Как може библията да бъде авторитетна?


КАК МОЖЕ БИБЛИЯТА ДА БЪДЕ АВТОРИТЕТНА?

от Н. Т. Райт

епископ на Дърам

Много съм благодарен за поканата да изнеса тази лекция.  Трябва да призная, че това, което ще кажа е резултат не толкова от четенето на голям брой книги за авторитета на библията – макар че съм прочел някои от последните – колкото от многобройните опитности, които съм имал, от изучаването и поучението върху Новия завет на едно академично ниво,  от регулярното литургично поклонение, в които библията играе централна роля и от евангелската и пастирската работа, в която отново, макар и не толкова очевидно, библията е в или поне близо до сърцето на това, което човек прави. Това, което ще ви предложа е един вид рефлексия на реалността. Аз желая да разбера какво е това, което правя, не на последно място понеже по този начин ще мога (надявам се)  да го върша не толкова зле и по не толкова слаб начин. Но аз се надявам, че това няма да ви остави с впечатление, че тези въпроси са личен и касаят единствено мен. Вярвам, че те са изключително важни ако желаем да бъдем хората, които би трябвало да бъдем както християни във всяка сфера на живота.

Въпросът пред нас е: как може библията да бъде авторитетна? Поставен по този начин той съзнателно носи две различни, макар и свързани значения и аз ще ги разгледам по ред. Първо, как е възможно да съществува такова нещо като авторитетна книга? Какво всъщност казваме за тази книга когато твърдим, че тя е „авторитетна”? Второ, по какъв начин библията действително може да упражнява своя авторитет? Как може да бъде използвана така, че нейния авторитет да стане ефективен? Първият въпрос се разклонява по-нататък и докато се вглеждаме в него аз ще наблегна върху две неща: (1) че обичайните виждания за библията – включително обичайното евангелско виждане за библията – всъщност са твърде ниски и не й отдават тежестта, която тя би трябвало да има. (2) На второ място аз ще настоявам за един начин на представяне на авторитета различен от този, който смятам, че се приема от повечето християни. Разглеждайки втория въпрос аз ще се обърна към множество въпроси, които възникват когато разсъждаваме как библията може действително да върши делото, което ние като християни твърдим, че Бог й е отредил да върши. Това означава да разгледаме библейския авторитет отчасти във връзка с работата на църквата и с нейния живот.

АВТОРИТЕТНА КНИГА?

Авторитет?

Нашето поколение има проблем с авторитета. В църквата и в държавата ние използваме думата „авторитет” по различни начини, някои положителни, други негатини. Използваме я в светски смисъл. За някой голям футболист можем да кажем, че утвърждава своя авторитет в играта. Или за известен музикант, че той или тя са  изнесли авторитетно представление на конкретен концерт. В по-структурираните социални събирания  въпросът Кой е отговорен? има специфична функция. Например, ако някой влезе в лекционна зала и попита Кой е отговорен? вероятно ще посочим лектора ако има такъв. Но ако една група хора отиде на вечеря в ресторант и ако някой изненадващо се появи и каже Кой отговаря тук? въпросът вероятно няма да има голям смисъл. Може да бъдем донякъде изненадани какъв авторитет се очаква да съществува в подобно събиране. Все пак в една по-определена структура като например съдебна зала, или колеж, или бизнес организация въпросът „Кой отговаря?” или „Какво означава тук авторитета?” би имал много конкретен смисъл и можем да очакваме да получим ясен отговор. Тогава значението на „авторитета” в значителна степен зависи от контекста, в който се провежда разговора. Важно е да разберем това от самото начало понеже едно от моите основни твърдения ще бъде, че ние имаме склонност да оставяме думата „авторитет” неопределена и да нагласяме „структурата,” така че да й подхожда вместо да видим ситуацията, в която тя се проявява.

Авторитета в църквата

В църквата разбирането за авторитет е свързано с конкретни въпроси. Как трябва да бъдат организиран живота на църквата? Какви са границите на приемливото поведение и учение? По-конкретно, да използваме формулировката от 16 век, кои са тези неща „които трябва да бъдат вярвани под страх от осъждение?” Но то също така има и теоретични страни. Какво търсим когато говорим за авторитет в църквата? Къде да го намерим? Как да го разпознаем след като го намерим? Какво да правим с авторитетните документи, хора или други подобни неща, ако имаме такива? В този контекст се разгарят познатите ни дебати, в които се защитава относителната тежест, която трябва да бъде дадена на писанието, традицията и разума или (ако позволите отново да използваме термините на 16 век) библията, папата, ученията. През последния век виждаме да се появява и четвърти съперник, а именно емоцията или чувствата. Все още се правят опити тези неща да се съгласуват йерархически чрез някаква задоволителна формула: ARCIC се явява един от тези опити.

Евангелски виждания

Повечето наследници на Реформацията, не на последно място евангелските християни, приемат за даденост, че трябва да дадем първото място на библията, а всичко останало да се равнява спрямо нея. Дори съществува мнение, споделяно в някои кръгове, че евангелските християни нямат никаква традиция. Ние просто отваряме писанието, четем това, което то казва и го приемаме като отправено към нас; тук нещата свършват и ние нямаме никаква „традиция.” Това прилича на често срещаното англиканско разбиране (самият аз съм англикан и доста ценя това), че англиканите нямат самостоятелно учение: ако нещо е вярно то Английската църква вярва в него. Това, макар че само по себе си не е отричане на твърдението, че няма никаква „традиция” за момента е достатъчна индикация за наследствената неправдоподобност на това твърдение и аз съм уверен, че повечето хора няма да твърдят това. Но две неща дават повод за тревога. Първото е един споделян, макар и доста необоснован, позитивизъм: ние си представяме, че четем текста вярно и ако някой не е съгласен с нас това е понеже те, за разлика от нас, имат някакво тайно „предубеждение.” Това е наивно и всъщност крайно арогантно и опасно. То води до второто ми опасение, че евангелските християни често използват фразата „авторитета на писанието” докато всъщност имат в предвид авторитета на евангелското или протестантското богословие, понеже се предполага, че ние (евангелистите или протестантите) сме тези, които знаят и вярват това, което казва библията. И, макар че в това твърдение има повече от зрънце истина, тя по никакъв начин не е цялата истина и да си представяме, че е означава да преминем от теология към идеология. Ако не сме внимателни фразата „авторитета на писанието” може да започне да означава просто „авторитета на евангелската традиция противопоставена на католическата и рационалистката такива.”

Авторитета на библията: проблема

Когато хората в църква говорят за авторитет те много често говорят за контролиране на хора или ситуации. Те желаят да бъдат сигурни, че всичко е добре регулирано, че църквата няма доктринално или етично да излезе от релси, че правилните идеи и практики са поддържани и предавани на следващите поколение. „Авторитета” е мястото, където отиваме, за да намерим правилните отговори на ключови въпроси като тези. Все пак, когато я приложим към библията, тези идея се натъква на множество проблеми. Наистина ли това е целта на библията? Наистина ли тя е дадена, за да контролира църквата? Или просто я използваме, за да можем да посочим в нея правилните отговори на въпросите, които вече знаем?

Когато четем библията ние откриваме, че отговорът на тези въпроси е „не.” По-голямата част от библията не се състои от правила и ограничения, на които трябва да се покоряваме. Нито пък тя съдържа изповеди – списък на неща, които трябва да вярваме. И често когато ИМА списъци от заповеди или изповедални твърдения те изглежда са до известна степен инцидентни за темата. Човек дори може да каже, в един (приемливо ограничен) смисъл, че не съществува библейско учение за авторитета на библията. В по-голямата си част самата библия e по-загрижена да вършим множество други неща вместо да говорим за нея. Разбира се, има ключови пасажи, особено в моменти на преход като 2 Тимотей или 2 Петър, където авторите са загрижени църквата от следващото поколение да бъде подходящо основана. Именно на тези места се появяват твърдения за мястото на писанието в живота на църквата. Но едно такова учение обикновено трябва да се предполага. И когато правим това трябва да си даваме сметка, че то не е това, което (например) Исая или Павел говорят. Нито пък то е, в по-голямата си част, това, за което Исус говори в евангелията. Той не казва:  „А какво да кажем за Писанието? Какво да кажем за писанието?” Понякога намираме нещо подобно, но то не е централна тема, в която ние понякога го превръщаме. И опита на мнозина евангелски християни да настояват за едно общо учение на писанието от начина, по който Стария завет е използван в Новия е обречен на провал независимо от множеството му силни страни именно понеже връзката между Стария и Новия завет не е същата както между Новия завет и самите нас[1]. Ако питаме писанието къде на практика лежи авторитета отговорът на страница след страница изобщо не съответства на нашето обичайно разбиране. Както ще видим според библията целия авторитет лежи в самия Бог.

Тогава въпросът за авторитета на библията, за това как може да съществува такова нещо като авторитетна библия, не е толкова лесен колкото изглежда на пръв поглед. За да можем въобще да го повдигнем ние трябва да видим, че той се явява  подвъпрос на някои далеч по-общи въпроси. (1) Как може изобщо някой текст да функционира като авторитетен? Щом веднъж се отървем от идеята за една книга с правила,която може да действа като авторитет да кажем за голф клуб, този въпрос става многократно по-труден. (2) Как може някой древен текст да бъде авторитет? Ако бяхте евреин желаещ да се подчинява на Тората (или може би на Талмуда) вие щяхте да откриете, че съществуват най-различни трудни въпроси свързани с това как един текст написан преди толкова много години може да бъде авторитетен днес. Всъщност въпросът е по-лесен с Талмуда отколкото с библията понеже Талмуда е създаден именно, за да бъде книга с правила за хората живеещи в едно конкретно общество. Но голяма част от това, което ние наричаме библия – Стария и Новия завет – не е книга с правила; тя е разказ. Това повдига следващия въпрос: (3) Как може един древен разказ да бъде авторитетен? Как може например книгата Съдии или книгата Деяния да бъде авторитетна? Едно нещо е рано сутринта да отидете при командващия офицер и да получите куп заповеди. Но какво ще стане ако той вместо да даде тези заповеди започне да разказва: „Имало едно време…”?

Тези въпроси ни притискат толкова силно, че църквата през вековете се е опитвала по всякакви начина да ги заобиколи и така да превърне очевидно непокорните материали в библията в такива, които могат с по-лесно да бъдат използвани като „авторитетни” в смисъла изискван през този или онзи период от църковната история. Аз искам да разгледаме три такива метода и ще настоявам, че всеки от тях по свой собствен начин всъщност омаловажава библията и на практика предава едно ниско учение за вдъхновението, каквото и да се казва на теория.

Надвременна истина

Един обичаен отговор на тези проблеми е да се каже, че библията съдържа надвременна истина. Има смисъл, в който това е вярно. Но смисъла, в който това обичайно се използва със сигурност не е верен. Цялата библия, от Битие до Откровение, е културно обусловена. Тя е написана изцяло на езика на едно конкретно време и съдържа в себе си културите, в които се е родила. Когато я разгледаме отблизо изглежда сякаш когато Бог е вдъхновявал тази книга Той не е желаел да ни даде абстрактен списък от истини, които не са свързани с времето и пространството. Той е пожелал да ни даде нещо много по-различно от един списък с истини и в нашия следпросвещенски свят не е толкова лесно да се справим с него. Проблемът с евангелията е особено явен. Когато достигнат до този момент евангелските християни обикновено се обръщат към Римляни като сигурно място където могат да намерят основно систематично богословие, в светлината на което човек може да чете всичко останало. Често съм бил уверяван от евангелски колеги специалисти в богословски дисциплини различни от моят, че усещането ми, че протестантската и евангелските традиции не са и наполовина толкова добри в евангелията колкото са в посланията действително е вярно. Ние не знаем какво точно да правим с тях. Защото, смятам аз, ние идваме при тях така както идваме при цялата библия, търсейки конкретни отговори на конкретни въпроси. По този начин ние всъщност превръщаме библията в нещо, което тя като цяло не е. Спомням си, че един добре познат проповедник казваше, че той смята, че мнозина християни използват библията като несортирана редакция на Daily Light. Тя наистина трябва да бъде подредена на спретнати малки купчета, но се случва да я получим ужасно разбъркана. Същия феномен се случва на доста по-различно ниво когато хората я третират като разбъркано издание на Институциите на Kалвин, Уестминстърската изповед, UCCF основи на вярата или т.нар. “Четири духовни закона.” Но да третираме библията по този начин на практика означава да се присъединим към една дълга традиция на християни, които са се опитвали да я превърнат в списък от абстрактни истини и правила – абстрактни молитвени, доктринални или евангелски откъси тук и там.

Проблемът според мен като цяло се връща към неуспеха на част от реформаторите напълно да защитят своето удачно настояване за буквалното значение на писанието като реален начин на Божието откровение, мястото където Бог наистина говори в писанието. Буквалното значение изглежда много удачно когато става въпрос за (например) какво точно има в предвид Павел в Римляни. (Всъщност това също би могло да бъде подвеждащо, но нека да го оставим настрана за момента.) То върши добра работа когато нападаме различните средновековните алегоризации. Но аз смятам, че реформаторите никога не са намерили задоволителен отговор на въпроса как е възможно буквалното значение на истории – които претендират, че описват събития от (да кажем) Палестина през първи век – как това може да бъде авторитетно? Ако не сме внимателни позоваването на „надвременната истина” не само изопачава самата библия превръщайки я в книга каквато тя всъщност не е, но също така напада в гръб реформаторската полемика срещу алегорията водейки до една неоалегоризация, която е много по-трудна за разпознаване[2].

Свидетелството на първоначалните събития?

В по-ново време ние виждаме опит от страна на голям брой учени да направят този труден текст авторитетен както го представят за авторитетен в това, че представлява свидетелство за първоначалните събития. Това ударение, което се свързва не на последно място с развитието на библейското богословие след втората св. война поне приема насериозно историческата обстановка, буквалното значение на текста. Все пак и тук проблема може да бъде забелязан доста лесно. Представете си, че ние наистина изкопаем съдебните записки на Пилат и успеем да докажем, че те вярно описват процеса на Исус. Дали те ще бъдат авторитетни в обичайния смисъл, в който християните твърдят, че библията е авторитетна? Аз мисля, че не. Вариация на тази тема се появява когато хората казват, че библията (или Новия завет) е авторитетен понеже свидетелствува за ранните християнски опитности. Има цяла група от модерни изследвания, които смятат, че целта на изследването на Новия завет е да открие как ранните християни са работили, или са се молили, или са евангелизирали, или са поучавали. Библията става авторитетна понеже ни показва отвътре какво означава да бъдеш ранен християнин – и тогава именно опитността на ранните християни е третирана като реален авторитет, истинската норма. И в двата варианта авторитета се измества от самата библия към историческото реконструиране на събития или опитности. Всъщност ние изобщо не говорим за авторитета на самата библия.

Надвременна функция?

Друг (подобен) начин за използване библията, за който  често се казва, че изразява авторитета е надвременната функция, която й е определено да извършва. За Бултман, Новия завет (освен другите неща) предава един надвременен призив за вземане на решение. За Игнатий и тези, които са поучавали йезуитската духовност тя може да бъде използвана в надвременен смисъл в пастирската практика. Това не е чак толкова по-различно от някои неща, които по-нататък в тази лекция аз ще предложа като удачно използване на писанието. Но на нивото на теория е много важно още веднъж да кажем, че такова използване само по себе си не е това, което ние имаме в предвид когато казваме, че библията е авторитетна. Ако някой твърди това по този той начин омаловажава библията и не й отдава това, което тя заслужава, такава каквато е тя в действителност.

Които посочих и трите метода включват една определена процедура, която като цяло е неправилна: тя се опитва да посочи някои надвременни истини, модели или предизвикателства в един вид вечна реалност, които не винаги имат нещо общо с реалността на пространството – за да може да ги пренесе по целия път от първи век до всеки друг век и след това да ги възстанови отново правейки ги актуални в новата ситуация. Отново, не библията е смятана за „истински” авторитет в тези случаи. Това е нещо друго.

Евангелските християни и авторитета на библията

Изглежда, че християните са флиртували, и дори са имали дъги любовни афери с всички тези различни методи, в опита си да приложат на практика авторитета на библията, за който се оказва, че е доста трудно да бъде дефиниран. Резултата е това, което днес можем да видим в много от така нар. духовни църкви по света – не на последно място в Северна Америка. Изглежда, че колкото повече настояваме, че сме основани върху библията толкова по-разделени ставаме: църквата се разделя на повече и повече малки групи, всяка от които смята, че правилно разбира библейската истина. Когато преподавам на студенти по богословие аз твърде често откривам тази форма на консервативен евангелски произход да представя това виждане като нещо безопасно,  към което те могат да се присъединят лично и от което да критикуват останалите. Когато не успяват да направят това те изпадат в достойно за съжаление (макар понякога разбираемо) настроение на временно четене на книги последвано от обновен позитивизъм: ние за известно време учихме нещата, за които учените пишат и сега отново ще се върнем към прякото ползване на библията. Може би има място и време където този подход е единствения възможен, но аз съм напълно убеден, че християнския свят от 1989 не е сред тях. Има време, през което ние трябва да пораснем в четенето на библията както и във всяко друго нещо. Има време когато трябва да приемем библейското учение за вдъхновението сериозно. Методологически в начина, по който са използвали писанието евангелските християни са изпадали в същите капани както и по-голямата част от останалите движения, дори ако ние сме намерили начини да се измъкнем от тях.

Омаловажаване на библията

Проблемът с всички тези решения как да използваме библията е, че те я омаловажават и издигат нещо друго. Като цяло те предполагат – и това е, което аз имам в предвид когато казвам, че те предлагат твърде ниско виждане за писанието – че Бог все пак ни е дал един погрешна вид книга и нашата работа е да я превърнем в правилния вид книга като използваме всички тези херменевтически маневри, преводни процедури и други подобни неща. Те смятат, че истинското място където Бог е открил Себе Си  – истинското място на авторитета и откровението – на практика е нещо друго; нещо в миналото, едно събитие, което някога се е случило или в нещо друго в надвременната сфера, която не е реално свързана с нашия свят и всичките ни съприкосновения с нея са инцидентни; или нещо в настоящето, в  „моята собствена опитност,” или някъде в бъдещето в някакво велико събитие, което предстои да се случи. Подобни виждания разчитат много или на традицията (включително на евангелската традиция) или разума, често противопоставяйки едното на другото и изоставяйки библията заради нещо различно. Предполагам, че по-голямата част от вас сте не по-зле от мен запознати с този процес. Ако не сте тогава от твърде кратко време изучавате богословие на някакво сериозно ниво.

Моето заключение е следното: обичайните виждания за писанието и неговия авторитет, които ние откриваме не само в евангелизма не третират този авторитет справедливо – една книга, една древна книга, една древна книга с разкази. Те превръщат тази книга в нещо различно и след това казват, че Бог ни е дал една погрешен вид книга. Това е ниско виждане за вдъхновението, колкото и да се настоява за него и каквито и думи да се използват. Това, от което се нуждаем е да преосмислим самата концепция за авторитета и да видим дали не можем да се справим малко по-добре.

Библията и библейския авторитет

Целия авторитет принадлежи на Бога

И така, на второ място в първата част на тази лекция аз желая да покажа, че собственото виждане на писанието за неговия авторитет се фокусира върху авторитета на самия Бог. (Спомням си, че един добре познат лектор веднъж казваше, че „няма друг авторитет освен писанието” и настояваше на това толкова убедено, че на мен ми се прииска да попитам: „А какво да кажем за Бога?”). Ако помислим за момент какво всъщност казваме когато използваме фразата „авторитета на писанието” ние със сигурност трябва да признаем, че това е един по-кратък начин да кажем, че макар авторитета да принадлежи на Бога, Бог по някакъв начин е вложил този авторитет в писанието. Това е едно сложно твърдение. То не е недвусмислено. Когато хората използват израза „авторитета на писанието” те много често не осъзнават това. По-лошо, те често третират думата „авторитет” както абсолютната, фиксирана точка, а думата „писание” като това, което се движи наоколо опитвайки се да намери своето място спрямо нея. С други думи, те мислят, че знаят какво е авторитет и след това казват, че това е писанието.

Мисля, че ние трябва да опитаме нещо друго. Да предположим, че знаем какво е писанието (все пак ние го имаме пред себе си) и в светлината на това знание да се опитаме да открием какво може да е авторитета. Признавайки, че това е една книга, която действително притежаваме и че желаем да открием какво може да означава „авторитет” ние вероятно трябва да  отречем нашите готови идеи за „авторитет” и да оставим те да бъдат премоделирани в светлината на самото писание – не просто в светлината на библейските твърдения за авторитета, но в светлината на цялата библия или на целия Нов завет. Какво казваме за концепцията за самия „авторитет” ако твърдим, че тази книга – не книгата, в която ние сме толкова добри да я превръщаме – е „авторитетна?”

Започвайки с експлицитното свидетелство на писанието за самия авторитет ние скоро откриваме – това е очевидно, макар често да се игнорира – че целия авторитет всъщност принадлежи на Бога. „В началото Бог създаде небето и земята.” Бог казва това, Бог казва онова и то става. Ако това не е авторитетно аз не зная какво може да бъде. Бог призовава Авраам; той говори авторитетно. Бог проявява авторитет във великите динамични събития (в Изхода, в плена и в завръщането). В Новия завет ние откриваме, че авторитета е изцяло даден на Христос: „даде Ми се цялата власт на небето и на земята.” След това, може би за наше учудване, авторитета е даден на апостолите: Павел пише цели писма, за да направи това ясно. Този авторитет, откриваме ние, има нещо общо със Святия Дух. И след това на цялата църква е даден авторитет да работи в света, който принадлежи на Бога като Негов избран агент(и). От това много кратко изложение ние сме принудени да кажем: авторитета, според самата библия, почива в самия Бог, Отец, Син и Святи Дух.

Целта и характера на Божия авторитет

Но какво прави Бог със Своя авторитет? Поглеждайки в самата библия ние откриваме, че Божият модел за авторитет не прилича на този на бизнес директор, на управително тяло на колеж или на полиция и съдилищата, които имат авторитет в обществото. В него има нещо по-различно. Бог не само организира света по начин, който ние бихме разпознали сред всички останали човешки модели. Той го организира – ако изобщо това е правилната дума – чрез Исус и със силата на Святия Дух. И идеята за Божия авторитет, която трябва да разберем преди да можем да схванем какво имаме в предвид под авторитета на писанието – е основана на факта, че този Бог е обичащ, мъдър, изкупващ Бог. Неговия авторитет е Неговото суверенно упражняване на тези сили; Неговото любящо и мъдро сътворение и изкупление. Какво прави Той? Той не просто организира света. Той, както ние виждаме и разбираме в Христос и чрез Святия Дух, съди и променя Своя свят. Неговият авторитет е упражняван именно с това намерение. Бог не е небесна служба за информация, към която можем да се обръщаме за отговори на трудни въпроси. Нито пък е небесна агенция за продажба на билети, от която можеш да си набавиш отговори на морални и доктринални въпроси или паспорт за спасение. Той не остава извън човешкия процес като просто го коментира или ви дава билета, от който се нуждаете. Тези идеи биха ни дали един деистки или легалистки Бог, не Бога, Който е открит чрез Исус Христос и Духа. И трябва да кажем, че множество виждания за библейския авторитет възприемат една ли друга нехристиянска алтернатива.

Но щом веднъж сме казали, че Божия авторитет е такъв ние откриваме, че той отправя предизвикателство към световните идеи и към църковните разбирания за авторитет. Авторитета не е сила да контролираме хората, да ги пречупваме и да ги поставяме в малки кутии. Църквата често се опитва да направи това – да смали хората. Нито пък библията като средство на Божия авторитет означава, че е справочник по легализъм. Ние трябва да приложим някои конкретни прозрения на реформацията към концепцията за самия авторитет. Струва ми се, че в това отношение реформацията не е достигнала достатъчно далеч и винаги е в опасност да се върне средновековната идея за писанието и да я продължи, както понякога се казва, като писан вместо човешки папа. По-скоро открития в писанието Божий авторитет е даден така както е даден всеки Божий авторитет – за да освободи хората, за да осъди и отхвърли злото и греха в света, за да направи хората способни да бъдат истински човечни. Това е, което Бог прави. Това е причината да даде Своя авторитет. И когато ние използваме съкратени изрази като „авторитета на писанието” това трябва да бъде смисъла, в който ги употребяваме. Това е един авторитет с тази форма и характер, с тази цел и намерение.

Как в библията Бог упражнява Своя авторитет?

Ако желаем да открием какъв е авторитета на писанието трябва да запитаме как Бог упражнява Своя авторитет? Отново и отново, в библейската история ние виждаме, че Той прави това чрез човешки агенти помазани и екипирани от Святия Дух. И това само по себе си е израз на Неговата любов понеже Той не желае просто да дойде в света като заслепяваща светлина и да премахне всяка опозиция. Той желае да разкрие Себе Си смислено във времето и пространството на вселената, а не просто да премине през нея инцидентно; да открие Себе Си в съд и чрез милост по начин, който спасява хората. Така ние имаме пророците. Ние имаме покорните писатели на Стария завет, не само пророците, а и тези, които пишат псалмите и т.н. Като връхна точка на историята ние имаме самият Исус като великият пророк, но и като много повече от пророк. И след това ние имаме помазаните ученици на Исус. В тази последователност има един много важен пасаж, а именно 1 Царе 22. Михей, син на Имла (един от великите пророци, който не е оставил никакви текстове след себе си, но който със сигурност е знаел каква му е работата) застава срещу злия цар Ахав. В това време лъжливите израилеви пророци казвали на Ахав: „Върви срещу Рамот-Галлад и воювай и ще имаш победа. Бог ще го предаде в ръката ти.” Това е особено интересно понеже изглежда, че лъжливите пророци казвали, че всичко говори в тяхна полза. Те цитирали Второзаконие 33 – един от тях прави рога, слага ги на главата си и казва „с тези рога ще сразиш неприятеля си докато го довършиш.” Те имали писанието на своя страна, или поне така изглеждало. Те имали традицията на своя страна; все пак Яхве е Бог на битката и Той ще воюва за Израел. Те имали разума на своя страна; Израел и Юда можели да победят тези северни врагове с лекота. Но те нямали Бога на своя страна. Михей е стоял в присъствието на Бога и в тази лична, странна, тайна среща той научил, че дори явния библейски авторитет, който тези пророци са имали и очевидната традиция и разумност не са достатъчни; Бог е желаел да осъди Ахав и да спаси Израел. И така Бог делегира своя авторитет на пророк Михей, който вдъхновен от Духа, стои смирено в Божието присъствие и след това стои смело в присъствието на човеците. Той залага своя живот и свобода на карта подобно на Данаил и толкова много други. Това е начина, по който Бог упражнява Своя авторитет спрямо Израел: не като им открие набор от надвременни истини, а като го делегира на покорен човек, чрез думите на когото да донесе осъждание и спасение на Израел и на света.

Колко повече ние можем това да кажем за Исус. Исус най-великия пророк; Исус, Който управлява от кръста в съд и любов; Исус, Който казва: „даде ми се цялата власт, вървете и свършете работата.” Вярвам, че иронията в това не ви е убягнала. По същия начин в Деяния 1 ние четем: Бог има цялата власт,…така че вие ще получите сила. Отново ирония. Как можем да разрешим тази ирония? Като се държим твърдо за това, което ни казва Новия завет, а именно за мощното богословие на притежаващия авторитет Святи Дих. Хората на Исус, тези, чрез които Исус ще работи авторитетно трябва да бъдат помазани. И тогава, за да може църквата да бъде църква – за да може да бъде Божиите хора за света – Бог, чрез същия Святи Дух екипира хората от първото поколение да напишат документа за Новия завет. Това е новозаветния документ, който дава основата, характерната насока и идентичността на Божиите хора, които трябва да бъдат Божии хора за света. В някои научни кръгове е прието да се казва, че например евангелистите не били наясно, че пишели писания. Едно от достиженията на съвременното научно изследване е, че сега ние виждаме, че това е погрешно. Редакторския критицизъм е показал, че Матей, Марк, Лука и Йоан са писали това, което са писали, за да може то да бъде основополагащия документ за църквата в техните дни и за да може да носи Божия авторитет бивайки такова. И една книга, която носи Божи авторитет, за да бъде основата на църквата за света, е това, което аз наричам писание. Аз смятам, че те са знаели какво са правили[3].

Така чрез изговорения и написания авторитет на помазаните човеци Бог е направил Своя авторитет действен в Неговите хора и в Неговия свят. Дотук ние видяхме както казва библията за това как Бог осъществява Своя съдебен и спасителен авторитет. И това в определен смисъл включва (мястото, от което ние всъщност започнахме) делегирането на Неговия авторитет на определени писания. Но това ни води към още въпроси.

Как Бог упражнява Своя авторитет чрез библията?

Когато обърнем въпроса и запитаме обратното ние откриваме от каква богата концепция за авторитета ще се нуждаем ако трябва да отдадем дължимото на тази книга. Както видяхме писанията на тези движени от Духа хора в по-голямата си част не се състоят от неща, които смятаме за „авторитетни.” В по-голямата си част те са истории; и ние вече поставихме проблема как е възможно една история да бъде авторитетна[4]? По някакъв начин авторитета, който Бог е инвестирал в тази книга е авторитет, който е притежаван и упражняван посредством Божиите хора казвайки и преразказвайки тяхната история както една история за света; разказвайки заветната история като истинска история за сътворението. По някакъв начин този авторитет също така е упражняван чрез Неговите хора пеещи псалми. По някакъв начин той е упражняван по-конкретно чрез Божиите хора разказващи историята за Исус. В такъв случай ние трябва да разгледаме въпроса за историите. Какъв вид авторитет могат да притежават те?

Авторитета на една история

Твърдението, че историите притежават авторитет може да носи различен смисъл. Понякога се казва, че историята е разказвана по такъв начин, че действията на нейните герои да бъдат имитирани. Понеже останали с това впечатление някои ранни отци, смутени от традицията да се чете Стария завет по този начин, настоявали върху алегорическата егзегетика. По-фино, една история може да бъде разказана, с цел да създаде обобщен етос, който след това да бъде по един или друг начин увековечен. Проблема с подобни модели е, че макар да са популярни в християнското четена на писанието, те са твърде мъгляви: те създават една херменевтическа торба, от която можем да грабнем нещо. Аз смятам, че историите като цяло и със сигурност библейските истории имат форма и цел, която трябва да бъде наблюдавана и на която трябва да бъде даден определен отговор.

Но какъв би трябвало да бъде този отговор? Нека да ви предложа един възможен модел, за който ще настоявам, че не е просто илюстрация, а действително кореспондира с някои важни характеристики на библейската история, която (както аз предложих), Бог е дал на Своите хора както средство за упражняване на Своя авторитет. Представете си, че съществува пиеса на Шекспир, чието пето действие е изгубено. Нека да предположим, че първите четири действия разкриват такова богатство на характерите, такова кресчендо на възторга в замисъла, че е решено пиесата да бъде поставена на сцената. Все пак не се смята за удачно да се напише едно окончателно пето действие: това би замразило пиесата в определена форма и би направило Шекспир отговорен за работа, която не е негова. Решават да дадат ключовите роли на отлично подготвени, чувствителни и опитни актьори играещи Шекспир, които чрез първите четири действия да се потопят в езика, културата и времето на Шекспир, които след това да бъдат оставени сами да завършат петото действие[5].

Помислете си за резултата. Първите четири вълнуващи действия без съмнение биха били „авторитет” за работата, която трябва да се свърши. Т.е. всеки би могъл удачно да възрази на новата импровизация изтъквайки, че този или онзи характер се държи непоследователно или че това или онова странично действие или по-рано начертана тема не е завършва по подходящ начин. Този „авторитет” на първите четири действия няма да се състои в конкретни заповеди, които актьорите трябва да повтарят или в повторение отново и отново на по-ранните думи на историята. Той ще се състои във факта на една все още незавършена драма, която съдържа своя собствен стремеж, свое собствено движение напред, което настоява да бъде завършено по един удачен начин, но което изисква от актьорите отговорно навлизане в историята такава каквато е, за да могат първо да разберат как сюжета би могъл да бъде продължен по-нататък по подходящ начин и след това да приложат това свое разбиране като говорят и играят едновременно с иновация и последователност.

Този модел вероятно трябва да бъде адаптиран по-нататък; на практика той предлага един доста голям набор от възможности. Сред възможните ходове на този модел по-нататък аз ще изследвам и ще търся възможност да видим пет действия както следва: (1) Сътворението (2) Падението (3) Израел (4) Исус. Тогава Новия завет ще формира първата сцена в първото действие давайки също така насоки (Римл. 8; 1 Кор. 15, части от Апокалипсиса) за това как пиесата трябва да продължава до края. Тогава църквата трябва да живее под „авторитета” на съществуващата история като в същото време предложи една импровизация и действително завършване на последното действие. Винаги можем да протестираме за непоследователност на това, което е било предложено по отношение на главната  тема или характерите от по-ранния материал. Едно такова възражение, разбира се, би изисквало голяма чувствителност към цялостната история и към неудачността (разбира се) по-ранните секци  просто да се повтаря дословно. Подобна чувствителност (изразявайки модела с думите на църковния живот) е именно това, което човек би очаквал да се изисква освен ако не сме си представяли, че упражняването на библейския авторитет би трябвало да бъде извършено от добре програмиран компютър.

Стар завет, Нов завет

Моделът ни дава възможност да добавим една важна допълнителна забележка. Стария завет не е книгата на заветните Божии хора в Христос в същия смисъл, по който  Новия завет е такава книга. Новия завет е написан, за да бъде харта за хората на Бога-Създател във времето между първото и второто завръщане на Христос; Стария завет формира историята от по-ранните действия, които са  (можем да бъдем сигурни) жизнено важни, за да разберем защо Деяния 4 и следователно Деяния 5 са това, което са без повече трудности. Стария завет притежава авторитета, който биха имали по-ранните действия на пиесата, нито повече, нито по-малко. Това, разбира се, изисква едно по-добре разработено виждане относно смисъла, в който Стария завет е (или не е) „авторитетен” за живота на църквата; аз не мисля, че моят модел е разрешил веднъж завинаги въпроса, макар да смятам, че той предлага един творчески начин за по-нататъшно разбиране поне на формата на проблема. В същото време той представлява контрапредложение към виждането на Д. Д. Дън в глава 3 на неговата книга The Living Word. Там той предлага, а на някои места и открито казва, че понеже Исус и Павел гледат на Стария завет с една смесица нa уважение и пренебрежителна свобода ние трябва да правим същото с Новия завет![6] Но това би било възможно единствено само ако знаем предварително, че между Новия завет и нас самите има едно прекъсване в (поради липса на по-добра дума) диспенсациите сравнима с очевидното прекъсване в диспенсацията между Деяния 3 и 4, между Стария завет и Исус. А на нас не ни е известно подобно нещо.

Следователно тук трябва да кажем нещо доста тежко: има един смисъл, в който Стария завет не е книгата на църквата в същия смисъл, в който Новия завет е такава книга. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Стария завет е във всеки възможен  смисъл препотвърден от Павел и Исус и т.н. – той е книгата на Божиите хора, Божията книга, Божието слово и т.н. Но Стария завет сам заявява, че е началото на тази история, която сега е достигнала своя климакс в Исус; и в посланието към Евреите се казва, че „това, което е старо е близо до изчезване”, свързвайки тези думи с храма. Но те също така се отнасят до тези места от Стария завет, които са били добри (те не са били лоши, аз не защитавам позицията на Маркион, който отхвърлял Стария завет), но са били дадени само за известно време както Павел убедително настоява в Галатяни 3. Новия завет, градейки върху това, което Бог е направил в Стария завет сега е заветната харта за Божиите хора. Ние нямаме храм, ние не извършваме жертви – поне не в смисъла, който древните евреи са влагали в тези две понятия. В Новия завет те са наситени с ново значение. Ние нямаме закони за чистотата на храната. Не ни е заповядано момчетата да се обрязват, за да могат да бъдат част от Божия народ. Ние не трябва да пазим седмия ден от седмицата като Шабат. Това са били гранични маркери, които Стария завет е положил за времето, когато Божиите хора са били една нация, едно географско единство с една расова и културна идентичност. Сега, когато благовестието е разпространено по целия свят, ние благодарим на Бога, че е подготвил път като този; но сега Новия завет  е хартата на Църквата.

Резултата от този авторитет

Но това означава, че Новия завет не е просто верен коментар на християнството. Понякога във връзка с богословската позиция на Б.Б. Уорфийлд се казва, че винаги е съществувала опасност да заяви, че християнството би било напълно вярно и би работело дори ако нямаше библия, която да ни каже всичко за него (но се е случило така, че ние сме съставили една авторитетна книга, която прави именно това, като че ли занимавайки се със странична работа)[7]. Но според Павел в Римляни 15 и навсякъде самата библия е ключов момент от Божия план. Тя не е просто даден от Бога коментар за начина на спасение (или за каквото и да е било); библията е част от средствата, чрез които Той осъществява Своето дело на осъждение и спасение. Библията е съставена от писанията на всички тези, които, подобно на Михей бен Имла, са стояли смирено в присъствието на Бога и след това са стояли смело в своите писания в присъствието на човеците.

Тогава библията е дадена, за да действа чрез хората, чрез църквата, чрез хората, които живеейки чрез Духа, формират своя живот чрез вдъхновената от Духа книга. С каква цел? Е, както казва Исус в Йоан 20 „Както Отец изпрати мен така и аз изпращам вас.” С други думи Той изпраща църквата в света, за да бъде и да извърши за света това, което Той е бил и е вършел за Израел. Аз смятам, че това е ключът за херменевтичен мост. По този начин ние сме способни да се придвижим от просто една историческа линия, която говори за Исус като за човек, Който живял, умрял и правел тези неща в Палестина преди 2000 г. към една програма за църквата. И тази програма включва същото противопоставяне със света, което Исус е имал с Израел, една конфронтация изискваща съд и милост. Това е една парадоксална конфронтация понеже е направена с Божия авторитет. Тя не е направена с един авторитет, до който ние достигаме толкова лесно, авторитет, който манипулира, или смазва, или контролира, или просто дава информация за света. По-скоро това ще бъде направено с авторитет, с който църквата може автентично да говори Божиите думи за съд и спасение на света. Ние не се включваме в играта за власт на света. Това се опитва да направи Петър с ножа в градината когато желае да установи Божието царство по същия начин, по който света би искал да направи това. Света винаги се е опитвал да подлъже църквата да играе играта по неговите (на света) правила. И църквата твърде често е била готова да направи това не на последно място използвайки идеята за авторитет на писанието като средство да контролира хората, да ги вкарва в малки кутии. Но моят опит показва, че тези кутии често са определяни много повече от някои социални характеристики отколкото от самото писание като откровение за любящия Създател и Изкупител Бог.

Авторитета в църквата означава авторитет с писанието в нейните ръце и сърце когато тя действа за Бога в Неговия свят. Това не означава просто да питаме: „Позволено ли ни е да направим това или онова?” „Какви са границите на нашето поведение?” или „Трябва ли да вярваме в следните 17 учения ако желаем наистина да бъдем верни?” Бог желае Неговата църква да вдигне очите си, да види полетата узрели за жетва и да излезе навън въоръжена с авторитета на писанието; не просто, за да намери своя собствен живот в чикагското гето, но за да използва авторитета на писанието, за да заяви авторитетно на света, че Исус е Господ. И тъй като Новия завет е заветната харта на Божиите хора, аз вярвам, че Святия Дух желае и се стреми да извърши тази задача във всяко поколение като пробужда хората за свежестта на този завет и по този начин да ги подбужда към свежи заветни дела. Следователно фразата „авторитета на писанието” е един вид стенография на факта, че Създателя и заветния Бог използва тази книга като Свое средство за екипиране и призоваване на църквата за тези задачи. И аз вярвам, че това е истинския контекст на библейското учение за авторитета, което цели да ни направи способни на свой ред да бъдем Макавеи в църквата и много повече в обществото; с други думи, да бъдем способни да стоим смирено в присъствието на Бога, за да можем след това да стоим смело в присъствието на човеците. Как можем да направим това? Като се потопим в писанието, в силата и водителството на Духа, за да можем след това да говорим свежо и с авторитет на света за същия този Бог-Създател.

Защо е такъв авторитета? Защо трябва да бъде такъв? Понеже Бог (както в Деяния 1 и Матей 28, които разгледахме по-рано) желае да въвлече хората в работата, която Той върши. Той не желае да я извърши като мине и без нас; Той желае да се включим в Неговото дело. И докато сме така въвлечени ние самите биваме обновени. Той не ни е дал Святия Дух, за да ни направи непогрешими – слепи и глухи слуги, които просто стоят и оставят материала да се излива чрез тях. Той не ни е дал и една книга с правила, така че да можем да отворим на съответната страница и да прочетем изискването. Той не е създал църква, в която още със самото си влизане вие автоматично ставате безгрешен. Тъй като целта на тази задача е изкуплението и средствата също са изкупителни: съд и милост, природа и благодат. Бог не желае да сложи хората в малки кутии и да ги държи на сигурно място. Възможно е това да бъде толкова здраво,  че ние сме здраво заспали. Аз не настоявам за някаква нездарвост; но здравост означава здраве, и здравето означава растеж, и растежа означава живот и поемане в нови посоки. Малките кутийки, в които вие поставяте хората и ги държите под контрол се наричат ковчези. Ние не четем писанията, за да избегнем живота и растежа. Бог да ни прости, че сме правили това в някои от нашите традиции. Нито пък ние четем писанията, за да избегнем мисленето и действието или за да бъдем съкрушени, или изстискани, или ограничени в една дехуманзирана форма, но за да умрем и да възкръснем отново в нашите умове. Защото, отново и отново, ние откриваме, че когато се покорим на писанието, докато се борим с частите от него, които нямат смисъл, или докато намираме нов смисъл, за който преди това не сме чували и мислели, Бог вдъхва в ноздрите ни Своя дъх – дъхът на живота. И ние ставаме живи създания  – една църква пресътворена по Неговия образ, по-човечни, мислещи живи същества.

Вярвам, че това е една от причините, поради които Бог ни е дал толкова много истории в писанието. Авторитета на историята, както сам Исус знаеше твърде добре, е авторитета, който действително работи. Пъхнете в ръцете на хората една книга с правила или им дайте списък с учения и те могат да се обърнат, или да я избягнат, или просто да не се съгласят и да отминат нататък. Кажете им история, мисъл, и вие ги приканвате да пристъпят в един различен свят; да споделят един светоглед или по-добре, едно виждане за Бога. Именно това са притчите. Те предлагат, както прави всяка истинска християнска история, един светоглед, който, когато човек достигне до него и открие колко предизвикателен е той, тихо захвърля светогледа, който е имал до този момент. Историите определят начина, по който хората виждат себе си и света. Историите определят начина, по който те опитват Бога, света, себе си и другите. Великите революционни движения са разказвали истории за миналото, настоящето и бъдещето. Те са приканвали хората да видят себе си в тази светлина и техния живот е бил променян. Ако това се случва дори на човешко ниво колко повече когато става дума за самия Бог, Създателя, дишащ в света.

Заключение

Може би съществува един по-комплексен модел за библейския авторитет отколкото са привикнали да  смятат някои християнски традиции. Аз твърдя, че израза „авторитета на писанието” трябва да бъде разбиран в контекста на Божия авторитет, за който той е едновременно свидетелство и може би по-важно средство. Т.е. аз представям един по-динамичен модел на авторитет от повечето такива. Вярвам, че това е виждане, което е напълно съвместимо с виждането на самата библия (ако по толкова опростен начин се осмеляваме да обобщаваме нещо толкова комплексно). Освен това аз вярвам, че това е в най-дълбокия смисъл едно много протестантско виждане колкото и да се различава от общоприетите днешни протестантски виждания; преди всичко то поставя ударение върху уникалните и неповторими събития на исусовия живот, смърт и възкресение и настоява, че библията, не книгата, в която сме до такава степен свикнали да я превръщаме, е реалния източник на авторитет. В допълнение, то също така е в един смисъл много по-католическо виждане от някои други, поставяйки ударение върху нуждата хората на Исус да общуват помежду, за да разберат себе си и то съдържа цялостните исторически параметри. То също така е, щом когато вече започнахме тази игра, много по-православно, харизматично и дори либерално виждане от тези, които понякога се представят под тези названия; но да обяснявам това би било доста досадно, освен това и ненужно за нашите настоящи цели.

КАК БИБЛИЯТА ФУНКЦИНИРА КАТО АВТОРИТЕТНА?

Нека сега да видим как е възможно писанието да бъде правилно използвано? Как може то да упражнява своя авторитет? Ако Бог е делегирал по някакъв начин авторитета Си на тази книга какво Той очаква ние да направим с нея?

Основата: Фундаменти и обертонове

История и херменевтика

Как да използваме това необикновено съкровище – отговорността? Първо, ние трябва да оставим библията да бъде библия в цялата й историческа странност и другост. Ние отново и отново сме пропускали да направим това. Ние многократно си позволяваме да кажем – чувал съм се сам много пъти да казвам това– „Това, което Павел всъщност казва тук е… Това, което Исус всъщност има в предвид  този пасаж….” – и тогава, това, което се случва е превръщане на нещо прекрасно, крехко и уникално в нещо, което е общоприето и отегчително и което всички насядали по пейките християни са чували само преди няколко проповеди. Удивителната пиеса на Шефър, Амадеус ми напомни нещо. В нея Салиери вижда на сцената моцартовия Фигаро и казва: „Той е взел обикновени хора – камериери,  прислужници и бръснари – и ги е направил богове и герои.” И след това Салиери си припомня собствените си опери и казва: „Аз съм взел богове и герои – и съм ги направил обикновени.” Бог да ни прости, че ние сме взели библията и сме я направили обикновена – че сме я смалили до нашия размер. Ние сме я намалили, така че какъвто и текст да проповядваме от нея той ще казва в общи линии едно и също нещо. Това е особено голям проблем за движения от второ и трето поколение, добър пример, за които е доста уморения и озадачен евангелизъм в множество английски църкви днес. Това което виждаме в едно такова проповядване не е действието на авторитета на писанието, но авторитета на една традиция или дори една конвенция преправяща се на авторитета на писанието – което е много по-лошо понеже тя вече е изгубила възможността за критика или корекция идващи от самото писание.

За разлика от това в Римляни 15 Павел казва: „Чрез търпението и утехата на писанието да имате  надежда” понеже Писанието дава Божия ред в Божия свят. Този ред завинаги ще избликва като едно ново слово разпознаваемо като продължение на думите, които Бог по-рано е изговорил, но често несъответстващо на традициите, посредством които тези по-стари свежи думи са били запазени и предадени. Писанието е книга, която ни уверява, че ние сме Божии хора когато, отново и отново, се изкушаваме да се съмняваме. Писанието е заветната книга не само в смисъл, че в нея можем да потърсим нашето родословие и да видим откъде идваме (от Авраам и т.н.), но книга, чрез която Духа ни уверява, че сме Негови хора и чрез която Той ни изпраща в света да разкажем историята на Исус т.е. историята на Израел, която е станала история на Исус, които заедно са Божията история за света. И докато ние правим това чрез силата на Духа се случва чудо – тя говори истината и хората там, в света разбират, по един или друг начин, че тази история и послание, която им казваме на практика достига по-дълбоко от историите на света. Тя им казва истини, които те наполовина знаят и които почти се надяват да забравят. Това е една история, която потвърждава факта, че Бог е изкупил света в Исус Христос. Това е история, която побеждава всички останали светогледи и, правейки това, приканва мъже и жени, млади и стари, да видят тази история като своя история. С други думи, когато оставим библията да бъде библия, Бог работи чрез нас и извършва това, което желае да извърши със света и с църквата.

Един модел, който илюстрира това е този на пианото. Сядаш на пианото, натискаш педала, изсвирваш силно една ниска нота и слушаш. Ще чуеш цяла серия от по-високи ноти, хармонии, трептящи над първоначално натиснатата нота. По същия начин да разказваш историята, която библията наистина съдържа означава да действаш подобно на изсвирването на ниска нота, основната фундаментална нота на Божията история в Неговия свят. Докато преразказваме тази история ще се чуват и други звуци, поне за тези, които имат уши, за да чуват. Проблемът, разбира се, е че историческия критицизъм на библията настоява да се натиска фундаменталната ноти с мек педал, като че ли скриването на хармониите по този начин може да осигури чуването на фундаменталната нота – и тогава християните мърморят, че подобен критицизъм прави библията неуместна. Не по-малка е опасността ревностните християни да се интересуват единствено от самите хармонии и свирейки ги вместо основните да създават един по-тесен обхват от тонове правейки пискливо това, което им липсва в историческата дълбочина и основната субстанция.

История и херменевтика: Живеейки в петото действие

Ние трябва да разказваме историята в църквата и в света. Не е достатъчно просто да превеждаме библията в надвременни истини. Колко лесно е било за богословите и проповедниците да преведат благовестието (например) в нещо повече наподобяващо послание! Ние трябва, ако въобще решим да направим нещо, по-скоро да сведем посланията до евангелията отколкото обратното. Всъщност аз не предлагам да направим това, но ако сте решили да направите грешка това е посоката, в която трябва да я направите. И докато разказваме историята – историята на Израел, историята на Исус, историята на ранната църква – това само по себе си е един акт на поклонение. Това е причината, поради която в традицията четенето на писанието не е просто помощно средство за поклонение – нещо като подготовка за проповедта – но в действителност, само по себе си, е част от ритъма на самото поклонение. Четейки публично Божията история църквата хвали Бога за могъщите Му дела ги прославя и празнува факта, че тя самата е част от тази продължаваща история. И докато я използваме за поклонение в църквата тази история променя нашето виждане за Бога, нашето виждане за света – връща ни към първоначалния смисъл на това да бъдем църква. Историята трябва да бъде разказвана като новата заветна история. Това е мястото където на помощ отново идва моят модел от пет действия. По-ранните части от историята трябва да бъдат разказвани точно като по-ранни части на историята. Ние не четем Битие 1 и 2, като че ли света все още е такъв; не четем Битие 3 игнорирайки Битие 12, Изход или дори евангелията. Нито пък четем евангелията като ле не ни е известно, че те са били написани именно, за да направят прехода от Деяния 4 към Деяния 5, Деянията, в които ние сега живеем и в които трябва да направи собствената си уникална, незаписана и все пак покорна импровизация. Това е начина, по който трябва да бъдем църква за света. И докато правим това ние поставяме под въпрос моделите за авторитет на света както и съдържанието и посоката на този авторитет.

Ние трябва да разказваме историята за света и църквата понеже винаги съществува опасност църквата да стане подобна на света. Аз вече казах, че това се е случило по отношение на авторитета. Ние използваме моделите на авторитет на света вместо дадените от Бога модели на авторитет. И в църквата писанието трябва да бъде четено в контекста на традицията именно, за да може да съди и да изкупува църковните традиции. Не за да ги изтласка: традициите са истории от втори ред, истории, чрез които вие и аз казваме кои сме ние като християни връщайки се назад до Уесли и Уайтфийлд или до Лутер или Тома Аквински или до когото и да било. Това са историите, които определят мрежата, през която четем писанието; ние не можем да се справим без тях, но те се нуждаят от редовна проверка. И част от моя аргумент е, че евангелската традиция се нуждае от проверка точно както всяка друга; проверка идваща от самото писание. Тогава ние трябва да позволим на историята да предизвика нашите традиции не за да се отървем от традициите, но за да можем да видим откъде идваме и кои сме ние като Божии хора в 21 век и честно и удачно да променяме традициите. Но ние също така трябва да позволим на писанието да отвори умът ни. Трябва да позволим на писанието да ни учи как да мислим правилно, понеже самите ние не го правим; ние мислим с прегради и изопачено. Жерар Манли Хопкинс казва: „Святия Дух над превития свят мъти с топли гърди и с, Ах! Блестящи криле.” Духът мъти над нас докато четем тази книга, за да даде сила на нашето превито мислене; светогледи, които са така изкривени, че са заприличали светските. Бог желае ние да бъдем хора, не марионетки; да Го обичаме с нашия ум както и с нашата душа и сила. И писанието ни прави способни да направим това не като ни насилва в някакъв чужд модел, но като ни дава напълно авторитетните четири действия и началото на петото, което ни прави свободни да станем църква за света във всяко поколение.

Авторитета на библията и задачата на църквата

Предизвикателството на структурите и концепциите на света за авторитет

Църквата не е създадена, за да има едно сигурно гето, в което хората да могат да се крият и да избягат от света, но за да може Бог да свети със Своята светлина в света изявявайки (сред другите неща) начините, по които света сам оставя себе си в тъмнина. И това се отнася до самите концепции за авторитет. Библията е живо свидетелство за факта, че съществува един различен вид авторитет, различен вид сила от този, който можем да видим в света на политиката, бизнеса, управлението или дори в академията. Спомняте ли си момента от мюзикъла Исус Христос Суперзвезда, в който тълпите отиват в Ерусалим и учениците все още пеят: „Осанна.” Един от зилотите казва на Исус: „Ела, премини през нас и ще получиш силата и славата во веки веков.” Исус се обръща и казва: „Нито ти Симоне, нито 50 000, нито римляните, нито евреите, нито Юда, нито дванадесетте, нито свещениците, нито книжниците, нито самият обречен Ерусалим разбира какво означава сила или слава.” След това Той плаче за Ерусалим и пророкува неговото разрушение; и тогава продължава бавно през следващата седмица до Неговото сядане на трона на Голгота, което е подсказка за църквата да осъзнае, че това е мястото където е събрана цялата сила, цялата истинска сила.

Света трябва да види, че има един различен модел на авторитет понеже трябва да знае, че има един различен Бог. Когато света казва „Бог” той няма в предвид това, което вие имате в предвид под Бог. Той няма в предвид Отец на Господ Исус Христос. Той има в предвид или един пантеистичен бог; бога на всичко, един вид природен бог. Или той има в предвид един деистичен бог някъде в небето, който е започнал като собственик на земята, след това е станал липсващ собственик и сега е просто липсващ. Ние трябва отново да кажем на света, че Бога, Който притежава авторитет над света, Бога, Който говори чрез писанията е Отец на Исус, Бога, Който изпраща Духа. И ние трябва да разкажем на света историята на писанието.

Това е начина, по който евангелията стават авторитетни. Те стават авторитетни понеже, както разказват историята, за това, Кой е бил Исус за Израел когато го е съдил и изкупвал, така и ние продължаваме историята – това е великото послание на Лука – да бъдем за света това, което Исус е бил за Израел. Това е начина, по който се превежда. И това е причината, поради която ние се нуждаем от разкази, а не от надвременна истина. Аз не съм надвременен човек; аз имам история. Света не е надвременен свят; той има история. И аз имам отговорността, въоръжен с писанието, да разкажа на света Божията история, чрез песен и разказ, в драма и в изкуство. Не трябва да направим това като използваме всяка удачна притча. Това може да не означава да стоим по ъглите на улиците четящи откъси от писанието. Може би ще е много по-подходящо да напишем една новела (и то не християнска новела където половината от героите са християни, а другата половина стават християни на последната страница), а новела, която улавя хората в структурата на християнската мисъл, прониква дълбоко в сърцата с християнска мотивация и оформя един разказ, така че хората да могат да го прочетат, да резонират заедно с него и да осъзнаят, че тази история би могла да бъде тяхната история. Преди всичко, историята на библията и силата, която тя притежава е по-добра история от всички игри за власт, които се играят в нашия свят. Ние трябва да разкажем тази история и тя трябва да упражни своята сила в света.

Това е задачата на цялата църква. Смятам за излишно да казвам, че не говоря само за една професионална каста в нея – макар че тези, които са привилегировани, без значение дали Бог им е дал дарът да поучават или са отделени за определено време (както аз съм бил) да поучават писанията имат специална отговорност да се уверят, че постоянно живеят в историята, винаги са хора на писанието, за да могат да окуражават църквата да бъде такива хора отново не заради самата себе си, но заради света.

Предизвикателството на светския светоглед

Когато разказваме цялата библейска история и то не просто като папагалски я повтаряме, но като я артикулираме по хиляди различни начини, импровизирайки с нашите собствени верни версии ние неизменно предизвикваме повече от един аспект от начина, по който света вижда нещата (т.е. неговото виждане за авторитет и сила). Ние подкопаваме цялостното му виждане за това какво той е и за  какво съществува и предлагаме, по възможно най-добрия начин, едно ново виждане за света, което (разбира се) се оказва едно ново Божие виждане. Ние артикулираме едно виждане, според което има един Бог Създател на всичко, което съществува, Който не само е направил света, но също така живее и действа в него (за разлика от дуализма и/или деизма, който е толкова близък до множество евангелски традиции), Който е едновременно трансцедентен над него и дълбоко наскърбен от неговото отпадане поради греха (за разлика от пантеизма, който се е превърнал в основната нова врата към т.нар. Движение Нова епоха и който често улавя християни, които са склонни да реагират срещу дуализма или деизма). Тази история за света и неговия Създател ще действа като покана за участие в самата история, покана човек да направи я своя собствена като се отвърне от идолите, които му пречат и вместо това да се покланя на Бога, Който се открива като истинския Бог. По този начин евангелизирането и призованите в обществото несправедливост и милост са едно и също нещо и двете са предизвикани от разказването на историята, автентичната история, която действа посредством собствената си сила независимо от техниките на разказващия я. Ние виждаме, че задачата на църквата е да бъде хора, които, подобно на Михей, стоят смирено в присъствието на Бога, за да могат да стоят смело в присъствието на човеците.

Авторитета на библията и живота на църквата

По този аспект аз ще бъда по-кратък, макар че той може да се развие в големи детайли – и вероятно това трябва да бъде направено ако църквата иска наистина да бъде здрава и да не върви към един ялов ритуал на четене на библията без да получава от това нищо, което да не може да бъде редуцирано до вече познати термини. Целта на църковния живот е да бъде Божиите хора в света: един град поставен на хълм, който не може да се скрие. Но църквата може да бъде това единствено ако постоянно й се напомня за историята и посланието на писанието, без което самата тя скоро ще започне да мисли по начин подобен на света (както се е случило например с евангелския дуализъм, който настоява за разделение между религията и политиката, измислен през доста безбожния 18 век).

Как може това да бъде направено? Църквата в своето публично поклонение използва прочити – ако няма такива тя изпада в опасността да се върти около това, което К. С. Луис нарича мелница от любими пасажи „на безлюдни текстови острови” и да замъглява ужасяващите и прекрасни неща, които писанието наистина има да каже. Но дори и в прочитите съществуват проблеми; понеже поне популярните такива замъгляват писанието пропускайки важни текстове, за да направят четенето кратко или стихове, които могат да шокират модерната западна чувствителност. Библията трябва да бъде част от кръвообращението на църковното поклонение, но в момента кръвообращението е станало доста разводнено. Ние трябва да реформираме прочитите и да дадем на църквата творчески и позитивни начини да чете писанията и да слуша когато тя се чете, което ще направи тази книга още веднъж да бъде напълно авторитетна заветна харта.

В лично четене и в неформални групови срещи ние трябва да експериментираме с нови начини за четене на писанието. Всеки, който е чувал наведнъж цяла една книга от библията да се чете или дори да бъде изиграна (сещам си за Марк на Алек МакКоун или за Йоан на Пол Алекзандър и съм чувал за някои направени по Галатяните, което би било твърде впечатляващо) ще осъзнае, че неща като разделяне на глави може да не са от помощ. Ние трябва отново да придобием чувство за писанието като за едно цяло, казващо и преразказващо историята като цяло. Само когато прочетете Изход наведнъж вие осъзнавате ужасяващата ирония, че направата на златните телци е една пародия на това, което Бог желае хората да правят със своите злато и скъпоценности…и едва когато прочете Марк наведнъж можете да осъзнаете, че когато учениците молят да седнат отдясно и отляво на Исус те молят за нещо, което всъщност не разбират.

Това вероятно е само една половинчата и понякога доста жалка традиция за четене на библията – дори сред тези, които твърдят, че я приемат насериозно – която отразява едно много ниско ниво на библейско познание и увереност дори сред някои църковни водачи и сред хората, на които е делегирана отговорност. Още по-голям повод за съжаление е, че библията не функционира като авторитет в църковните дебати. Твърде често се случва дебата да бъде воден без каквото и да е позоваване на библията (докато някой фундаменталист не скочи на крака и не я размаха потвърждавайки мълчаливото съгласие на всеки да й се да даде по-голямо място). Вместо това има нужда от по-сериозно съгласие на всяко ниво от личното размишление през груповото изучаване на библията до удачното литургично използване, до изискването синодите и съборите да изучават и обясняват библията. Само по този начин църквата ще избегне капана на това да желае да се обърне към света и да няма какво да му каже освен едно далечно ехо на нещо, което той като цяло сам казва.

Вярвам, че наистина се прилепим към библията по този сериозен начин ще открием, че сме освободени от (освен другите неща) дребнавата евангелска параноя свързана с писанието. Ние няма да бъдем натикани в тесни ъгли отговаряйки на невъзможни въпроси от типа „Спря ли да биеш жена си?” Разбира се, библията е вдъхновена и ако я използвате като такава в ума ви изобщо няма да възникне съмнение относно това. Вместо това вие ще бъдете освободени да изследвате начини да живеете вярата си, които не попадат в старите традиционни капани на 18 или 19 или 20 век. Всъщност да се използва библията по този начин е много по-убедително от това да се натрупват планини от думи, които все още затварят библията в евангелската традиция. Разбира се, вие ще откриете, че библията няма да ви подведе. Вие ще й давате внимание; няма да се опитвате да я съдите; няма да идвате с предварителни представи какво трябва да означава този или онзи пасаж ако искате той да бъде верен. И тогава ше откриете, че Бог ви говори нови истини чрез нея. Един метод, който съм приел при моето изучаване на библията е, че ако завия зад ъгъл и се чуя да казвам „Е, в този случай този стих е грешен” някъде съм направил погрешен завой. Но това не означава, че натрапвам своето виждане за това, кое е правилно на тази част от библията. Вместо това аз съм принуден, понякога в продължение на години, да живея с този неудобен текст (това е трезва автобиография) докато изведнъж направя нов завой и той стих придобие твърде голям смисъл; смисъл, който аз не бих намерил ако от самото начало бях налагал собствените си виждания върху него.

Ясно е също, че библията може да бъде използвана по хиляди различни начини в пастирската работа на църквата, в грижата и изграждането на всичките й членове. Отново, тук може да се каже много, но мястото е ограничено. Достатъчно е да спомена, че личните виждания за света на християните както и на всеки друг, се нуждаят постоянно да бъдат съпоставяни и поправяни в светлината на историята, която се разказва в писанието. Но това не означава, че има само един или че дори 21 „начина” това да бъде направено. Можем да бъдем сигурни, че редовното изучаване на библията в личното и публичното поклонение е добро лекарство за много от болестите, които ни налягат. Но съществуват много начини за размишление, за четене с въображение, начини да се потапяме в книгата или в един текст, начини да позволим на историята да стане наша история, които могат с полза да бъдат препоръчани от един пастир или да бъдат включени в самата пасторско служение. Тук ние отново откриваме авторитета на библията в действие: Божият авторитет, който е използван, не за да дава вярна информация за цялото, но да даде самото цяло, представите и спомените на мъжете, жените и децата. Тук има цели светове, които очакват да бъдат открити, светове, за които голяма част от църквата за съжаление остава в неведение. Библията е книга за лично обновление, книга на сълзи и смях, книга, чрез която Бог се свързва с нашите лични болки и радости и ни прави способни да чувстваме Неговите боли и радости. Именно могъщия авторитет на библията трябва да бъде разграничен от просто манипулативните или глупаво-войнствените „използвания” на писанието.

Заключение

Казах, че идеята за „авторитета на писанието” е съкратен изказ за авторитета на Бога упражняван по някакъв начин чрез писанията; че на писанието трябва да му бъде позволено да бъде самото себе си в упражняване на неговия авторитет, а не да бъде превръщано в нещо друго, което пасва по-добре на това, на което църквата или света смятат, че „авторитета” трябва да прилича и следователно това е значението на самия „авторитет.” Този авторитет на писанието, им е непознат и когато бъде открит той директно предизвиква множество представи и практики за авторитет разпространени в света и, уви, също и в църквата. Предложих, не особено систематично, някои начини, по които това може да бъде приложено на практика. Всички те имаха за цел да помогнат на църквата да остави библията да бъде библия и по този начин да остави Бога да бъде Бог – и така да направи Божиите хора способни да бъдат Божи хора, Негови специални хора, които живеят под Неговия авторитет, носещи светлина в света. Библията не е край сама за себе си. Тя е дадена, за да може, когато бъде използвана правилно, Създателя да бъде прославен и творението изцелено. Нашата задача е да бъдем хора, чрез които това необикновено видение се осъществява. Така на нас ни е поверена привилегия, която е твърде висока, за да я вършим небрежно, твърде значима, за да остане единствено предмет на дискусия.

И какво от това, питам аз? Ние не трябва да омаловажаваме библията както пренасяме върху нея светските модели на авторитет. Трябва да я оставим да бъде себе си и това е една трудна задача. Писанието съдържа много неща, които аз не разбирам и които вие не разбирате; много неща ние все още очакват да бъдат открити; пасажи, които лежат на прага ни и очакват да ги изследваме. Съживете ги. След това ние трябва да се уверим, че църквата, въоръжена по този начин, предизвиква светските виждания за авторитет. Ние трябва да решим – заедно както и лично – да станем в истинския смисъл на думата хора на книгата. Не хора на книгата в ислямския смисъл на думата където тази книга просто пада и смачква хората след което казваме, че това е волята на Аллах, макар че не разбираме това и не можем да направим нищо по въпроса. Но хора на книгата в християнския смисъл; хора, които са били направени нови, съдени и обновени от Духа чрез писанието. Струва ми се, че евангелската традиция често е попадала в плен на един само на думи библейски принцип например когато е спорела колко ангела могат да танцуват на върха на една игла. (Макар и не буквално, в нашата традиция има еквиваленти.) Вместо това аз твърдя, че задачата ни е да сграбчим тази привилегия с две ръце и да я използваме за слава на Бога и за изкупление на света.


[1] Виж J D G Dunn, The Living Word, ch 3. Собственото контра предложение на Дън според мен е еднакво подвеждащо. Ток имплицитно смалява писанието така че да бъде в състояние да говори за „начина, по който писанието само използва себе си” без да отдава значение за разликите между СЗ и НЗ (виж по-надолу).

[2] Виж също редукционния критицизъм където алегорията е обичайна диета.

[3] Вярвам, че и Павел попада в тази категория.

[4] Similar questions could be asked about poetry or apocalyptic writings, and interesting answers could be given.  We must limit ourselves to a prime case of the problem here.

[5] Наистина има някои съвременни драматурзи, които наистина са „писали” с нещо подобно наум. Съществуват и други подобни аналогии: Незавършената Симфония на Шуберт е такава както и (също незавършената) двете на Нелсън. Съществува също така паралел с виждането на Витгенщайн, че най-добрият вид естетически критицизъм се състои в завършването на творба, която в момента се обсъжда.

[6] Освен това неговото описание на тази предполагаема рицарска свобода не успява да вземе под внимание доста очевидните причини защо Исус и Павел правят това, което правят по отношение на обрязването и законите за храненето. Тяхното намерение не се основава, както предполага Дън, на до голяма степен анахроничните обвинения за „либерали” и „консерватори” но на определените и ясно изразявани позиции за това, кое е удачно в новата фаза на историята, която те са вярвали,ч е е започвала чрез тяхната работа.

[7] See D H Kelsey, The Uses of Scripture in Recent Theology (SCM 1975) esp, eg, 21 f

Реклами

2 thoughts on “Как може библията да бъде авторитетна?

  1. Не го разбрах това, това дето нямат „традиции“ значи ли, че нямат доктрини, от тук не се разбира.

  2. По-скоро означава да се пристъпва към библията без да се облягаме на това, което предишните поколения християни са мислели и казвали за нея (разбирано в най-широк смисъл), като че ли сме първите, които я отварят. По този начин, разбира се, доктрини могат да се изведат – друг е въпросът з атяхното качество и вярност. Същият въпрос може да се постави и от обратната тсрана, което и автора прави по-нататък.
    Съжалявам ако превода е неясен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.