Писмото към църквата в Пергам

ПИСМОТО КЪМ ЦЪРКВАТА В ПЕРГАМ

Откровение 2:12-17 като ключ за разбиране на основните послания на книгата

от Радостин Марчев (2008 )

Текстът от Откровение 2:12-17 ни представя посланието към църквата в Пергам. На свой ред то е част от една по-широка секция в книгата Откровение наричана често „посланията към седемте църкви,“ която обхваща 2:1-3:22 (или по-точно 1:9-3:22 като 1:1-8 представлява въведение в цялата книга). В нея Йоан получава едно видение касаещо 7 определени (и действително съществуващи) църкви в мала Азия и му е заповядано да напише и изпрати писмо към всяка една от тях. Пергам е третата от тези църкви, до които пророкът пише.

Всяко от посланията е структурирано по еднакъв начин както следва:

1. Въвеждаща формула „До ангела на църквата в…пиши„

2. Дава се някакво описание на Исус, което кореспондира с 1:12 и сл. (без Лаодикия)

3. Посочва се доброто и лошото в църквата

4.  Призив.

5. Повтарят се фразите „На този, който победи“ и „Който има уши да слуша нека слуша„

6. Завършва се с обещание към верните

На тази основа посланието към Пергам може да се представи както следва:

1. до ангела на църквата в Пергам пиши

2. Това казва Този, Който има двуострия меч:

3. Зная къде живееш – там, където е престолът на Сатана; и държиш здраво името Ми и не си се отрекъл от вярата в Мене, даже в дните на Моя верен свидетел Антипа, когото убиха сред вас, където живее Сатана. Но имам малко нещо против тебе, защото имаш там някои, които държат учението на Валаам, който учеше Валак да постави съблазън пред израелтяните, за да ядат идоложертвено и да блудстват. Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на тях, учението на николаитите.

4. И така, покай се; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми.

5. Който има ухо, нека слуша какво говори Духът към църквите: На този, който победи

6. ще дам скритата манна; ще му дам и бяло камъче и на камъчето – написано ново име, което никой не знае освен онзи, който го получава.

Едно по-внимателно вглеждане в текста ще ни покаже и един втори модел на хиастична структура както следва:

А – Ефес християните получават някои повали, но са изгубили първата си любов и вървят към състоянието на Лаодикия

B – Смирна не получават критика, но са насърчени да останат верни изправени пред       преследване от юдеите

C – Пергам, Тиатир, Сардис – макар да получават похвала те са изобличени заради компромисите с идолопоклонство и идоложертвеното или заради това, че не живеят вярата си

B – Филаделфия – няма критика, но са насърчени останат верни независимо от опозицията и трудностите

A – Лаодикия – няма похвала, но са укорени заради своята хладкост

Ясно се вижда, че ударението  на глави 1-3 попада върху „С“ – християните биват съблазнени от културата. Това по-нататък е развито като една от основните теми и предупреждения в цялата книга. Именно в „С“ се намира и писмото към Пергам, което придава допълнителна тежест на неговото послание.

За да схванем правилно посланието към Пергам е много важно то да бъде видяно в контекста на цялата книга, която Йоан пише както и да бъде разбрана историческата обстановка свързана с него.

Йоан пише своята книгата около 90-100 година при управлението на император Домициан (81-96).[1] Това е било трудно време за християнската църква. От една страна тя е била гонена[2]. Императорите са изисквали поклонение като на богове[3] и в мала Азия са се строяли все повече храмове в тяхна чест. Макар по-голямата част да не са вземали насериозно своята божественост поклонението се е изисквало и приемало като знак на политическа вярност. Хората, които са отказвали да се поклонят са били считани не за еретици, а за политически нелоялни. Йоан[4] явно е бил една от първите жертви – той е бил заточен на о. Патмос[5] – място за политически затворници, които са били карани да работят тежка работа в мините, които се намират там – „заради Божието слово и свидетелството за Исуса.“ (1:9) Разбира се, християните са виждали поклонението на императора като несъвместимо със своята вяра и поради това са били преследвани като постепенно гоненията са ставали все по-жестоки и повсеместни[6]. Но това не са били единствените проблеми. В много от църквите е имало лъжеучения, които са отклонявали християните от Христос и са ги въвеждали в заблуда (Ефес, Пергам, Тиатир). Освен това църквата е била изправена пред съблазънта на късната римска култура (Пергам, Тиатир, Сардис, Лаодикия) – свят твърде аморален и характеризиращ се с упадъчен морал[7]. Това са 3-те основни проблема, които Йоан третира в своите писма към църквите. Тяхното разбиране, свързани с историческата обстановка и първите читатели на Откровение е ключово за разбирането на цялата книга. За да види защо това е така трябва да обърнем внимание на 3 важни неща:

1. Проблемите, с които се среща църквата са трасирани по-нататък в текста. Църквата е гонена и виждаме как от морето излиза звяр, който преследва светиите (13:1-10). Има лъжеучения и от земята излиза звяр, който заблуждава (= лъжепророка – сравни 13:11-18 с 16:13; 19:20). Накрая църквата е съблазнявана и виждаме голямата блудница (гл. 17). Това са основните врагове, които сатана използва в своята война срещу Божиите хора в книгата и те кореспондират точно с проблемите, с които се срещат църквите.

2. Ясно се вижда, че книгата Откровение състои от 7 секции разделени както следва 3:22, 8:1, 11:19, 14:20, 16:21 и 19:20 като 1:1-8 и 22:6-21 са съответно въведение и епилог. Всяко от тези видения покриват целия период между 1 и 2-то идване на Христос[8]. Понеже враговете на Божиите хора, които вече споменахме, действат през цялото видение, в което са описани изводът е ясен – тези проблеми не са свързани само с конкретните църкви, до които Йоан пише, а ще се появяват отново и отново през цялата история до връщането на Христос[9].

3. Защо Йоан пише точно до тези църкви?  църквите в Азия са били повече от 7. Имало e църкви в Троада, Колос и Йеропол, Магнезия и Трал. Всички те се намират в същата област. В случая са важни не само (а дори и не толкова) конкретните църкви колкото техния брой. Откровение е апокалипсис[10] – жанр, който обръща особено значение на символичното използване на числата. В случая числото 7 е символ на съвършенство и завършеност и обръщайки се към 7 конкретни църкви Йоан всъщност пише до цялата църква.

Следователно, можем да направим извода, че посланието на Йоан всъщност е за проблемите, с които вселенската църква ще се среща през всяко време до самия край на историята белязан от Христовото второ идване. Неговата цел е да насърчи християните да останат твърди в своята вяра и да не правят компромиси независимо от трудностите, през които преминават. За да постигне този ефект той постоянно редува картини на страдание и слава, държейки ту едното ту другото пред очите на своите читате

текст	страдание	слава
1		Славата на възкръсналия Христос
2-3	Проблемите на 7-те църкви
4-5		Тронната зала в небето. Бог управлява всичко
6	7-те печата – преследваната църква
7		144 000 и голямото множество – църквата преминала през гоненията
8-9	7-те тръби – Божият отговор към света заради преследваната църква и призив към покаяние
11	2-та свидетели – църквата в света
12		Вселенската църква раждаща Христос и опазена от сатана
13	2-та звяра – преследваната църква (методите, които сатана използва)
14		Божиите избрани (144 000) са с Агнето, а Христос нанася наказание на света, който Го е отхвърлил
15-16	7-те чаши на гнева – последната дума на Бога
17-19	Голямата блудница и нейното унищожение
20:1-6		Първото възкресение и царуването на светиите
20:7-15	Втората смърт
21-22		Новото небе и новата земя

В този смисъл посланието към Пергам придобива ново, надвременно и универсално значение, което макар да е тясно свързано с първите читатели, до които е писано, надскача конкретния исторически период и може да се разглежда много по-широко. Това със сигурност поставя едно допълнително и много по-силно ударение върху значимостта на текста.

Нека сега да се обърнем към самото писмо и да го разгледаме по-подробно.

Пергам (сега Бергама) е бил разположен на огромно, стръмно, гранитно плато в долината на река Кайкус (Бакир Кай) на около 10 мили от брега на Егейско море. Името означава „цитадела.“ Града се е славел със своята огромна библиотека – най-голямата в древния свят след Александрийската. В него също така се е произвеждал пергамент в големи количества. Всъщност думата произлиза именно от името на града. В архитектурно отношение впечатление са правили огромни храмове, най-известните от които били на Зевс-спасителя и на бога на медицината Асклепий.  Пергам е бил център на култа към императора на цяла мала Азия. Може би за това е допринесла древната традиция управниците на града да бъдат обожествявани. По-конкретно тя е свързана с имената на Енумен I, който приемал божествени почести като euergetes,  на Атал I, който победил галите в голяма битка било до извора на река Кисус, приел титлата цар и спасител (soter), на Митридат VI, наричан theos и soter (същата титла като тази на Зевс – едно от главните божества на града). Така се е наричал също и Еумен II. Близо до царския дворец имало група здания (temenos) посветени на този култ. Каквато и да е причината факт е, че именно в Пергам през 29 г.пр.Хр. е бил изграден първия в мала Азия храм свързан с култа към императора в чест на Рим и Август[11].

Пергам също така е носел титлата пръв град и столица на римската провинция Азия, макар неговият статут да е бил сериозно оспорван от Ефес и Смирна. Нещо повече, губернатора на Азия е бил проконсул и резиденцията му се е намирала в Пергам. До голяма степен именно негова задача е била да налага поклонението на императора. Тези два факта по всяка вероятност да довели до по-голяма враждебност към християните в града[12]. Единствено в Пергам от всички 7 църкви се споменава за християнин платил с живота си за своята вярност. В ст. 12 Христос го нарича „Моят верен свидетел[13] Антипа, когото убиха между вас.“ Преданието разказва, че Антипа е бил преуспяващ лекар и зъболекар. Останалите лекари завидели на успехите му и го обвинили, че е християнин. За да отхвърли обвинението той трябвало да принесе жертва на императора, което той отказал да направи. Заради това бил завързан за меден бик, който нагорещили докато станал червен. Вероятно именно тази враждебност към християните съчетана със силното поклонение на императора и проконсула, който налагал този култ карат Йоан да каже, че сатана живее в Пергам и там се намира неговият престол[14][15] (ст. 13).

За да насърчи верните християни изправени пред такава опозиция (ст.13) Христос се представя като „Този, Който има двуострия меч“ (hromphaia) (ст. 12). Разбира се, това е част от видението, което Йоан вижда още в гл. 1 (ст. 16). Мечът често се свързва с Божието слово (Евр. 4:12; Еф. 6:17; Ис. 11:4; 49:2). В случая обаче това има и друго, по-важно значение. Проконсулът е носел като знак на своя пост именно такъв меч. Предполагало се е, че той е символ на императорската справедливост както и на факта, че единствено проконсула е имал правото да издава смъртни присъди. За християните в Пергам обаче това е бил мечът, който ги е преследвал и убивал. И като че ли Христос казва на обезкуражената църква: „Не проконсула, дори не императора носи меча и има пълната власт. Аз съм Този, Който носи меча, аз съм Този, Който има властта.“ В Откр.19:11-16 ние виждаме как Той употребява този меч. За Християните в Пергам това необходимо напомняне е било голямо насърчение. Символът на меча обаче съдържа в себе си и още 2 допълнителни идеи[16]: Този меч, както вече казахме, е именно Божието слово. В Откр. 19:15 Христос поразява народите с меча, който излиза от устата Му, а в 19:13 е наречен Божието слово. Именно този меч-слово носи победата[17]. Идеята е ясна – християните не трябва да се отказват и да предават това слово, което им е било предадено и поверено защото в крайна сметка то ще им донесе победа. И обратно, ако се откажат от него то ще се насочи срещу тях за осъждение – именно това казва Исус към хората, които правят компромиси[18] (2:16). Това изказване е свързано с проблема, който съществува в Пергам – учението на Валаам (ст.14) и на николаитите (ст. 15). Но кои всъщност са те?

Имената Валаам и Валак се свързват със старозаветната история в Числа 22-25; (виж още 31:8,16; Втор. 23:4-5). Този епизод не е забравен и често е припомнян от старозаветните автори (виж напр. ИН. 13:22; 24:9-10; Неем. 13:2; Михей 6:5). Разбира се, те не са имали някакво специално учение, или поне то не се е съхранило през вековете, за да се появи отново сега в мала Азия. Йоан използва този старозаветен епизод, за да покаже естеството на проблема – църквата е изкушавана и подлъгвана да направи морален компромис. Именно в тази връзка името на Валаам е употребено в 2 Петър 2:15-16 и Юда 11 – двете единствени места в НЗ освен Откровение където то се споменава[19].

Николаитите не се споменават в никоя друга книга на Новия завет. В Откровение обаче те се появяват и в посланието към Ефес (1:6). Там Исус казва, че мрази делта им. Обаче ст.14 и 15 са свързани по начин, който оставя възможността Йоан всъщност да говори за една, а не за две групи хора като просто ги нарича с две различни имена, за да изрази по-ясно техния неморален и измамен характер[20]. Това се подкрепя от факта, че гръцката форма на името Валаам е именно Николай (и двете означават „някой който изпояжда хората“).

Накрая, в писмото към Тиатир (2:20-23) се говори за жената-пророчица Езавел, към която са отправени същите обвинения както и към последователите на Валлам и Валак – тя подлъгва Божиите хора да блудстват и да ядат идоложертвено (2:20). Името Езавел отново се свързва със старозаветната история за жената на злия цар Ахав от финикийски произход, която въвежда в Израел поклонение на Ваал и преследва Божиите пророци. Текста никъде не ни казва, че тя е изневерявала на съпруга си и е възможно блудството да е споменато като синоним на идолопоклонството или по-общо на оставяне на Бога – връзка, която често се прави в стария завет по отношение на Израел[21] (виж напр. Ер.3; Осия 2; Езек.16). Съвсем възможно е обаче Йоан да има в предвид и съвсем буквално блудство и идолопоклонство[22]. Това може да бъде разбрано лесно ако си припомним проблемите, пред които са изправени християните от 2-та града[23]. В Пергам християните са били подложени на огромен натиск да принесат жертва на императора (идолопоклонство). В Тиатир, от друга страна, са били особено разпространени търговските гилдии[24]. Всяка гилдия е имала свой бог-патрон. Членовете й редовно са се събирали в неговия храм, който се е използвал освен за поклонение и за търговски срещи, сключване на сделки и т.н. Вечерта е завършвала с много изпит алкохол и често е прераствала в оргия с участието на храмовите проститутки. Всеки, който не се е включвал в тези религиозни „поклонения“ е бил изключван от гилдията като непочитащ бога-закрилник и в резултат не е можел да упражнява професията си[25]. В този случай по-големия проблем в Пергам е бил идолопоклонството докато в Тиатир моралната безнравственост. Това се подкрепя от факта че в Пергам яденето на идоложертвено е поставено преди блудството (2:14), а в Тиатир е обратното (2:20).

Последно, текста ясно показва, че последователите на Валаам и Валак и николаитите в Пергам[26] не са външни, а хора, които имат тясна връзка с църквата. Всъщност той не изключва възможността те дори да са били част от общността. В този случай става дума за движение, което не оказва натиск на църквата отвън, а я съблазнява и покварява отвътре.

С оглед на всичко, което казахме можем да обобщим, че в църквата в Пергам е съществувало движение, което по някакъв начин се е опитвало да съвмести вярата в Христос с удобен живот в света. От това, което четем изглежда, че то е представлявало по-скоро морален компромис отколкото догматична система. Компромисите, които те са правели са свързани от една страна с морална разпуснатост, а от друга със съгласие с изискванията на политическата власт за поклонение на императора[27]. Техните учения (каквото и да са били те) са оказали влияние и са покварили значителна част от християните. Виждайки това Христос (използвайки старозаветните имена Валаа, Валак и Езавел, за да предизвика асоциации) се обръща със сурова критика към църквата в Пергам, призовавайки вярващите да запазят своята вярност само за Него без да правят компромиси. Всичко отвъд това би било просто предположения.

Писмото към Пергам завършва с две обещания. Скритата манна и бялото камъче (ст.13) са едни от най-трудните образи в пасажа. За тяхното значение са изказвани много предположения. Манната изглежда тясно свързана с еврейската традиция[28]. Тя веднага насочва към Изх. 16:32-34. Според Евр. 9:4 тази стомна е стояла в ковчега, който на свой ред се е намирал в храма. След разрушаването на Соломоновия храм през 586 г. между евреите се е разнасяла легенда, че пророк Еремия е скрил ковчега (заедно с манната) на планината Синай. Той трябвало да остане там докато не се появи Месията в последните дни. Тя е отразена в апокрифи като 2 Макавеи 2:4-7 и 2 Варух 6:7-10[29]. Други коментатори се насочват към съвсем различна традиция свързана с манната като храна дадена в пустинята от Бога на Неговите хора Израел. Така както Бог е хранил Израел в месианската епоха Той отново ще храни Своите хора в месианската епоха. Примери за това се виждат в 2 Варух 29:8 и Or. Syb. 7:148-149 както и в думите на Христос в Йоан 6:49-58[30]. Разбира се, няма нужда двете виждания да се представят като несъвместими едно с друго. Още повече, че техния смисъл не се различава съществено. И в двата случая имаме обещание, че Бог ще снабдява по свръхестествен начин нуждите на тези, които му останат верни[31].

Втория образ, бялото камъче, на което е написано ново име[32] е още по-проблематичен[33]. В областта това е бил разпространен начин за покана на банкет в чест на някой бог. На получаваното бяло камъче е било имало едно от тайните имена на идола като някой освен този, който го е получавал не е знаел кое точно име е написано. Вероятно Йоан намеква, че на верните Исус ще изпрати покана за небесния банкет (виж също Мт.22; Лука 14). Бели камъчета са получавали също така и победителите в игрите, отличилите се в битките или хора сключващи приятелство.

Други предположения за значението на израза са свързани с акропола в Пергам, който е бил построен от тъмен гранит. В него е имало и инструктирани камъни от бял мрамор, които са се внасяли от друго място, смятали са се за ценни и са се набавяли трудно като върху тях се е пишели религиозни символи.

Трети се обръщат към обичайната в древния свят практика да се хвърля жребий за невинността или вината на някой човек. Това се е правило именно с бяло и черно камъче поставяни в урна. Това обаче не обяснява връзката с новото име, което е написано на камъчето.

Не е нужно да се ограничим до една възможност както единствено вярна. В много случаи Йоан използва сборни образи свързвайки различни старозаветни и културни алюзии, за да предаде по-ясно основна идея. А тя в случая е доста ясна. Каквато и  да е традицията, която стои зад този образ той явно е свързван с специална награда, доверие, закрила и допускане в Божието присъствие на тези, които останат верни.

В заключение можем да кажем, че посланието към църквата в Пергам е тясно свързано с цялото послание на книгата Откровение. Йоан пише до една църква, заплашена от преследване (императорския култ), изкушавана от лъжеучения отвътре и съблазнявана да направи морални компромиси. Структурата на текста показва ясно, че това послание не е отправено единствено към една конкретна местна църква, но достига много по-далеч – то се отнася за всяка църква във всяко време. Христос напомня на Своите хора, че Той има върховната власт и контролира всичко и насърчава вярващите да останат верни до края. Той им обещава специална помощ, подкрепа и награда. Днес ние сме изправени пред същите проблеми, но имаме и същите обещания.

---

[1] За една кратка и добре обоснована защита на по-късното написване на книгата при Домициан, а не по времето на Нерон виж Ридълбергер К. „Тhe man of sin: uncovering the truth about the Anthichrist,“ Baker books, 2006,  pp.179-191 За обратното виждане виж Д. Чилтън „Дни на въздаяние “ Книгата може да се намери шпреведена на български език в интернет на следния адрес

[2] В момента има виждане, че по времето на Домициан църквата не е била преследвана системно. Това на практика не е от голяма значение защото дори и при това положение Йона е виждал надигащото се на хоризонта гонение, за което предупреждава църквата. Моята теза стои във всеки от двата случая.

[3] Някои от тях са използвали титли, които християните са пазели конкретно за Христос като soter (спасител), theios (божествен) kyrios (Господ). Домициан, който ней-вероятно е управлявал по времето когато е писано Откровение, е използвал и трите израза. Той е започвал писмата си с думите: „Така казва Вашия Господ и Бог,“ а при влизането му в театъра хората са го поздравявали: „Нашия Господ и господарка, нашия Бог.“

[4] Не е ясно точно за кой Йоан става дума. Преданието казва, че това е апостол Йона, който прекарал последните години на живота си в град Ефес. В текста автора ни се представя единствено като „Йоан, ваш брат ….“ (ст.9)

[5] днес наричан Патмо или Пламоса – част от група острови разположена на няколко мили от брега на Ефес в Икарово море

[6] Два ранни документа от втори век, не много отдалечени във времето от Откровение, са писмото на Плиний до император Траян и мъченичеството на Поликарп. На български те могат да се намерят в „Изборник, Светооческо наследство,“ Омофор, 2001, стр. 69-90.

[7] Допълнително писмата отразяват опозицията на евреите в 2:9; 3:9 която е развити и по-нататък в текста – идеята, че църквата е Новия Израел е подчертана в Откровение по почти всеки възможен начин, а в гл. 7 и 14 виждаме група хора представени като евреи. Collin J. Hemer, The letters to the seven churches in Asia in their local settings, Eerdmens, 2001) отбелязва, че двете единствени възможности за християните да се спасят от преследване са били или да направят компромис с поклонението на императора или да станат юдеи.

[8] Ограничения обем не ни позволява да изложим аргументите, които подкрепят това виждане. Те могат да се намерят в много коментатори като напр. A. Hoekema „The bible and the future,“ Grand rapids, 1979, W. Hendrickson „More than conquers,“ Baker books, 2000 и R. Lowry, и „Revelation rhapsody,“ College Press Publishing Company, 2006),

[9] Забележи как всеки от тези врагове бива последователно победен от Христос при Неговото завръщане. Цялата 2-ра част на книгата (12-22) е изградена на тази основа под формата на хиазъм:

А- змея (12:1ff)

B – двата звяра (13:1ff)

C – великият Вавилон (14:8 )

D седемте чаши (15:1-16:21) Изливането на 7 чаши показва окончателния съд над творението включително над тези, които не служат на Бога. Те също така предвиждат победата над противниците, която се извършва в обратен ред – Вавилон, двата звяра и накрая змея

C – Унищожението на Вавилон (17:1-19:10)

B – Унищожението на двата звяра (19:11-21)

A – Унищожението на змея (20:7-10)

[10] Всъщност  в него се преплитат 3 стила – епистоларен (1-3), пророчески (1:3; 22:18-19) и апокалиптичен, но водещ е апокалипсичния и елементи от него могат да се намерят дори в части където преобладава друг литературен стил.

[11] Още през 195 пр. Хр. в Смирна е издигнат храм на Рома (който е тясно свързан с развитието на култа към императора). Но първия храм построен в чест на император е в Пергам.

[12] виж Stiven J. Freisen, Satan’s throne, Imperial cult and social settings in Revelation

[13] Забележи как същата титла Йоан отнася към самия Христос (1:5; 3:14)

[14] Допълнителна причина за това може би е известното медицинското училище, патрон на което бил богът Асклепий (или Ескулап както го наричали римляните. Тук в по-късно време е учил Гален – най-големия медик на древността). Негов символ била змията. Той бил толкова разпространен, че с течение на времето започнал да се приема като символ на града и дори бил изобразяван на местните монети cistophori

[15] Забележи също как Христос подчертава важността на местоположението на Пергам. Към всички други църкви Той казва „зная твоите дела“ ((2:2, 9, 19; 3:1, 8,15), а тук казва „зная къде живееш“ (2:13).

[16] Забележи колко добре се съгласуват те със значението, което определихме като основно и как допълват именно това, което трябва да бъде казано на християните в Пергам.

[17] В 19 глава като Божие слово е представен по-скоро Исус отколкото меча в съответствие с текстове като Йоан 1. Но това в никакъв случай не е противоречие особено в светлината на Йоан 12:48

[18] Призива „покай се“ в ст. 16 е отправен към цялата църква. Но в същия стих се казва, че Исус ще воюва конкретно срещу николатитите. Изглежда Той се обръща към цялата църква и казва, че няма да я счита за невинна ако не се заеме със своите вътрешни проблеми, но в същото време подчертава, че същинското наказание ще падне върху тези, които живеят неморално и причиняват тези проблеми.

[19] Възможно е тези забележки на Петър и Юда да показват (1) че това учение не е било характерно само за Пергам, а се е разпространило и на други места или (2) че името на Валаам е използвано като нарицателен израз сред ранните християни. Второто ни се струва по-вероятно на основата на факта, че то се използва често и в еврейската традиция.

[20] Както вече казахме и двете имена са заимствани от еврейската история и от Стария завети като такива са били добре познати на първите читатели,които са били в състояние да разберат явния намек на Йоан.

[21] характерно за Откровение е, че цялата книга изключително силно подчертава, че именно църквата е истинския Израел

[22] Двете значения в никакъв случай не се изключват едно друго

[23] Пергам и Тиатир. Явно тези движения са имали корени в тях, но не и в Ефес, където се казва, че делата на николаитите са мразени от църквата.

[24] Пергам от своя страна е бил зле разположен спрямо основните търговски пътища

[25] забележи как по-нататък тази тема е развита в глава 13:16-18 свързан с белега на звяра

[26] същото се отнася и за Езавел и последователите (или „децата й“ – виж ст. 23) й в Тиатир

[27] Някои коментатори предполагат, че тези хора са твърдели, че знаейки, че има само един истински бог те не вършат идолопоклонство, а просто изпълняват едно изискване, в което те самите не влагат религиозен смисъл. Други смятат, че става дума за някаква форма на антиномианско движение разбиращо погрешно християнската свобода, подобно на това, с което Павел се е срещнал в Коринт (виж напр. 1 Кор. 8:1-13; 10:20-30). Вероятността да е свързано с името на еретика Николай и с някаква ранна форма на гностицизъм според нас е много по-малка въпреки подкрепата на ранни свидетелства както например Ириней, Con. Her.

[28] Макар да нямаме данни, че в Пергам е имало голямо еврейско общество стария завет е бил библията на първите християни и читателите на Йоан без съмнение са били добре запознати с него и по този начин способни да направят връзката.

[29] Втората книга е почти съвременна на Откровение

[30] забележи, че традицията посочва именно апостол Йоан като автор на Откровение. Ако това е истина тогава аналогията става още по-силна

[31] аналогиите също така носят допълнително внушение за настъпването на ключов момент в историята. Манната се появява отново заедно с идването на Месията. Божието царство „наближи“ (Марк 1:15

[32] Този образ се появява отново в 3:12.

[33] За едно подробно разглеждане на множество варианти виж Collin J. Hemer, „The letters to the seven churches in Asia in their localsettings“ Eerdmens, 2001, pp.96-103 и W. Hendrickson „More than conquerors„, pp. 96-103 и Hendrikson, ibid, pp. 67-69

Реклама