Начина, по който уеслианството използва Писанието

НАЧИНА ПО КОЙТО УЕСЛИАНСТВОТО ИЗПОЛЗВА ПИСАНИЕТО

от Доналд Дейтън

Колкото повече се опитвам да схвана естеството на уеслианската традиция и да развия богословски метод вземащ под внимание различните версии на християнството толкова по-трудно ми е да разбера собствената си традиция и самия себе си в границите на това, което повечето хора разбират под евангелизъм[1]. На едно ниво това е много озадачаващо и може би иронично понеже именно то би трябвало да бъде парадигматично на това, което се приема за евангелско. Все пак Уесли е бил основната фигура в това, което по-късно става известно като „Евангелско съживление“ и връхната точка на евангелското преживяване в американския живот често е описвана от църковни историци като „епохата на методизма в Америка.“

Поради тази неяснота ние трябва да отделим известно внимание на въпроса в какъв смисъл уеслианския начин на използване на Писанията в богословието представлява „евангелска опция.“ Собствените ми усилия да проуча настоящата и историческа употреба на думата „евангелски“ ме карат да се чудя дали е  възможно да се даде едно общо значение приложимо за всеки контекст, в който тази дума е използвана. Съгласен съм с тези, които настояват, че евангелизма е, да взема назаем една фраза от английската аналитична традиция на философията, една „особено спорна концепция.“ Това означава, че основното значение на думата е поставено под въпрос – алтернативни версии на евангелизма изпълват думата с толкова различно съдържание, че нейната употреба в друг контекст би била объркваща ако не се вземе под внимание тази промяна на смисъла.

Собствените ми усилия да внеса яснота в тази дискусия се центрират върху един анализ, който предполага, че думата евангелски е използвана по 3 различни начина. Всеки от тях е извлечен от определена историческа парадигма, в която се оформя една „евангелска“ партия. Поради историческите особености свързани с всеки период и различната природа на борбата във всеки случай тези употреби на думата евангелски носи различна версия на евангелската вяра. Те подреждат елементите на християнската вяра по различен начин и като резултат използват и разбират природата и целта на Писанието по осезаемо различен начини.

Тези три основни парадигми на евангелизма са свързани съответно с периода на Реформацията от 16 век, „Пробуждането“ през 18 в. и борбата между фундаменталисти и модернисти през последните 100 г. Всеки опит да опишат и особено да се противопоставят тези начини да бъдеш евангелски християнин неизбежно ще доведе до някакъв критицизъм, при който се мисли „типологично“ или се описват „идеалните типове“ т.е. (1) ударението за определяне на основните мотиви може да акцентира твърде много върху разликите (2) анализите, до които се достига могат да бъдат донякъде абстрактни (3) историческите илюстрации на типовете като цяло ще бъдат смесени и т.н. Все пак аз вярвам, че подобна типология може да внесе яснота в много дискусии и ще се опитам да опиша собствените си разбирания за употребата на Писанията в уеслианската традиция основно посредством този вид анализ.

Парадигмата на Реформацията

Реформацията описва себе си основно като контраст на римокатолицизма. Да бъдеш evangelisch е означавало да бъдеш „протестант“ и по-конкретно лютеран. Сърцевината на тази протестантска вяра може да бъде описана по няколко начина, но вероятно най-полезния е посредством великия лозунг на реформацията: sola scriptura; sola Christe; sola gratia; and sola fide. Тези изрази насочват нашето внимание към въпроса за авторитета и сотерологията. На нивото на авторитета Писанието е противопоставено на разума и традицията (разбирана както като църковна така и като събраната и обединена мъдрост на личното преживяване). На нивото на сотерологията може да се каже, че фокуса е поставен върху личното приемане на благодатта разбирано христологично и темата за „оправдание единствено чрез вяра.“ Това резултатира в едно разбиране на християнската вяра, което максимизира „юридическото“ вместо действителното влияние на благодатта и има склонност да противопоставя вярата и разума, вярата и делата и т.н. При такова разбиране на евангелизма ударението попада върху въпроса на антропологията, където начална точка е августинанската традиция за човешката неспособност („робството на волята“) водеща като необходимо следствие до класическото учение на Реформацията за избирането и предопределението.

„Пробуждането“ или уеслианската парадигма

Тази парадигма е била предусетена в пуританската трансформация на калвинистката традиция и в пиетистката реакция срещу опитите на постреформистката ортодоксия да предава систематично прозренията на Реформацията. Макар че сотерологичната ориентация определено присъства има основна промяна на организиращия мотив на оправданието – поне доколкото то е разбирано юридически – към темите за обновлението и освещението. Резултата най-общо е една „обръщенческа набожност“ с нейния призив за съзнателно обръщение, преживяна опитност на „новорождението“ и живот на „святост,“ чиято „действителна праведност“ може демонстративно и емпирично да бъде различавана от останалия свят. Най-големия враг в тази парадигма е номиналното християнство, което не е сериозно в своето приложение на вярата и твърде често се задоволява с ортодоксията, но пропуска да направи християнството истинско „разположение на сърцето.“ Това води до един активизъм, който носи, поне в протестантството, голям мисионерски импулс и масирани опити за социална трансформация, които не са характерни за реформираното християнство. В този процес се усеща една ерозия на августинастовто, която поставя ударение върху сотерологичното значение или на човешката воля в някаква форма на синергизъм или на човешкото взаимодействие с Бога и все по-силно напада класически протестантски учения като ограниченото изкупление и предопределението. Тази форма на евангелизъм е толкова различна от класическото протестантство, че германците, не биха я описали като evangelisch, а биха говорили за Pietismus или за християнство на Erweckungsbewegung („пробуждащото движение“).

Фундаменталистката парадигма

И двете по-горни парадигми на евангелизма са останали на заден план особено в американската опитност, поради едно друго противопоставяне в църквата – борбата между фундаменталисти и модернисти, която вероятно може да се разглежда най-добре като борба за това доколко Просвещението, възхода на научния светоглед и повишенаta историческа чувствителност изискват богословско преформулиране на класическия протестантизъм. През 19 в. растящия светски рационализъм, новите науки като геологията и дарвинизма с тяхното влияние върху традиционните интерпретации на Писанието по отношение на човешкия произход, възхода на библейския критицизъм и т.н. повдигат фундаментални предизвикателства пред традиционните пътища за разбиране на християнството и особено на библейския авторитет. Появилите се борби водят до оформянето на две основни партии в американския протестантизъм: фундаменталистите, които защитават традиционната форма на класическия протестантизъм и се страхуват, че всяко приемане на тези нови начини означава предателство към християнството и модернистите, които чувстват, че интелектуалния интегритет изисква някаква форма на адаптиране и преосмисляне на класическите начини на представяне на християнската вяра. (Поставени са били и други въпроси особено промяната в есхатологията, при която премилениализма подкопава посвещението на социални реформи и различни социални действия, но горните теми представят по-добре съзнанието на фундаменталистите.)

Бихме си спестили голямо интелектуално объркване ако обясним понятието „фундаменталист“. Проблема е, че след Втората св. война една партия на фундаменталистите отново приема названието евангелисти[2], за да изрази една „неоевангелска“ схема, която включва интелектуална апологетика за богословско изразяване на класическото протестантство, отхвърляне на фундаменталисткия сепаратизъм, една по-инклузивна еклесиология и възобновена социална ангажираност. Понеже много от водачите на това движение имат своите корени в ривайвълистката опитност понастоящем представена от възхода на Били Греъм те имат някои общи точки с класическия евангелизъм. Все пак фундаменталисткото преживяване е променило ориентацията на тази форма на евангелизъм въвеждайки една нова ос. Целта на фундамненталистите е станало запазването на ортодоксията или едно безкритично виждане за библията, което е противопоставено на либералното преформулиране. Бойният вик става „непогрешимостта на Писанието“ (учението, което определя за свои защитници ограниченията на постфундаменталистката, „неоевангелска“ коалиция, намерила израз в Националната асоциация на Евангелските християни, Евангелското богословско общество, списанието Християнството днес и други институции на движението). Евангелизмът в тази парадигма вече не е специфична богословска традиция (напр. реформирано християнство макар да има склонност да бъде доминирано от реформистките[3] постановки на християнската вяра) или конкретна форма на святост или етос (както при класическия евангелизъм), но се е превърнал в богословска позиция разделяща консервативните неоортодоксални и фундаменталисти в един спектър от ляво надясно, който е определен най-вече от степента, с която те се адаптират към модерността. Да кажем отново, тази форма на евангелизъм, е толкова различна от останалите, че на германците им се е наложило да измислят нова дума Evangelikal, за да опишат растящото евангелско самосъзнание в Европа след конгреса за евангелизация в Лозана, оказващ оформянето на неоевангелската коалиция.

Това не е най-доброто място за детайлен анализ на тази типология и нейните силни и слаби страни. Моята основна идея е, че всеки начин да бъде разбран евангелизма включва различна група хора свързана с определена църковната история и съвременна опитност. Така реформирната парадигма има склонност да отхвърля римокатолицизма, либерализма и уеслианството като еднакво неевангелски защото те стоят на различна антропология. По подобен начин последователните представители на втората парадигма намират за еднакво неевангелски всички форми на номинално християнство,  независимо дали римокатолическо или протестантско, православно или либерално и са в състояние да приемат истински „новородени“ католици свързани с харизматичното съживление, които определят себе си като „евангелисти.“ И едва когато започне да разбира неоевангелската коалиция в контекста на нейната опозиция на модерността човек може да схване как  неоевангелисти като Карл Хенри и преподаватели от колежи като Уитън  се  приближават и проникват в орбитата на New Oxford Review с неговите корени в реакцията на традиционната (и висока църква) партия в Англиканската традиция. Подобни илюстрации могат да бъдат продължени безкрайно.

От тази типология ние можем по-добре да разберем облика на уеслианското богословие. Голяма част от специфичния начин, по който уеслианската традиция използва Писанието е свързана с богословския контекст и метод. Едва когато разберем това ние можем по-пълно да схванем значимостта на начина, по който уеслианското богословие използва Писанието. Пълно обяснение на темите за уеслианското богословие лежат отвъд целите на настоящото есе. Тук ние посочваме единствено някои от главните особености които отличава уеслианската традиция от останалите два типа.

Уеслианизма има много общи черти с реформаторксия евангелизъм – толкова много, че мнозина тълкуватели (Уилям Какън, Франц Хилдебрант, Филп Уотсъ, Джордж Крофт Кел и др.) поставят ударение на общите неща и като цяло виждат движението като връщане към основните теми на Реформацията. В определена степен това е вярно. Човек може да забележи личната сотерологична ориентация както на Уесли така и на Лутер в ударението върху значимостта на делото на Христос pro me. Човек също така трябва да разбира уеслинаското движение като проповядване на едно евангелие на свободна благодат, която понякога звучи твърде подобно на темата на Реформацията за „оправдание чрез вяра.“

Но има и други важни аспекти, в които уеслианството трябва да бъде разбирано като коректив на реформаторската мисъл и дори като връщане към римокатолически в основата си начини на мислене. „Solas“ на Реформацията като цяло са противопоставящ начин на мислене докато уеслианството е в много по-голяма степен обединяващ. Докато Лутер  е склонен да говори за вяра или разум, евангелие или закон, вяра или дела, и т.н Уесли е много по-склонен да говори за благовестие и закон, вяра и разум, вяра и дела и т.н. Вярно е , че Уесли е имал своята опитност на Аудърсйейт под влияние на публичното четене на предговора на коментара на Лутер върху посланието към Римляните, но когато започва да чете самият коментар той намира Лутер почти богохулен в своето разбиране на закона, делата и разума. Уесли е по-склонен да каже, че „закона е утвърден чрез вяра“ и е обиден от лутеровото очерняне на закона и делата. Няколко от ключовите текстове на Уесли са взети от посланието на Яков, което Лутер толкова подценява. За Уесли е характерно, че той с лекота говори с езика както на галатяните така и на Яков.

В повечето от тези неща Уесли е по-близо до римокатолическата традиция. Друг начин да се каже подобно нещо е да се отбележи, че за Реформацията вярата трябва да бъде организираща добродетел. Но Уесли е обичал да казва, че вярата действа чрез любов. За него любовта е водещия мотив в неговото мислене. Образа на Бога в Едем  е бил способността да обича и именно тя е била изгубена при падението. Оправданието носи прощение, но истинското ударение е изцеляващото действие на любовта във възстановяване на способността да обича в обновлението и оправданието.  Целта на християнския живот намира своето изпълнение в „съвършената любов“ и есхатологичната надежда е изразена с подобен език. Това е значима промяна на осите и едно движение в посока противоположна на „юридическите“ категории на Реформацията към „органичните“ или „биологични“ категории на пиетизма и някои клонове на реформираната традиция. Ударението е поставено повече върху обновлението отколкото върху оправданието. Всичко това може да се разглежда като коректив на Реформацията и връщане към католическите модели на мислене.

Тази промяна е твърде значима за богословския метод в уеслианската традиция и за нейното виждане за библейския авторитет. Не е възможно да преувеличим значението на тази разлика защото тя е директно свързана с вярата. Поколенията след Реформацията са били посветени на изясняване на вярата и ни оставят едно наследство на велики изповеди и доктринални символи. Уеслинаката традиция от друга страна ни оставя едно наследство на дела от любов – кръстоносен поход срещу робството, загриженост за бедните, кампании за реформи в обществото и т.н. – в своя опит да „разпростре библейската святост по земята и да реформира народите.“

За съжаление историците и богословите най-често стоят на реформираната традиция и заключват, че уеслианството не е направило значими богословски приноси защото неговото наследство не е в областта на спекулативното богословие. Уесли не е играл по тяхната свирка и техния обичаен отговор е или да не го забелязват изобщо или ако го забележат да го поставят в категорията на църковното ръководство вместо сред богословите. Но това означава да пренебрегнем голяма част от картината. Начина на Уесли да прави богословие се различава от техния, но не е по-малко богословски или уместен. Уесли изучава Писанието и църковна традиция, но ги подчинява на практически вместо на спекулативни цели – на въпросите на християнския живот и опитност. Във всичко това той извършва творческа богословска работа и предава значимо богословско видение макар и не в областта на спекулативната богословие.

Под наскоро нарасналото влияние на богословието на освобождението ние започваме да се учим да оценяваме този начин на богословстване и някои от творческите аспекти  на Уесли и уеслианската традиция като между двете се прави интересна корелация. И макар че съществуват много различния, не можем да не отбележим и някои значими сходства на ударенията върху praxis-а, използването на различен модел от този абстрактната истина да бъде приложена към един контекст и т.н. Това може най-лесно да бъде видяно в отчета на 6-я Оксфордски институт за методистки богословски изследвания (1977) публикуван като Sanctification and Liberation ((Nashville: Abingdon, 1981) и редактиран от Теодор Рюнон от университета Емори, който посочва приликите на католицизма (особено латиноамериканския), богословието на освобождението и католическите марксисти с уеслианската мисъл и отбелязва, че тези сходства не са изцяло случайни.

По отношение на библейския авторитет картината е подобна. По много точки Уесли звучи като син на Реформацията със своето ударение върху крайността на библейския авторитет и в желанието си да бъде, според често цитираните му думи, homo unius libri (човек на едната книга). Но обединяващия начин на мислене на Уесли поставя Писанието в по-широкия контекст на един авторитет доста по-различен от този на „solas“ на Реформацията. Уесли не се е колебаел да критикува своите проповедници, които са четели единствено библията. Книгата може да бъде разбрана единствено чрез четене на книги. Уесли поставя Писанието в една матрица на авторитет, която дава по-позитивна оценка на разума, опитността и традицията. Писанието държи първо място в тази матрица, но в един обединителен, а не разделителен модус. Това ще бъде развито по-пълно след малко в една по-пълна дискусия за уеслианския четириъгълник.

Подобни контрасти могат да бъдат посочени и по отношение на по-съвременната фундаметналистка парадигма на евангелизма. Тук дискусията е по-сложна и вероятно по-спекулативна. Много е трудно да разберем как една фигура от 18 век би реагирала на по-късните борби  от 19 в. и как традицията би била последователно интерпретирана в една нова епоха. Като резултат уеслианската традиция, подобно на останалите класически традиции, има както своето фундаменталистко така и по-либерално крило на тълкуватели. Но дори и най-консервативните крила на уеслианската традиция (които поради своята ортодоксална станца и посещение на „свръхестественото“ тълкуване на християнската вяра често чувстват някакъв афинитет към фундаменталисткото крило на модерния протестантизъм) не са в състояние да се почувстват у дома си в кръга както на модерните фундаменталисти така и на по-новия неоевангелизъм. Доказателство за това през последните няколко години е основаването на Уеслианското богословско общество. Някои богослови от уеслианската традиция, особено тези, които са най-силно повлияни от неоевангелизма в ранните години след 2-та св. война  се опитват да работят в неоевангелската коалиция и в Евангелско боголсовско общество. Но тя е била доминирана от богословие толкова чуждо на уеслианската традиция, че за по-малко от десетилетие е било основано Уеслианско богословско общество, което започва да развива свой собствен стил на богословие.

Разбира се, все още има такива, които настояват, че Уесли намира своето място сред фундаменталистите. Уесли прави някои изказвания, които звучат като изкуствените аргумент на Харолд Линдзел: „Ако съществува една грешка в библията по същия начин може да има и хиляди. Ако има една неточност в книгата тогава тя не идва от Бога на истината.“ (цитата е от стандартното издание на дневника на Уесли, т. 6 (1915), стр. 117, датиран от 24 Юли 1776).

Коментарите на Уесли за Писанието често отразяват класическата учение за вдъхновението на Писанието и виждането, че са непосредствена „Божия мъдрост“. Но подобно на други класически фигури като Лутер и Калвин, Уесли има и друга страна когато борави с проблемите на хронологията, виждането му за библейската употреба на небиблейските източници, неговото заключение, че голяма част от псалмите е „неподходящи за устните на един християнин“ и т.н. Дебатите без съмнение ще продължат както става и с други класически фигури, които фундаменталистите желаят да привлекат на своя страна. Растящото съгласие на Уеслианското богословско общество е, че неговата традицията не съответства на логиката и етоса на фундаменталистката традиция. Основните причини за това са по-широки разбирания за формата на уеслианското богословие, които го поставят извън фундаментализма. Някои от тях са както следва:

(1) Неоевангелската традиция се корени в опита на фундаменталистите да запазят непокътната структурата на класическата следреформистка протестантска ортодоксия (където учението за непогрешимостта намира своя класически израз). Тази традиция предизвиква реакцията на пиетизма предлагащ своя алтернативна стратегия как да „завърши Реформацията.“ Уеслинаството стои на тази по-късна традиция. Тук трябва да се реши дали тези традиции в значителна степен се различават в техния подход към Писанието. Аз съм по-склонен да поставя ударение върху разликите. Ортодоксията поставя учението за Писанието в богословското въведение като трансцедентна основа за спекулативно размишление. Пиетизма е по-склонен да вижда в Писанието една харта на църквата и да я разглежда в различен богословски контекст. Традицията за егзегетика на ключовия текст от 2 Тимотей 3:16 се различава: ортодоксалната егзегетика (препотвърдена сред фундаменталистите от богослова на стария Принстън Б.Б. Уорфийлд) поставя ударение върху даването веднъж завинаги и абсолютността на процеса на библейското вдъхновение. Пиетистката егзегетика (както е представена от Бенгел и възприета от Уесли и повечето от неговите последователи) поставя ударение на един възходящ процес на вдъхновение в църквата и върху настоящото действие на Святия Дух в това да направи Писанието живо и актуално днес. И вероятно най-важно, ние трябва да отбележим, че някои биха свързали възникването на ранните форми на библейски критицизъм с един опит да се възстанови „библейското богословие,“ в което Писанието е освободено от неговите догматични окови. Във всичко това уеслианската традиция е виждана по-естествено в пиетистки отколкото в ортодоксални линии.

(2) Рядко се споменава, че уеслианската традиция е първата голяма християнска традиция след Просвещението. В това тя се различава от класическото протестантско богословие и ние вече отбелязахме, че разликата може да бъде видяна в нейното различно отношение към разума. Новия социален и интелектуален контекст изисква различно отношение. И отново, критиката на ортодоксията от страна на Просвещението и пиетизма често е смесена и взаимно подкрепяща се. От друга страна, съвременния постфундаменталистки евангелизъм като цяло поддържа структурите на класическото протестантско богословие и поради това бива критикуван от Просвещението. Това е съвсем различна богословска схема и води до различни методи и цели. Уеслианската отвореност към разума и факта, че тя е по-адаптивна към новото интелектуално обкръжение комбинирано с факта, че Уесли лесно приема развиващото се научно библейско изследване на своето време дават причина да смятаме, че уеслианската традиция е по-удачно да се разглежда като нефундаменталистка дори и сред тези, които желаят да живеят в по-директна връзка с духовната динамика на своите основатели.

(3) Свързан с тази „просвещенска“ настройка на уеслианизма е факта, че той се различава от фундаментализма в своя анализ на човешките проблеми. Модерния неоевангелизъм се фокусира върху проблемите на вярата и защита на православието и определя за своя основна тема модерната криза на неверие. Макар и ортодоксален в по-широк смисъл, Уесли не поставя основния проблем тук. Той е имал навика да цитира посланието на Яков, казвайки, че дявола е православен, но очевидно не е пример за истинско или библейско християнство. За Уесли, истинската християнска религия не е въпрос на мнение или дори на ортодоксия, но много повече на „разположение на сърцето.“ Тази ориентация и факта, че Уесли работи в различни мисловни оси означава, че уеслианската традиция не е била толкова травматизирана от Просвещението. Въпросите на вярата могат да бъдат усложнени от възникването на светския рационализъм и Уесли не се е колебаел да осъжда проявлението му по своето си време, но основния проблем на християнството, поне както е схващан от уеслианската традиция, остава един и същ както преди така и след Просвещението. И, от друга страна, понеже уеслианската традиция работи на фундаментално различни оси, тя е способна да се адаптира по-лесно в новия интелектуален контекст.

(4) Някой може да каже същото и по-малко по-различен начин., Може би по-значимо дори от издигането на рационализма на ранния период на Просвещението е възникването на историческото съзнание в късното Просвещение от 19 в. Съвременните форми на библейски критицизъм вероятно водят началото си именно от това развитие. Оттук също така възникват и социалните науки, които прилагайки психологията и социологията към класическите методи на мислене оказват значително релативистко влияние. Човек може да гледа на фундаменталисткото крило на модерния протестантизъм като този клон, който не е успял да асимилира тези модерни форми на мислене понеже се корени в по-рационално изразените форми на богословието, неговата аисторичност и библеистки модел на мислене. Със сигурност, скорошната неоевангелска полемика срещу всяка форма на релативизъм или ситуационализъм потвърждава тази тенденция. Може да се твърди, че уеслианството е по-способно да асимилира тези модерни начини на мислене. Една от причините за това е, че ударението върху обновителната промяна предлага една категория, която стои в центъра на уеслианското мислене. Това би било вярно както по отношение на индивида, където християнския живот е описан в развитие като последователно движение така и по-широко за цялото общество. Така уеслианската традиция притежава наследствен афинитет към историческия процес и движение, което я противопоставя на по-абсолютистката традиция опитваща се да отрече релативизма и историческите наблюдения на християнския живот и мислене. Това вероятно може да бъде най-добре видяно в уеслианското отношение към служението на жените. Докато фундаменталистите твърде бавно в приемат служението на жените, оставайки много назад от основните деноминации, уеслианските църкви често са били пионери в тази практика, особено през 19 в. когато  консервативните уеслиански църкви са били много по-напред от по-установените деноминации. Уеслианците не виждат библейските забрани срещу служението на жените като норма и модел за всяко време. Вместо това те гледат на библията като на средство за нов начин на живот и сила, която променя личността и света. Това приложение на духа на писанията не може да бъде постигнато посредством механично прилагане на тяхната буква.

(5) Всичко това показва, че логика на уеслианската традиция в самата си основа се противопоставя на фундаменталистката опитност и че това се разпростира върху разбирането за природата и функциите на Писанието. Една илюстрация би била достатъчна. Фундаменталния контраст между уеслианизма и фундаментализма  (включително и неоевангелизма) става ясен когато разглеждам две диаграми от късния 19 в. Първата е извлечена от диспенсационалистката премилениална традиция и е класическа диспенсационалистка схема за развитието на историята и есхатологията. (Ърнест Сандийн настоява в Корените на фундаментализма, че диспенсационализма в много отношения е определящата характеристика  на модерния фундаментализъм, която лежи зад неоевангелизма.). Втората е графика пред класическото твърдение на Армията на спасението от нейния основател Уилям Бут В мрачната Англия и пътя навън. Трудно е да опишем колко диаметрално противоположни са те. Уеслианската графика, така както е представена от Армията на спасението, описва греха в исторически конкретни термини: безбожие, пиянство, алчност, подтисничество, расизъм и т.н. „Спасението“ е също така исторически конкретно и реално включващо известен брой дименсии от лично спасение и трансформиране посредством всички видове социални агенции и реформи – от кредитни обединения за бедните до дневни центрове за грижа за работещи майки. В контраст на това вкоренено в историята видение носещо реалната промяна, диспенсационалистичната графика изглежда изкуствена, аисторична и обусловена от фундаментално различен контекст.

Уеслианския четириъгълник

Като обобщение на всичко казано по-горе трябва да отбележим, че богословския метод в уеслианската традиция често е обясняван с термините на уеслианския четириъгълник включващ Писанието, разума, традицията и опитността. Уесли не използва тази формулировка в собствените си съчинения, но той предава един начин на мислене явно характерен за него. Например едно от неговите основни съчинения е наречено Учението за първородния грях според Писанието, разума и опита. Това заглавие не включва напълно четириъгълника, но термините се променят в много от изказванията на Уесли и може да се каже, че четириъгълника систематизира мисленето на Уесли и описва метода на богословска рефлексия в уеслианската традиция. Едва съвсем наскоро с формирането на Обединената методистка църква през 1968 г. това е било формулирано в едно твърдение в „Нашата богословска мисия,“ която се появява редовно в Книга на дисциплината макар подобни анализи да са били правени навсякъде, например в книгата на Колин Уилямс Богословието на Джон Уесли днес.

Тази артикулация ясно говори за 4 норми или източника на богословието. Тя приема, че Писанието е „основната норма“ на крайния авторитет в богословската рефлексия. Но уеслианското виждане включва висока оценка на традицията на църквата като източник за богословски формулировки  и проявява желание да бъде съдена от нея, макар че Писанието остава последен съдия за стойността на традицията. Ние вече посочихме по-позитивната оценка на Уесли за разума, особено като средство за рефлекция и анализ. Едни от най характерните му съчинения са няколко „Призиви“ към „разума и религията“. И, накрая, Уесли не само е желаел да види истинската религия изразена на практика, но също така има по-позитивна оценка за опитността при отсъждане и коригиране на богословските формулировки.

Ние вече представихме няколко кратки примера как тези норми влияят на богословските рефлексии в уеслианската традиция. Ще приведем един последен пример. Едно място откъдето може да се види разнообразието на богословските норми е съчинението на Уесли Ясно описание на християнското съвършенство. То съдържа ключови текстове за тези, които желаят да съхранят премствеността и духовната опитност на класическия уеслианизъм е един източник на много спорове с противници, които намират това ключово учение на уеслианската традиция за обиждащо. В този трактат Уесли достига до своя най-висок идеал за „съвършената любов“ в своето четене на Писанието позовавайки се на множество велики учители на църквата, които поставят ударение на подобни теми. Неговото разбиране за възможността за постигане на този идеал и факта, че то често се изразява в едно „кризисно преживяване“ изглежда е усложнено от анализа колективната опитност на част от неговите последователи – един вид „феноменология на християнската опитност.“ И в процеса той постоянно се позовава на логиката и разума и се придържа към едно естествено богословие, в което прави аналогия на опитността както на живота така и на смъртта. Резултата е много фина игра на богословските норми и източници, които Уесли разбира, че са водени и насочвани от Писанията. Голяма част от дебата относно уеслианския четириъгълник се е концентрирал около богословския плурализъм, до който той по необходимост води. Тази игра с множество източници е фина и решението често е „естетично“ и зависи от множество фактори, които включват личната история и психология на богослова както и размера, до който тези източници са били схванати и разбрани. Това е едновременно и сила и слабост. От един ъгъл използването на четириъгълника води до лични фактори, които изглежда присъстват във всяка богословска рефлекция дори сред тези, които отричат, че оперират с множество норми. И точно поради тези дименсии уеслианското богословие може да асимилира модерните модели на мислене и е в състояние да намери контекстуализиция в различни ситуации. Поради тези причини аз намирам в уеслианските традиции полезен модел за богословска рефлексия и ресурси да се опитаме да мислим богословски в модерния свят.

Доналд Дейтън е асоцииран професор по историческо богословие в Северната баптистка богословска семинария, Ломбард, Илиноис и председател на управителния комитет на евангелската богословска секция на Американската академия на Религията. Член на Уеслианската църква в Америка той защитава докторат в Чикагския университет. Сред неговите книги са Богословските корени на Петдесятничеството (Scarecrow 1984) Откриване на евангелското наследство (Harper & Row 1976) и (редактор) Съвременни представители на пиетизма (Convent 1976).

 Виж също:

Уеслианските опции от Гари Дориан

Словото и Духа в уеслианската традиция от Гари Дориан

---

[1] Тук се има в предвид евангелското движение, а не евангелизацията – б.п.

[2] Или евангелски християни – б.п.

[3] Под това се разбира богословието на реформираните църкви, което намира своите корени в творчеството на Улрих Цвингли и Жан Калвин -б.п.