Предговор на Лутер към Римляни


ПРЕДГОВОР НА МАРТИН ЛУТЕР

КЪМ ПОСЛАНИЕТО НА СВ. ПАВЕЛ КЪМ РИМЛЯНИТЕ

luter.jpg

Това е най-важното послание в Новия завет и най-чистото благовестие. То не само заслужава един християнин да го запомни дума по дума наизуст, но също така и да се занимава ежедневно с него понеже то е ежедневен хляб за душата. Не е възможно да го четем твърде много или да размишляваме върху него твърде дълго. Колкото повече човек го изучава толкова по-скъпоценно става то и толкова по-сладък е вкусът му.  Следователно, аз желая да изпълня своята длъжност и да представя едно въведение към посланието дотолкова доколкото Бог ми е дал способности, така че всеки да е в състояние да го разбере възможно най-ясно. До този момент то е било твърде затъмнявано от мнозина безполезни коментари, но самото то е  ярка светлина, толкова ярка, че е почти способна да освети цялото Писание.

Като начало ние трябва да се запознаем с речника на посланието и да разберем какво има в предвид св. Павел под думите закон, грях, благодат, вяра, праведност, плът, дух и т.н. В противен случай е безполезно да го четем. Тук вие не трябва да разбирате думата „закон“ според човешките представи т.е. регулация на какви вид дела, които трябва или не трябва да бъдат правени.  Така е с човешките закони: вие задоволявате изискването на закона чрез дела независимо дали сърцето ви е съгласно с него или не. Но Бог съди това, което е в дълбочините на сърцето. Следователно, Неговият закон също така предявява изисквания към сърцето и не може да бъде задоволен просто от извършените дела. Той по-скоро наказва като лицемерие и лъжа всяко дело, които не е извършено с цяло сърце. Всички човешки синове са наречени лъжци (Псалм 116) понеже никой от тях не пази и не може да опази Божия закон от цяло сърце. Всеки чувства в себе си отвращение към доброто и стремеж към злото. Там където няма свободно желание за добро сърцето не изпълнява Божия закон. Това със сигурност е грях, който заслужава Божия гняв, независимо че външно човек може да показва добри дела и почтен живот или не.

Поради тази причина в гл. 2 св. Павел казва, че евреите също са грешници и че единствено изпълнителите на закона са оправдани пред Бога. Това, което той казва е, че никой не може да изпълни закона чрез дела. Точно обратното, той им казва: „Вие учите, че никой не трябва да прелюбодейства и сами прелюбодействате. Вие осъждате другия, че прави това и осъждате себе си понеже сами правите същото, за което го осъждате.“ Това е като че ли той казва: „Външно вие живеете доста добре според делата на закона и съдите тези, които не живеят по същия начин. Вие знаете как да поучите всеки. Вие търсите съчицата в чуждото око, но не виждате гредата в своето собствено.“

Външно вие пазите закона поради страх от наказание или желание да получите полза. По подобен начин вие правите всичко без свободно желание и любов към закона, действате с нежелание и по принуда. Ако не съществуваше закон по-скоро бихте действали по обратния начин. Тогава следва, че вие, в сърцата си, сте врагове на закона. Какво тогава искате да кажете когато учите другите да не крадат докато в същото време в собственото си сърце сте крадци и, стига да смеехте, бихте били такива и външно. (Разбира се външните дела не могат да съществуват дълго време задно с такова лицемерие.) Тогава, вие учите другите, но не и себе си, вие дори не знаете какво учите. Вие никога не сте разбирали правилно закона. По-нататък, в гл. 5 св. Павел казва, че закона увеличава греха,. Това е така защото един човек става все по-голям и по-голям враг на закона колкото повече неща, които не е в състояние да направи изисква той от него,.

В гл. 7 св.Павел казва: „Законът е духовен.“ Какво означава това? Ако законът беше физически той би могъл да бъде задоволен чрез дела, но понеже е духовен никой не може да го задоволи освен ако всичко, което върши не извира от сърцето му. Но никой не може да даде такова сърце освен Божия Дух, Който поражда в човека един сърдечен копнеж за закона, така че той върши всичко не от страх или по принуждение, но със сърдечно желание. Такъв закон е духовен понеже може да бъде обичан и изпълнен единствено от едно такова сърце и дух. Ако Духът не е в сърцето тогава там остава грях, отвращение и вражда срещу закона, макар сам той да е свят, праведен и добър.

Вие трябва да разберете, че едно нещо е да вършите дела по закона, а съвсем друго да го изпълните. Дела по закона е всяко нещо, което човек прави или може да направи по собствена си свободна воля и чрез собствените си сили като се покори на закона. Но понеже докато прави подобни неща сърцето се отвращава от закона и все пак е принудено да му се покорява делата са пълна загуба и са напълно безполезни. Именно това има в предвид св. Павел в 3 глава, когато казва: „Никой човек не се оправдава пред Бога чрез дела изисквани по закона.“ От това вие можете да видите, че схоластичните богослови и софистите ви лъжат когато казват, че вие подготвяте себе си за благодатта чрез дела. Как може някой да подготви себе си за добро ако в сърцето си не върши нищо добро освен ненавист и насилие? Как може едно такова дело да бъде угодно на Бога ако произлиза от мразещо и непокорно сърце?

Но да изпълниш закона означава да вършиш делата с готовност, с любов и свободно, без ненавист към закона. Това означава да живееш добре и по начин, който е угоден на Бога, като че ли няма закон и наказание. Святия Дух поставя в сърцето такова желание на чиста любов, както казва Павел в глава 5. Но Духа е даден единствено в, с и чрез вяра в Исус Христос, както казва Павел в своето въведение. По същия начин и вярата идва единствено чрез Божието слово, евангелието, което проповядва Христос: как Той е едновременно Божий Син и човек, как умря и възкръсна заради нас. Павел казва всичко това в глави 3, 4 и 10.

Поради тази причина единствено вярата прави човека праведен и изпълнява закона; вярата е тази, която дава Святия Дух поради заслугите на Христос. Духът на Свой ред прави сърцето добро и свободно както изисква закона, а добрите дела следват от самата вяра. Това е, което има в предвид Павел в 3 глава когато, след като отхвърля делата на закона, говори, като че ли желае да обори закона чрез вяра. Не, казва той, ние утвърждаваме закона чрез вяра т.е. изпълняваме го чрез вяра.

„Грях“ в Писанията означава не само външните дела на тялото, но също и тези вътрешни желания, които се раздвижват и ни карат да вършим външни дела т.е. дълбочините на сърцето заедно с всички негови сили. Следователно, думата „върша“ трябва да се отнася към човек, който е изцяло грешен. Преди всичко никой външен грях не бива извършен ако човек не му се предаде напълно – с тяло и душа. По-конкретно Писанието вижда в сърцето корена и основния източник на целия грях: неверието в дълбочините на сърцето. Така, както вярата единствено оправдава и довежда Духа и желанието за добри дела така и единствено неверието съгрешава, издига плътта и възбужда желания да вършим зли външни дела. Това се е случило с Адам и Ева в рая (виж Битие 3).

Поради тази причина единствено неверието е наречено от Христос грях както Той казва в Йоан глава 16: „Духа ще обвини греха за грях понеже не вярва в Мен.“ По-нататък, преди да бъдат извършени добри или зли дела, които са добрите и злите плодове на сърцето, там трябва да се намират или вярата или неверието, корена, кръвта и основната сила на всеки грях. Поради тази причина в Писанията неверието е наречено главата на змията и на древния змей, който потомството на жената т.е. Христос трябва да смаже, както е било обещано на Адам (Битие 3).

„Благодат“и „дар“се различават по това, че благодатта фактически обозначава Божията милост или доброта, които Той има по отношение на нас и поради които Той е решил да ни даде Христос и Духа заедно с техните дарове както става ясно в глава 5, където Павел казва: „Благодатта и даровете са в Христос и т.н.“ Даровете и Духа нарастват ежедневно в нас и все пак те не са завършени докато злите желания и греха, които воюват срещу Духа остават в нас, както казва Павел в глава 7, в Галатяни глава 5 и в Битие, глава 3 където обявява вражда между потомството на жената и това на змията. Но благодатта прави повече от това: ние сме обявени за праведни. Божията благодат не е разделена на парчета и части, както са даровете, но ни прави изцяло угодни на Бога заради Христос, нашия Застъпник и Ходатай, така че даровете да могат да започнат своето дело в нас.

Вие трябва да разбирате по този начин 7 глава, където св. Павел описва себе си като все още грешник докато в гл. 8 казва, че, поради непълните дарове и поради Духа Бог така ни е показал Своето благоволение и милост, че нито забелязва нито ни осъжда за грехове. Вместо това Той ни приема заради  нашата вяра в Христос докато греха бъде умъртвен.

Вярата не е човешката илюзия или мечта, която си представят някои хора. Когато слушат и говорят много за вярата и все пак не виждат от това да произлизат никакво морално подобрение и добри дела те се заблуждават и казват: „Вярата не е достатъчна. Ти трябва да вършиш дела ако искаш  да бъдеш праведен и да отидеш на небето.“ Резултата е, че когато чуят благовестието те се спъват, уповават се на собствените си способности и казват в сърцата си: „Аз вярвам.“ Това разбиране те смятат за истинска вяра. Но понеже то е човешко измислица, а не преживяване на сърцето то не постига нищо и не следва никакво подобрение. Вярата е Божието дело в нас, което ни променя и ни прави да се родим отново от Бога (ср. Йоан 1). Тя убива стария Адам, прави ни напълно различни хора по сърце, ум, чувства и всичките ни сили и извиква Святия Дух в нас. Какво живо, творящо, действено и силно нещо е вярата! Не е възможно вярата да престане да върши добро. Вярата не пита дали добрите дела трябва да бъдат извършвани, но преди да бъде попитана, вече ги е извършила. Тя е винаги действена. Който не върши толкова много дела е без вяра. Той търси вярата и добрите дела и мърмори за тях, но без да знае какво всъщност представляват.

Вярата е една жива, непоклатима увереност в Божията благодат. Тя е толкова сигурна, че някой би умрял хиляди пъти за нея. Този вид доверие в и познаване на Божията благодат прави един човек радостен, уверен и щастлив по отношение на Бога и на цялото творение. Това е което Святия Дух прави чрез вяра. Чрез вяра един човек ще прави добро на всеки без принуда, доброволно и щастливо. Той ще служи на всеки, ще понесе всичко от любов  и за слава на Бога, Който му е показал такава благодат. Не е възможно да разделим вярата от делата както светенето и топлината от огъня. Следователно, внимавайте за собствените си погрешни идеи и срещу тези празнословци, които смятат, че са достатъчно умни, за да съдят за вярата и добрите дела, но които всъщност са най-големите глупаци. Помолете Бог да ви даде вяра в противен случай ще останете напълно без нея без значение как се опитвате сами да достигнете до нея.

„Праведността“ е същото като вярата. Тя е наречена Божията праведност или тази праведност, която Бог приема понеже тя е давана от Него и е приета за праведност заради Христос нашия Застъпник. Тя кара един човек да отдаде на всекиму дължимото. Чрез вяра човек става безгрешен и се изпълва с желание да пази Божиите заповеди. Той служи на хората с желание, с всички средства, които са му достъпни. По този начин той плащана всекиму дължимо. Нито природата, нито свободната воля, нито собствените ни сили могат да донесат такава праведност така както никой не може сам да си даде вяра или да остане в неверие. Как би могъл той да премахне дори най-малкия грях? Следователно, всичко, което става без вяра или в неверие е лъжа, лицемерие и грях (Римл. 14), независимо колко добро може да изглежда то.

Не трябва да смятате, че „плът“ означава единствено порочност или „духа“ единствено вътрешното сърце. Тук св. Павел нарича плът (както прави и Христос в Йоан 3) всичко родено от плътта т.е. целия човек, с тяло и душа, разум и чувства, понеже всичко в него се стреми към плътта. Ето защо вие може да наречете „плътски“ всеки човек, който без благодат измисля, учи и бърбори относно високи духовни неща. Вие можете да научите същото от Галатяни глава 5 където св. Павел нарича дала на плътта ерес и омразни. И отново, в Римляни гл. 8, той казва, че поради плътта закона е отслабнал. Той не казва това за единствено относно нечистотата, но за всички грехове и най-вече за неверието, което е най-духовния порок.

От друга страна вие можете да наречете „духовен“ този човек, който външно се занимава с добри дела подобно на Христос, Който измил краката на учениците и Петър когато управлява своята лодка и лови риба. Тогава „плътски“ е този човек, който вътрешно и външно живее, за да върши единствено тези неща, които служат на плътта и на временното съществуване. Обратно, един човек е „дух“ когато вътрешно и външно живее, за да върши единствено тези неща, които са от полза за духа и за бъдещия живот. Ако не разберете тези думи по този начин вие никога няма да разберете нито посланието на св. Павел нито някоя друга книга от Писанието. Внимавайте тогава за всеки учител, който ги използва в различен смисъл без значение кой е той, Йероним, Августин, Амброзий, Ориген или някой друг също толкова велик или по-велик от тези. Нека сега да се обърнем към самото писмо.

 Първото задължение на проповедника на благовестието е изявявайки закона на греха да укори и да обвини за грях всичко в този свят, което няма за своя основа Духа и вярата на Христос[1]. По този начин той ще накара хората да осъзнаят своето окаяно състояние и така ще ги смири и ще ги подтикне да  викат за помощ. Това е, което прави св. Павел. Той започва гл. 1 укорявайки тежките грехове на неверие, които ясно се виждат тъй като това са били (както и сега са) греховете на езичниците, които живеят без Божията благодат. Той казва, че чрез благовестието Бог е открил Своя гняв от небето срещу цялото човечество поради неговия безбожен и неправеден живот. Защото макар те да знаят и да разпознават ден след ден, че има Бог все пак човешката природа сама ослепява себе си и постоянно пада в неправда като достига дори до идолопоклонство и други ужасни грехове и злини. Тя не се срамува от себе си и оставя такива неща ненаказани в другите.

В гл. 2 св. Павел разширява своя укор до тези, които изглеждат външно богоугодни или които съгрешават тайно. Такива били юдеите и такива все още са всички лицемери, които външно живеят праведен живот, но без желание и любов. В сърцата си те са врагове на Божия закон и желаят да съдят другите хора. Такъв е пътят на лицемерите: те смятат, че са чисти, но всъщност са пълни с алчност, гордост и всякаква нечистота (Матей 23). Такива презират Божията доброта и чрез закоравяването на сърцата си трупат върху себе си гняв. Така Павел обяснява закона правилно като не оставя никой без грях, но обявява Божия гняв за всеки, който желае да живее праведно чрез своята природа или чрез свободната си воля. Той казва, че те не са по-добри от явните грешници, че не желаят да слушат и са непокаяни.

В гл. 3 Павел говори и за тайните и за явните грешници. Eдните, казва той, са като другите, всички са грешници пред Бога. Освен това евреите имат Божието слово, макар мнозина да не вярват в него. Но все пак Божията истина и вяра в Него не стават безполезни. Св. Павел като че ли се отклонява цитирайки думите от Псалм 51, че Бог остава верен на Своето слово. След това той отново се връща към темата си и доказва от Писанието, че те всички са грешници и никой не става праведен чрез дела изисквани от закона, но Бог е дал закона единствено, за да може греха да стане явен. След това св. Павел показва правилния начин човек да бъде праведен и да бъде спасен. Той казва, че те всички са грешници, които не заслужават да се прославят от Бога. Поради тази причина те трябва да бъдат оправдани чрез вяра в Христос, Който е изработил това чрез Своята кръв и е станал за нас умилостивение (виж Изх. 25:17, Левит 16:14 и сл. и Йоан 2:2) пред Бога, Който ни прощава всички предишни грехове. Правейки това Бог доказва, че единствено праведността, която Той дава чрез вяра ни помага т.е. праведността, която в уреченото време е била открита чрез благовестието, а преди това е била засвидетелствувана от закона и пророците. Така закона е утвърден чрез вяра, но делата по закона  заедно със славата, която те носят са отхвърлени от вярата[2].

В глави 1-3 св. Павел представя греха от гледна точка на това, което той представлява и учи пътя на вярата, който води към оправдание. Сега в гл. 4 той разглежда някои възражения. Първо той се обръща човека, който чувайки, че някой се оправдава без дела казва: „Какво? Не трябва ли да вършим добри дела?“ Тук св. Павел представя Авраам като пример. Той казва: „Какво е постигнал Авраам чрез своите добри дела?  Не са ли те всички безполезни и като едно нищо?“ Той заключава, че Авраам е бил направен праведен без каквито и да е дела и единствено чрез вяра. Дори преди делото на неговото обрязване Писанието го обявява за праведен единствено въз основа на вяра (ср. Битие 15). Сега ако делото на обрязването не е допринесло с нищо за неговото оправдание, едно дело, което Бог му е заповядал да направи и следователно едно дело на покорство, със сигурност никое друго добро дело не може да помогне на човека да стане праведен. Както обрязването на Авраам е представлявало един външен знак, който е доказал неговата праведност основана на вяра така всички добри дела са единствено външни знаци, които извират от вярата и са плодове на вярата. Те доказват,  че човека вече е вътрешно праведен пред Бога. Св. Павел доказва своето учение за вярата в гл. 3 със силен пример от Писанието. Той призовава за свидетел Давид, който не остава без дела след като веднъж е бил оправдан. След това той разширява своя пример и го прилага към всички останали дела по закона. Той заключава, че евреите не могат да бъдат Авраамово потомство просто поради своето кръвно родство с него и още по-малко поради делата по закона. Вместо това те трябва да наследят авраамовата вяра ако желаят да бъдат негови действителни потомци понеже те предхождат делата по закона на Мойсей и закона на обрязването защото самият Авраам е бил оправдан чрез вяра и е наречен баща на всички вярващи. Св. Павел добавя, че закона докарва повече гняв отколкото благодат понеже никой не му се покорява с любов и готовност. Делата по закона носят повече безчестие отколкото благодат. Следователно, единствено вярата може да получи обещанието на Авраам. Тези примери са били записани заради нас, за да можем ние също да имаме вяра.

В гл. 5 Павел достига до плодовете и делата на вярата т.е. радост, мир, увереност, смелост и надежда в страданието и нещастието. Всички тези се появяват там където присъства вярата поради преливащото благоволение, което Бог е оказал в Христос. Той е трябвало да умре за нас когато все ще се били врагове преди да може да поиска това за нас. Така ние утвърждаваме, че вярата ни оправдава без каквито и да е добри дела. Все пак от това не следва, че не трябва да правим добри дела, а по-скоро, че тези дела няма да липсват. За такива дела хората, които желаят да станат свети чрез дела не знаят нищо. Те сами си измислят своите добри дела, от които не произлиза нито  любов, нито надежда, нито твърдост, нито истински християнски дела или вяра.

На следващо място св. Павел прави едно малко отклонение сравнявайки произхода на греха и праведността, смъртта и живота противопоставяйки Адам и Христос. Това, което той желае да каже е, че Христос, втория Адам, е трябвало да дойде, за да може да ни направи наследници на Неговата праведност чрез ново духовно раждане посредством вяра точно както стария Адам ни е направил наследници на своя грях чрез старото плътско раждане.

Чрез своите разсъждения св. Павел доказва, че чрез дела човек не може да да премине от грях към праведност повече отколкото може да спре своето собствено физическо  раждане. Св. Павел също така доказва,  че Божия закон, който е бил подходящ, ако въобще нещо е било подходящо за това, да помага на хората да получат праведност не само, че не донесъл никаква помощ, но дори увеличил греха. Следователно, покварената човешка природа е станала по-враждебна към него: колкото повече закона й е забранявал да задоволява своите желания толкова повече тя е желаела това. Така закона е направил Христос още по-необходим и е била необходима още по-голяма благодат, за да помогне на човешката природа.

В гл. 6 Павел показва специалното дело на вярата, битката, която духа води срещу плътта, за да умъртви тези грехове и желания, които остават след като човек е направен праведен. Той ни учи, че вярата не ни освобождава така от греха, че да можем да останем бездейни, мързеливи и себеуверени като че ли в нас няма повече грях. Греха  е тук, но поради вярата, която воюва срещу него Бог не гледана на него като на заслужаващ проклятие. Следователно, пред нас се открива един цял живот на дела; ние трябва да укротяваме собственото си тяло, да потушаваме страстите си, да накараме своите части да се покоряват на духа, а не на страстите. Ние трябва да правим това, за да можем да станем съобразни със смъртта и възкресението на Христос и да постигнем целта на своето кръщение, което показва смъртта към греха и един нов живот на благодат. Нашата цел е да бъдем напълно очистени от греха и след това да възкръснем телесно с Христос и да живеем вечно.

Св.Павел казва, че ние можем да постигнем всичко това понеже живеем по благодат, а не под закон. Той обяснява, че да бъдеш „без закон“ не е същото както да нямаш закон и да можеш да правиш каквото си искаш. Не, да бъдеш „под закона“ означава да живееш без благодат, заобиколен от делата на закона. Тогава греха със сигурност царува чрез закона понеже по своето естество никой не е добре разположен към закона. Все пак самото това условие е най-големия грях. Но благодатта прави закона обичлив към нас, така че повече няма грях и закона не е вече срещу нас, но с нас. Това е истинската свобода от греха и от закона. Св. Павел пише за това в останалата част от тази глава. Той казва, че това е свобода единствено да вършим добро с желание и да живеем добър живот без омраза към закона. Тогава тази свобода е една духовна свобода, която не премахва закона, но дава това, което закона изисква т.е. желание и любов. Тези неща смълчават закона, така че той не може повече да поставя изисквания към хората. Това е все едно да дължиш пари на някой заемодавец и да не си в състояние да му платиш. Ти можеш да се освободиш от задължението по един от следните два начина: или той няма да вземе нищо от теб и ще заличи дълга ти от своите счетоводни книги или някой добър човек ще плати това, което ти дължиш вместо теб и ще сложи край на дълга ти. Именно това е начина, по който Христос ни освобождава от закона. Така нашата свобода не е дива, плътска свобода, която няма задължение да върши каквото и да е било. Напротив, това е свобода, която върши много неща, всъщност всичко, и все пак е свободна от изискванията на закона и от дълга към него.

В гл. 7 Павел потвърждава да говори за същото използвайки една аналогия взета от брачния живот. Когато човек умре жена му е свободна; останалият е свободен и необвързан. В този случай няма пречка жената да не може или да не трябва да се омъжва за друг мъж. Но тя не може да направи това преди да се е освободила чрез смъртта на първия си съпруг. По същия начин, нашата съвест е вързана със закона дотогава докато е жив грешния стар човек. Но когато стария човек бъде убит от Духа съвестта е освободена и разделена от закона. Не че съвестта не трябва да върши нищо. По-скоро сега тя за пръв път трябва да се устреми истински към своя втори съпруг, Христос, и да даде плод за живот.

По-нататък св. Павел продължава да описва природата на греха и на закона. Закона прави греха истински активен и силен понеже стария човек става все по-враждебен и по-враждебен към закона понеже не може да плати дълга, който закона изисква. Греха е самата му природа, сам по себе си той не може да върши нищо друго. И така, закона е неговата смърт и мъчение. Сега, законът не е сам по себе си зъл, но нашата зла природа не може да приеме, че един добър закон трябва да изисква добро от нея. Това е подобно на положението на болен човек, който не може да понесе, че вие искате той да бяга, да скача и да върши останалите неща, които правят здравите хора.

Св. Павел заключава, че ако разберем закона правилно и го схванем по-най-добрия възможен начин  ще видим, че единствената му цел е да ни напомня за нашите грехове и да ни обрече на вечен гняв. Съвестта научава и усеща всичко това в детайли, когато се изправи лице в лице със закона. Тогава следва, че над и отвъд закона трябва да има нещо друго, което може да направи един човек праведен и да го спаси. Все пак тези, които не разбират правилно закона са слепи; те смело вървят по собствените си пътища и мислят, че чрез дела изпълняват закона. Те не знаят колко много изисква закона т.е. едно свободно, желаещо сърце. Това е причината те да не виждат правилно Мойсей пред очите си[3]. За тях той е с открито лице и без покривало.

След това св. Павел показва как Духа и плътта се борят една с друга в един човек. Той дава себе си като пример, така че да разберем как да убием греха в себе си. Той нарича и духа и плътта „закон“ понеже както Новия закон поставя изисквания към човека така и плътта поставя изисквания, враждува срещу Духа и желае да ходи по свои собствени пътища. По подобен начин Духа поставя изисквания срещу плътта в един човек повече в друг по-малко в зависимост от това дали Духа или плътта е по-силен. Все пак целия човек е и двете: дух и плът. Човек воюва срещу себе си докато стане напълно духовен.

В гл. 8 св. Павел примирява тези двете и казва, че тази плът няма да им донесе осъждение. Той продължава и показва какво представляват плътта и Духа. Духа, казва той, идва от Христос, Който ни е дал Святия Дух. Святия Дух ни прави духовни и обуздава плътта. Святия Дух ни убеждава, че ние сме Божии деца без значение колко стилно греха може да се бори в нас докато ние следваме Духа и воюваме срещу греха, за да го умъртвим. Понеже нищо не е толкова ефективно в умъртвяването на плътта както кръста и страданието Павел ни успокоява в нашето страдание. Той казва, че Духа[4] обича всички творения и желае ние да бъдем освободени от плътта и от греха. Така ние виждаме, че всички тези глави 3, 6, 7 и 8 говорят за делото на вярата, което има за цел да убие стария Адам и да обуздае плътта. В глави 9, 10 и 11 св. Павел ни учи за вечното Божие провидение. Това е първоначалния източник, който определя кой ще повярва и кой няма, кой може да бъде освободен от греха и кой не може. Тези неща са отнети от ръцете ни и са поставени в Божиите, така че да можем да станем добродетелни. Абсолютно необходимо е това да бъде така понеже ние сами по себе сме толкова слаби и несигурни си, че ако зависеше от нас никой човек не би бил спасен и дяволът би победил всички. Но Бог е верен, Неговото провидение няма да пропадне и никой не може да попречи на изпълнението му. Следователно, ние имаме надежда срещу греха.

Тук е необходимо да затворим устата на тези богохулстващи и арогантни духове, които макар да са едва начинаещи желаят да поставят своя разум относно тези неща и от своята висока позиция да изпитват бездната на Божието провидение и безполезно да измъчват себе си дали са предопределени или не. Тези хора със сигурност са се устремили към собствената си гибел понеже те или се отчайват или се оставят на шанса. Все пак, вие следвайте напътствията на това писмо по начина, по който то ни е дадено. Приковете вниманието си първо и основно върху Христос и благовестието, така че да можете да разпознаете своя грях и Неговата благодат. Тогава се борете срещу греха както глави 1-8 са ви научили да правите. Накрая, когато в гл. 8 застанете под сянката на кръста и страданието, те ще ви научат, в гл. 9-11, за провидението и какво успокоение дава то[5]. Отделно от страданието, кръста и болките на смъртта вие не можете да схванете провидението без вреда за себе си и таен гняв срещу Бога. Стария Адам трябва да умре преди да можете да понесете това учение и да пиете това силно вино. Следователно, уврете се, че не пиете вино докато все още сте малко дете на гърдите на майка си. Има определена мярка, време и възраст за разбирането на всяко учение.

В гл. 12 св. Павел учи на истинската литургия и прави всички християни свещеници, така че те да могат да принасят не пари или животни както са правили свещениците според закона, но собствените си тела, като умъртвяват страстите си. След това той представя външното поведение на християните чийто живот е воден от Духа. Той казва как те учат, проповядват, управляват, служат, дават, страдат, обичат, живеят и действат по отношение на своите приятели, врагове и въобще към всички хора. Това са делата, които върши един християнин понеже, както казах, вярата не е бездейна.

В гл. 13 св. Павел учи, че човек трябва да почита и да се покорява на светските власти. Той казва това не защото това прави хората угодни пред очите на Бога, но понеже показва, че праведния има външен мир и закрила и че неправедните не могат да вършат зло без страх и с необезпокоен мир. Следователно, задължение на праведните хора е да почитат светските власти дори ако те, говорейки стриктно, не се нуждаят от това. Накрая св. Павел обобщава всичко в любов и го събира в примера на Христос: – това, което Той е направил трябва да правим и ние и да следваме Неговия пример.

В гл. 14 св. Павел казва, че човек трябва внимателно да води хората със слаба съвест и да ги щади. Той не трябва да използва християнската свобода, за да наранява, а по-скоро, за да помага на слабите. Там където това не е направено следват разногласия и презиране на благовестието, от което зависи всичко останало. По-добре е да дадем малко място на слабите във вярата докато те станат по-силни отколкото да оставим Божието учение да погине напълно. Това е особено необходимо дело на любов, особено сега, когато хората чрез ядене на месо и други свободи са нетактични, нахални и без нужда нараняват хората със слаба съвест, които все още не са познали истината.

В гл. 15 св. Павел цитира Христос като пример за да покаже, че ние също трябва да имаме търпение към слабите дори към тези, които са съгрешили явно или демонстрират неморално поведение. Ние не трябва да ги отхвърляме, но да ги понасяме докато станат по-добри. Това е начина, по който Христос се е отнесъл и все още продължава да се отнася към нас всеки ден. Той се примирява с нашите злини, с нашите беззаконни постъпки и с всички наши несъвършенства и ни помага без забава.

Накрая Павел се моли за християните в Рим. Той ги хвали и ги препоръчва на Бога, посочва на собствената си служба и посланието, което проповядва и ненатрапчиво моли за помощ за бедните в Ерусалим. Чистата любов е основата на всичко, което той казва или прави.

Последната глава се състои от поздрави. Но Павел също така включва полезни предупреждения срещу човешките учения, които се проповядват заедно с евангелието и които нанасят голяма вреда. Като че ли той е видял, че от Рим ще произлязат измамливи, вредни канони и декрети заедно с цяло множество от човешки закони и заповеди, които сега са залели целия свят и са опетнили това писмо и цялото Писание заедно с Духа и вярата. Нищо не е останало освен идола Корем и тук св. Павел описва тези като негови слуги. Бог да ни избави от тях. Амин.

В това писмо ние намираме възможно най-богатото учение за това, което един християнин трябва да знае: значението на закона, благовестието, наказанието, благодатта, вярата, праведността, Христос, Бог, добрите дела, любовта, надеждата и кръста. Ние научаваме как да се отнасяме с всекиго: към добродетелния и към грешния, към силния и към слабия, приятеля и врага и към самите себе си. Павел основава всичко здраво върху Писанието и доказва своите твърдения с примери от своята собствена опитност и от Пророците, така че не може да се желае нищо повече. Следователно, изглежда, че пишейки това писмо Павел желае да представи едно изложение на цялото християнско и евангелско учение, което същевременно да бъде и въведение към целия Стар Завет. Поради тази причина всеки християнин трябва постоянно да изучава това послание. Бог да ни даде да направим това. Амин.


[1] Тук както и в целия предговор на Лутер не е ясно дали под „дух“ се има в предвид Святия Дух или духовния човек така както преди това го дефинира Лутер

[2] Както и думата „дух“ думата „закон“ изглежда има за Лутер както и за св. Павел две значения. Понякога тя означава „правила за това какво трябва и какво не трябва да бъде правено“ както е в третия парахраф на този предговор, понякога означава „Тората“ както е в предишното изречение, а понякога включва и двете значения както е в следващото изречение

[3] Както в юдейското трака и в християнското учение за Мойсей се приема, че е автор на петокнижието, първите 5 книги от библията. Сравни образа за лицето на Мойсей и завесата, която го покрива във 2 Кор. 3:7-18

[4] сравни предишната бележка относно значението на думата „дух“

[5] Контекста тук и в посланието на св. Павел прави ясно, че това е кръста и страстите не само на Христос, но и на всеки християнин

5 thoughts on “Предговор на Лутер към Римляни

  1. Чудесна статия, много добро разглеждане на Посланието. Кой е поставил бележките? английския преводач ли?

  2. Бог да те благослови за труда ти да преведеш тази статия. мислия че е много полезна

  3. Бог ни благославя с положеният труд на Лутер и човека, който ни го е споделил.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.