Пет течения в появяващата се църква


ПЕТ ТЕЧЕНИЯ В „ПОЯВЯВАЩАТА СЕ ЦЪРКВА“

Анализ на ключовите елементи на най-противоречивото и погрешно разбирано движение в църквата днес

от Скот МакНайт

 

Казва се, че появяващите се християни изповядват своята вяра подобно на традиционните – като се има в предвид, че публично те говорят неща, които всъщност не вярват. Те пият подобно на южните баптисти – т.е., да вземем назаем думите на Мрк Твен, те са въздържатели, когато това е разумно. Те говорят като католици – т.е. ругаят и използват грозни думи. Те евангелизират и богословстват като реформирани – т.е. рядко евангелизират и все пак богословстват през цялото време. Те се покланят като харизматици – т.е. с цялото си тяло, някои части, от което са татуирани. Те гласуват като епископални – т.е. те ядат, пият и спят на лявата си страна. И те отричат истината – т.е. носят малко копие на Дерида в своите миришещи на цигарен дим и бира раници.

Рамо до рамо с неверния стереотип на другите традиции заобикалящи появяващата се църква е обкръжена от множество градски легенди – тя е едно от най-противоречивото и погрешно разбирано движение днес. Като богослов аз изучавам движението и общувам с негови ключови фигури от години – още повече, че считам себе си за част от това движение или „разговор.“ Като евангелски християнин аз има своите опасения, но преди всичко смятам, че това, което появяващите се християни са сложили на масата е жизнено важно за цялостното здраве на църквата.

В тази статия аз желая да подкопая градските легенди и да представя едно по-коректно описание на появяващото се движение. Макар то да има международни дименсии аз ще се фокусирам върху североамериканската сцена.

За да дефинираме едно движение ние трябва от учтивост да видим какво е то. Еди Гибс и Райън Болгър в своята книга Emerging Churches: Creating Christian Community in Postmodern Cultures (Baker Academic, 2005) дефинират появяващите се по следния начин:

Появяващите се църкви са общества, които практикуват пътят на Исус в една постмодерна култура. Таз дефиниция съдържа 9 принципа: (1) идентифициране с живота на Исус (2) трансформиране на светската реалност и (3) живеят до голяма степен комунален живот. Поради тези причини те  (4) посрещат с добре доши външните (5) служат със щедрост (6) участват като производители (7) създават като сътворени същества ( 8 ) живеят като едно тяло и (9) участват в духовните дейности.

Тази дефиниция е едновременно описателна и аналитична. Книгата на D. A. Carson’s Becoming Conversant with the Emerging Church (Zondervan, 2005) не е единствената, която говори за проблемите в появяващото се движение и аз сам ще посоча няколко в следващите страници. Но като писание на движението на книгата на карсън й липсва увереност от първа ръка и страда от твърде тесен фокус  – на Брайан Мак Ларън и на постмодерната епистомология.

За да предотвратим объркването трябва да бъде направено едно разграничение между „emerging“ и „Emergement“. Emerging е по-широкият, неформален, глобален, църковен (църковно центриран) фокус на движението докато Emergent е неофициалната организация в САЩ и Англия. Организацията Emergent Village е ръководена от Тони Джоунс, докторант в богословската семинария в Принстън, който пътува по света във връзка с всичко свързано както с Emergent така и emerging. Други имена свързани с Emergent village са Дъг Пагит, Крис Сей, Тим Кийл, Керън Уърд, Айви Бекуит, Брайън МакЛарън и Марк Ойстерихер. Emergent в Англия е ръководена от Джейсън Кларк. Макар Emergent да е интелектуална и философска мрежа на появяващото се движение е погрешно да свеждаме цялото движение единствено до Emergent village.

Emerging включва в една дума глобалното преосмисляне на това как се „прави“ църква в постмодерната култура. То няма централни офиси и варира подобно на самото евангелско движение. Ако трябва да посоча един най-характерен център на появяващото се движение в САЩ това би била църквата на Дан Кимбъл Vintage Church в Санта Круз, Калифорния. Неговия Английски събрат е Андрю Джоунс известен в интернет като Tall Skinny Kiwi. Джоунс е пътуващ говорител, учител и активист за простите, домашни църкви и църквите без служби за поклонение.

Следват 5 теми, които характеризират появяващото се движение. Аз ги виждам като течения, които се влизат в появяващото се езеро. Никой не казва, че появяващите се са единствената група християни, които правят тези неща, но заедно те кристализират в появяващото се движение.

1. Пророчески (или поне провокативно)

Едно от теченията, което се влива в появяващото се езеро е пророческата реторика. Появяващото се движение е съзнателно провокативно. Появяващите се християни вярват, че църквата трябва да се промени и те са започнали да живеят като че ли тази промяна вече се е случила. Понеже и аз плувам в появяващото се езеро аз мога себекритично да призная, че ние понякога преувеличаваме.

Нашият език често взема назаем един вид реторика, която често се среща при старозаветните пророци като Осия: „Милост искам, а не жертви и познаване на Бога повече от всеизгаряния“ (6:6). Осия преувеличава съзнателно понеже Бог никога не е забранявал храмовото поклонение. По подобен начин никой от хората в появяващото се движение не е по-реторично ефективен от Брайън МакЛарън в  Generous Orthodoxy: „Често ми се струва, че Исус не би бил признат за християнин ако днес присъстваше физически…. Не смятам, че християните биха харесали Исус ако се появи днес както направи преди 2000 г. На практика аз смятам, че ние бихме го нарекли еретик и също бихме заговорничили да го убием.“ Мак Ларън на следващата страница нарича своите твърдения преувеличение. Все пак неговата реторика присъства.

Вижте следващия цитат от ирландския християнин член на появяващото се движение Питър Ролинс автор на Как да (не) говори на Бога (Paraclete 2006): „Така ортодоксията не е вече (не)разбирана като противоположност на ереста, но по-скоро се е шревърнала в термин, който изразява един начин да бъдем в света вместо една вяра относно света.“ Старата колкото света лъжа за противопоставянето между ортодоксията срещу ортопраксията се появява отново. Такава реторика има своето място, но понякога тя разделя. Надявам се тези от нас, които я използват (и тази критика не може да бъде ограничена единствено до появяващото се движение) ще се научат кога да избягват подобен език.

2. Постмодернизъм

Марк Твен казва, че грешката на Бога е, че не е забранил на Адам да изяде змията. Ако беше направил това Адам със сигурност щеше да я изяде. Когато евангелския свят забранява постмодерността като че ли тя е забранен плод постмодернизма „пада“ сред нас – подобно на Ф. ЛеРон Шулц, Джейми Смит, Кевин Ванхузер, Джон Франке и Питър Ролинс – избират да ядат от нея, за да видят какъв е вкусът й. Ние откриваме, че той е приятен макар понякога да се налага да плюем някои прекалено твърди късове глупости. Второто течение на появяващото се езеро е постмодернзма.

Постмодерността не може да се ограничи до отричане на истината. Вместо това тя е колапса на наследените метанеративи (универсални обяснения на живота) като тези на науката и марксизма. Защо паднаха те? Поради неспособността си да достигнат отвъд своите предположения.

Макар да има добри както и лоши последици от избирането на постмодерно отношение (и не всички от появяващото се движение са толкова внимателни колкото би трябвало да бъдат) евангелските християни  могат с право да прегърнат определени елементи на постмодерността. Джейм Смит професор в колежа Калвин настоява в  Who’s Afraid of Postmodernity? (Baker Academic, 2006), че подобно мислене е съвместимо, в някои отношения, с класическата августианска епистомология. Никой не посочва пътя напред в това отношение по внимателно от дългогодишния мисионер в Индия Лесли Нюбиген  особено в своята книга Proper Confidence: Faith, Doubt, and Certainty in Christian Discipleship (Eerdmans, 1995). Появяващите се изповядват вяра търсеща разбиране и се доверяват преди да разберат евангелската истини.

Да жевеят като християнин в постмодерен контекст означава различни неща за различни хора. За някои – да заема една категория, която за пръв път чух от Дъг Пагит, пастир на Solomon’s Porch в Минеаполис – това означава да служат на постмодерните, за други с постмодернистите, а за трети като постмодернисти.

Дейвид Уелс от Богословската семинария Гордън-Конуел попада в категорията „на“ виждайки постмодернистите като впримчени от морален релатизивъм и епистомологичен банкрут, от който те трябва да бъдат спасени.

Други служат с постмодернистите. Т.е. те живеят с, работят с и общуват с постмодернисти приемайки тяхната постмодерност като факт от живота в нашия свят. Такива християни виждат постмодерността като настоящо условие в което ние сме призовани да изявяваме и да живеем благовестието.

По-голямата част от появяващите се християни попадат в първите две категории. Те не отричат истината, не отричат, че Исус Христос е истина и вярват, че библията е истина.

Третия вид появяващи се привлича цялото внимание. Някои от тях са избрали да служат като постмодернисти. Те прегръщат идеята, че ние не можем да познаваме абсолютната истина или поне, че не можем да познаваме истината абсолютно. Те говорят за края на метанеративите и за важността на социалната локация при формиране на възгледите за истината. Поради тази причина те често стават нервни, когато се прави опит истината да бъде изразена в абсолютни твърдения. ЛеРон Шулц, бивш професор по богословие в Богословската семинария Бетел пише: „От богословска перспектива обвързването с определено категорично твърдение лесно може да доведе до опит да се използва крайното средство на езика за да се характеризира едно абсолютно Присъствие, Което надхвърля и обгръща всички крайни реалности. Езиците са настоящо конструирани символни системи, които правят хората способни да комуникират като посочват на една крайна реалност различавайки я от друга. Истински безкрайния Бог на християнската вяра е отвъд всички нашия логически опити както са настоявали всички велики богослови от Ириней до Калвин. Стремежът да се хване Бога в нашата крайна структура от твърдения не е нищо повече от логическо идолопоклонство.“

3. Праксис-ориентирани

 Връзката на появяващото се движение с постмодерността може да привлича внимание и да провокира критика, но това, което най-вече характеризира появяващите се е течението наречено най-точно праксис – как се живее вярата. Неговата сърцевина представлява опит да се формира нова еклесиология (учение за църквата). Нейното специфично ударение може да се изразява в поклонението, загрижеността за ортопкасиката и мисионерската ориентираност.

Поклонение: Чувал съм хора да определят поклонението на появяващото се движение като „фънк поклонение“ или като „свещи и тамян“ или като „миризми и звънци“. Това е вярно; мнозина в появяващото се движение са творчески, експериментиращи и ориентирани към преживяването в своите събирания за поклонение.

Евангелските християни понякога забравят, че Бог на моменти се грижи за свещени места и ритуали – Той казва на Мойсей как да направи скинията  и дава детайлно описание  на Соломон за изграждането на величествения храм. Нито Исус нито Павел казват много неща за естетиката, но автора на Евреи казва. И ние не трябва да забравяме, че някои реформатори християни, познавайки силата на естетиката са очиствали църквите от всякакви форми на изкуство.

Някои появяващи се християни гледат църквите с амвон в средата на приличаща на зала стая с груби, дървени пейки подредени в стройни редове и се чудят има ли друг начин да изразят  – богословски, естетически и антропологично – същността на нашите събирания. Те задават следните въпроси: Проповедта най-важното нещо ли е в Неделя сутрин? Ако сядаме в кръг ще изразяваме ли едно по-различно богословие и праксис? Дали ако кадим тамян се молим по различен начин? Ако поставим проповедника на същото ниво като обществото ще създадем ли по-ясно чувство за свещенството на всички вярващи? Ако живеем това, което вярваме ще поставим ли по-голямо ударение върху въплъщението?

Ортопраксис: Едно забележително ударение на появяващото се движение е ортопраксията т.е. правилния живот. Спора е дали е по-важно как човек живее от това какво той или тя вярва. Мнозина веднага ще възразят, че имаме нужда и от двете или че ортопраксията произлиза от ортодоксията. По-голямата част от появяващото се движение са съгласни, че ние се нуждаем и от двете, но те поставят и едно второ твърдение: опита не показва, че тези, които вярват в правилните неща живеят по правилен начин. Без значение колко смисъл има в традиционната връзка тя не доказва себе си задължително на практика. Публичните скандали свързани с църквата, както и тези, които не станали обществено достояние, доказват това отново и отново.

Един нов, провокативен начин да кажем това се съдържа в думите: „По плодовете им (не по тяхното богословие) ще ги познаете.“ Братът на Исус Яков казва „Вяра без дела е мъртва.“ Оставяйки настрана реторическите преувеличения аз не познавам нито един от появяващото се движение, който да вярва, че връзката на човека с Бога се основава на начина, по който човек живее. Нито пък познавам някой, който смята, че няма значение какво човек вярва относно Исус Христос. Но фокуса е променен. Гибс и Болгър определят появяващата се църква като тези, които практикуват „пътят на Исус“ в постмодерната епоха.

Исус казва, че ние ще бъдем съдени според това как се отнасяме към най-малките (Мт. 25:31-46) и че мъдър е този, който практикува думите на Исус (Мт. 7:24-27). Като допълнение, всяко описание на съда в библията е описано като съд основан върху делата. Няма нито една сцена на съда, която изглежда като тест за богословско православие.

Мисионерски: Основната загриженост на праксис-течението е да бъде мисионерско. Какво означава това? Първо, появяващото се движение става мисионерско като участва заедно с Бога в изкупителното дело на Бога в света. Най-общо то се присъединява към апостол Павел, който казва, че Бог му е поверил „делото на примирението“ (2 Кор. 5:18).

Второ, то се опитва да стане мисионерско като участва в обществото където се осъществява Божието изкупително дело. Църквата е общността, чрез която Бог работи и в която изявява достоверността на благовестието.

Трето да стане мисионерско означава участие в холистичното изкупително дело на Бога в света. Духът стене, творението стене и ние стенем за Божието изкупление (Римляни 8:18-27).

Холисточното ударение намира израз в служението на Исус, Който вършеше добро на телата, душите, семействата и обществата. Той вдигаше маргинализираните от земята и ги слагаше обратно на техните места, привличаше проститутки и бирници, правеше куците да ходят и отваряше ушите на глухите. С други думи Той се грижеше не само за душите, но също така и за целия човек и за цялото общество.

4. Пост-евангелски

 Четвъртото течение, което се влива в появяващото се езеро се характеризира с термина пост-евангелско. Появяващото се движение е протест срещу голяма част от евангелското движение така както то е практикувано в момента. То е постевангелско по начин, по който нео-евангелизма (в 1950) е бил пост-фундаменталистки. Няма да е нечестно да го наречем постмодерен евангелизъм. Течението извира от убеждението, че църквата трябва постоянно да се реформира.

Мнозинството от появяващите се християни богословски са евангелски. Но те са постевангелски поне по два начина:

Пост-систематично богословие: Появяващото се движение се отнася с подозрение към систематичното богословие. Защо? Не защото те не четат систематично, но защото различията ни предупреждават, че не е било достигнато истинско съгласие. Бог не е дал систематично богословие, а разкази и нито един език не е в състояние да хване абсолютната истина, която единствено е Бог. Честно казано появяващото се движение обича идеите и богословието. То просто няма херменевтическа система или изповед на вярата. Ние вярваме, че великата традиция ни предоставя различни възможности да казваме истините за Божието изкупление в Христос, но не вярваме, че някое конкретно богословие прави това съвършено безпогрешно.

Поради тази причина особена характеристика на появяващото се движение е, вярата, че всяко богословие ще остане само разговор за Истината, която е Бог в Христос чрез Духа и за Божията история на изкуплението действаща в църквата. Никое систематическо богословие не може да бъде окончателно. В този смисъл появяващото се движение е радикално реформирано. То обръща своята смирена епистомология срещу себе си казвайки: „Това е, което аз вярвам, но е възможно и да греша. Какво мислиш? Нека да разговаряме?“

 Вътре срещу отвън: Признат противоречив елемент на пост-евангелизма е, че мнозина от появяващото се движение са скептични относно манталитета „вътре срещу отвън“ на голяма част от евангелското движение. Дори ако някой е ексклузивист (вярвайки, че има разделителна линия между християни нехристияни) въпросът за това кой е отвътре и кой е отвън тревожи появяващото се поколение.

Някои появяващи се християни посочват думите на Исус: „Койо не е срещу нас е откъм нас“ (Марк 9:40). Други вземат назаем думите на един стар химн разказващ за „ширината на Божията милост.“ Други говорят за постмодерния крах на метанеративите и го използват, за да изведат богословски неративи – като християнството. Те твърдят, че това, което всъщност е от значение е ортопраксиса и че няма значение към коя религия принадлежи някой при положение, че обича Бога и ближния като себе си. Някои дори приемат небиблейската концепция на Спенсър Бурке изразена в A Heretic’s Guide to Eternity (Jossey-Bass, 2006, че всички са родени „в“ и само някои са „изключени“ впоследствие.

Появяващата се амбиваленстност кой е отвътре и кой е отвън създава сериозни проблеми пред евангелизацията. Появяващото се движение не е известно с това, но аз бих желал да бъде. Ако не проповядваш благата вест за Исус Христос няма изобщо никаква добра вест – и ако няма блага вест няма християнство, появяващото се или евангелско.

Аз лично съм евангелизатор. Не толкова изнасящ речи или чукащ по вратите на хората, но говорещ и учещ за Исус. Аз прекарвам време в молитва преди своите часове и обмислям как чрез преподаването си мога да изявя посланието на благовестието.

Поради това тук аз предлагам едно предупреждение към появяващото се движение. Всяко движение, което не е евангелизиращо предава Господа. Ние може да бъдем смирени относно това, което вярваме, но винаги трябва да държим правилните цели в ума си: – да призоваваме всеки да повярва в Исус Христос и да открие изкупителното дело на Бога в Христос чрез Божия Дух.

5. Политически ангажирани

Последното течение, което се влива в появяващото се езеро са политиците. Тони Джоунс постоянно повтаря, че появяващото се движение е съставено от пиещи лате, носещи раници, облечени с Birkenstock група от 21 век, ляво ориентирани хора. Казано направо те са демократи.

Аз официално съм се присъединил към появяващото се движение. Привлича ме неговият смекчен постмодернизъм (или критически реализъм) и неговият фокус върху праксиса/мисията. Също така аз съм ляв политически. Казвам на своите приятели, че от години гласувам за демократите и винаги по погрешни причини. Не смятам, че демократическата партия заслужава това, но нейното историческо посвещение на бедните и на централизирано управление за социална справедливост е това, което смятам, че трябва да бъде едно управление. Аз не подкрепям абортите – на практика смятам, че те са неморални. Вярвам в гражданските свободи, но не смятам, че хомосексуалността е Божия план. И, подобно на мнозина от появяващото се движение, смятам, че Religious Right не знае какво прави. Книги като Thy Kingdom Come: How the Religious Right Distorts the Faith and Threatens America: An Evangelical’s Lament (Basic Books, 2006) на Ренди Балмър и Tempting Faith: An Inside Story of Political Seduction (Free Press, 2006) на Дейвид Кюо оказаха своето въздействие върху появяващите се защото казваха неща, които трябваше да бъдат казани.

Все пак понякога когато гледам на политическите тежнения на появяващите се аз виждам Уолтър Росенбух, архитекта на социалното евангелие. Без да се опитва да отрече духовното благовестие той води своите последователи към социалното благовестие. Резултатите са били опустошителни за способността на традиционните християни да призовават грешниците към лично посвещение. Резултатите са били също така опустошителни за евангелските християни, които се борят да намерят подходящия баланс.

Аз моля своите появяващи се събратя да поддържат своя мисионерски и еклесиастки фокус така както моля евангелските си събратя да се включат в социалната работа.

Накрая, няма вероятност появяващото се движение скоро да изчезне. Ако бях пророк бих казал, че то ще окаже влияние върху по-голямата част от евангелските християни (ако вече не го е направило) чрез своята смирена епистомология, своето ударение върху праксиса и своята мисионерска ориентация. Аз виждам появяващото се движение до голяма степен подобно на Jesus movement и на харизматичното движение през 60-те години, което без съмнение ще намери своето място под шапката наречена евангелско движение.

Скот МакНайт е професор по религия в North Park Theological Seminary в Чикаго, Илиноис. Той е автор на The Jesus Creed (Paraclete, 2004) и на The Real Mary: Why Evangelicals Can Embrace the Mother of Jesus (Paraclete, 2006). Настоящата статия е адаптирана лекция изнесена в Westminster Theological Seminary, Филаделфия през Октомври 2006. Виж блога JesusCreed.org за повече материали на автора свързани с появяващите се.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.