Пoследното помазание

ТАЙНСТВОТО НА ПОСЛЕДНОТО ПОМАЗАНИЕ

от Мартин Лутер 

Към този ритуал за помазване на болни нашите богослови са направили две достойни за тях добавки. Едната е, че те го наричат тайнство; другото, че го наричат последно, така че то не може да бъде отслужено освен за тези, живота на които е в опасност. Може би – понеже са тънки диалкетици – те са направили това във връзка с първото помазание при кръщението и с двете, които следват след него – при конфирмацията и ръкополагането. Те наистина могат да хвърлят лицето ми това, че с авторитета на апостол Яков, в този случай имаме и обещание и знак – двете неща, за които аз по-рано казах, че правят тайнството. Той казва: „Болен ли е някой от вас, нека повика църковните презвитери и нека се помолят над него и го помажат с елей в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне и ако е извършил грехове, ще му се простят“ (Яков 5:14-15). Тук, казват те, имаме обещание за прощение на греховете и знака на маслото.

Все пак аз казвам, че това е най-голямата глупост, която някога е била изричана. Оставям настрана факта, че мнозина твърдят, и то с голяма вероятност, че това послание не е написано от апостол Яков и не е достойно за апостолския дух; макар че който и да е бил неговият автор то е добило авторитет поради своята употреба. Все пак, дори то да е било написано от апостол Яков аз ще кажа, че не е законно за един апостол да установява тайнство посредством собствения си авторитет; т.е. да дава Божие обещание и свързан с него знак. Това принадлежи единствено на Христос. Така Павел казва, че той е  приел тайнството на евхаристията от Господа; и че е бил изпратен не да кръщава, но да проповядва благовестието. Все пак ние никъде в евангелието не четем за това тайнство на последното помазание. Но нека да оставим това настрана и да разгледаме самите думи на апостола или който и да е бил автора на това послание и ние ще видим как тези хора, които умножават броя на тайнствата не успяват да схванат тяхното истинско значение.

На първо място, ако те смятат, че думите на апостола са верни и заслужават да бъдат следвани, с каква власт те ги променят и им се противят? Защо те превръщат помазанието в нещо последно когато апостола желае то да бъде обичайна практика? Апостола няма в предвид то да бъде последно и да бъде отслужвано единствено на тези, които са на умиране. Той казва ясно: „Болен ли е някой от вас?“ Той не казва: „На умиране ли е някой?“ Нито пък ме е грижа какво учи по този въпрос Църковната йерархия на Дионисий; думите на апостола, на които и той и те по подобен начин се позовават, макар и да не ги следват, са ясни. Така става очевидно, че по никаква авторитет, но единствено водени от собствения си ум те са направили от погрешно разбираните думи на апостола едно тайнство на последното помазание и по този начин са ощетили всички останали болни, които са лишили поради собствената си власт от ползата на това помазание, което апостола заръчва да извършват за тях.

Но дори още по-добър аргумент е обещанието на апостола, който казва: „Молитвата, която е с вяра ще избави страдалеца и Господ ще го привдигне.“ Апостола заповядва да се извършва помазание и молитви, за да може болният човек да бъде изцелен и привдигнат т.е. за да не умре и за да може помазанието да не бъде последно. Това се доказва от молитвите, които се използват дори и до днес по време на церемонията на помазанието, в която ние се молим болният да бъде изцелен. Те казват, точно обратното, че помазанието не трябва да с е извършва освен за тези, които са на прага на смъртта; т.е. целта му не е да ги изцели и да ги привдигне. Ако предмета не беше толкова сериозен кой не би се разсмял при наличието на толкова точен, подходящ и убедителен коментар от страна на апостола? Не виждаме ли тук явно, че софистичната глупост, която и в много други случаи освен в този, твърди това, което писанието отрича и отрича това, което то твърди? Няма ли да благодарим на тези заслужили наши учители? Тогава аз съм казал вярно, че те никъде не са изказвали по-голяма глупост от тази.

По-нататък – ако това помазание е тайнство то без съмнение трябва да е ефективен знак за това, което подпечатва и обещава. То обещава изцеление и възстановяване на болния както ясно показват думите: „Молитвата с вяра ще избави страдалеца и Господ ще го привдигне.“ Но кой не вижда, че това обещание рядко, или дори никога не се изпълнява? Рядко един на хиляда бива изцелен; и дори и тогава никой не вярва, че това се е случило поради ефективността на тайнството, а го отдава на природата или медицината; докато на тайнството те приписват точно обратния ефект. Какво тогава можем да кажем? Или апостола ни лъже със своето обещание или това помазване не е тайнство; понеже едно обещание за тайнството е сигурно докато това в повечето случаи ни разочарова. Не – да приведем друг пример за благоразумието и вниманието на тези богослови – те желаят да го имат за последно помазание, за да може това обещание да не се изпълни; т.е. за да може тайнството да не бъде тайнство. Ако това помазание е последно, то не изцелява, но прави болестта още по-тежка; докато ако то изцелява, то не може да бъде последно. Така, според тълкуването на тези учители, ние трябва да смятаме, че Яков си противоречи и че постановява едно тайнство с цел да не установи тайнство; понеже те настояват, че това е последно помазание, за да може да не бъде вярно, че болният бива изцелен чрез него, което апостола казва. Ако това не е лудост, какво, питам аз, е лудостта? Думите на апостола: „и искат да бъдат законоучители, без да разбират нито какво говорят, нито какво твърдят“ (1 Тимотей 1:7) се отнасят за тези хора; с толкова малко разбиране те четат и вадят заключения. Не по-малко глупаво те въвеждат учението за тайната изповед от думите на апостол Яков: „Изповядвайте един на друг греховете си.“ Те дори не забелязват заповедта на апостола, че трябва да бъдат извикани старейшините на църквата и че те трябва да се молят за болния. Днес рядко бива изпращан дори един свещеник, макар че апостола казва да присъстват мнозина, не за да помазва, а за да се моли; както той казва: „Молитвата с вяра ще избави страдалеца.“ Още повече аз не съм сигурен, че тук трябва да се разбира свещеници, понеже той казва старейшини, т.е. хора на възраст. От това не следва, че един старейшина трябва да бъде свещеник или служител и ние можем да подозираме, че апостола възнамерява болните да бъдат посещавани от хора на преклонна възраст и с одобрен от църквата характер, които да вършат това като едно дело на милост и да изцеляват болните чрез молитва с вяра. В същото време не може да се отрече, че в древността църквите са били управлявани от възрастни хора избрани за тази цел поради своята възраст и голям опит в живота без ръкополагането и  посвещението, което сега се практикува. Следователно, аз съм на мнение, че това е същото помазание, което е било използвано от апостолите, за които е писано: „Изгонваха много бесове и мнозина болни помазваха с елей и ги изцеляваха“ (Марк 6:13). В древната църква това е било обичай, сега изоставен от много време, чрез който те са извършвали чудеса за болните; точно както Христос казва за тези, които вярват „Змии ще хващат, ръце на болни ще полагат и те ще оздравяват“ (Марк 16:18). Учудващо е, че те не са направили тайнство и от тези думи, тъй като и в тях има знак и обещание както в думите на Яков. Тогава така наричаното последно помазание не е тайнство, но съвет на апостол Яков взет, както казах, от евангелието на Марк и то такъв, който всеки може да следва. Аз не мисля, че той е бил прилаган към всички болни понеже църквата се прославя посредством тяхната слабост и смята смъртта за придобивка, но единствено към тези, които са понасяли своите болести нетърпеливо и с малка вяра и върху които, поради тази причина, Господ е оставил да се изяви ефективността на вярата.

Наистина Яков внимателно и съзнателно ни въоръжава срещу тази грешка с това, че свързва обещанието за изцеление и прощение на греховете не с помазването, а с молитвата на вяра; защото той казва: „И молитвата, която е с вяра ще избави страдалеца, и Господ ще го привдигне и ако е извършил грехове ще му се простят“ (Яков 5:15). Сега едно тайнство не изисква молитва на вяра от страна на този, който го извършва, понеже дори зъл човек може да кръщава и да освещава елементите без молитва; понеже това се основава единствен върху обещанието и определеното от Бога и изисква вяра от страна на този, който го приема. Но къде в наши дни има молитва при извършването на последното помазание? Кой се моли за болния с такава вяра и без съмнение в неговото възстановяване? Такава е молитвата на вяра, която Яков описва тук; тази молитва, за която той говори в началото на своето послание: „Нека да иска с вяра, без да се съмнява ни най-малко“ и за която Христос казва: „Каквото и да поскате в молитва вярвайте че вече сте го получили и ще ви бъде“ (Марк 11:24).

Няма никакво съмнение, че ако дори в наши дни такива молитви са произнесени над болните  – т.е. от посивели и святи старейшини и с пълна вяра – биха били изцелени мнозина. Понеже какво е невъзможно за вярата? Ние все пак сме изоставили тази вяра, която апостолския авторитет изисква на първо място; и още повече под старейшини, т.е. хора на възраст и с вяра ние разбираме свещеници. От обикновеното всекидневно помазание ние сме направили едно последно помазание и накрая, ние не само че не искаме и не получаваме този резултат на изцеление, който е обещан от апостола, но и изпразваме обещанието от неговото значение чрез един противоположен резултат. Все пак ние се хвалим, че това тайнство, или по-скоро тази наша измислица, се намира и е поучавана от апостола, от когото тя е отдалечена колкото полюс от полюс. О, какви богослови! Следователно, без да осъждам това наше тайнство на последното помазание аз отричам, че то е това, за което говори апостол Яков, на което нито формата, нито практиката, нито ефикасността, нито целта са като нашите. Ние все пак ще го поставим сред тези тайнства, които сами сме си измислили като освещаването и поръсването на сол и вода. Ние не можем да отречем това, както апостол Павел ни учи, че всичко се освещава чрез Божието слово и молитва. Така ние не отричаме, че прощението и мира са ни давани чрез последното помазание; не защото то е определено от Бога тайнство, но понеже този, който го приема вярва, че получава тези облаги. Понеже вярата на приемащия не греши без значение колко греши служителя, който извършва това. Понеже ако този, който кръщава или опрощава на шега – т.е. не кръщава и не прощава изобщо дотолкова доколкото се отнася до служителя – все пак наистина кръщава и прощава ако има вяра от страна на този на когото се прощава или на кръщавания, колко повече този, който извършва последно помазание получава мир; макар всъщност да не му е даден мир ако гледаме на нашето служение, понеже няма тайнство. Вярата на помазания получава това благословение, което този, който го помазва или не може или не желае да даде. Достатъчно е, че помазвания чува и вярва в словото; защото това, което е вярвано ще бъде получено. Така ние получаваме това, което служителя може или не може да направи, без значение дали участва или просто го прави на шега. Защото думите на Христос са добри: „Всичко е възможно за този, който вярва.“ И отново: „Да бъде според вярата ти.“

Все пак нашите софисти не споменават нищо за това когато говорят за тайнствата, но предават умовете си изцяло на безполезни дискусии за добродетелите на самите тайнства; всякога учейки се и никога неспособни да дойдат до познание на истината.

Все пак е било от полза, че това помазание е била направено последно понеже благодарение на това с него се злоупотребява най-малко и то най-малко е било поробено от тиранията и жаждата за печалба. На умиращите е оставена милостта да могат да бъдат помазани дори ако не могат да се изповядат или да общуват. Докато ако то би продължило да се употребява всекидневно, особено ако то също така изцелява болните, дори ако не прощава греховете – на колко много светове до този момент не биха станали господари тези, които със силата на тайнството на покаянието и с властта на ключовете и посредством тайнството на ръкополагането са станали толкова велики императори и принцове? Но сега е щастие това, че те са пренебрегнали молитвата с вяра, така че тя да не изцеляват никой болен и от един древен обичай са си направили ново тайнство.

Нека тогава да бъде достатъчно това, което казахме за тези четири тайнства. Аз зная колко ще разочарова това тези, които смятат, че могат да говорят за броя и употребата на тайнствата не от свещеното писание, но от римската епархия; като че ли римската епархия ни е дала тези тайнства, а не ги е получила от университетите; от които без съмнение те притежават всичко, което имат. Тиранията на папите никога не би била толкова тежка ако не бяха получили толкова голяма помощ от университетите; понеже сред всички по-видни епархии има съвсем малко, които да притежават толкова малко учени епископи. Единствено чрез сила, измама и суеверие тя е надделяла над останалите и тези, които са заемали тази епархия преди 100 години са били толкова различни от тези, които междувременно са пораснали в сила, че ние трябва да кажем, че или едните или другите не са били папи на Рим.

Освен това има още някои неща, които може да ни изглеждат като тайнства – всички тези неща, за които е било дадено обещание от Бога като молитвата, словото, кръста. Защото Христос на много места обещава да слуша тези, които се молят, особено в 11 глава от евангелието на св. Лука където ни насърчава да се молим чрез много притчи. За словото Той казва: „Блажени тези, които слушат Божието слово и го пазят“ (Лука 1:28). И кой може да избори на колко много места Той обещава да помогне и да прослави тези, които са в беда, страдание и унижение? Не, кой е в състояние да изброи всички Божии обещания? Защото целта на цялото писание е да ни доведе до вяра; от една страна настоявайки за това със заповеди и заплахи, а от друга страна канейки ни с обещания и утеха. Наистина, цялото писание се състои или от обещания или от заповеди. Неговите заповеди смиряват гордите чрез своите изисквания; неговите обещания издигат смирените чрез съдържащото се в тях прощение на греховете.

Все пак ми се вижда най-добре да смятам за тайнства, в пълния смисъл на думата, тези обещания, които имат прикачен към тях знак. Останалите, понеже не са свързани със знак, са просто обещания. Тогава следва, ако говорим с пълна точност, че в Божията Църква има само две тайнства, кръщението и хляба, понеже единствено в тези двете имаме и знак определен от Бога и обещание за прощение на греховете. Тайнството на покаянието, което аз сметнах заедно с тези двете, е без какъвто и да е видим и определен от Бога знак; и не е нищо друго, както казах, освен едно средство за връщане на кръщението. Дори схоластиците не могат да кажат, че покаянието съвпада с тяхната дефиниция; понеже самите те приписват на всяко тайнство видим знак, който дава възможност на сетивата да схванат формата на ефекта, който тайнството произвежда невидимо. Покаянието или опрощението нямат подобен знак; и, следователно, те ще бъдат принудени от собствената си дефиниция или да кажат, че покаянието не е едно от тайнствата и по този начин да намалят техния брой или да съставят друга дефиниция за тайнството. Все пак кръщението, което ние отнасяме към целия живот вероятно ще е достатъчно за всички тайнства, които използваме; докато хляба е тайнство за тези, които умират и си заминават, понеже в него ние заедно си спомняме смъртта на Христос в този свят, така че да можем да Му подражаваме. Нека тогава така да разпределяме тези две тайнства, че кръщението да се падне в началото на живота и хляба в неговия край, при смъртта; и нека докато се намира в това унизено тяло християнина да се упражняват и в двете, докато, бивайки напълно кръстен и укрепен, той може да си замине от този свят като човек роден за нов и вечен живот и определен да яде заедно с Христос в царството на Неговия Отец както Той е обещал по време на Господната трапеза, казвайки: „Защото ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата, докато не дойде Божието царство“ (Лука 22:18). Тогава е очевидно, че Христос е постановил тайнството на хляба, за да можем да приемем бъдещия живот; и тогава, когато целта на всяко тайнство бъде изпълнена, както кръщението така и хляба ще се прекратят.

Тук аз ще завършва своето изложение което с готовност и радост предлагам на всички благочестиви хора, които желаят да разберат писанието в неговия истински смисъл и да научат правилната употреба на тайнствата. Това е дар с не малка важност  „да познаваме нещата, които Бог е благоволил да ни подари“ и да знаем по какъв начин трябва да използваме тези дарове. Понеже ако бъдем наставляван в това от Духа ние няма да лъжем себе си като се насочваме към противни неща. И докато нашите богослови, не само че не ни дават знание за тези две неща, но дори го скриват, като че ли с определена цел, аз, ако не съм успял да дам това знание, то поне не съм го затъмнил и съм подтикнал други да мислят за нещо по-добро. Моята цел беше да обясня значението на двете тайнства, но ние не можем да направим всичко. Все пак противопоставяйки се на тези нечестивци, които в тяхната упорита тирания ни налагат своите собствени учения като че ли са Божии аз вярвам на тези неща свободно и уверено, без изобщо да ме е грижа за тяхното невежество и злоба. И дори на тях аз желая по-добър ум и няма да презра техните усилия, но единствено ще ги различавам от тези, които са легитимни и наистина християни. Чух слухове, че срещу мен се приготвя нова папска була и проклятия, чрез които да бъде принуден да се отрека или в противен случай ще бъда обявен за еретик. Ако това е вярно аз желая тази малка книжка да бъде част от моето отричане, за да не могат те да се оплакват, че тяхната тирания се е надувала напразно. Аз скоро ще публикувам останалата част и то от такъв вид, че римската епархия никога не  виждал или чувала по този начин изобилно заявявайки своето покорство в името на нашия Господ Исус Христос. Амин.

Hostis Herodes impie,

Christum venire quid times?

Non arripit mortalia

Qui regna dat coelestia.

Реклама