За Божия град
Книга 20
Глава 17
от Августин Блажени
За вечната слава на църквата
„ И видях”, казва той, „великият град, новият Ерусалим, да слиза от небето, от Бога приготвен като невеста, украсена за мъжа си. И чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с човеците; Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина. И Седящият на престола каза: Ето, подновявам всичко” (Откровение 21:2-5). За този град се казва, че слиза от небето понеже благодатта, с която Бог го създава е небесна. Поради тази причина Той казва за него чрез Исая: „Аз съм Господ, който те създадох.” Той наистина слиза от небето, от своето начало, понеже неговите граждани, докато този свят преминава, растат чрез Божията благодат, която чрез купела на обновлението в Святия Дух слиза отгоре, от небето. Но когато дойде Божия последен съд чрез Неговия Син Исус Христос Божията благодат ще бъде изявена толкова цялостно и ново, че няма да остане дори помен от старото; понеже дори нашите тела ще бъдат променени от своята тленност и смъртност в нова нетленност и безсмъртие. Защото ми се струва напълно неоснователно да свързваме това обещание с настоящото време, в което светиите царуват със своя Цар 1000 години, когато е казано съвсем ясно: „Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка” И кой е толкова глупав и заслепен от желание да се препира та да твърди безочливо, че сред трудностите на това смъртно състояние Божиите хора или дори един единствен светия живее или някога е живял или ще живее без сълзи и болка когато на практика колкото по-свят е един човек и колкото по пълно желае святост толкова по обилни са сълзите на неговата молитва? Такива са думите на жителите на небесния Ерусалим: „Моите сълзи ми станаха храна денем ни нощем” (Псалм 72:3) и „всяка нощ обливам леглото си, със сълзите си измокрям постелята си” (Псалм 6:6) и „Стенанието ми не е скрито от Тебе” (Псалм 38:9) и „Скръбта ми се раздвижваше” (Псалм 39:2). И не са ли Божиите деца тези, които стенат обременени не защото искат да се съблекат, но да се облекат още повече, така че смъртното да бъде погълната от живота (2 Коринтяни 5:4)? Не стенат ли в себе си очакващи изкуплението на своето тяло (Римляни 8:23) тези, които имат първия плод на Духа? Не е ли бил апостол Павел дори повече гражданин на небесния Ерусалим когато е носел тежестта и постоянната сърдечна скръб за своите братя израелтяни (Римляни 9:2)? Но кога в този град няма да има вече смърт освен когато ще бъде казано: „О, смърт къде ти е победата? О смърте къде ти е жилото? Жилото на смъртта е греха” (1 Коринтяни 15:55). Очевидно щом се казва: „Къде е” няма да има грях, но в настоящото време не някои нещастни слаби граждани на този град, а самият апостол Йоан казва: „Ако кажем, че нямаме грях лъжем себе си и истината не в нас” (1 Йоан 1:8). Без съмнение понеже неговата книга е наречена Апокалипсис в нея има множество неясни пасажи, които изпитват ума на читателя и само няколко достатъчно ясни, които ни помагат да тълкуваме останалите макар и с трудност. Тази трудност става още по-голяма от повторението на едни и същи неща по начин толкова труден, че нещата, за които се отнасят изглеждат различни, макар всъщност те само да са изразени по различен начин. Но думите: „Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка” говорят толкова ясно за бъдещия свят на безсмъртие и вечност за светиите – понеже единствено тогава и единствено там тези условия ще се изпълнят – че ако смятаме това за неясно не трябва да очакваме да намерим нищо ясно в никоя част на Писанието.
Rado's blog 