен. Доколкото зная никой в светските университети не отрича съществуването на музиката и нейното значение като учебен предмет. Но той все още е потенциално полезен. Също така ако има възможност да  избира всякакви преподаватели аз вярвам, че един университет би отделил достатъчно място, ако е необходимо като обвърже някои места с определени конфесионални позиции, за тези, които макар и понякога по странни начини се опитват да живеят материала, който преподават, не на последно място, понеже, както и музиката, богословието (включително и библейските изследвания) имат една аналитична и органична връзка с действителния човешки живот. Музикалните ноти написани на страницата означават това, което означават понеже има певци, и изпълнители на тромбон, и басисти. Новия завет означава това, което означава понеже съществуват неща като молитви и святост, като правда и милост. Казвайки това– очевидно аз съм изцяло parti pris – аз сякаш се оглеждам в едно научно огледало. През 1986 г се връщах от академична работа в Канада, за да поема наполовина академична и наполовина пастирска работа в Оксфорд (всъщност това бяха две работи на пълно работно време, но това е друг въпрос). До този момент в своята научна работа аз успявах да избягвам въпросите за това, което Павел и Йоан имат в предвид когато говорят за Святия Дух. Но когато работех като пастир със завършващи студенти молейки се с и за тях, подготвяйки ги за конфирмация и т.н. аз не бях в състояние повече да отбягвам тези въпроси. И аз открих, че това, което се случваше на пастирско ниво имаше пряка връзка с академичното. Погледнато по-широко, не е възможно аз да съм единствения учен, който е подготвял проповед за обикновена публика и се е спъвал в прозрението за даден текст, което му е убягвало в библиотеката. Разбира се тук също има опасности: омилетичните връзки между два текста може да не са подходящ индекс за историческа егзегетика и връщайки си от библиотеката проповедника може да насили една добра идея за проповед към текст, към който тя всъщност не принадлежи. Но това просто ни връща обратно към публичността на научното изследване и към нуждата да изпитваме всички неща в полето на един по-широк дебат. Но отвъд всичко това и най-важно и централно наблюдение, към което аз ви приканвам този следобед, е въпросът за светогледите, в които е оформен Новия завет. Както казах в тази дисциплина има много място за учени, които не могат да се подпишат под верността на текста, който изследват, точно както аз със сигурност бих отделил място за, да кажем, изследване на свитъците от Мъртво море, макар че не бих се подписал под нормативния юдаизъм още по-малко пък под едно негово сектантско разклонение. Да; но все пак съществува по-комплексния и предизвикателен въпрос за това как се оформя ума на един учен. И щом той веднъж бъде повдигнат не съществува неутрална земя и християнина ученик ще каже, смирено и ясно, че макар нашите настоящи формулировки на християнската истина без съмнение да са несъвършени доколкото можем да видим християнския светоглед е този, който дава възможност на хората да видят цялата истина за Бога, света и самите себе си и следователно, макар че ще продължим да правим множество грешки има начини, по които християнското ученичество действително отваря пътя на прозрения в реалността на научното изследване на Новия завет. В това отношение християнското ученичество макар и не sine qua non на новозаветното научно изследване може и действително трябва да има самостоятелен и понякога решаващ принос към него.

Това е едно голямо и противоречиво твърдение, но аз вярвам, че ние ще можем да се съгласим с него без да омаловажаваме и/или релативизираме това, което имаме в предвид под „християнско ученичество.” Има две причини, поради които това твърдение трябва да бъде направено. Първо, в аналогия с музиката, понеже човека, който се опитва да живее чрез същия предмет, по който се обучава вероятно е a priori свързан с него на много различни нива, а не просто като го анализира от далечно разстояние след което си отива, за да се заминава с нещо друго. Човешкия ум работи по толкова много различни, но взаимосвързани начини, че би било удивително ако при такава многопластово взаимодействие не достигне до  проникновение. Друга аналогия: Може да се предполага, че човек, който освен, че преподава право също така е и практикуващ адвокат ще има по цялостен и творчески подход към предмета от този, който стои единствено в библиотеката и никога не е виждал съдебна зала. Или може би удачната аналогия е за преподавател по право, който също така работи и за полицията…. Второ, макар че това твърдение да трябва да бъде направено поради холистичния характер на християнската вяра Колосяни и други текстове казват, че всички съкровища на премъдростта и знанието могат да бъдат намерени в Христос, така че посредством християнско ученичество човек може да очаква, че всички  неща в света ще бъдат виждани по-ясно и с по-добър фокус. Разбира се, това твърдение ще бъде посрещнато с остри и дори гневни възражения от тези, които са твърде уверени от множеството очевидни слабости на християнските ученици, че те не разбират добре нещата в света. Но аналогията ми се струва вярна дори ако за съжаление учениците на Исус често не успяват да го покажат на практика.

Как действа това? Когато дойдох в Кеймбридж и работех около Бекс аз често мислех за това, което казва Бертран Ръсел за писането на книга. Първо човек трябва да прочете предмета толкова бързо и подробно колкото му е възможно. След това трябва да се поразходи около градината на Колежа Тринити докато, изненадващо, формата на това, което трябва да каже се появи в умът му. Тогава той трябва бързо да се върне в кабинета си и да го запише. (След изнасянето на тази лекция някой ми каза, че често са виждали Чарли Моул да се разхожда по подобен начин около градината на Колежа Клеър.) Това, разбира се, поставя очарователния въпрос откъде идват и как се формират хипотезите: въпросът на Жерард Манли Хопникс наречен: „Върховната наслада от мисълта на отците.” В библейското научно изследване има много случаи така както в еднаква степен би трябвало да има и в физиката или във френската история, в геологията и в юрисдикцията, когато човек чувства, че върви на тъмно към възможността за свежа хипотеза и позволява на данните в ума му и рамката на разбиране, която той вече има да си взаимодействат, да играят една с друга като с огромен трион надявайки се да настъпи този „аха” момент когато ще се яви един нов модел, който след това ще прерасне в цялостна хипотеза заслужаваща правото да не бъде незабавно отхвърлена, а да продължи, за да бъде изпробвана според критериите общи за всички дисциплини (които аз споменах по-рано: съгласие с данните, относителна простота, хвърля светлина навсякъде). И в този мрачен, и тайнствен, и често дълбоко обезсърчителен, и вълнуващ процес християнския ученик трябва да знае, че макар молитвата и святостта да не гарантират правилните отговори все пак той има двойно задължение да се моли първо по обичайните начини, по които един християнски физик трябва да се моли за хипотезата, която развива и изпитва и второ в много по-конкретен смисъл тъй като Новия завет говори и възнамерява да генерира и поддържа практиката на християнската вяра, свидетелство и живот. Има едно удачно очакване на това, което можете да наречете вътрешно взаимодействие между молитвата и проучванията на учения, който е също така и ученик. По-конкретно, осъзнаването на това какво означава всъщност да бъдеш християнин отваря възможности за хипотези, които са едновременно свежи и достоверни. Параклиса също е място за изучаване; библиотеката също е място за молитва. И трябва да има мнозина, за които, както явно беше за Чарли Моул, често е трудно да направят разлика къде свършва едното и започва другото или дали изобщо някое от тях прекъсва.

Аз отново подчертавам, че това не дава на посветения християнски ученик странична пътека, задна врата за успешна хипотеза. Точно както дарът на Святия Дух не означава липса на морални усилия и дори, че няма да се наложи да преминем през провали, покаяние и нов старт, така и даровете, които Павел нарича със забележителното име „умът Христос” не ни освобождават от задължението да използваме собствения си ум за изграждане на интелектуална добродетел, която може да включва и започването от погрешно място, умствен cul-de-sacs, научния еквивалент на покаянието, новото начало и нов поглед върху фактите. Но както в за малките неща като например дали човек да прочете този или някоя друга монография, дали да направи този пасаж централна идея на твърдението или да го постави сред бележките под линия, дали да вярва или не на нечие мнение и да изследва някоя непопулярна линия на мислене, интегрирането на молитвата и изучаването, на вярата и историческото изследване, на ученичеството и научното изследване е забележително и ценно, нещо толкова забележително, че човек не трябва да го продава за всичкия чай на Китай или за всички бележки под линия в Zeitschrift für die neutestamentliche Wissenschaft. Има моменти когато християнския учен казва фраза еквивалентна на забележителните думи на Ерик Литъл в „Огнените колесници”: „Бог ме е направил, Той ме е направил бърз и когато тичам аз чувствам Неговото одобрение.”

И отново и отново факта, че ние говорим за християнското ученичество подкопава потенциалното погрешно желание да постави всичко това в един следпросвещенски модел на велика и самотна героична фигура, мислеща велики неща и декларираща ги отвисоко. По скоро така както ученикът, който не е учен трябва да разбира, че той или тя живее, работи и се моли в едно по-голямо цяло, в което научния принос е жизнено важен за здравето, живота и растежа, така и ученият – ученик трябва да разбира, че на две нива той или тя е част от едно по-голямо цяло. Първо, учените-ученици са  част от по-голямото цяло на по-широкия свят на научното изследване, не на последно място християните учени и не е просто вероятно, а абсолютно сигурно, че Бог възнамерява те да се учат с и чрез един друг посредством взаимно насърчение и поправление („но вие пренебрегвате този текст”, „но вие не разбирате как Павел използва този Псалм,” или каквото и да е). Християнското научно изследване трябва да се характеризира със смирение както и със смелост – на ум ми идва израза „по моето смирено, но вярно мнение”, което показва със своята себезалъгваща ирония „аз съм почти сигурен в това, но все пак зная, че  е възможно и да се заблуждавам.” Второ, учените-ученици са част от по-широкия свят на църквата, включително огромното множество от други ученици, които сами не са учени. Тук е жизнено важно както да разпознаем своята отговорност да бъдем учители на нашето правилно място така и да разпознаем нуждата да се учим по множество различни начини от тези, които не знаят гръцки или еврейски и за които както казва Уърд Гаске Formgeschichte и Traditionsgeschichte и всичко останало спада към категорията Bullsgeschichte. Учените-ученици трябва да се научат как да учат без гордост и да се учат без страх сред своите събратя в тялото христово. Тук отново, разбира се, Чарли Моул е чудесен пример и за двете. Но аз си спомням и за един разговор с американски новозаветен учен, който ми каза, че през по-голямата част от кариерата си е приемал широко разпространената след-бултманска идея, че чудесата, не на последно място изцеленията, не могат и не се случват и че възкресението на Исус е било едно събитие в умовете и сърцата на учениците, но не и историческа реалност. Тогава в своя собствен живот и семейство, той преминал през различни болести и простата вяра и молитва на църквата около него донесло забележително изцеление от вида, за който той смятал, че са невъзможни. Това от своя страна довело до нова готовност да отвори някои научните въпроси, които от много време смятал за затворени и да изследва една хипотеза, която за дълго време смятал за невъзможна. Той (за разлика от някои други, които са имали подобни опитности) не започнал да гледа на научното изследване и историческите задачи като на ненужни и дори опасни. Но сега той ги върши със сърце и ум пробудени за един по-широк свят на възможности. Животът в често изненадващия ни свят на църквата може да отвори ума ни за неща, които преди това сме смятали за затворени. Научното изследване може да бъде освежено чрез ученичество както и обратното.

Заключение

Докато се опитвах да изясня взаимната връзка между научното изследване и ученичеството аз напълно съзнавах, че това, както казвах и по-рано, не са просто абстрактни въпроси, на които може да се гледа така както някой би разглеждал карта на луната без всякакво намерение сам да отиде там. Надявам се, че в първата част ви дадох една карта показваща ни къде трябва да отиде църквата в своята спешна мисия в наши дни, а във втората едно описание на интегрираното научно изследване и ученичество, което би ни помогнало да навлезем именно в тази територия. Опитах се да набележа удачните начини, по които научното изследване и ученичеството могат да бъдат преследвани независимо, но да подчертая, и всъщност да празнувам, богатото смесване и свежите възможности, които се отварят когато те бъдат събрани заедно. Припомняйки си Чарли Моул и празнувайки в тази велика зала и университета, за които той даде толкова много от своята любов, енергия и мъдрост, смятам, че нищо не би доставило по-голяма радост или по-голяма гордост на Чарли от това някои от стоящите тук днес да чуят гласа на този призив за живот на посветено научно изследване и научна вяра, които той моделираше и от които църквата спешно се нуждае ако иска да занесе благовестието на Исус Христос в постмодерния свят. „Нямам по-голяма радост от тази,” пише св. Йоан „да чуя, че децата ми ходят в истината.” Предполага, че Чарли би казал Амин.

2 thoughts on “Новозаветното научно изследване и ученичеството

  1. Всичко в този свят струва пари..и само душите и спасението са ни безплатни. Не правя комплимент на блога, но винаги можеш да намериш нещо – за душата и то безплатно!
    Винс Посцент: “Преди да победиш който и каквото и което и да е било – победи първо себе си, или Августиновата концепция: “Победи първо себе си и после светът ще лежи в нозете ти.” Както и Мигел Сервантес: “ Най трудната работа е да познаеш себе си и това най важният ти урок.”
    Научната проницателност и лично смирение в свежест и творчески подход е правилната посока на развитието на всеки ум и ученик посветен на Господа. Трябва да се цени “Трудът за Господа” който никога не е напразен. Но както казва Нийл Андерсон: “за книгите които никой никога няма да прочете.” Утрупаните с бележки под линията (Footnote) понякога водят повече към показност повече отколкото към същественост и прояснение на текста. Толкова много излишна философия. Трябва да има път към простичкото благовестие, без излишна схоластика и лексикографии. Човешкото сърце е същото и не са необходими много усилия, ако Бог е бил там преди нас, също както се цитира в статията К.С. Луис за варенето на яйцата. Разбирането на Евангелието е свързано с начина на живот и приложението извън църковните сгради и офиси.
    Хареса ми статията и финала преди заключението е хубав: Пробудени със сърце и ум за един по широк свят на възможности! Благодаря!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.