Свидетелство на хора с нехристиянски светогледи


СВИДЕТЕЛСТВО НА ХОРА С НЕХРИСТИЯНСКИ СВЕТОГЛЕДИ

Този текст беше подготвен като тема на младежкото събиране в ЕПЦ-Варна на 4 Юли 2009. 

от Радостин Марчев

Когато поискахте от мен да говоря за свидетелство на хора с нехристиянски светогледи се сетих за две неща.

Първото е една история за двама младежи-християни, които имали голямо желание да споделят своята вяра.  И така те тръгнали от врата на врата. За съжаление още в първия дом, на който потропали не се отнесли много любезно с тях. Жената не ги харесала, казала им да си ходят и се опитала да затръшне вратата пред тях. За нейно голямо учудване обаче тя не се затворила. Жената по мислила, че някой от младежите е сложил крак и пречи затова я отворила широко и блъснала силно. Тя отново не се затворила. Още по-гневна жената се подготвила да я тресне за трети път когато един от младежите, докато се обръщал, за да си тръгне, казал любезно: „Госпожо, ако искате да затворите вратата, първо трябва да махнете котката.”

Второто, за което веднага се сещам е един от моите преподаватели в TCMI, Австрия. През по-голямата част от живота си д-р Робърт Дъглас е работил в ислямски страни и чудесно познава религията, езика, мисленето и начина на живот на тези хора. Веднага след дипломирането си той заминава като мисионер в Саудитска Арабия – една от най-фундаменталистиките и настроени срещу християнството арабски страни. След около година работата му дава резултати няколко човека приемат Христос. И тогава една вечер той е посетен от държавни служители, които му казват за 24 часа да напусне страната…. Робърт Дъглас се премества в Египет. Още докато работи в Саудитска Арабия той е започнал кореспондентски курс по английски език в тази страна, така че сега има доста връзки, на които може да стъпи. За разлика от Арабия, Египет се смята за една от най-отворените арабски държави. Освен това в Египет има християнско (коптско) общество, което съставлява около 10-15% от населението. Предполага се, че тук не би трябвало да има проблеми в своята работа. За няколко години Робърт Дъглас е толкова успешен, че успява да започне църква наброяваща няколко десетки члена – всички обърнати от исляма. След това нещата се повтаря и той е предупреден да напусне страната.

В момента Робърт Дъглас работи в Индонезия (мисля, най-голямата по брой на население страна, в която действат законите на шериата) където мисията, на която сътрудничи миналата година е кръстила над 500 души….

Предполагам, че повечето от вас няма да станат мисионери в арабските страни. И въпреки това темата за свидетелство на хора с нехристиянски светогледи може да бъде много актуална дори в България.

Страната ни официално става християнска през 681 г. След 1300 г. християнска история през 2009 са публикувани данните на European Values Study (EVS) – проучване проведено в 44 страни, което, освен другите области, включва изследване и на религиозните нагласи в страната (натиснете EVC  по-долу, за да видите PowerPoint презентацията).

EVC

Става ясно, че по-голямата част от българите имат нехристиянски светоглед. Така че ако искаме да споделяме вярата си с такива хора ние сме попаднали на правилното място. Остава обаче въпросът: как да направим това? Кой е най-подходящия начин? Как да ги убедим, че християнството е вярно?

II

Бих искал да започнем с един стих от 1 Петър 3:15: А почитайте със сърцата си Христос като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте (но с кротост и страхопочитание) на всеки, който ви пита за вашата надежда.

Думата, която апостола използва тук е апология (apologian), което означава защита. От нея произлиза думата апологетика. Следователно, ние трябва винаги да бъдем готови да отговорим на хората с нехристиянски светогледи, с които дискутираме нашата вяра, като я обясним и защитим. Оттук директно произлиза първия въпрос, на който трябва да си отговорим, а именно за вида апологетика, която ще използваме.

Исторически, през целия 20 век преобладава мнението, че до истината се достига посредством научния метод и логиката. Това означава, че ние събираме факти, систематизираме ги и по този начин придобиваме познание. Християните са възприели това виждане и започват да защитават и прогласяват своята вяра по този начин – опитват се да докажат, че Бог съществува, че библията е вярна във всеки свой детайл и на нея може да се вярва, че Христос е историческа личност и т.н. За да доведе някой съмняващ се човек до вяра християнина трябва да може да го убеди в истинността на тези неща[1]. Това е апологетиката, която все още доминира по-голямата част от християнската литература.

Самият аз съм бил учен (и съответно повлиян в значителна степен) на такава апологетика. Обаче с течение на времето ставам все по-критичен към подобен подход към благовестието. Предполага ли подобно разбиране за апологетиката, че ние трябва да научим всички отговори преди да си отворим устата, за да свидетелствуваме? Значи ли това, че свидетелството се превръща в сблъсък на знание – който знае повече печели – ако е християнина той успява да свидетелствува успешно, ако невярващия знае повече тогава е свидетелствувал лошо? Това, разбира се, е абсурдно!  Освен това можем ли да докажем всички неща, които са в библията? Все още никой не е доказал, че има Бог по толкова безспорен начин, че след представяне на аргументите слушателите да могат единствено да се предадат. Можем ли да докажем или да обясним логически Троицата, или въплъщението, или същността на Святия Дух, или девственото зачатие? Разума ли е единствения път, по който достигаме до истината? Можем ли да пренебрегнем това, което се нарича духовна реалност и духовните опитности, които също ни дават познание, но по съвсем различен начин. Признаването на легитимността на подобен друг вид познание съвсем не е запазена марка за християните – достатъчно е да  отбележим все по-растящия интерес на обикновените хора към паранорманото, свръхестественото, окулта, астрологията и екстрасенсите[2].

Следователно, колкото и удачен да изглежда (и в някои случаи да работи) този апологетичен подход очевидно съдържа някои много сериозни недостатъци. Така че ние отново се връщаме към въпроса: Откъде да започнем? Как да подходим към нашите познати и приятели с нехристиянски светогледи?

Най-добрата отправна точка, която аз съм открил (поне досега) са думите на Исус в  Йоан 6:44 – Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец. Ние не можем да обърнем никого. Единствено Бог може. Дори да знаем всички отговори, да разбием всеки аргумент и да спечелим всеки спор няма никаква гаранция, че човека ще избере християнството и Христос. Следователно, отправната точка, от която тръгваме когато споделяме своята вяра е упованието ни в силата на Святия Дух, Който ще действа в сърцата на хората, ще поправя нашите грешки и слабости и ще води до реални резултати изразяващи се в променен живот. Същото казва и Калвин в своите Институции, когато говори за това как човек достига до убеждението, че библията е Божие слово:

„Словото няма да намери приемане в сърцата на хората преди да бъде подпечатано от вътрешното свидетелство на Духа. Следователно същия Дух, Който е говорел чрез устата на пророците трябва да проникне в нашите сърца и да ни убеди, че те вярно са прогласявали това, което им е било заповядано от Бога…Без тази сигурност, по-висока и по-силна от човешките присъди  е напразно да защитаваме авторитета на писанието чрез аргументи, да го утвърждаваме чрез общото съгласие на църквата или да го защитаваме по някакъв друг начин. Защото ако тази основа не бъде положена никога няма да намерим сигурност в него. И обратно, щом веднъж сме я приели тези аргументи, които преди не са били достатъчно силни да убедят умовете ни във верността на словото стават много полезни.”

Аз в никакъв случай не искам да кажа, че ние нямаме нужда от апологетика, че няма защо да се безпокоим за искрените въпроси, които хората задават и да търсим техните отговори или че Святия Дух често не използва именно тях, за да работи в сърцата на невярващите и да ги доведе до Христос. Но аз искам да кажа, (1) че отправната точка на нашето свидетелство трябва да бъде упованието ни в силата на Святия Дух и (2) че за да бъдем по-ефективни като цяло ние се нуждаем от друга, по-различна апологетика.

III.

За да опиша по-добре тази по-различна апологетика бих искал да се върнем към начина, по който Христос привличаше хората по време на земния Си живот. Моето впечатление е, че това не ставаше чрез прецизна логическа или научна аргументация, а чрез самия начин, по който живееше. В Него имаше нещо различно – в начина, по който Той говореше, в начина, по който мислеше, в начина, по който общуваше имаше нещо, което привличаше хората. Това, което Той носеше не беше само ново учение (и тогава имаше много равини и много учители, които бяха авторитетни, сладкодумни и борещи се за влияние), а различен начин на живот. Казано накратко, Христос живееше това, което учеше[3].

Христос беше уникален. Той беше Бог станал човек. Християните наричат това събитие въплъщение и го смятат за една от най-големите тайни на своята вяра. Това е нещо уникално, което се е случило само веднъж през историята само с една конкретна личност. Но в един вторичен смисъл това не е съвсем вярно. Вижте Еф. 3:8-10 (ст.10) На мене, най-нищожния от всички светии, се даде тази благодат, да благовестя между езичниците неизследимото Христово богатст и да осветлявам всички в наредбата относно тайната, която от векове е била скрита у Бога, Създателя на всичко, така че на небесните началства и власти да стане позната сега чрез църквата многообразната премъдрост на Бога.

Според този текст Бог изявява Себе Си и става познат чрез църквата. Църквата показва Кой е Бог ако живее на практика това, което вярва. А това (разбира се, условно, в един вторичен смисъл) представлява едно второ въплъщение.

Същата мисъл е изразена и в 1 Кор. 12:27:  А вие сте Христово тяло, a  Еф. 1:23 добавя, че тя е „изпълнена с пълнотата на Този, Който изпълва всичко във всички„.

Ние трябва да си даваме сметка, че това е много силно свидетелство. Хората могат да оспорят логическите аргументи, но не могат да оспорят променения живот. И аз мисля, че това е апологетиката, от която хората с нехристиянски светогледи ще си вземат най-добра бележка.

През първи век единствените светогледи, които са съществували били нехристиянските. Хората живеели всеки за себе си. Тогава се е появило християнството – един нов елемент, който те са можели да наблюдават и към който впоследствие са били привлечени. Тертулиан (ранноцърковен отец от 2 век) казва, че хората не се казвали “Вижте колко силни логически аргументи имат тези християни,” а “Вижте как те се обичат един друг.” Това е апологетиката на въплъщението.

Майка Тереза изразява същата мисъл с малко по-различни думи:

Христос няма друго тяло на земята освен твоето,

Други ръце освен твоите и други нозе освен твоите

Твои са очите, чрез които христовото милосърдие гледа към света,

Твои са нозете, чрез които той излиза да върши добро;

Твои са ръцете, чрез които Той иска да благославя.

IV

В желанието си да достигнат до невярващите студенти в голям град група християни започнали домашни библейски дискусии. Често се случвало невярващите да разбиват на пух и прах наскоро повярвалите християни. Но въпреки това в края на краищата почти всеки, който започвал да посещава групата в края на краищата е обръщал към Христос. Един ден един от първите повярвали, който имал голямо желание да израства в Бога отишъл при мисионера, който започнал инициативата и му споделил: „Повече няма да водя свои приятели на тези изучавания. Който и да поканя той става християнин и това просто не ми позволява лично да споделям вярата си[4]….” 

Защо този човек си е мислел, че споделянето на вярата трябва да бъде преди всичко лично. Според мен това е едно от най-погрешните виждания сред съвременните християни. Разбира се, всеки християнин е призован да бъде свидетел за Бога (виж напр. 2 Кор. 5:20), но свидетелството може да бъде не само лично, а и групово, като общност. В Стария завет когато Бог желаеше да разкрие Себе Си Той избра не отделни личности, а цял народ. Бог създаде Израел, освободи го от еврейско робство, въведе го в обетованата земя, даде му Своя закон, по който да живее и след това го посочи като пример. Гледайки на Израел като общество хората можели да научат много за Бога и да бъдат привлечени към Него.

Подобно е положението и в Новия завет. Бог е избрал за агент на Своята спасителна програма църквата. Именно тя, колективно, е Божието царство на земята (което не е тук или там, а сред нас виж Лука 17:20-21), второто въплъщение и христовото тяло. Гледайки на църквата хората виждат Бога и разбират, че християните са Негови.

Нова заповед ви давам, да се обичате един друг; както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си (Йоан 13:34-35). Христос ясно казва, че отношенията на любов, които могат да се наблюдават в църквата ще бъдат неоспоримо свидетелство пред света, че християните наистина имат връзка с Бога. Това обаче е свидетелство, което може да действа единствено в група и никога индивидуалистично. За да могат християните да свидетелстват те трябва да общуват и да изграждат отношения един с друг.  С други думи Христос говори за свидетелството на общността.

Но идеята за свидетелството на общността също така ни кара да се изправим пред някои въпроси. Ще се спра на два от тях (макар че те в никакъв случай не ги изчерпват).

На първо място следва да се запитаме дали нашата общност действително дава свидетелство, което привлича хората с нехристиянски светогледи. Че тя може да го прави и че Христос очаква това е едно нещо, да го виждаме на практика е съвсем друго. 1 Кор. 14: 23-25 е много предизвикателен текст в това отношение. И така, ако се събере цялата църква и всички говорят на непознати езици, и влязат хора невежи или невярващи, няма ли да кажат, че вие сте полудели? Но ако всички пророкуват и влезе някой невярващ или невеж, той се обвинява от всички и се осъжда от всички; тайните на сърцето му стават явни; и така, той ще падне на лицето си, ще се поклони на Бога и ще изповяда, че наистина Бог е между вас. Текста казва ясно поне 2 неща: (1) В ранната църква е било обичайно на християнско богослужение да присъстват невярващи и (2) Начина, по който се държи християнската общност може или да отблъсне или да привлече хората към вярата. В по-широкия контекст на пасажа съвета на Павел е премахнем всичко, което може да доведе до негативен резултат – както в личното си поведение така и в начина, по който сме построили богослужението си. Това, разбира се, не означава, че трябва да оставим невярващите да определят как да се покланяме на Бога, но със сигурност означава, че трябва да сме чувствителни към начина, по който те виждат нещата и критични към собствените си слабости.

Второ, свидетелството на общността ни предизвиква да преосмислим толкова често подчертаваното разбиране на протестантите за невидимата църква. Идеята, която стои зад него е, че на богослужение в неделя сутрин се събират всякакви хора – някои от тях са вярващи, други само претендират, че са такива. Това е видимата църква. Единствено Бог може да разграничи двете групи понеже Той единствен вижда в сърцата и знае кой какъв е. Нещо повече, Божията църква не се ограничава само с нашата общност или дори с нашата деноминация – тя се състои от всички истински вярващи по целия свят и от всяко време. В тази идея има много добри и полезни напомнения. В същото време тя може да доведе до реална опасност – ако твърде често и остро противопоставяме невидимата на видимата църква можем да достигнем до момент, в който да престанем да очакваме реално свидетелство от последната за нейната идентичност в Христос. Проблемът е, че хората се покайват изправени пред свидетелството на една реалната, видима църква, а не пред абстракцията за невидимата църква. Следователно, това, от което църквата спешно се нуждае е едно напомняне за необходимостта от видимост на местната общност, която е тяло Христово и второто въплъщение на Бога и от която се очаква да живее според стандартите на своето призвание и същност.

Разбира се, това има и личностна страна – ние сме части от видимата църква и като такива можем да я направим чрез живота си по-видима. Това е въпрос на лична святост, като в случая святостта се явява вид свидетелство и апологетика. И обратно, липсата на святост отблъсква хората от Бога, отслабва свидетелството на църквата и я прави по-невидима. Това не означава, че ние трябва да бъдем съвършени, но означава, че трябва да бъдем безкомпромисни по отношение на всеки осъзнат грях в живота си. По-голямата част от хората не са идиоти и достатъчно ясно виждат разликата. 

V

Последното нещо, на което искам да обърна внимание е, че трябва да сме готови да срещнем хората с нехристиянски светогледи там където те действително се намират, а не там където на нас ни се иска да са. Ние често мислим за покаянието като за момента, в който един невярващ човек взема решение за Христос, при което го водим в молитва на покаяние или излиза пред църква. Ако искаме ефективно да свидетелстваме на хора с нехристиянски светогледи ние трябва коренно да променим това свое разбиране.

Колкото и странно да е ние често забравяме, че техните виждания са именно нехристиянски.  Те нямат представа за Бог, християнство и библия или тази представа е изкривена, което е дори по-лошо. Да представим на такъв човек благата вест по „бързата процедура” (напречим чрез „Четирите духовни закона” или нещо подобно) е сигурен начин да не бъдем разбрани и да не постигнем нищо. Казвайки му: „Бог те обича. Христос е умрял за твоите грехове. Ако Го приемеш можеш да бъдеш спасен” най-вероятно ще получим отговор: „Аз въобще не съм сигурен, че има Бог, Христос е бил само добър морален учител и мисля, че съм добър човек, така че няма от какво да бъда спасяван.”  Очевидно е, че преди да предложим на такъв човек да приеме Христос ние трябва да започнем от много по-далеч.

Обръщението никога не е просто момент на вземане на решение, а процес, през който човек достига до това решение. При някои хора то се изразява чрез критично преживяване (например излизане пред църква или конкретна молитва за покаяние), при други става по-незабележимо. Самият аз никога не съм се молил с подобна молитва (между другото къде в Новия завет намирате такава ?) и не зная определения момент, час или дори месец, в който съм станал християнин. В продължение на около година аз посещавах църква, четях библията, общувах с вярващи и обмислях твърденията на християнството. В края на този период открих, че някъде по пътя съм преминал от неверие към вяра. Нямаше нищо драматично, но моето убеждение остава непроменено (или ако има промяна тя е в неговото затвърждаване) вече 17 години. Но за да стигна до него аз изминах определен път.

Изследвайки тези закономерности екипът на Били Греъм е разработил т.нар. скала на Енгъл (по името на нейния създател), която показва, че за да може да вземе решение за Христос човек трябва да премине през следните периоди:

1) не знае почти нищо за евангелието

2) разбира основите на евангелието

3) положително отношение към евангелието

4) осъзнаване на личните проблеми

5) решение за действие – покаяние и вяра

Следователно, ако искаме да свидетелстваме ефективно на хора с нехристиянски светогледи ние трябва да започнем оттам където те се намират – т.е. в самото начало на процеса – и след това да изминем целия път заедно с тях, а не прибързано да настояваме да направят само последната крачка. Това от своя страна ни изправя пред няколко допълнителни задачи:

На първо място ние трябва да покажем на тези хора, че християнството е актуално. Това не значи просто да се научим да цитираме стихове – най-малко пък нашите любими (напр. Йоан 3:16 или Римл. 10:9-10 Или Откр. 3:20 – последния всъщност въобще не се отнася до невярващи), а да предадем посланието на библията по начин, който говори на техните нужди и проблеми и то по разбираем начин (заученото цитиране на библията често е всичко друго, но не и актуално и разбираемо). В някои случаи това може да означава да пожертваме езика, за да предадем същността или да вземем принципа и да го приложим към ситуация коренно различна от тази, с която той е свързан в самото писание. Това никак не е лесно (всъщност цитирането на стихове е много по-лесно). То изисква продължително четене и размишление върху писанието и потапяне в неговите истини докато те станат част от нас, променят начина ни на мислене, помогнат ни да преминем отвъд буквата към духа на писанието и ни покажат как работят на практика.

На второ място, ние трябва да бъдем готови да се ангажираме с практическите нужди на хората с нехристиянски светогледи. Хората имат съвсем истински, реални проблеми, тежестта на които те чувстват всеки ден – самота, проблеми в семейството, труден характер, уволнение от работа. Дали те намират в нашите църкви приятели, ново семейство, търпение и приемане и дори материална помощ? Да заявим, че Бог е любов и че християнството е актуално са много смели твърдения и ако искаме хората да им обърнат внимание трябва да сме подготвени да им посочим техните практически приложения, без които цялото ни свидетелство остава само празни думи.  

Накрая, ние трябва да имаме смелостта и търпението приемаме хората такива каквито са и да изграждаме приятелства с тях. За съжаление в нашите църкви често се случва точно обратното – ние искаме хората първо да станат като нас преди да ги приемем. Правейки това ние изцяло преобръщаме думите на апостол Павел: “Писах ви в посланието си да не се събирате заедно с блудници, не че съм искал да кажа за блудниците на този свят или за сребролюбците и грабителите, или за идолопоклонниците, понеже тогава би трябвало да излезете от света. Но в действителност ви писах да не се събирате с никого, който се нарича брат, ако е блудник или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител, с такъв даже да не ядете заедно. Защото каква работа имам да съдя външните човеци. Ние сме твърде меки към християните и твърде строги към нехристияните. Виждайки християнин, който греши ние често си затваряме очите, защото е „наш човек,” но когато в църква дойде невярващ, който живее в грях бързаме да го порицаем (като в някои случаи издребняваме дори до стил на обличане и начин на изразяване). Павел обаче ни казва точно обратното. Когато един човек твърди, че е християнин, но не живее като такъв трябва да вземем спешни мерки. Но що се отнася до нехристиянина не сме ние тези, които трябва да му търсим сметка. Такъв човек има различни разбирания, стандарти и ценностна система. Как очакваме той да се държи като вярващ? (между другото предложението на апостола е ако това не ни харесва да излезем от света) Той има нужда от приемане, грижа и приятелство. Много по-голяма вероятност има той да избере да се промени ако се почувства приет и види една по-добра алтернатива. Но това едва ли ще стане ако чакаме да се промени преди да го приемем.

Времето напредна, така че спирам дотук, макар темата в никакъв случай да не е изчерпана. Все пак мисля, че очертахме основните за една нова (или може би не толкова нова) апологетика и свидетелство сред хора с нехристиянски виждания. За нас остава „само” да я приложим на практика…


[1] Две популярни в България книги следващи тази тенденция са „Не само дърводелец” на Д. Макдауел (исторически, научен подход) и „Богът, който е” на Ф. Шефър (логическа, философска аргументация)

[2] Още по-важна, макар че тук отделям място на това, е промяната в разбирането на постмодерните хора за начина, по който се достига до истината. Казано най-просто за тях научния, логически метод вече не е водещ, предпочитан или дори най-надежден начин за придобиване на познание. Кратко и добре поднесено изложение на тази промяна и причините довели до нея може да се намери в книгата на Webber, R. “Younger evangelicals”, Baker books, 2002

[3] За едно добро представяне на тази различност и автентичност на Исус във връзка с евангелизирането виж Pippert, R., Out of the saltshaker , IVP, 1999 особено главите Jesus and the Pharisees

[4] Виж Петерсън, Джим, Евангелизаторството като начин на живот, Нов човек, 1990

Реклама

4 thoughts on “Свидетелство на хора с нехристиянски светогледи

  1. Много ми хареса.
    Бих те посъветвал само да промениш заглавието на:
    „Свидетелство към хора с нехристоянски светоглед“

  2. Много ми хареса.
    Бих те посъветвал само да промениш заглавието на:
    „Свидетелство към хора с нехристиянски светоглед“

    пп: ( Моля, извини ме за правописната грешка в предния постинг. )

  3. От това, което прочетох виждам, че нямаш личен опит с благовестието! По тази тема трябва да говорят хора с личен опит! Само с някой неща съм съгласен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.