Обещание за консенсус


ОБЕЩАНИЕ ЗА КОНСЕСНУС

по пътя към комуникативна херменевтика

vanhoozer0902.jpg

от Кевин Ванхузер

Да разпознаем това, което Бог върши във и чрез текста на писанието е крайната цел на новата комуникативна херменевтика, казва Кевин Ванхузер. Да се каже, че с думите и езика могат да се правят неща, които да бъдат интерпретирани в контекста на тяхното представяне е значимо наблюдение. „Защото се видя добре на Святия Дух и на нас…” (Деяния 15:28). Събора в Ерусалим със сигурност трябва да бъде определен като водоразделна линия в историята на църковния консеснус. Разпознавайки валидността на мисията на Павел сред езичниците апостолите в Ерусалим правят огромна крачка напред в своето разбиране както за Бога така и за благовестието. Тълкуването на Яков на това, което Бог казва чрез Амос, Еремия и Исая представлява решаваща гаранция от писанието за това ново разбиране и за последващата мисия в света.

Постигането на консеснус в настоящето е много по-различен въпрос. Шокиращото предложение на Ницше, че консенсуса е не толкова въпрос на разбиране колкото на сътворяване на истината е станало неоспорима позиция за постмодерниостите. Твърди се, че тълкуването ни казва повече за читателя – за неговия пол, раса и политика – отколкото за предполагаемия истинско „значение.” Разбира се, трудно е да си представим, че херменевтиката може да достигне до консеснус ако тълкуването на текста е просто въпрос на „какво аз желая да означава.”

Дали текстовете са просто пасивни жертви оставени на милостта на тълкуващите ги общности и на корпоративната воля за власт? Дали значението е въпрос на това какво личностите и групите могат да извлекат от текста?

Решението на събора в Ерусалим не отразява стремеж към власт. То не е расистко, сексистко или капиталистическо решение. Напротив, декрета на събора в Ерусалим е бил издаден поради загриженост именно за тези, които са „различни”: неевреите, нехристияните. Ако правят нещо то апостолите тълкуват пророците срещу собствения си интереси.

В сърцето на дебата свързан с тълкуването лежи въпроса за авторитета. Кое тълкуване на библията ще води църквата? Кое „така казва” има значение и защо?

Създаването на тълкувателни теории няма край. Това също е вярно! Все пак един обещаващ нов кандидат се е превърнал във фокус на все повече утвърждаващ се консенсус на учени, които, макар че работят в различни области все пак са обединени в своята загриженост да се противопоставят на кризата в тълкуването на библията където всеки читател върши „това, което му се вижда угодно” (Съдии 17:6)[1].

Ключовото обещание на новото виждане е, че говоренето и чуването са форми на действие, за които и говорещия и слушателите са отговорни, макар и по различен начин. Всичко това започва когато двама философа от средата на 20 век се обръщат към обикновения език като към нещо, което заслужава внимание. Д. Л. Остин How to Do Things with Words въвежда едно ключово разлика между говоренето и това, което говорещия прави в говоренето. Значението, осъзнава Остин, не е просто използване на думите по отношение на света; човек в действително върши нещо с думите, неща като изразяване на благодарност, шегуване, изказване на твърдение, въпрос. Всичко това са „речеви” действия, действия извършвани в говоренето[2].

Приблизително по същото време Лудвиг Витгенщайн въвежда идеята за „езикова игра.” Той бил очарован от начина, по който думите имат значение главно благодарение на ситуацията, в която са използвани. Отново, значението на думите не е това, към което те се отнасят, а по-скоро начина, по който са използвани в конкретна ситуация или „форма на живот.” Тълкувателя трябва да знае каква езикова игра се играе, за да може да я разбере и на свой ред да участва в нея.

Общото между тези два подхода е ударението върху тълкуването на езика в контекста на неговото използване. Комуникацията е нещо повече от просто декодиране на лингвистичните сигнали; по скоро това е въпрос на заключение какво говорещия всъщност прави с думите на основата на лингвистичните и не-лингвистичните доказателства. Тогава разбирането е в основата си въпрос на схващане на това, което говорещия прави с думите, въпрос на разграничаване какво речево действие извършва той.

Толкова ли е революционно е да се предположи, че хората вършат разни неща с думите? Да и не. От една страна дори древни текстове като библията изобразяват хората като вършещи неща с думите: разказващи какво се е случило, даващи обещания, заповядващи, задаващи въпроси. Всъщност книгата Яков е особено загрижена за правилното използване на езика. От друга страна съвременните езикови теории обявяват „смъртта на автора.” Често могат да се срещнат читатели и дори коментатори на библията изучаващи „смисъла на текста,” като че ли един текст без автор би могъл да има някакъв смисъл. Множество подобни тълкувания наподобяват пътувания на себеизследване повече отколкото опит да се чуе гласа на някой друг. И крайната си форма подобни читатели имат склонност да идентифицират смисъла на теста със смисъла, който той би имал ако те бяха неговите автори! Това ни връща обратно към настоящата криза на тълкуване на библията. Кой глас има значение и защо? Или по-добре: кое използване на езика – кое изпълнение – има значение и защо? Все по-голям брой мислители от множество академични дисциплини биха отговорили: на автора. Автора е агента на комуникативното действие. Единствено намерението на автора прави един текст действие и думата „Да” казана в реда на брачната церемония, едно обещание вместо утвърждаване на философията на Ницше.

Обещанието е само един пример за начина, по който говорещите предполагат правото и отговорността на техните действия с думи. Все пак четящите и слушащите също имат отговорност. Най-важното, читателите имат отговорност да бъдат справедливи спрямо това, което автора казва и прави. Наистина, тълкуването е процес на разбиране на намерението на автора от доказателствата на текста и това разбиране се състои в разпознаване на това какви речевите действия извършва автора.

Езика е средството, чрез което ние установяваме връзка един с друг. Правейки неща с думите хората влизат в множество различни междуличностни отношения един с друг. Ние влизаме в „завет на разговор,” един спор където говорещия и слушащия се опитват да комиуникират по смислен начин, да споделят значима информация или може би да координират своите действия.

Кой е моят ближен? Всеки който казва „Здравей,” или „Помогни ми,” или „Подай ми солта.” Защото всяко речево действие е целево твърдение, твърдение, което има една мисия: да постигне разбиране. Така е и с Божието Слово: „няма да се върне при Мене празно, но ще извърши волята Ми и ще благоуспее в това, за което го изпращам.” (Исая 55:11). Текстовете също са форми на комуникативни действия. Авторите могат да извършват сложни действия в своите текстове. Йоан сатиризира религиозния етноцентризъм. Автора на четвъртото евангелие описва историята на Исус по такъв начин, като че ли описва реалността на Божието царство действащо посредством исусовия живот и служение. Така да кажем какво евангелистите правят в текста означава да го тълкуваме. Да припишем на автора нещо, което не е неговото намерение означава да дадем невярно свидетелство. Читателите са отговорни да не дават неверни свидетелства. Това не е нищо друго освен Златното правило приложено към херменевтиката: „прави на другите комуникативни действия това, което желаеш да бъде направено на твоите.”

Тълкувателите са участници в завета на разговора. Тълкуването е фундаментално относно отдаване правото на комуникатвните агенти, човешки или Божии. Да, Бог също може да бъде автор, както обръщайки се към говорещи човеци така и намесвайки се в човешките разговори. Тогава крайната цел на Новата комуникативна херменевтика е да разпознае какво Бог прави в и чрез текста на Писанието. Това е начина, по който ние познаваме Бога: като разбираме Неговите комуникативни действия.

Разбира се, Божието най-важно речево действие е било извършено когато Словото е станало плът: обещанието да даде живот на тези, които вярват в Неговото Слово. Това е същото Слово, с което Божия Святи Дух си служи и което прави ефикасно.  Духът дава сила на словото – живото и писаното – по неговия път и му помага да изпълни целта си. Това, което изглежда добро за Духа е служението на Словото. Дано то да се вижда добро и на нас.

Кевин Ванхузер е професор по систематично богословие в семинарията “Тринити.” Защитил е докторат в Кеймбридж и в периода 1990-1998 е бил главен лектор по богословие и религиозни изследвания в Ню Колидж към университета в Единбург.


[1] Някои от тези хора са Nicholas Wolterstorff (philosophy), Craig Bartholomew (Old Testament), Anthony Thiselton (New Testament), Francis Watson (Biblical Theology) и Kevin Vanhoozer (theology).

[2] Виж J. L. Austin, How to Do Things with Words (Harvard University Press, 1975), John Searle, Speech Acts: An Essay in the Philosophy of Language (Cambridge University Press, 1969) and William Alston, Illocutionary Acts and Sentence Meaning (Cornell University Press, 2000).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.