Богословие на изчезването

БОГОСЛОВИЕ ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ЦЪРКВАТА

от Филип Дженкинс 

В нашето време сме свидетели на един необикновен феномен: практическото изтриване на една църква от място където тя е съществувала в продължение на почти 2000 г. Съдбата на християните в Ирак ни напомня, че напредъка на църквата не е постоянно възходяща линия.

В своята книга излязла през 2002 г. The Next Christendom: The Coming of Global Christianity историкът Филип Дженкинс говори за света, към който се е запътило християнството. В последните си книги Тhe Lost History. of Christianity: The Thousand–Year Golden Age of the Church in the Middle East, Africa, and Asia–and How It Died (HarperOne, 2008) той ни казва откъде то идва. Професора от Penn State University Дженкинс първо отбелязва, че вярата не е вкоренена в нито една култура. „Колкото повече се вглеждате в историята толкова повече осъзнавате, че християнството не е само европейска религия,” казва той. „Тя е европейска, но също така и азиатска и африканска. Тя има дълга история на развитие в множество различни култури.”

На второ място Дженкинс ни показва как и защо църквите в цял един регион умират.

Каква е причината една църква да умре?

Аз не познавам случай, в който църквата да е изчезнала просто поради безразличие. Това, което убива църквата е преследването. Убива я въоръжената сила обикновено в интерес на друга религия или на антирелигиозна идеология. Понякога това може да означава унищожението или премахването на една конкретна етническа общност, която практикува християнството. Така църквата е убивана силово.

А какво да кажем за думите „Кръвта на мъчениците е семето на църквата?”

Това е казано от Тертулиан, в северна Африка където църквата е изчезнала. Ако търсите най-силната част от християнството между 400 и 500 г. можете да посочите северна Африка, грубо това, което днес наричаме Тунис и Алжир. Това е била родното място на Августин. След това дошли арабите-мюсюлмани. Те завладели Картаген през 698 г. и 100 г. по-късно – аз не казвам, че там няма християни, но те наистина са съвсем, съвсем малък брой. Тази църква умира.

Защо преследването понякога прави църквата по-силна, а по друго време я унищожава?

Разликата е доколко тя е успяла да се установи сред хората и дали не е станала църква просто на определен сегмент, класа или етническа група. В северна Африка тя е била най-вече църква на римляните и говорещите латински в противоположност на селяните, с които римляните нямали особени контакти. Когато римляните си заминали християнството си тръгнало заедно с тях.

Но християнството се е установило като религия на обикновените хора много рано в Египет и било преведено на коптски. В резултат след 1400 г. под ислямска власт все ще съществува голяма коптска църква, която обхваща (може би) 10% от населението на Египет. Аз лично бих определил това като най-големия пример за оцеляване на християнството в историята.

Как могат подобни уроци да се приложат към Ирак където християните са преследвани от мюсюлманите?

Ирак е класически пример за църква, която е убивана. Вероятно тя ще престане да съществува по времето на моя живот. За последните 50 години тя е намаляла от около 5% до това, което е сега – около 0,5%. Не може те да продължавате да губите бройка по този начин до безкрайност. По някое време ще дойде краят на последните 2 или 3 човека.

Дали смятам, че в Ирак буквално няма да има християни? Не. Но смятам, че общностите като цяло ще бъдат унищожени. Има отделни общности, включително в равнините на Ниневия, но те са доста малки и като цяло очакват да получат виза, за да напуснат страната.

А що се отнася до причината църквата в Ирак да умира аз отново ще посоча преследването, издигането на радикалната ислямска идеология, която прави живота нетолерантен за малцинствените общности. Ако отстраните държавата с нейната способност да сдържа тълпите и злодеите вие отваряте вратата за изкореняването и изселването на тези малцинства.

Вие пишете за ефекта на махалото. Какво означава това?

Това е едно от най-обезпокоителните неща. Преследването не продължава непрекъснато в продължение на 500 или 1000 години. Малцинствата живеят много добре за 50 години и след това идва преследване и броят им бива намален. Махалото тръгва на другата страна, но идва момент когато се връща. Този вид спорадични преследвания през историята са това, което наистина убива една вяра.

Какви са начините, по които църквите могат да отговорят на преследването и да изградят своите общности и вяра?

Това до голяма степен зависи от това каква е предизвикателството. Ако си имате работа с голямо въоръжено преследване тогава наистина трябва да се борите за оцеляване. Докато пишех тази книга аз станах много чувствителен относно въпроса как определяме успеха на църквата. Изкушен съм да го измеря посредством бройки, дали това са 5% от населението или 40%. Но аз предполагам, че хора от менонитската или анабаптистките традиции ще възрази, че въпросът не е успехът изразен в бройка, а качеството на свидетелството, че новия завет не гарантира светски успех или растеж или мега църкви. Всъщност той определя преследването като част от вярата. Така че може би ние трябва да се съобразим с този факт.

Вие твърдите, че ни липсва богословие на изчезването на църквата. Защо се нуждаем от такова?

Понякога питам аудиторията колко човека са чели книга за основаване на църкви или за църковен растеж и мнозина вдигат ръка. След това питам колко някога са чели книга за смъртта или умирането на една църква и практически никой не се обажда. Но в историята смъртта на църкви е често срещан феномен. Християнството се придвижва от една област в друга, но също така умира на места където преди това е било силно. Този факт застава срещу голяма част от това, което ние очакваме от църковния растеж. Ние имаме богословие на мисиите, но не и богословие за отстъпление. Тогава обясняваме ли тези епизоди като че ли църквата е направила нещо ужасно лошо? Смятаме ли ги за естествена част от историческото развитие? Мислим ли, че ако исляма замени християнството в една страна като Ирак неговото разпространение е част от Божия план? На практика християните не говорят за тези неща. Те не им обръщат внимание понеже не знаят за тях.

Тогава невежеството ни е едновременно продукт на нашата историческа ситуация и може би съзнателно отвръщане на очите ни от убийството?

Нещо такова. Но аз не желая да критикувам американците, които са много загрижени за страдащата църква. Те се опитват да облекчат страданията и се намесват политически. Но представете си, че една църква наистина изчезне. За по-голяма част от средния изток последното столетие от 1915 е било катастрофално от гледна точка на унищожение или изчезване на църкви. Аз наистина не познавам хора, които да пишат за това или да се обръщат към него богословски.

Как свързвате това с очевидното разпространение на християнството по света?

Предполагам, че съвпадение не е дума, която трябва да се използва от човек, който има някакво чувство за Провидение, но 1915 бележи началото на края на християнството в средния изток и началото на масовото християнизиране на Африка. Това е почти като че ли една врата се е затворила, но на друго място е била отворена нова. Не бих казал, че Бог си е затворил едното око и е отворил другото, но когато християнството е най-слабо в една област в друга се отварят удивителни възможности. Моето опасение е, че когато ние разглеждаме християнска история това често е нещо като „нека да погледнем на развитието и нека да видим това ново разпространение и нова възможност.” Ние всъщност не виждаме вратите които се затварят – което би било чудесно заглавие за една книга.