Тълкуване на Писанието


ТЪЛКУВАНЕТО НА ПИСАНИЕТО

Резултат с изображение за James Packer (theologian)

от Джеймс И. Пакър

(из „Фундаментализма и Божието слово“ – Inter-Varsity Press, 1958, стр. 101-104)

Божието слово представлява едно изключително сложно единство. Различните теми и видове материали, които го съставляват – закони, обещания, литургии, родословия, аргументи, описания, размишления, видения, афоризми, омилии, притчи и др. – не са изолирани фрагменти, но части на едно цяло. Следователно, те трябва да се разглеждат във връзка както с цялото така и едно към друго. Божието слово не ни е дадено под формата на богословска система и трябва да бъде разгледано по този начин преди да можем да го разберем правилно – т.е. да го разберем като цяло. Всеки текст има своя непосредствен контекст в пасажа, от който идва, своя по-широк контекст в книгата, към която принадлежи и своя цялостен контекст в библията като цяло. Той трябва да бъде правилно съотнесен към всеки един от тези контексти ако желаем да разберем правилно неговия характер, обхват и значение.

Тук може да ни помогне една аналогия. Един многостранен и дидактичен автор, като Чарлз Уилямс или Честертон, може да изрази своите мисли посредством множество литературни форми – стихове, пиеси, новели, есета, критически и исторически изследвания както и формални тематични произведения. Абсурдно е да мислим, че можем да вземем произволно изречение от някое от неговите произведения като изразяващо цялото му мнение относно проблема,  който то третира. Значението на всяко изречение може да бъде разбрано единствено когато някой го види в контекста както на конкретната част от произведението, от което идва така и от цялостното изложение на автора. Ако желаем да тълкуваме частите един от най-разумните подходи е да се запознаем с цялото – или поне с тези части, които ни казват с ясни думи основните идеи на автора. Те ни дават ключа към цялата му работа. Щом веднъж видим главните линии на неговата мисъл и разберем основните гледни точки ние можем да видим смисъла на всичко останало – идеята на неговата поема и морала на неговите истории и как пасажите, които ни озадачават пасват с останалото. Може да открием, че посланието притежава последователност, за която преди това не сме подозирали и елементите от неговото послание, които по-рано са ни изглеждали противоречиви всъщност въобще не са такива. Задачата да тълкуваме умът на Бога така като е изразен в Неговото слово е подобна на тази и следва да бъде вършена по същия начин. Начинаещия в библейското изучаване често се чувства изгубен: отначало той не може да схване цялостното послание на библията и поради тази причина не вижда гората от дърветата. Когато неговото разбиране нараства той става по-способен да разпознава единството на библейското послание и да вижда мястото на всяка част в цялото.

1. Тълкувайте Писанието буквално

Писанието ни дава два основни принципа за тълкуване. Първият е точния, естествен смисъл на всеки пасаж (т.е. смисъла, който автора е възнамерявал да изрази) да бъде взет като основен. Значенето на текста в неговия собствен контекст и за първоначалните му читатели е необходимата начална точка за търсене на по-широкото му значение. С други думи, твърденията на Писанието трябва да се тълкуват от една страна в светлината на граматическите правила и изрази на речта и на мястото им в историята от друга. Ние би трябвало да очакваме това знаейки, че библейските книги водят началото си като самостоятелни документи адресирани до съвременна публика и това ни е показано като пример при използването на стария завет в новия където фантастичните алегоризации на Филон и равините очевидно липсват. Това е твърде погрешно разбирания принцип на буквално тълкуване на Писанието. Един поглед  към историята би бил най-краткия път за изясняване на объркването.

Егзегетите през средните векове следвайки Ориген, приемат „буквалното“ значение на текста за маловажно и принизено. Те приписват на всяко библейско твърдение три други значения или нива на значения, всяко от които е в широк смисъл алегорично – „морално“ или „тропологично“ (от което човек научава правила за поведение), истинското алегорично (от което човек научава правилата на вярата) и анагогично (от което човек научава невидимите реалности на небето). Така например се е смятало, че думата „Ерусалим“ в Писанието докато буквално е означавала един реален град в Палестина също така се е отнасяла „морално“ за „гражданското общество,“ „алегорично“ за църквата и  „анагогично“ за небето всеки път когато е била използвана. Единствено трите алегорични значения, твърдели средновековните богослови, заслужавали богословско изследване докато буквалното значение нямало стойност освен като средство за предаване на фигуративното значение. Така средновековните егзегети били крайно мистични и напълно аисторични. Библейските факти били направени трамплин за богословски фантазии и по този начин напълно спиритуализирани. Реформаторите протестирали срещу това настоявайки, че буквалното значение на Писанието единствено води до това, което Бог иска да ни предаде. При това на тях не им е било трудно да посочат, че „буквализъм“ от такъв вид е твърде далеч от изключването на признанието на фигурите на речта, там където Писанието ги използва и всъщност изисква това. Твърдението на Уилям Тиндейл в тази връзка може да бъде цитирано като типично: „Следователно, вие трябва да разберете, че Писанието има само едно значение, което е буквалното. Това буквално значение е корена на всичко и котвата, която никога не поддава и към която ако се прилепите никога няма да сбъркате или да се отклоните от пътя, но ако изоставите буквалното значение за вас е невъзможно да не се отклоните. Все пак Писанието използва притчи, сравнения, гатанки или алегории както правят всички останали писания. Но това, което притчите, сравненията, гатанките или алегориите изразяват е винаги буквалното значение, което трябва старателно да търсите.“

Тиндейл остро критикува схоластиците заради това, че злоупотребяват с 2 Кор. 3:6, за да подкрепят твърдението си, че „буквалното значение…е вредно и опасно и погубва душата“ и единствено спиритуализирането носи някакво добро. Той заменя тяхното разграничение между буквалното и духовното значение с едно уеднаквяване, което отразява Йоан 6:36: „Бог е дух и всичките Му думи са духовни. Неговото буквално значение е духовно…ако имате очи за Бога и можете да видите вярното значение на текста, което принадлежи на Писанието и окончателната цел, която стои зад него[1].“ Фантастичното спиритуализиране вместо да открива Божия смисъл всъщност го скрива. Самото буквално значение е духовно значение идващо от Бога и водещо към Него.

Този „буквализъм“ е основан на уважение към библейските форми на речта. В основата си той е протест срещу произволното налагане на наприложими литературни категории към библейските твърдения. Този „буквализъм“ е изповядван от съвременните евангелисти. Но да четем библейските писания, като че ли те са описания на очевидци в съвременен вестник и да пренебрегваме поетичните и творческите форми, които те понякога използват би било не по-малко нарушение на каноните на евангелския „буквализъм“ от алеголизирането на схоластиците и този вид „буквализъм“ евангелистите отхвърлят. По удачно би било да наречем една такава егзегетика „литературна“ отколкото „буквална,“ така че да избегнем объркването на две различни неща[2].

Съвременния протест срещу евангелския „буквализъм“ изглежда идва от тези, които не  желаят да се придържат стриктно към библейските категории и третират библейските описания на някои събития като митове или притчи – несъществуващи в действителност символи на духовни истини и опитности. Мнозина биха видели например историята на грехопадението единствено като едно описание на настоящото греховно състояние на всеки човек и това на непорочното зачатие като израз на идеята за свръхчовешкия характер на Христос. Подобни идеи са опит да се пререже възела завързан от отхвърлянето на модерната критика, че подобни събития действително са се случили и да се намери начин да се каже, че макар историите да са „буквално“ неверни все пак те остават „духовно“ верни и ценни. Тези, които поемат по този път упрекват евангелистите, че са нечувствителни към използвания от Писанието символизъм. Но въпросът не е поставен правилно. Съществува огромна разлика между това да признаеш, че едно реално събитие (да кажем грехопадението) може да бъде символично представено, както правят евангелистите, и да настояваш, както правят тези хора, че понеже грехопадението е представено символично няма нужда то да бъде разглеждано като реално, но представлява единствено картина на нещо друго. Противопоставяйки се на подобни твърдения евангелистите се борят не за буквалистично виждане, но за самите принципи на библейската литература, които ние вече изложихме – че ние трябва да държим сметка за литературните категории на Писанието и да вземем насериозно историческия характер на библейската история. Ние не можем по своя воля да обърнем описанията, които претендират, че описват действителни събития просто в символи на човешкия опит. Още по-малко можем да правим така (както е било правено) в името на библейското богословие! Ние трябва да позволим на Писанието да ни разкрие своя собствен литературен характер и да бъдем готови да го приемем за това, което претендира, че е.

Може да каже, че историческото протестантско използване на думата „буквално,“ която се опитваме да обясним, е толкова неестествено за модерните устни и че към термина е прикрепена такава тежест от подвеждащи асоциации, че би било най-мъдро да го изоставим напълно. По-рано ние настоявахме, че думата „фундаменталист“ трябва да бъде изоставена понеже се е превърнала в бариера за взаимното разбиране и случаят тук може би е същия. Ние не се борим за думи. Ние не сме задължени да се придържаме към „буквалното“ като част от богословския речник. Сама по себе си думата не е богословски термин и ние можем да изложим евангелските принципи на тълкуване без да прибягваме към нея (както и направихме в началното твърдение на тази секция)[3] и вероятно е по-добре да направим така. Но изоставим думата ние не трябва да изоставяме принципите, които тя изразява, а именно, че Писанието трябва да бъде тълкувано в своя естествен смисъл, който авторите са възнамерявали да предадат и богословските предубеждения не трябва да бъдат оставяни да ни отклонят от верността ни към това, което текста ясно казва.

2. Тълкуваме Писанието чрез Писанието

Втория основен принцип на тълкуване е, че Писанието трябва да се тълкува чрез Писанието. Обхвата и значението на един пасаж трябва да бъде изведен посредством връзката му с другите. Нашия Господ ни даде пример да правим това когато използва Бит. 2:24, за да покаже, че Мойсевия закон за развода не е повече от временно съобразяване с човешкото закоравяване на сърцето[4]. Реформаторите са наричали този принцип аналогия на Писанието. Уестминстърската изповед го представя по следния начин: „Непогрешимото правило за тълкуване на Писанието е самото Писание; и следователно, когато възникне въпрос относно истинското и пълното значение на някой текст той трябва да бъде изследван и сравнен с други места, които говорят по-ясно[5].“ Това е така в болшинството от случите тъй като различните вдъхновени книги се занимават с допълнителни аспекти на същия въпрос. Правилото означава, че ние трябва да се предаваме на библейско изследване да следваме единствата, свързаните пасажи и тематичните връзки, които Писанието ни дава. Царете и Летописите хвърлят светлина една върху други; така е и с пророците и историческите книги от СЗ; така е със синоптичните евангелия и с Йоан; така е с 4-те евангелия и с посланията; така е и със стария завет като цяло и с Новия. И съществува една книга в Новия завет, която е свързана с почти всичко, което библията съдържа: това е посланието към Римляните, за което Калвин с право пише в предговора на своя коментар към него: „Ако един човек го разбере пред него се открива сигурен път за разбирането на цялото Писание.“ В Римляните Павел събира заедно и излага в систематична връзка всички големи теми на библията – греха, закона, съда, вярата, делата, благодатта, оправданието, освещението, избирането, плана за спасение, делото на Христос, делото на Духа, християнската надежда, естеството и живота на църквата, мястото на евреите и езичниците в плана на Бога, философията на църквата и на световната история, значението и посланието на СЗ, задълженията на християнското гражданство, принципите на личната святост и етика. От тази ключова позиция на Римляните се вижда целия пейзаж на библията и широките връзки на отделните части на цялото стават явни. Изучаването на Римляните е най-удачната стартова точка за библейско тълкуване и богословие.

3. Трудности и проблеми

Научното изучаване на Писанието е трудно и напрегнато занимание. Библейските езици имат свои собствени специфични идиоми  и мисловни форми. Всеки отделен автор има свои особени навици на  мислене, речник, перспектива и интереси. Всяка книга има свой собствен характер и е написана според стилистични изисквания, които понякога не е лесно да се забележат както и свой собствен исторически и богословски фон и следва да бъде тълкувана в съответствие с него. Така ние не трябва да търсим в СЗ ясно описание на Троицата или на надеждата на вярващия за вечен живот, понеже тези неща не са били напълно открити преди да дойде Христос. Всички тези фактори трябва да бъдат взети под внимание или ние ще тълкуваме Писанието погрешно.

Това не означава, че единствено професионални учени могат да извлекат някаква полза от изучаването на библията. Нейното централно послание е изразено толкова ясно, че огромната част от необразованите хора, които имат уши да чуват и очи да виждат могат да го разберат. „Изясняването на Твоето слово просвещава, вразумява простите.[6] Техническите тънкости на изследването може да са недостъпни за обикновения читател на библията, но все пак, с Божията помощ, той може да разбере всички основни истини на Божието послание. Тези неща, които е необходимо да се знаят, вярват и изпълнявани за спасението са толкова ясно казани на едно или на друго място в Писанието, че не само учения, но и неучения, използвайки както трябва обичайните средства, може да ги разбере в достатъчна степен[7]. Единствено второстепенните неща предизвикват проблеми. Тук непознаването на библейските твърдения и алюзии, съчетано (без съмнение) с неуспеха да се вникне както трябва в ума на автора[8] ни дава повод да се съмняваме в това, което текста казва и как той съответства на други текстове и на цялото Божие слово. Но тези трудности са свързани единствено с външните фигури на библейското откровение и бързо изчезват когато нашето познание нараства. Все пак, както с всяко научно изследване, разрешаването на един проблем повдига друг и няма причина да очакваме, че всички проблеми, които срещаме в библейското изследване някога ще бъдат напълно решени в този свят.

Една идея, която хората често имат е, че наличието в Писанието на текстове, които е трудно да се хармонизират е аргумент срещу това то да се чете като писано Божие слово в смисъла, в който ние го обяснихме и че човек не трябва да го приема за такова докато не намери задоволително обяснение на всички привидни несъответствия. Ако това беше вярно всяко очевидно противоречие би било причина да се съмняваме в истината на библейското учение за Писанието. Но идеята почива на погрешна предпоставка. Християните трябва да приемат библията като писано Божие слово поради авторитета на Христос, не защото могат да докажат, че то е такова чрез независимо изучаване, но понеже като ученици те вярват на своя Учител. Ние вече посочихме, че никое учение на християнската вяра не може да бъде проверено чрез изчерпателна рационална демонстрация както, да кажем, може да се направи с геометричните теореми. Всички велики библейски учения – например Троицата, въплъщението, изкуплението, работата на Духа в човека, възкресението на тялото и възстановяването на творението  – са отчасти мистични и повдигат пред нашите умове проблеми, които в настоящето са нерешими. Учението за Писанието не е изключение от това правило. Но това не трябва да ни плаши нито дори да ни изненадва; защото самото естество на християнската вяра е да вярва на авторитета на Бога относно истини, които нито могат да бъдат рационално демонстрирани нито изцяло схванати. Ние трябва да помним, че Бог не ни казва всичко за Неговите действия и цели нито пък сме поставени в позиция, от която можем сами да достигнем до тях. Ние няма да достигнем правилно виждане за Божиите неща като се позоваваме на своите независими решения, но единствено когато приемем Неговото слово. Ние сме изцяло зависими от Него за познаването на Неговите пътища.

Бог не ни е казал, че ще отговори на всички въпроси, които в нашето неограничено любопитство ние бихме желали да зададем относно Писанието. Той ни казва единствено толкова колкото е сметнал за нужно да знаем като основа за нашия живот и вяра. И Той оставя неразрешени някои от проблемите, които се появяват в резултат на това, което ни е казал, за да ни научи на смирено доверие в Неговата истинност. Следователно, когато се изправим пред тези въпроси ние не трябва да премисляме дали това е разумно или не, но да приемем Божието уверение, че е такова. Разумно ли е да взема Божието слово и да вярвам, че Той е говорил истината дори ако аз не мога да схвана напълно какво е казал? Въпросът носи своя отговор. Не трябва да изоставяме вярата в нищо от това, което Бог ни е учил просто понеже не можем да разрешим всички проблеми, които то повдига. Собствената ни интелектуална компетентност не е тест и мярка за Божията истина. Не е за нас да престанем да вярваме понеже не ни достига разбиране или да отложим вярването докато бъдем в състояние да разберем, но да вярваме, за да можем да разберем. Както казва Августин: „Ако не повярваш няма да разбереш.“ Първо вяра, след това виждане е Божият ред, а не обратното. И доказателството за искреност в нашата вяра е желанието ни да направим така. Следователно, точно както не трябва да се колебаем да вярваме в Троицата, макар че не можем да разберем как един Бог може да бъде в три лица, нито да вярваме във въплъщението макар да не разбираме как човешката и Божествената природи се обединяват в личността на Христос така не трябва да се колебаем и да се доверим на Писанието като непогрешимо слово на един непогрешим Бога, макар че не можем да разрешим всички загадки нито да примирим всички очевидни противоречия, пред които то ни изправя с нашето настоящо познание. За всички тези точки на вярата ние имаме уверението на Бога и това трябва да е достатъчно.

По същия начин нашето тълкуване на Писанието трябва да бъде такова, че да изразява вяра в неговата истина и съгласуваност като Божие слово. Нашия подход трябва да бъде хармонистичен, понеже знаем от самото начало, че Божиите думи не си противоречат. Член 20 на Английската църква казва, че не е позволено на църквата така „да разширява един текст от Писанието, че той да отхвърля друг.“ В не по-малка степен това не е позволено за някой отделен егзегет. Не че трябва да използваме изопачаващи и изкуствени средства, за да достигнем до желаната хармонизация. Това нито прославя Бога нито ни назидава. Това, което не можем да хармонизираме чрез една естествена и приемлива хипотеза е най-добре да остави нехармонизирано и да признаем, че на настоящото си ниво на познание ние не виждаме как тези очевидни противоречия могат да бъдат преодолени. Ние не можем както еретикът Маркион и някои съвременни либерали да „критикуваме библията чрез библията“ отделяйки определени части от нея като автентично Божие слово и отричайки Божествения характер на останалите, понеже изглежда, че те казват нещо по-различно от одобрените. Вместо това ние трябва да изповядаме Божествения произход на цялото Писание и в своето тълкуване да бъдем водени от аксиомата на Августин: „Аз не се съмнявам, че техните автори не са направили грешки и не са изложили нищо, което да ни подведе. Ако в някоя книга аз се препъна в нещо, което изглежда противоречи на истината аз не се съмнявам, че или моето копие е погрешно или че преводача не е разбирал напълно какво е казано,“ (Августин е четял Писанието на латински) „или че самият аз не съм разбрал правилно[9].“ Ние трябва да основем нашето изучаване на Писанието на предположението, което следват водените от Новия завет хора в тяхното изучаване на Стария – че откритата Божия истина е едно последователно единство и всяка дисхармония между една или друга част е единствено външна, а не раелна.

4. Святия Дух като тълкувател

Остава да бъде направена една последна забележка относно начина на тълкуване. Писанието ни казва, че ако искаме да разберем Писанието ние се нуждаем над и отвъд правилните правила от лично вникване в духовните неща. То поставя пред нас духовни истини – истини относно Бога и сътворените неща в тяхната връзка с Бога. За да разберем една духовна истина ние се нуждаем от духовна проницателност. Но никой човек не я притежава по природа. „Но естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно.“[10] Павел ни казва, че навиците на ума, които поробват естествения човек го карат да издигне своята естествена „мъдрост“ и да я направи последен критерий, така че да бъде принуден да отхвърли като глупост всичко, което не е в съгласие с нея. Без духовно просветление той никога няма да бъде в състояние да види глупостта на собствената си мъдрост нито мъдростта на „Божията глупост[11] изявена в благовестието. Следователно, той никога няма да изостави едната заради другата. Нашия Господ потвърди това мнение за човека. Неговата повтаряща се диагноза за невярващите фарисеи беше, че те са слепи, без способност да схванат духовните реалности[12] и Той смяташе духовното проникновение там където го намираше за свръхестествен дар от Бога[13].

Сега Святия Дух е бил изпратен на църквата като неин учител, за да води християните в истината, за да ги направи мъдри за спасение, за да им свидетелствува за Христос и да Го прослави[14]. За апостолите Той дойде, за да им напомни учението на Христос, да им покаже неговото значение, да добави по-нататъшно откровение към него и да ги екипира да свидетелствуват всичко за Своя Господ[15].  За другите хора Той дойде, за да ги направи участници във вярата на апостолите чрез апостолските думи. Павел показва цялостната връзка между Духа, апостолските думи и останалата църква в 1 Кор. 2:10-16. Духа, казва той, дава на апостолите разбиране за евангелието „не сме приели духа на света, но Духа, Който е от Бога, за да познаем нещата, които Бог е благоволил да ни подари.“ Бог ни ги е открил чрез Духа си. Сега Духа вдъхновява и дава сила да прогласим тези неща на другите хора: „за което говорим не с думи научени от човешка мъдрост, но научени от Святия Дух.“ Павел проповядва и знае, че той проповядва „със свидетелство от Духа и със сила[16]“ И „който е духовен“ – този, в когото Духа обитава, за да му дава разбиране – различава значението на посланието и го получава като свидетелство от Бога. Това се отнася не по-малко до записаните думи на апостолите отколкото до думите, които те проповядват и не повече до написаните думи на апостолите отколкото до останалата част от писаното Божието слово. Духът, Който е неговият автор е също така и неговия тълкувател и разбирането, което човек получава за него е дар от Него.

Не че присъствието на Духа в сърцето на човека прави търпеливото изучаване на текста излишно. Духът не е даден за да направи безполезно библейското изучаване, но за да го направи ефективно. Нито пък когато Духът тълкува думите на Писанието могат да означават всичко. Духът не дава фантастични спиритуализации или приложения на текста извън техния контекст чрез инцидентни асоциации на думите. Единственото значение, за което Той свидетелствува е това, което съответния текст действително има в организма на Писанието. Всяко значение, до което достигаме от други източници е родено от други духове. Но без Духа няма да има разбиране на значението на Писанието, нито убеждение в истините на Писанието или вяра в Бога на Писанието. Без Духа не е възможно да съществува нищо освен духовна слепота и неверие.

От това следва, че християнина трябва да подхождат към изучаване на Писанието със смирена зависимост от Святия Дух сигурен, че не може да научи от него нищо за духовните неща освен ако не бъде научен от Бога. Увереността в собствените способности да разбира е ефективна бариера пред духовното разбиране. Себеувереността на критичните учени от 19 век е отразена от нейния девиз, че библията трябва да бъде четена като всяка друга книга. Но библията е повече от просто човешка книга и разбирането й включва повече от това да оценяваме просто човешките й характеристики. Божията книга не открива своите тайни на тези, които не са научени от Духа. Книгата, която Бог ни е дал е затворена докато не я отвори дадения ни от Бога Учител.

Един век на критицизъм е хвърлил някаква светлина върху човешката страна на библията  – нейния стил, език, композиция, история и култура. Но дали е дал по-добро разбиране за нейното Божествено послание отколкото са имали еангелистите от преди 2, 3 или 400 години е повече от съмнително. Изобщо не е ясно, че днес ние разбираме плана за спасение, учението за греха, избирането, изкуплението, оправданието, новорождението и освещението, живота на вяра, отговорностите на принадлежността към църквата и значението на християнската история по-ясно от реформаторите, пуританите, или водачите на съживлението от 18 в. Когато се твърди, че модерния критицизъм твърде много е подобрил разбирането на библията отговорът може да бъде, че зависи какво се има в предвид под библия: Критицизма е хвърлил много светлина върху човешките черти на Писанието, но не е подобрил знанието ни за Божието слово. Наистина, изглежда по-вярно, да кажем, че неговият ефект до този момент е бил да увеличи невежеството за Божието слово. Защото чрез концентриране върху човешката страна на Писанието то е замъглило увереността на църквата в Божествения характер на учението на Писанието и поставяйки под въпрос библейските твърдения в името на науката е разклатило увереността в ценността на лично изучаване на библията. Следователно, точно както средновековието е имало склонност да уеднаквява църковната традиция с Божието слово така и модерните протестанти имат склонност да уеднаквяват думите на учените в Божието слово. Ние сме развили навика да приемаме техните изказвания от втора ръка без да търсим помощ от Духа и изследваме Писанието, за да проверим не просто дали това, което те казват е така (дотолкова доколкото лаика в библейското изследване е квалифициран да съди за това), но също – често по-важно – дали Божието слово не се занимава с нещо повече от ограничения брой теми, с които учените от всяко време се занимават. Резултата от това пренебрегване е широко разпространено невежество сред християните относно това, което Писанието в действителност казва. Така става винаги когато църквата забрави как да изучава Писанията признавайки своята собствена слепота и гледайки към Божия Дух, за да бъде научена на истината. Днес няма по-спешна нужда от това църквата да смири себе си и още веднъж да научи този урок.

Ние представихме един библейския подход към Писанието. Неговия текст е даден от Бога дума по дума; неговото послание е едно органично цяло, непогрешимо слово на един непогрешим Бога, една паяжина от открити истини центрирана около Христос. То трябва да бъде тълкувано в неговия естествен смисъл, предполагайки наличието на вътрешна хармония и неговия смисъл може да бъде схванат единствено от този, който смирено търси и с радост приема помощта на Святия Дух.

Още статии от Джеймс Пакър


[1]Tyndale, Works (Parker Society), I. 304  и сл. Разумният Ричад Хукър отбелязва същото, когато казва: „Аз смятатм за най-важно правило в излагането на Писанията , че когато едно буквално значение на текста може да се приеме колкото повече се отдалечаваме от него толкова повече грешим.“

[2] За едно добро кратко изложение на някои описателни и дидактични форми на Писанието виж J. Stafford Wright, Interpreting the Bible (Inter-Varsity Fellowship, 1955).

[3] Стр. 102 по-горе

[4] Мт. 19:3-8 ср. с Втор. 24:1

[5] Уестминстърската изповед на вярата I, ix

[6] Пс. 119:130

[7] . Уестминстърска изповед на вярата, I. vii.

[8] Ср. 2 Петър 3:16

[9] Писмо lxxxii

[10] 1 Кор. 2:14

[11] 1 Кор. 1:25 виж и целия пасаж от 1:18 и сл.

[12] Мт. 11:25; 23:16-17,19,26; Йоан 9:39-41

[13] Мт. 9:25; 16:17

[14] Йоан 14:26; 15:26; 16:13-14

[15] Йоан 14:26; 16:12; 17:20

[16] 1 Кор. 2:4

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.