Личната молитва на проповедника

ЛЕКЦИЯ 3

ЛИЧНАТА МОЛИТВА НА ПРОПОВЕДНИКА

от Чарлз Спърджън

Преди всичко, проповедникът трябва да се различава от всички други като човек на молитвата. Той трябва да се моли като обик­новен християнин, иначе би бил лицемер. Той трябва да се моли повече от един обикновен християнин, иначе не би бил годен за службата, която заема. „Би било ужасно“ – казва Бернард, „ако човек на такъв висок пост има такава низка душа – да бъде пръв по положение и последен в живота“. Предимството на пастирската отговорност му дава едно достойн­ство и ако е верен на своя Учител, той ще се отличи с молитве­ния си дух над всички останали.

Като гражданин, той има привилегията да се застъпва за своето отечество. Като съсед, всички под неговия поглед са споменати в молитвите му. ‘Той се моли като съпруг и като баща. Той полага усилия да направи домашния олтар образец за своето паство; и ако някъде огъня на Божия олтар гори слабо, той е поддържан до­бре в къщата на Господния слуга, защото той се грижи сутришната и вечерната жертва да освещават дома му.

Но има някои молит­ви, които са свързани с неговото лично служение и в тази лекция ние ще говорим най-много за тях. Проповедникът пред­ставя специални прошения като служител и се приближава близо до Бога в това отношение повече отколкото във всички други отноше­ния.

Приемам, че като Божий служител, той винаги се моли. Всеки път, когато мисълта му е насочена към работата му, независимо дали е зает с нея или не, той винаги се моли, отправяйки свои­те свети желания като добре насочени стрели към небето. Той не винаги е в положение на молитва, но живее в духа на молит­вата. Ако сърцето му е в работата, той не може да яде или пие, да си почива, да си ляга или става сутрин без да чувства ед­но усърдно желание, една загриженост и чистосърдечна опора в Бога и така под една или друга форма той продължава да се моли.

Ако има човек под небето, който е принуден да изпълнява на­ставлението непрестанно се молете това със сигурност е Христовият служител. Той има особени изкушения, специални изпитания, необичай­ни трудности и чудни задължения. Той трябва да има връзка с Бо­га и с хората благословена с духовно прозрение и за­това има много повече нужда от благодат отколкото обикновените хора и тъй като знае това, той е подтикнат постоянно да ви­ка към Бoгa за сила и да казва: „Издигам очите си към хълмове­те, откъдето иде помощта ми“ (Псалм121:1).

Едва ли е нужно да ви препоръчвам добрият навик на личната молитва и все пак не мога да не го направя. Зa вас като посла­ници на Еога, умилостивилището има неоценииа сила; колкото сте по-интимни с небесния дворец, толкова по-добре ще възложите своето упование. От всички въздействия, които могат да напра­вят човека почитан от Бога в служението, не познавам друго по-силно от неговата близост до умилостивилището.

Всичко, което курса в колежа може да допринесе за студента е празно и повърхностно в сравнение с духовното и деликат­но пречистване, получено чрез общение с Бога. Докато неоформе­ния проповедник се върти на колелото на подготовката, молит­вата е инструмента на великия Грънчар, с която той оформя съда. Всички наши библиотеки и занимания са празнота в срав­нение с молитвената стаичка. Ние растем, увеличаваме силата си и превъзмогваме в личната молитва.

Пребъдването в Бога често обръща тъмнината в светлина. Настой­чивото, неуморно молитствуване в светая светих повдига завесата и дава благодат да погледнем във дълбоките Божии неща. По време на разискване един пу­ритански богослов пишел нещо върху листче хартия пред себе си. Някои любопитни хора прочели бе­лежките му, но върху страницата нямало нищо освен думите: „Повече светлина, Господи“, „повече светлина, Господи“ написано няколко пъти. Това е подходяща молитва за ученика на Словото, когато приготвя проповедта си.

За най-добрите и най-святите мъже молитвата е била най-важ­ната част от подготовката им за амвона. За Маккой е казано: „Го­рейки от желание да предаде в неделния ден на хората това, ко­ето до известна степен му е било открито, той никога, освен по не­отложна причина, не се явяваше пред тях без много предварително размишление и молитва. Неговият принцип по този въпрос се изра­зяваше в една забележка, които тъй направи на някой от нас. Ко­гато го попитахме за добрата подготовка за амвона, той ни при­помни Изход 27:20 – Дървено масло, първоток за лампите на све­тилището. Но молитствуване беше още по-голямо. В дей­ствителност той не можеше да пренебрегне общението си с Бога преди да влезе в събранието. Той се нуждаеше да се потопи в Бо­жията любов. Неговото служение се състоеше в това да изтъкне онези ми­сли, които първо бяха осветили неговата душа и затова здравото състояние на душата му беше абсолютно необходимо за жизне­ността и силата на неговото служение. За него началото на всеки труд неизменно се състоеше в приготовление на собствената му душа. Стените на стаята му бяха свидетели за неговите молитви, сълзи и ридания.

Едно истинско прочувствено слово, в което няма престореност, но много чувства, може да произлезе само от молитва. Няма тако­ва красноречие както сърдечното и няма такова училище както то­ва в поднокието на Кръста. Пo-добре никога да не научите едно правило на човешко ораторство, но да сте изпълнени със силата на любовта, която иде от горе, отколкото да овладеете Квинтилман, Цицерон  и Аристотел и да нямате апостолското помазание.

Както често пъти свеж поток от мисли се откриват по време на приготовление в отговор на молитва, Taica ще оъде и при изнасяне на проповедта. Повече от проповедниците, които разчитат на Бо­жия Дух ще ви кажат, че най-свежите и най-добрите мисли, не са онези, върху които размишляват предварително, но идеите, ноито получават, хвърчящи като на крилата на ангели; неочаквани сък­ровища изпратени от небесни ръце, семена на райски цветя, полъх от планините покрити със смирна.

Често пъти, когато съм се чувствувал спъван в мисъл и в из­раз, моето тайно сърдечно стенание ми е донасяло успокоение и съм се радвал на повече от обикновена свобода. Но как бихме по­смели да се молим в битката, ако никога не сме викали към Бога когато сме се впрегнали на работа? Споменът за борбата у дома успокоява скованият с вериги проповедник, когато е на амвона: Бог няма да ни остави ако ние не сме Го оставили.

Братя, вие ще видите, че молитвата ще ви даде сила достатъчна за деня.

Връзката между настойчивата, агонизираща молитва и истинския успех е както между родилни мъките и раждане, сеенето с плач и жъненето с радост. „Как така твоите семена никнат толкова бързо?'“ – запитал един градинар приятеля си. „Защото ги накисвам“ – отговорил му той. Ние трябва да натопяваме със сълзи всичкото си учение, „когато сам Бог е близо“ и то ще ни изненада и ще ни донесе наслада.

Може ли някой да се учудва на успеха на Брейнърд, когато не­говият дневник съдържа бележка като тази: „Господния ден, април 25-ти. Тази сутрин прекарах около два часа в свято уединение и можах повече от друг път да се застъпвам за безсмъртни души. Въпреки, че беше рано сутринта и слънцето едвам грееше, тялото ми беше мокро от пот“. Тайната на Лютеровата сила се крие­ в същото нещо. Теодор казва за него: „Дочух го да се моли, но Боже мой, с какъв дух и сила се молеше той: Той говореше на Бога с такова благоговение и все пак такова доверие, като че ли говори на свой приятел“.

Братя, умолявам ви, бъдете мъже на молитвата. Дори да не притежавате големи дарби можете да минете и без тях, ако изобилвате в застъпничество. Ако не се мелите за онова, което сте посели Бог в Своята върховна власт може да реши да го благослови, но нямате право да очаквате благословение и ако има такова то няма да утеши сърцата ви.

Всички сме чували, че неприятелите на протестантската кауза треперели от молитвите на Нокс повече отколкото от десетки  хилядна въоръжена армия. Известният уелсец бил също голям застъп­ник за своето отечество; той имал обичай да казва, че се чудел как може един християнин да лежи цяла нощ в леглото си и да не стане да се моли. Когато жена му, страхувайки се да не се разболее, отишла в стаята, в която той се бил уединил, тя го чула да се моли с пресечен от вълнение глас: „Господи, няма ли да ми дадеш Шотландия?“

„О, да можехме и ние така да се борим в молитва посред нощ и да викаме: „Господи, няма ли да ни дадеш душите на нашите слу­шатели?“

Проповедникът, който не се моли усърдно за работата си тряб­ва да е суетен и горделив човек. Той постъпва, като че ли е вседостатъчен и няма нужда да се обръща към Бога за помощ. Каква необоснована гордост е да се мисли, че нашето пропо­вядване от само себе си е толкова силно, че може да обърне човеците от греховете им и да ги доведе при Бога без съдействи­ето на Святия Дух. Ако наистина сме със смирен дух ние не бихме рискували да влезем в борбата, докато Господ на Силите не ни из пълни със сила и каже; „Иди с тая твоя сила“ (Съдии 6:14).

Проповедникът, който пренебрегва молитвата трябва да е твърде безгрижен за служението си. Той не е пресметнал стой­ността на една душа и не е преценил значението на вечността. Си­гурно той е само един чиновник, изкушаван да заеме амвона, защото парчето хляб, което принадлежи на свещеническата служба му е много необходимо или е отвратителен лицемер, който обича човешката хвалба и не го е грижа за Божията слава. Той сигурно ще стане само един повърхностен говорител, зачитан най-много където благодатта най-малко се цени и външния блясък най-много се харесва. Той не може да бъде от онези, които орат дълбоко и жънат богата жетва. Той е един безделник, не работник. Като проповедник има само име, но е мъртъв. Той куца в живота си като куция в Притчи, чиито крака не са еднакви, защото молит­вите  му са по-къси от проповядването.

Колко от нас бихме могли да се сравним с Йосиф Алейне, чий­то характер споменах по-рано. „Когато беше здрав“, пише жена му, „той винаги ставаше в четири или преди четири часа и беше много разтревожен ако чуеше, че ковачи или други занаятчии са отишли на работа преди той да е имал общение с Бога. Често пъти ми каз­ваше: „Как ме е срам от този шум. Моят учител не заслужава ли повече от техния!“ От четири до осем часа той прекарваше в молитва, свято съзер­цание и пеене на псалми, от които много се възхищаваше.Това правеше всеки ден сам, както и със семейството си. Понякога прекъсваше ежедневните си църковни задължения и прекарваше це­ли дни насаме, като търсеше усамотение в някоя празна къща или уединено място на открито в долината. Там той се отдаваше на молитва и размишления за Бога и небето“.

Едно чудно благословение, което личната молитва донася в служението е нещо неописуемо и несравнимо, което по-добре се схваща, отколкото може да се изрази с думи. То е Божията роса, Божествено присъствие, което ще познаете веднага, „едно помазание от Святия Бог“. Какво е то? Чудя се до кога ще блъскаме главите си, за да можем ясно да изразим с думи какво значи да проповядваш с помазание. Обаче, онзи, който проповядва, позна­ва присъствието му и онзи, който слуша, скоро открива  отсъствието му. Самария в глад означава проповед без помазание; Ерусалим с празниците и с тлъстините е изобилно помазана проповед.

Всеки знае каква е сутринната свежест, когато росата покрива всяко стръкче трева, но кой може да я опише, още по-малко да я произведе? Такава е тайната на духовното помазание; ние го познаваме, но не можем да кажем на другите какво е. То е неприну­дено и е лекомислено да се подражава, както някои правят, като си служат с изрази, които предполагат, че изразяват пла­менна любов, но по-често свидетелствуват за сладникава санти­менталност или просто за лицемерна набожност, „Мили Господи! Сладки Исусе! Скъпи Христе!“ се леят в изобилие докато на човек му призлее. Тези фамилиарности може да са били не само търпими, но даже красиви, когато за пръв път са изговаряни от Божия светия като говорещ за чудната слава, но когато се повтарят непочтително, не само че са непоносими, но са неблагоприлични, ако не и неблагочестиви. Някои са се опитвали да подражават помазанието с не­естествени гласове и стенания като обръщат бялото на очите си и издигат ръце по един съвсем смешен начин. Ние чуваме тона и ри­тъма на Маккейн повтаряни от шотландците, но предпочитаме неговия дух вместо маниерите му. Маниерничене без сила е като отвратителна гнилост, лишена от живот, неприятна, зловредна.

Някои братя се стремят към вдъхновение чрез много усилия и викане с висок глас; но то не идва. Познаваме някои, които спи­рат проповедта си и се провикват: „Бог да ви благослови“, други ръкомахат бурно и забиват нокти в дланта на ръцете си, като че ли са в конвулсии на небесен възторг. Да! Всичко това мирише на актьорска стая и театър. Да възбудиш въз­торг в слушателите си като стимулираш себе си, проповедника, е отвратителна хитрост, която трябва да се презира от честните хора.

Когато заемете пастирска длъжност, бих ви посъветвал сериозно да отделяте допълнително време за молитва. Ако обикновеното време за молитва не поддържа свежестта и жизнеността на душата ви и се чувствувате отпаднали, вземете си една седмица почивка, даже ако е възможно цял месец. От време на време ние имаме ваканция, защо да нямаме по-често святи дни? Чуваме, че нашите по- богати братя намират време да отидат до Ерусалим. Не можем ли да отде­лим време за едно по-лесно и много по-полезно пътуване до не­бесния град? Йсаак Амброуз, някога пастир в Престои, който е написал извест­ната книга „Гледайки на Исуса“, винаги отделял един месец в годината, през който се уединявал в една колиба в гората на Гарстанг. Не е чудно, че бил толкова силен богослов, щом е можел редовно да прекарва толкова дълго време в планината с Бога. За отбелязване е, че католиците имат обичай да се оттеглят в тъй наречените „уединени места“, където няколко свещеника се събират за опре­делено време в съвършено спокойствие и го прекарват в пост и молитва, за да запалят душите си с ревност. Нека се поучим от нашите неприятели.

Когато стария Йероним оставил настрана всички спешни задълже­ния, за да осъществи едно намерение, което чувствувал, че е от Бога и от небето, това е било едно голямо дело. Той имал голяма църква, толкова голяма, колкото бихме искали да имаме и ние, но казал на своите хора: „Сега е нужно да преведа Новия завет; трябва да си намерите друг проповедник; преводът трябва да се направи; аз съм готов да тръгна към пустинята и няма да се върна докато не привърша работата си“.

Той заминал с ръкописите, молел се, трудил се и завършил едно велико дело – латинската Вулгата – (латинския превод на Библията от IV век), най-чудния превод на Свещените Писания, който ще трае до­като свят светува.