Относно тайнството на кръщението


ОТНОСНО ТАЙНСТВОТО НА КРЪЩЕНИЕТО

от Мартин Лутер

imagesДа бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който според богатствата на Своята милост е запазил в Своята Църква поне това единствено тайнство неповредено и незамърсено от човешките измами и го е направил свободно за всичките народи и за хората от всички класи. Той не е допуснал то да бъде обременено с отвратително и нечисто сребролюбие и суеверие без съмнение с цел да бъде възможно чрез това тайнство малки деца неспособни на сребролюбие и суеверие да бъдат родени и осветени чрез съвършено проста вяра и чрез Неговото слово. За това, дори и до днес, кръщението е от най-голяма полза. Ако това тайнство беше предназначено да бъде давано на възрастни и на хора в зряла възраст то едва ли би запазило своята ефикасност и слава в присъствието на тази тирания, сребролюбие и суеверие които са изместили всички Божии тайнства. В този случай без съмнение, плътската мъдрост би измислила безброй приготовления, безполезни неща, ограничения и други подобни мрежи, чрез които да събира пари, така че водата на кръщението да не бъде продавана по-евтино от индулгенциите.

Все пак, макар сатана да не е успял да унищожи добродетелта на кръщението в случая с малките деца все пак той е имал силата да го унищожи за всички възрастни, така че едва ли има някой, който да си спомня, че е бил кръстен, много по-малко славата, която се съдържа в него; толкова много пътища са били изнамерени за прощение на греховете и отиване в небето. Тези мнения са вели повод от опасното изказване на св. Йероним, дали погрешно изказано или погрешно разбирано, в което той нарича покаянието втората дъска на сигурността след корабокрушението; като че ли кръщението не е покаяние. Оттук, когато хората паднат в грях те се отчайват от първата дъска или от кораба, който вече не е от никаква полза и започват да вярват и да разчитат единствено на втората дъска т.е. на покаянието. Оттук произлиза този безкраен товар от обети, религиозни посвещения, дела, изкупления, поклоннически пътувания, индулгенции и системи, а от тях този океан от книги и от човешки въпроси, мнения, и традиции, които днес целия свят не може да побере. Така тази тирания е поробила Божията църква в несравнимо по-голяма степен отколкото някога е поробила синагогата или някоя друга нация под небето.

Задължение н епископите е било да премахнат всички тези злоупотреби и да направят всеки отит да призоват християните към простотата на кръщението, така че те да могат да разберат собственото си положение и какво трябва да направят като християни. Но единственото занимание на епископите в днешно време е да водят хората колкото се може по-далеч от кръщението и да ги потапят в потопа на собствената си тирания и така, както казва пророка, да направят Христовите хора да Го забравят завинаги. О, окаяни хора, които се наричат с името епископи! Те не само не правят нищо и не знаят нищо, което трябва да знаят и да правят епископите, но са невежи дори относно това, което трябва да знаят и да правят обикновените хора. Те изпълняват думите на Исая: “ И за народа Ми, които Ме търсят, Сарон ще бъде пасбище за стада, а долината Ахор – място, където лежат говеда.  А вас, които изоставяте Господа, които забравяте святия Ми хълм,
които приготвяте трапеза за Щастие и които правите възлияние на Орисница, ще ви определя за меч, вие всички ще се наведете за клане;
“ (Исая 56:10-11).

Първото нещо тогава, което трябва да забележим в кръщението е Божието обещание, което казва; „Който повярва и се кръсти ще бъде спасен.“ Това обещание трябва да бъде безкрайно предпочитано пред цялото множество от дела, обети, религиозни ордени, и всичко, което е било въведено от хора. От това обещание зависи цялото ни спасение и ние трябва да внимаваме да вярваме в него без да се съмняваме, че сме спасени понеже сме били кръстени. Ако тази вяра не съществува и не е използвана кръщението не ни ползва с нищо; не, то е вредно за нас, не само по времето, когато бива прието, но в целия ни по-нататъшен живот. Защото неверие от такъв вид обвинява Божието обещание в глупост и да се направи това е най-големия от всички грехове. Ако имаме такава вяра ние скоро ще видим колко е трудно да вярваме в Божието обещание. Защото човешката слабост съзнавайки собствената си греховност намира за най-трудното нещо на света да вярва, че е спасена или че може да бъде спасена и все пак ако не вярва това, тя не може да бъде спасена защото не вярва на божията истина, която обещава спасение.

Това учение трябва прилежно да бъде насаждано в хората чрез проповядване. Това обещание трябва да бъде постоянно напомняно чрез кръщението; вярата трябва да бъде призована и подхранвана. Когато Божието обещание ни бъде дадено веднъж неговата истина продължава дори до момента на смъртта. Поради това така нашата вяра в него никога не трябва да преминава, но да бъде подхранвана и заздравявана дори докато умрем чрез постоянно припомняне на обещанието, което ни е било дадено в кръщението. Така когато се вдигаме от нашите грехове и се покайваме ние просто отново се обръщаме към ефикасността на кръщението и на вярата в него, от която сме отпаднали. И ние се връщаме към обещанието, което ни е било дадено, но което сме изоставили чрез греховете си. Защото истината на обещанието веднъж направена пребъдва завинаги и когато се завърнем е готова да протегне ръка и да ни приеме. Това, ако не се лъжа, е смисъла на неясното изказване, че кръщението е първото от тайнствата и основа на всички тях, без което ние не можем да притежаваме никое от другите. Така за един човек, който се покайва ще бъде от не малка помощ преди всичко да си припомни собственото си кръщение и да си спомни с увереност Божието обещание, което е изоставил радвайки се, че все още се намира в безопасната крепост, в която е бил кръстен и да изостави собствената си нечестива неблагодарност, посредством която е отпаднал от тази вяра и истина на кръщението. Неговото сърце ще бъде чудно успокоено и насърчено да се надява на милост  ако отправи погледа си към Божието обещание, което някога му е било дадено, което не може да лъже и което все още остава цяло, непроменено и непроменимо, от който и да  негов грях както казва Павел: „Ако ние сме неверни Той верен остава, защото не може да се отрече от Себе Си“ (2 Тимтей 2:13). Тази Божия истина ще го пази и дори ако всички останали надежди погинат тази, ако той й вярва, няма да го подведе. Чрез тази истина той ще има нещо, което може да противопостави на безочливия враг; ще може да постави преграда на пътя на греховете, които безпокоят съвестта му; ще има отговор на ужаса от смъртта и съда; и накрая ще има утешение във всяко изкушение бивайки в състояние да каже: „Бог е верен на обещанието Си и в кръщението аз приех знака на това обещание. Ако Бог е откъм мен, кой може да е срещу мен?“ Ако децата на Израел, когато се връщали при Бога с покаяние и припомняйки си изхода от Египет и никой не можел да ги изгони – спомен, който им е толкова често припомнян от Мойсей и повтарян от Давид – колко повече трябва ние да си припомняме своя изход от Египет и спомняйки си го да се връщаме при Този, Който ни е извел чрез измиването на новорождението. Ние можем да правим това с най-голяма полза чрез тайнството на хляба и виното. В древните времена тези три тайнства покаянието, кръщението и хляба, често са били обединявани в самото действие на поклонението и едното е придавало сила на останалите. Така ние четем за една свята дева, която бивайки изкушавана разчитала за защита единствено на своето кръщение казвайки тези кратки думи: „Аз съм християнка.“ Врагът веднага усещал ефикасността на кръщението и на вярата, която зависела от истината на Божието обещание и бягал от нея. Тогава ние виждаме колко богат е християнина или кръстения човек защото дори и да пожелае той не може да изгуби своето спасение чрез някой грях, независимо колко голям е той, освен ако не откаже да вярва; защото никой грях никога не може да го осъди, а единствено неверието. Всички останали грехове, ако чрез вяра в Божието обещание той стои твърд или е възстановен, са погълнати в миг чрез същата тази вяра. Да, чрез Божията истина, защото Той не може да се отрече от Себе Си ако вие го изповядате и се прилепвате с вяра към Неговото обещание. Докато от друга страна разкаянието, или изповядването, или изкупването на греховете и всяко средство, което може да бъде измислено от човека ще те изостави в твоята нужда и ще те направи по-окаян от всякога ако забравиш Божията истина и се надуваш с подобни неща. Защото каквото и дело да е извършено без вяра в Божията истина то е суета и досада на духа. Ние също така виждаме колко опасна и погрешна е идеята, че покаянието е втората дъска за избавление след корабокрушението и колко гибелна грешка е да предполагаме, че добродетелта на кръщението е прекратена от греха и че този кораб се е  разбил на парчета. Корабът остава здрав и неунищожим и никога не може да бъде разбит на отделни дъски.  В него плават всички, които пътуват към пристанището на спасението понеже Божията истина дава обещание в тайнствата. Наистина, мнозина необмислено скачат от кораба в морето и погиват; това са тези, които изоставят вярата в обещанието и се хвърлят в греха. Но самият краб пребъдва и продължава сигурно своя курс; и всеки човек, който с Божията благодат се върне на кораба ще бъде роден за живот не на една дъска, но на самия сигурен кораб. Такъв човек се връща към вярата на здравото и пребъдващо обещание на Бога. Така Петър обвинява тези, които съгрешават, че са забравили, че са били очистени от старите си грехове (2 Петър 1:9). С това той без съмнение има намерение да укори тяхната неблагодарност към кръщението, което са приели и нечестието на тяхното неверие.

Тогава каква поза има  от толкова много книги за кръщението, които все пак не учат вяра в обещанието? Всички тайнства са били постановени с цел да подхранват вярата и все пак те са толкова далеч от това да постигнат своята цел, че хората стават достатъчно нечестиви допри да твърдят, че човек не може да бъде сигурен в прощението на греховете или в благодатта на тайнствата. Чрез това нечестиво учение те лишават целия свят от разум и изцяло премахват или поне поробват тайнството на кръщението, в което се намира най-голямата слава на нашата съвест. Междувременно те безумно преследват окаяните души с техните разкаяния, ревностни изповеди, церемонии, изкупления, дела и безкраен брой подобни празни неща. Нека тогава да четем с внимание или по-скоро да презрем автора на Сентенциите (книга 4) заедно с всичките му последователи, които когато пишат по най-добрия начин, по който могат пишат единствено за същността и формата на тайнствата и по този начин работят единствено с мъртвите и погиващи думи на тези тайнства като дори не се докосват до техния дух, живот и полза т.е. истината на Божието обещание и вярата от наша страна.

Внимавайте тогава да не бъдете измамени от изложението на делата и от лъжливостта на човешките традиции и така да нанесете зло на Божията истина и на собствената си вяра. Ако желаете да бъдете спасени вие трябва да започнете с вяра в тайнствата без каквито и да е дела. Тази вяра трябва да бъде последвана именно от тези дела, но вие не трябва да смятате вярата за евтина защото тя е най-превъзходното и най-трудното от всички дела и единствено чрез нея вие ще бъдете спасени дори ако бъдете принуден да се откажете от всички останали дела. Защото това е Божие, а не човешко дело както учи Павел. Всички други дела Той извършва с нас и чрез нас, а единствено това дело Той извършва в нас и без нас. От това, което беше казано ние можем явно да видим разликата между човека служител и Бога автора на кръщението. Човек кръщава и не кръщава. Той кръщава защото извършва делото да потапя кръщавания човек. Той не кръщава защото в това дело той не действа със собствения си авторитет, но от името на Бога. Така ние трябва да приемем кръщението от ръката на хора както че ли самият Христос, не, самият Бог ни кръщава със Собствените Си ръце. Понеже това не е човешко кръщение, но на Христос и на Бога, макар че го получаваме чрез ръцете на хора. Но дори и всички останали творения, на които се наслаждаваме чрез ръцете на другите всъщност са единствено Божии. Внимавайте тогава да не правите никакво разграничение в кръщението, така че да приписвате външната страна на човека, а вътрешното благословение на Бога. Приписвайте и двете единствено на Бога и не гледайте на човека, който извършва кръщението по друг начин освен като инструмент на Бога, чрез който Бог, Който стои в небето те потапя във водата чрез Собствената Си ръце и ти обещава прощение на греховете на земята говорейки ти с гласа на човека и чрез устата на Своя служител. Самите думи на служителя ти казват това, когато Той казва: „Кръщавам те в името на Отца и Сина и на Святия Дух. Амин.“ Той не казва: „Кръщавам те в моето име“, но казва: „Каквото правя не го правя със собствения си авторитет, но на мястото и в името на Бога; и ти трябва да гледаш на това като че ли Самия Бог го прави видимо ред теб. Автора и служителя се различават, но работата на двамата е една и съща, не, по-скоро тя е единствено на Автора чрез моето служение.“ Според мен израза „в името“ се отнася до личността на Автора, така че не само името на Господа предизвиква и кара да бъде извършена работата, но и самото дело е извършено от някой друг в името и на мястото на друг. По подобен начин Христос казва: „Мнозина ще дойдат в Мое име“ (Матей 24:5). И отново: „Чрез когото ми се дадоха благодат и апостолство за да привеждам в покорство на вярата хора от всички народи“ (Римляни 1:5).  Аз с най-голяма радост приемам това виждане, защото то е пълно с голяма утеха и ефективно помага на вярата да знае, че ние сме били кръстени не от човек, но от самата Троица чрез един човек, който действа по отношение на нас в Нейното име. Това слага край на празния спор, който се води относно „формата“ на кръщението – както те наричат самите думи. Гърците казват: „Нека служителят на Христос да бъде кръстен“. Латинците казват: „Аз кръщавам.“ Също и други в своята педантична дребнавост отхвърлят използването на израза: „Кръщавам те в името на Исус Христос.“ – макар да е сигурно, че апостолите са кръщавали в тази форма както четем в Деяния на апостолите – и желаят да не бъде валидна никоя друга форма освен следната: „Кръщавам те в името на Отца и на Сина и на Святия Дух. Амин.“ Но те се борят напразно, те не доказват нищо, те единствено ни показват собствените си сънища. По какъвто и начин да се извършва кръщението ако то се извършва не в името на човеци, но в името на Господа то наистина ни спасява. Аз не се съмнявам, че ако човек бъде кръстен в името на Господа дори от нечестив служител, който не го прави в името на Господа той все пак наистина би бил кръстен в името на Господа. Понеже ефективността на кръщението зависи не толкова от вярата на този, който го извършва колкото на този, който го приема. Така например ние четем за един играч, който се кръстил на шега. Тези и подобни дребнави въпроси и спорове са били повдигнати сред нас от тези, които не приписват нищо на вярата и всичко на делата и церемониите. Но вярно е точно обратното, ние не дължим нищо на церемониите и всичко единствено на вярата, която ни освобождава духовно от всички съмнения и колебания.

Друго нещо, което принадлежи на кръщението е знака или тайнството, което е потапянето във вода откъдето то получава своето име. Защото на гръцки да кръстя означава да потопя  и кръщението е потапяне. Ние вече казахме, че заедно с Божиите обещания на нас са ни дадени и знаци, които да представят по образен начин думите на обещанието. Или, както е модно да се казва, тайнствата имат ефективно обозначаване. Какво е тяхното значението ние ще видим. Твърде много хора смятат, че в думите и водата има някаква тайнствена духовна добродетел, която предава Божията благодат на душата на приемащия. Други отричат това и казват, че в тайнствата няма добродетел, но благодатта се дава единствено от самия Бог, Който според Своя завет присъства в тайнствата, които са определени от Самия Него. Все пак всички са съгласни с това, че тайнствата са ефективни знаци на благодатта. Те достигат до това заключение единствено от аргумента, че ако тайнствата са единствено знаци не става ясно какво превъзходство имат тайнствата на новия закон над тези на стария. Оттук на тайнствата на новия закон се приписва такава ефективност, че се твърди, че те са полезни дори за тези, които са извършили смъртен грях и че не са нужни нито вяра нито благодат, а единствено да не поставяме никакви пречки на пътя им т.е. никаква действителна цел да съгрешаваме отново.

Ние наистина трябва да се отстраняваме и да бягаме от тези учения понеже те са нечестиви и неверни, противни на вярата и на естеството на тайнствата. Грешка е да смятаме, че тайнствата на новия закон се различават от тайнствата на стария по отношение на ефективността на тяхното значение. И двете са еднакви в своята значимост защото същия Бог, Който ни е спасил чрез кръщението и хляба е спасил и Авел чрез неговата жертва, Ной чрез ковчега, Авраам чрез обрязването и другите патриарси чрез техния подходящ знаци. Тогава няма разлика между едно тайнство на стария и новия закон по отношение на тяхната вярност при положение, че под стар закон разбираме цялата работа на Бога с патриарсите и нашите отци във времето на закона. Защото тези знаци, които са били дадени на патриарсите и отците са напълно различни от легалните мерки, които Мойсей е постановил в своя закон  както ритуалите на свещенството по отношение на одеждите, съдовете, храната, къщи и подобно. Тези неща са толкова различни колкото е възможно не само от тайнствата на новия закон, но също така и от тези знаци, които Бог е давал от време на време на отците, които са живели по времето на закона, като например руното на Гедеон, откровението на Маное в жертвата, както и този, който Исая предложил на Ахаз. Във всички тези случаи е било дадено някакво обещание, което е изисквало вяра в Бога. Следователно, фигурите на закона се различават от знаците, стари или нови, в това че фигурите на закона са нямали думи на обещание прикрепени към себе си  изискващи вяра, и следователно не са знаци на оправдание понеже не са тайнства на вяра, която единствено оправдава, а само тайнства на дела. Цялата им сила и природа лежи в делата, не във вярата, защото този, който ги извършва ги изпълнява дори и да ги извършва без вяра. Но нашите знаци или тайнства и тези на отците имат прикрепени към тях думи на обещание, което изисква вяра и не може да бъде изпълнено чрез каквито и да е други дела. Така те са знаци или тайнства на оправдание защото са тайнства на оправдаваща вяра, а не на дела. Поради тази причина цялата им ефективност лежи в самата вяра, а не в делата. Този, който вярва в тях ги изпълнява дори и да  не върши дела. Затова се казва: Не тайнството, но вярата в тайнството е което оправдава. Така обрязването не оправдало Авраам и неговото потомство и все пак апостола го нарича знак на праведност чрез вяра, защото вярата в това обещание, с която обрязването е било съединено оправдава и изпълнява значението на обрязването. Вярата е била това обрязване на сърцето в духа, което е символизирано от обрязването на плътта в буквата. Така явно не жертвата на Авел го оправдала, но вярата с която той напълно предложил себе си на Бога, на която вяра външната жертва била единствено преобраз.  Така не кръщението оправдава човека или е от някаква полза за него, но вярата в тези думи на обещание към които кръщението е добавено, понеже това оправдава и изпълнява значението на кръщението. Защото вярата е потапянето на стария човек и изплуването на новия човек  Не е възможно новото тайнство да се различава от старото защото и двете по подобен начин имат обещание и същия дух на вяра, но те се различават несравнимо от древните преобрази по причина на думите на обещанието, което е единственото и най-ефективното средство на различие. Така в наши дни пищността на църковните одежди и безкрайното многообразие на церемониите без съмнение са чудесен преобраз на чудесните дела, които се извършват в Духа и все пак понеже не са съединени с никакви думи на Божествено обещание те по никакъв начин не могат да се сравнят със знаците на кръщението и на хляба. Те не оправдават хората нито им носят някаква полза понеже тяхното изпълнение лежи в самата практика или изпълнението дори и да е извършено без вяра. Защото когато са извършени или направени те са изпълнени. Апостолът говори за тези неща по следния начин: „които всички се развалят от употреба), според човешки заповеди и учения“ (Колосяни 2:22). Тайнствата не са изпълнени когато просто са извършени, но когато са вярвани. Не е вярно, че в тайнствата се съдържа свойствена сила ефективно да произведат оправдание или че те са ефективни знаци на благодатта. Тези неща са казани от хора, които са невежи по отношение на Божието обещание и в голяма вреда за вярата  освен ако не ги наричаме ефективни в смисъл, че ако заедно с тях присъства непоколебима вяра те с пълна сигурност ефективно принасят благодат. Но това не е този вид ефективност, който тези писатели им приписват и за която те твърдят, че са ефективни за всички хора дори и за нечестивите и невярващите при положение, че те не поставят препятствие на пътя им като че ли неверието само по себе си не е най-голямото от всички препятствия и най-враждебно спрямо благодатта. Така те се опитват да направят от тайнствата една рецепта и от вярата едно дело. Защото ако тайнството ми даваше благодат просто защото го приемам то аз получавам благодат не от моята вяра, но от моето дело, не защото вярвам на някакво обещание в тайнството, но единствено един знак постановен и заповядан от Бога.  От това е очевидно как тайнствата са разбирани напълно погрешно от тези богослови на Сентенциите понеже те не вземат под внимание нито вярата нито обещанието в тайнствата, но се прилепят единствено към знака и към използването на знака и ни отдалечават от вярата водейки ни към делата и от словото към знака. Така както казах, те не само поробват тайнството, но доколкото им е възможно напълно ги унищожават.

Нека тогава да отворим очите си и да се научим да гледаме повече на думите отколкото на знака, повече на вярата отколкото на делото или на използването на знака. Нека да разберем, че там където има обещание от Бога се изисква вяра и че и двете неща са така необходими, че едното не би могло да има някакъв ефект без другото. Ние нито можем да вярваме безполезно там където няма обещание, нито пък обещанието е ефективно освен ако не е вярвано. Докато ако тези две действат едновременно те произвеждат истинска и сигурна ефикасност в тайнствата. Следователно, да търсим ефикасност в тайнствата независимо от обещанието и от вярата означава да опитваме безполезни неща и да изпаднем в осъждение. Така Христос казва: „Който повярва и се кръсти ще бъде спасен, който не повярва ще бъде осъден“ (Марк 16:16). С това Той показва, че в тайнствата вярата е  токова необходима, че тя може да ни спаси дори и без тайнството. Поради тази причина когато казва: „Който не вярва“ Той не добавя „и не се кръсти.“ Тогава кръщението показва две неща: смъртта и възкресението т.е. пълното и завършено оправдание. Когато служителя потапя детето във водата това символизира смърт когато го изважда отново това символизира живот. Павел обяснява това по следния начин: „А на този, който върши дела, неговата награда не се зачита като дар на милост, а като дължима отплата;“ (Римляни 4:4). Тази смърт и възкресение ние наричаме едно ново създание, едно обновяване и духовно раждане и тези думи не трябва да бъдат разбирани единствено алегорично както мнозина правят на смърт към греха и на живот в благодат, но на истинска смърт и възкресение. Понеже кръщението няма въображаемо значение нито пък греха умира, а благодатта възтържествува напълно в нас докато тялото на греха, което носим  този живот е унищожено. Защото както казва апостола, докато ние сме в плът страстите на плътта действат в нас. Затова, когато започнем да вярваме ние в същото време започваме да умираме за света и да живеем в Христос в един бъдещ живот. Така тази вяра наистина е една смърт и възкресение т.е. духовно кръщение, в което ние сме потапяни и изваждани. Тогава когато умиването от греховете се приписва на кръщението то е приписвано правилно, но значението на фразата е твърде слаба, за да опише напълно кръщението, което по-скоро е символ на смъртта и възкресението. Поради тази причина аз бих желал кръщавания да бъде напълно потапян според значението на думата и знака на тайнството. Не че смятам за необходимо дс бъде така, но би било добре едно толкова пълно и съвършено нещо като кръщението да има своя знак също така в пълнота и съвършенство още повече когато то без съмнение е установено от Христос. Защото един грешник не се нуждае толкова много да бъде умит колкото да умре, за да може напълно да бъде променен в ново създание и за да може това да бъде в него аналогично на смъртта и възкресението на Христос заедно с Когото той умира и отново възкръсва в кръщението. Защото макар да можем да кажем, че Христос е бил умит от своята смъртност, когато умря и възкръсна отново все пак това е по-слаб израз отколкото ако кажем, че Той е бил напълно променен и обновен. Така и тук има по-голяма сила в израза, че смъртта и възкресението за вечен живот за нас са символизирани в кръщението от това да кажем, че сме измити от греховете си. Тук ние отново виждаме, че тайнството на кръщението дори по отношение на знака не е просто нещо, което се случва за един миг, но има продължителен характер. Защото макар самото действие да се извършва бързо това, което е символизирано от него продължава до смъртта, да, дори до възкресението в последния ден. Защото докато живеем ние винаги вършим това, което е символизирано от кръщението т.е. умираме и възкръсваме отново. Ние умираме, казвам аз, не само в нашите чувства и духовно, но и отричайки греховете и светската суета. В самото дело ние започваме да оставяме този телесен живот и да вкусваме бъдещия живот, така че има едно реално (както те го наричат) и едно телесно преминаване от този свят към Отца. Следователно ние не трябва да изпадаме в грешката на тези, които свеждат ефекта на кръщението до такива малки и дребни дименсии, че докато казват, че благодатта ни е вдъхната чрез него те настояват, че благодатта след това е, да се изразим така, отнета от греха. Следователно, ние трябва да отидем на небето по някакъв друг път като че ли сега кръщението е станало напълно безполезно. Не смятай така, но разбери, че значимостта на кръщението е толкова голяма, че ти можеш да живееш и да умреш в него; и че нито чрез покаянието нито по някакъв друг начин те не можеш да направиш нищо освен да върнеш ефекта на кръщението и което кръщението символизира. Кръщението никога не губи своето действие освен ако в отчаяние ти откажеш да се върнеш към спасението. Ти можеш да се луташ за известно време от знака, но поради тази причина той не губи своето действие. Така ти си бил кръстен веднъж и завинаги сакраментално, но имаш нужда постоянно да бъдеш кръщаван чрез вяра и трябва постоянно да умираш и постоянно да живееш. Кръщението е погълнало цялото ти тяло и го е върнало обратно; така и субстанцията на кръщението трябва да погълне целия ти живот, в тяло и душа, и да ги върне обратно в последния ден облечени в роба на светлина и безсмъртие. Така ние никога не сме без знака както и без субстанцията на кръщението; не, не ние трябва постоянно да бъдем кръщавани още и още докато изпълним цялото значение на знака в последния ден.

Тогава ние виждаме, че каквото и да правим в този живот свързано с умъртвяването на плътта и оживотворяването на духа то има връзка с кръщението и колкото по-скоро бъдем освободени от този живот толкова по-бързо ще изпълним значението на нашето кръщение и колкото по-голямо страдание понасяме толкова по-истински изпълняваме целта на кръщението. Църквата е била най-щастлива в тези дни, когато мъчениците са били ежедневно убивани и смятани като овце за клане понеже тогава добродетелта на кръщението е царувало в църквата с пълна сила макар сега почти да сме я изгубили от погледа си поради множеството на човешки дела и учения. Целия живот, който живеем трябва да бъде едно кръщение и да изпълни целта на тайнството на кръщението понеже сме били освободени от всички останали неща и предадени единствено на кръщението т.е. на смърт и възкресение.

Кого можем да обвиним за това, че тази наша славна свобода произлизаща от нашето знание за кръщението днес се намира в окови освен единствено на тиранията на римския жрец? Той повече от всички хора, като пръв пастир, трябва да бъде проповедник и утвърдител на тази свобода и на това знание както казва Павел: „Така всеки човек да ни смята за Христови служители и настойници на Божиите тайни“ (1 Кор. 4:1). Но неговата единствена цел е да ни подтиска чрез своите декрети и закони и да ни държи сигурно под тиранията на своята тиранична сила. Дори да оставим настрана нечестивите и проклет начин, по който папата се е провалил в проповядването на тези тайната, с какво право питам аз, той установява закони над нас? Кой му е дал право да пороби тази наша свобода дадена ни в кръщението? Една цел, казах аз, ние трябва да преследваме през целия си живот, а именно, да бъдем кръстени т.е. да умрем и да живеем чрез вяра в Христос. Единствено тази вяра трябва да бъде поучавана над всичко от главния пастир. Но сега не се казва и една дума за вярата, а църквата е наводнена от безкраен брой закони свързани с делата и церемонии; добродетелта и знанието за кръщението са отнети, вярата в Христос е наранена.

Тогава аз казвам, че нито папата, нито епископите, нито някой друг човек има някакво право да пороби дори с една дума християнина освен ако това не стане с неговото собствено съгласие. Всичко, което е направено по друг начин е направено с тираничен дух и така молитвите, постите, даването на милостиня и всичко останало, което папата заповядва и изисква с всичките си декрети, които са толкова многобройни колкото и нечестиви, той няма абсолютно никакво право да заповядва и да постановява и той съгрешава срещу свободата на църквата толкова често колкото се опитва да направи нещо от този род. Така се е стигнало дотам, че църковниците от днешно време са силни защитници на църковната свобода т.е. на дървото, камъка, земята и парите (понеже в наши дни църковните неща са синоним на духовните) и все пак, посредством своите фалшиви учения не само поробват истинската свобода на църквата, но и изцяло я унищожават, да, повече отколкото самият турчин би могъл да направи това, противно на ума на апостола който казва: „Не ставайте роби на човеци“ (1 Кор. 7:23). Ние наистина сме направени роби на човеци когато биваме поробвани от техните тиранични заповеди и закони. Тази нечестива и порочна тирания е подкрепяна от последователите на папата, който за тази цел изопачава и извращава думите на Христос: „Който слуша вас слуша Мене.“ Те бълват тези думи в подкрепа на собствените си традиции докато всъщност те са отправени от Христос към апостолите, когато те са изпратени да проповядват евангелието и следователно трябва да се разбират единствено във връзка с евангелието. Но тези хора оставят настрана евангелието и желаят тези думи да отговарят на собствените им измислици. Христос казва: „Моите овце слушат гласа Ми. Но подир чужд човек няма да отидат.“ Поради тази причина благовестието ни е било завещано, така че папите да могат да говорят с гласа на Христос. Но те издигат собствения си глас и желаят да бъдат слушани. Апостола също така казва за себе си, че не бил изпратен да кръщава, но да проповядва евангелието. И така никой човек не е задължен да приема традициите на папата или да го слуша освен ако не поучава благовестието и Христос и самият той не трябва да учи нищо друго освен най-чистата вяра. В този смисъл Христос казва: „Който слуша вас Мен слуша.“ Защо тогава папата също така не слуша другите? Христос не казва единствено на Петър: „Ако някой послуша теб.“

Последно, там където има истинска вяра има нужда и от думите на вярата. Защо тогава невярващия папа не слуша своите вярващи служител които имат думите на вярата? Слепота, слепота царува между папите.

Други обаче, много по-безсрамно, приписват на папата правото да постановява закони облягайки се на следните думи: „Каквото вържете на земята ще бъде вързано и на небето и каквото развържете на земята ще бъде развързано и на небето“ (Матей 17:19.). Тук Христос говори за връзване и развързване на грехове, а не за връзването на цялата църква под едно робство и за измислянето на закони, които да я подтискат. Така папската тирания действа във всички неща водена от собствените си погрешни максими докато със сила изопачава и пречи на Божието слово. Аз наистина признавам, че християните трябва да понасят тази проклета тирания както трябва да правят и с всяка друга тирания, която им е налагана от света според думите на Христос: „Който те удари по едната буза обърни му и другата“ (Матей 5:39). Но аз се оплаквам от това, че нечествите папи се хвалят, че имат правовата сила да действа така и претендират, че в този техен Вавилон те действат в интерес на християнството – една идея, която те са убедили всички хора да приемат. Ако те правят тези неща със съзнателно и открито нечестие и тирания или ако това беше открито нападение, което ние да понасяме би трябвало тихо да потърсим ползите, които ни се представят по този начин за умъртвяване на този живот и за изпълненото на кръщението и бихме придобили пълното право да се хвалим в съвестта си чрез злото, което ни е било нанесено. Но в случая те желаят така да впримчат нашата съвест по отношение на свободата, че ние трябва да вярваме, че всичко което те правят ще бъде направено добре и да смятаме за незаконно да обвиняваме или да се оплакваме от техните нечестиви дела. Сами бивайки вълци те желаят да се представят за овчари, бивайки антихристи желаят да бъдат почитани като Христос. Аз викам от името на свободата и съвестта и изявявам с увереност, че никакъв закон не може справедливо да бъде наложен на християнина, нито от хора нито от ангели, освен дотолкова доколкото той сам желае да приеме, понеже ние сме свободни от всички. Ако подобни закони ни бъдат наложени ние трябва да ги понасяме така, че все пак да запазим съвестта на своята свобода. Ние трябва да знаем и силно да протестираме заради това, че на нашата свобода е сторено зло, макар че можем да понасяме и даже да се хвалим с тези прегрешения като се погрижим да не оправдаваме тиранина нито да мърморим срещу тиранията. „Кой ще ви стори зло ако сте ревностни за доброто?“ (1 Петър 3:13). Всички неща съдействат за доброто на Божиите избрани. Тъй като все пак малцина разбират славата на кръщението и щастието на християнската свобода тиранията на папата – аз от своя страна ще освободя собствения си ум и ще предам съвестта си като кажа високо на папата и на всички паписти, че, освен ако отхвърлят всички свои закони и традиции и не възстановят свободата на Христовите църкви, те са виновни за смъртта на всички души, които погиват в това окаяно робство и че папството не е нищо друго освен царството Вавилон и на самия Антихрист. Понеже кой е човека на греха и сина на погибелта, ако не този, който посредством своите учения и заповеди увеличава греха и погибелта на душите в Църквата докато в същото време стои в нея, като че ли е Бог? Всички тези условия от много векове са били изпълнени от папската тирания. Тя унищожава вярата, помрачава тайнствата, унищожава евангелието; докато сама се наслаждава и умножава без край своите собствени закони, които не само са зли и светотатствени, но също така са и във висша степен неучени и варварски.

Вижте тогава окаяността на нашето робство. „Как седи усамотен градът, който е бил многолюден! Стана като вдовица великата между народите столица! Онази, която беше княгиня между областите, стана поданица! Непрестанно плаче нощем и сълзите й са по бузите й; между всичките й любовници няма кой да я утешава; всичките й приятели й изневериха; станаха й неприятели.“ (Плач 1:1-2). До този ден има толкова много заповеди, толкова много ритуали, толкова много партии, толкова много професии, толкова много дела, които да заемат ума на християните, че те забравят своето кръщение. Поради това множество от скакалци, гъсеници и вредители никой не е способен да си спомни, че е бил кръстен или какво е получил при кръщението. Когато сме се кръщавали ние сме били подобни на бебета, които не са заети с никаква работа и с никаква грижа и са свободни от всичко, почиващи и сигурни единствено в своето кръщение. Самите ние също сме деца в Христос и бивайки кръщавани непрестанно.

Като възражение на това, което казах може би може да бъде приведен един аргумент за кръщението на деца, които не са в състояние да приемат Божиите обещания или да вярват в своето кръщение. Може да се каже, че или вярата не е изисквана или децата се кръщават напразно. На това аз отговарям, каквото би казал и всеки човек, че децата получават полза от вярата на другите, т.е., от тези, които ги представят да бъдат кръстени. Понеже както Божието слово, когато е проповядвано е достатъчно силно да промени сърцето на злия човек, който не е по-малко лишен от разбиране и чувства отколкото всяко дете, така молитвите на Църквата въвеждат детето във вярата, за която молитва са възможно всички неща, децата са променяни, очиствани и обновявани чрез вярата, която им е вдъхната. Нито пък аз трябва да се съмнявам, че дори един зъл възрастен човек, ако Църквата го постави пред себе си и се моли за него, може да премине през промяната на тайнствата точно както четем в евангелието, че паралитикът е бил изцерен чрез вярата на другите. В този смисъл също аз с готовност ще призная, че тайнствата на новия закон са ефективни за предаване на благодат не само за тези, които не поставят никакви пречки на пътя, но и за най-упоритите от тези, които правят това. Каква пречка не може да премахне вярата на Църквата и молитвата с вяра, когато се приема, че чрез тази сила Стефан е обърнал апостол Павел? Но в тези случаи тайнствата правят това, което правят не поради собственото си достойнство, но поради това на вярата; без която, както казах, те нямат никаква сила.

Беше повдигнат въпроса дали едно още неродено дете, от което се е появила само една ръка или крак може да бъде кръстено. По този въпрос не мога да дам прибързан отговор и признавам собственото си невежество. Нито пък зная дали причината, на която почива тяхното решение т.е. че цялата душа се намира във всяка част от тялото е убедителна; понеже не душата, а тялото е това, което бива кръщавано външно. От друга страна аз не мога да кажа, че както някои твърдят, този, който все още не е роден, не може да бъде роден отново, макар това да е много силен аргумент. Аз оставям решението на Духа и междувременно нека всеки човек да е напълно убверен в собствения си ум.

Аз ще добавя още едно нещо, в което бих желал да убедя всеки; т.е. че всички обети, независимо дали са на религиозни общества или за пътешествия или за някакви дела трябва да бъдат изцяло отхвърлени или поне избягвани и че ние трябва да останем в свободата на кръщението, което е свободно от необходимостта да извърши каквито и да е било добри дела или религиозни задължения. Невъзможно е да кажем до каква степен тази твърде възвеличавана вяра в обетите ни отклонява от кръщението и замъгляват знанието за християнската свобода; да не споменавам неизразимата и безкрайна опасност за душите, която ежедневно нараства от тази прекомерна страст за обети и безумно хвърляне да ги вършим. О, вие най-окаяни епископи и най-нещастни пастири, които нехаят за тази лекота и се забавляват от собствените си страсти докато не се съжаляват за нещастното и опасно бедствие на Йосиф! Би било добре или да  се забранят с официален едикт всички обети, особено тези, които са доживотни, и да се напомни на хората техния кръщелен обети или поне да се наставляват всички да не прибързват да поемат безразсъдно обети; и не само да не предлагаме никакви обети, но и да поставим препятствия и трудности на пътя на тяхното приемане. Ние поемаме достатъчен обет при кръщението си, по голям от този, който можем да изпълним и ще имаме достатъчно работа дори ако хвърлим всичките си сила единствено върху това. Но сега ние обхождаме море и суша, за да направим някой прозелит; ние изпълваме света със свещеници, монаси и монахини и обвързваме всички тях с доживотни обети. Ние виждаме, че тези, които спорят за това и казват, че делата извършени по задължението на подобни обети са по-добри от тези извършени независимо от тях и ще бъдат предпочетени в небето и наградени много повече! Слепи и нечестиви фарисеи, които измервате праведността и святостта посредством големината и броя на делата или чрез някое друго тяхно качество; докато в очите на Бога те се измерват единствено чрез вярата! Понеже в Неговите очи няма разлика между делата освен доколкото съществува различие във вярата. Посредством надути думи тези зли хора създават велико мнение в собствените си измислици и се надуват с човешки дела, за да съблазнят безумното множество, което лесно се подвежда по благовидното множество на делта към пълно отпадане от вярата, забравяне на кръщението и нараняване на християнската свобода. Тъй като всеки обет е един вид закон и изисква дела то от това следва, че както се умножават обетите, така се умножават и законите и делата и посредством тяхното умножаването вярата изчезва и свободата на кръщението е поробена. Като не се задоволяват с тези нечестиви измами някои отиват и по-далеч твърдят, че влизането в религиозен орден е подобно на ново кръщение, което може успешно да бъде обновявано толкова често колкото се умножава целта на религиозния живот. Тези хора приписват единствено на самите себе си праведност, спасение и слава и не оставят никакво място на кръщението да се сравнява с тях. Римския жрец извора и автора на всички суеверия твърди, утвърждава и разкрасява тези идеи посредством хвалебни були и индулгенции докато никой не смята, че кръщението заслужава дори да бъде споменато. Посредством тези представления те лесно завличат и подлъгват хората на Христос в какъвто пожелаят водовъртеж на грешки; така че неблагодарни за своето кръщение те си въобразяват, че могат да направят нещо по-добро посредством своите добри дела отколкото другите чрез вяра. Поради тази причина Бог, Който е опак с опаките решава да въздаде за гордостта и неблагодарността на тези ревнители ги кара или да се провалят в опита си да спазват своите обети или да ги пазят с големи усилия и да продължават да се потапят в тях без никога да познаят благодатта на вярата и на кръщението. Понеже техния дух не е праведен пред Бога Той им позволява да продължават до края в своето лицемерие и накрая да станат за посмешище на целия свят като винаги преследват праведността без никога да достигат до нея, така че в тях се изпълнява казаното: „земята им се напълни и с идоли; поклониха се на делата на своите си ръцеи на онова, което самите им пръсти направиха; (Исая 2:8).

Аз със сигурност не забранявам и не възразявам срещу някой обет, който човек поема по свой собствен избор. Аз не желая напълно да забранявам или да обезценявам обетите; но моят съвет винаги ще бъде срещу публичното им налагане или утвърждаването на подобен начин на живот. Достатъчно е всеки човек да бъде свободен да поема лични обети на своя собствена отговорност. Но че един обществен живот под ограниченията на обети трябва да бъде насаждан аз смятам, че е нещо гибелно за църквата и за всички прости души. На първо място това не е малко противно на християнския живот докато един обет е един вид церемониален закон и един вид човешка традиция или измислици. Църквата посредством кръщението е била освободена от всички тях понеже християнина не е обвързан с друг закон освен с Божия. Още повече, че няма такъв пример в Писанията особено за обета на доживотна целомъдреност, покорство и бедност. Един обет, за който нямаме пример в Писанието е опасен и не трябва да се налага на никой човек, а още по-малко да се установява като общ и публичен начин на живот, макар че на всеки човек, ако желае, трябва да се позволи да се постави под него на собствена опасност. Има някои дела, които Духа изработва в малцина  и те по никакъв начин не трябва да се представят за примери или като начин на живот. Аз все пак много се страхувам, че тези системи на живот под религиозни обети влизат в числото на нещата, за които апостола предсказва: „А Духът изрично казва, че във времена, които идат, някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамни духове и бесовски учениячрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла, които забраняват жененето и повеляват въздържане от ястия, които Бог създаде, за да се употребяват с благодарение от онези, които вярват и разбират истината. “ (1 Тимотей 4:1-3). Нека никой да не цитира срещу мен примера на св. Бернар, св. Франциск, св. Доминик и други подобни автори или поддръжници на религиозни ордени. Бог е ужасен и прекрасен в начина, по Който работи с човешките синове. Той може да запази Данаил, Ананий, Азарий и Мисахдори като служители във Вавилон т.е. в средата на злото; Той също така може да освети хората, за които аз говорих в техния опасен живот и да ги води чрез специалното действие на Святия Дух; докато Той не действа по същия начин с другите хора. Сигурно е, че нито един от тези хора не е бил спасен посредством своите обети или своя религиозен орден, а единствено чрез вяра, чрез която се спасяват всички хора, но към която това слугуване на обети е особено враждебно.

По този начин нека всеки човек да бъде напълно уверен в своя си ум. Аз ще продължа да работя и да говоря от името на свободата на Църквата  за слава на кръщението; и аз ще твърдя за обща полза това, което съм научил под водителството на Духа. И първо аз съветвам тези, които са на високи места в Църквата да се отърват от всички тези обети и от практиката да живеят под обети или поне да не ги утвърждават или възвишават. Ако те не направят това тогава аз искрено съветвам всички, които желаят да направят своето спасение по-сигурно – особено растящите младежи и млади хора – да се държат настрана от всички обети особено от тези, които изискват много и са за цял живот. Аз давам този съвет на първо място понеже този начин на живот, както вече казах, не изглежда да има пример в Писанията, но почива единствено на булите на жреците, които са само човеци; и второ, понеже той има склонност да води хората към лицемерие поради своята странност и показност откъдето произлизат гордостта и презрението към обикновения християнски живот. Ако няма друга причина да се отървем от тези обети тази само по себе си би имала достатъчна тежест – че чрез тях вярата и кръщението са пренебрегвани и делата са възвишавани. Те не могат да бъдат възвишавани без катастрофални последствия защото сред много хиляди едва ли има и един, който да не гледа на своите дела като член от религиозен орден отколкото към вярата; и под тази заблуда те твърдят, че са един от друг по-велики понеже са по-стриктни както те го наричат.

Поради тази причина аз не съветвам никой човек, да, аз разубеждавам всеки човек да не влиза в свещенство или в друг религиозен орден освен ако не е утвърден със знанието да разбира, че колкото и свещени и издигнати да са делата на свещениците или на религиозните ордени те по нищо не са по-различни в очите на Бога от делата на един съпруг, който работи на поето или на една жена, която се грижи за семейството си, но в Неговите очи всички неща се измерват единствено чрез вяра както е писано: „Във всички твои дела вярвай с вярата на душата си понеже това означава да пазиш Божиите заповеди.“ Твърде често се случва обичайната работа на един слуга или на една домакиня да е по-приемлива пред Бога от всички пости и дела на един монах или на един свещеник когато последните са извършени без вяра. Тогава щом е вероятно в настоящото време обетите да имат склонност единствено да увеличават гордостта на хората от техните собствени дела опасявам се, че никъде в Църквата няма по-малко вяра отколкото сред свещениците, монасите и епископите и именно те са истинските езичници и лицемери които смятат, че са Църквата или сърцето на Църквата, духовни човеци и управници на Църквата докато всъщност са много далеч от това. Те са пленници, сред които всички свободни дарове дадени при нашето кръщение са поробени докато бедния и слаб остатък от хората в земята изглежда порочен в техните очи.

От това ние виждаме две очевидни грешки от страна на Римския Жрец: Първата е че той е дал позволение под формата на обети и прави това, като че ли единствен притежава авторитет над всички останали християни. Толкова далеч се простира прибързаността и смелостта на злите човеци. Ако един обет може да бъде даден всеки човек може да раздава на своя брат или на самия себе си. Ако той не може да даде подобно позволения то и папата няма такава власт. Откъде той е  взел такава власт? От ключовете? Те са общи за всички и имат власт единствено над греховете. Но когато самият папа признава, че даването на обетите е небесно право защо той мами и погубва като дава позволения в нещо, което е Божествено право, което не може да бъде прието чрез никакво позволение? Той дърдори за изкупване на обетите и заявява, че има силата да ги променя точно както по време на закона първородното магаре е било откупувано с агне; като че ли един обет, който трябва да бъде изпълняван навсякъде и постоянно е същото нещо като първородното на магарето; или като че ли Бог в Своя Собствен закон е заповядал едно магаре да се заменя с агне следователно папата, който е един човек има същата власт по отношение на един закон, който не е негов, но на Бога. Не папата е направил този декрет, но едно магаре, което е било заменено с папа толкова напълно луд и нечестив е той.

Папата извършва и втора огромна грешка, заявявайки, че връзките на женитбата могат да бъдат разкъсани ако една от страните дори без съгласието на другата пожелае да влезе в манастир при положение, че брака не е бил още консумиран. Кой дявол е внушил на папата подобен нечестив и злокобен декрет? Бог е заповядал на хората да пазят вярата и да бъдат честни едни към други и че всеки човек трябва да принася дарове според своята субстанция; понеже той мрази грабеж за всеизгаряния както казва чрез устата на Исая. Сега, мъжът и жената дължат вярност един на друг чрез своето споразумение, вярност, която не може да бъде премахната посредством никакъв закон. Нито единия от тях може да се каже: „Аз принадлежа на себе си“ или може да направи нещо, което е сторено без съгласието на другия. Иначе защо също така да няма закон за човека, който има дълг ако влезе в религиозен орден да бъде освободен от дълговете си и да бъде свободен да отрече задълженията си? Вие слепи! Вие слепи! Какво е по-голямо – добрата вяра, която е заповед от Бога или един обет измислен от човешките синове? Пастир на душите ли сте вие папа? Доктори по богословие ли сте вие, които учите по този начин? Защо поучавате това? Понеже вие издигате обетите като по-добро дело от женитбата. Но не е ли вярата това, което единствено може да възвеличи нещо, което вие възвишавате, а делата, които пред Бога не са нищо или поне всички са еднакви в своите заслуги.

Тогава аз не се съмнявам, че нито човеци нито ангели могат да ви дадат позволение за такива обети. Но аз не мога да убедя себе си, че всички обети, които се правят в тези дни са праведни обети; като например тази удивителна глупост когато родителите обричат своите още неродени или невръстни деца на един живот на религиозно или доживотно въздържание. Не, със сигурност това не е праведен обет, той е подигравка пред Бога понеже родителите посвещават това, което не е в тяхната сила да дадат.

Сега аз достигам до членовете на религиозните ордени. Колкото повече мисля за техните три обета толкова по-малко ги разбирам и толкова повече се чудя как ни е било наложено тяхното изпълнението. Още по-малко аз разбирам в какъв период на живота тези обети трябва да бъдат поемани за да бъдат легитимни и валидни. Всички са съгласни, че подобни обети приети преди пубертета не са валидни. И все пак в това те прилъгват голям брой младежи, които знаят толкова малко за своята възраст колкото и за това на какво се обричат. Възрастта на пубертета не се смята за времето когато тези обети са поети, но се предполага, че съгласието следва по-късно и изповядалите са държани с робство и погълнати от ужасни скрупули на съвестта като че ли един обет, сам по себе си празен, може да стане легитимен с минаването на времето. На мен ми се струва глупаво какъвто и да е било ограничение на един легитимен обет да бъде налагано върху тези, които не могат да решават в своя случай. Нито пък мога да видя как един обет направен през 18 година от живота на човека може да бъде валиден, но не и един, който е поет на 10 или 12 години. Не е достатъчно да се каже, че на 18 човек чувства импулсите на плътта. Какво ако той едва ги чувства на 20 или 30 години или ги чувства по-силно на 13 отколкото на 20?  Защо подобни ограничения не са поставени върху обетите за бедност и покорство? Какво време ще определим за един човек да се почувства сребролюбив или горд когато дори най-духовните хора се затрудняват да открият тези чувства в себе си? Никога няма да съществува някой сигурен и легитимен обет докато не станем напълно духовни и поради това няма нужда от обети. Тогава ние виждаме, че обетите са най-несигурните и опасни неща. Би било добре да изоставим този издигнат начин на живот под обетите и по никакъв начин да не го превръщаме в постоянен начин на живот. Засега все пак ние казахме достатъчно по въпроса за кръщението и свободата. Може би ще дойде време когато ще говорим по-обстойно за обетите, което наистина има голяма нужда да бъде направено.

3 thoughts on “Относно тайнството на кръщението

  1. Много поучително четиво за феновете на забраната за кръщение на деца.

  2. Predishnata publikatsija (16-ta glava…) ne e p’lna… Blagodarja Vi predvaritelno za otstranjavaneto na problema.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.