Битката за библията


БИТКАТА ЗА БИБЛИЯТА 

възобновяване на дебата за непогрешимостта

от Доналд Дейтън (1976)

bible.jpg

В началото на миналото лято евангелските списания обявиха появата на нова книга написана от редактора на Християнството днес, най-влиятелния орган на постфундаменталистката евангелска коалиция. С дебели букви те цитираха автора, че „днес се задава една битка. Все повече и повече евангелски християни приемат виждането, че библията съдържа грешки.“ Издателя на книгата добавя многозначителния призив: „Чети и действай.

Нито обявата нито книгата (която през Юни ще бъде преиздадена за трети път) обяснява какво може да включва този призив за действие. Но евангелските християни, за които борбите между фундаменталисти и модернисти са все още жив и ярък спомен са уплашени смятайки, че тя може да се послужи за нов стимул за уволнения на преподаватели и организационни разделения – едно повторение на по-ранните конфликти този път разделяйки евангелския свят на части. В резултат през есента и лятото се проведоха задкулисни консултации, публични обяснения и отговори и други опити да се подсигури възможност и начин за конструктивна дискусия.

„Авторитет“ или „непогрешимост“

 Автора на Битката за библията (Zondervan) е Харолд Лиднзел, бил преподавател в Северно чикагската баптистка семинария и в семинарията Фулър, Пасадена преди да наследи Карл Хенри, първия редактор на Християнството днес. Предговорът е написан от Харолд Окенга, президент на Богословската семинария Годън-Конуел близо до Бостън, главна движеща сила зад след военния неоевангелски ренесанс и основател на Християнството днес, Националната асоциация на евангелските християни (НАЕ) и Богословската семинария Фулър. Всички тези евангелски институции са призовани да подкрепят учението за библейската непогрешимост срещу нарастващата партия на богословските съотечественици, които са склонни да говорят повече за авторитета на Писанието по отношение на вярата и практиката.

Линдзел открито настоява, че библията „не съдържа грешки от никакъв вид“ – че може да се вярва напълно на всички нейни твърдения относно историята, науката и така нататък. За него това учение е не само критерий дали някой е „истински християнин“, но също и единодушното учение на Християнската църква – поне преди възхода на библейския критицизъм.

Настоявайки за авторитет основно като историк Линдзел привежда множество цитати в подкрепа  на своята позиция, след което посвещава по-голямата и спорна част от своята книга анализирайки предполагаемия съвременен упадък от негова гледна точка в лутеранската църква – Мисури синод, между южните баптисти, в богословската семинария Фулър, в евангелската заветна църква и дори сред ЕБО (Евангелкото богословско общество, чийто членове са задължени ежегодно да се подписват под едно единствено твърдение, че „единствено библията и цялата библия е писаното Божие слово и следователно е непогрешима в своя оригинал.“) Последната глава на книгата разглежда Унитаринската/универсалистка деноминация, късния епископ Джеймс Пайк, Богословската семинария Юнион (Ню Йорк) и други примери, за да илюстрира „разделенията, които настъпват, когато непогрешимостта е отречена“ и „как се разпространява заразата.“

Дори това кратко обобщение е достатъчно да покаже подхода на Линдзел и неговата липса на богословска и историческа прецизност. Линдзел демонстрира слабо познаване на егзегетичните трудности на своята позиция и въобще не чувства критичните проблеми и „феномена на Писанието“ подтикващо други евангелисти да определят своето учение за Писанието. Неговият исторически анализ е опростенчески и дихотомен и в по-голямата си част игнорира противните доказателства за научните дебати свързани с цитирания материал. Линдзел разчита на остарели изследвания отразяващи полярността на фундаменталистко-модернистките противоречия и показва слабо познание за размиването на тези линии (както в библейските така и в историческите изследвания) от времето на тези борби. Дори етиката на книгата е поставена под въпрос. В своята ревност за каузата Линдзел не се колебае да използва без позволение лична кореспонденция вземайки материала извън контекст и така изопачавайки неговите идеи.

Ние бихме могли повече да симпатизираме на Линдзел и неговата цел ако четем книгата му като защита на библейския авторитет или като анализ на неуспеха на църквата (включително на „евангелската“ църква) да намери автентично „библейски“ начин на живот и свидетелство. Ние дори бихме могли да отговорим на един чувствителен анализ на богословието и задънената улица, в които са ни натикали някои от доминиращите форми на „истерическия“ и „научен“ библейски критицизъм. Но докато Линдзел очевидно желае да посрещне тези опасения неговата книга всъщност е едно ново връщане (което често не е дори толкова проницателно колкото по-ранните изследвания) към една конкретна, определена от времето формулировка на библейския авторитет, която е виждана от все по-голям брой евангелски християни не само като отживяла своята полезност, но и като превърнала се в сериозна спънка за разбиране на по-пълното и по-дълбоко значение на Писанието.

Поставяйки позицията на Линдзел в контекст

 Въпреки че Линдзел възнамерява неговият анализа да бъде по-широк явно виждането, което той защитава (същото, което е защитавано от НАЕ и ЕБО) е изведено, поне в своята прецизна формулировка в късния 19 век от А.А. Ходж и Б.Б. Уорфийлд, представители на т.нар. „принстънкска теология“ вкоренена в по-ранните творби на Чарлз Ходж и в цялата постреформаторска схоластична традиция и особено в тази на Франсоа Туретин. В своето Протестантско богословие през 19 век т. 1 (Йейл юнивъсити прес, 1972) Клауд Уелч показва, че това богословие се превръща в „пристанище, в което (уместно или не) всякакъв вид консервативни ривайвълисти и фундаменталисти се приютяват от заплахата от биология и библейския критицизъм.“ Така се формира една разнородна коалиция, която намира израз в институциите на модерния постфундаменталистки евангелизъм.

Разбирането на тази традиция за Писанието се разкрива в една рядко споменавана „скрита предпоставка“ основана не толкова на егзегетиката колкото на рационалистичните и схоластични тенденции на постреформистката ортодоксия. Силогизмът е следния: Бог е съвършен; Библията е Божие слово; следователно, библията е съвършена (непогрешима). Всъщност тази „скрита предпоставка“ се фокусира върху метафизика поставяйки ударение върху „съвършенството“ и „непроменимостта“ на Бога и на едно силно детерминистко виждане за Божието дело в  света очевидно по-съвместимо с „крайния калвинизъм“ на богословието на Принстън.

Възприетата позиция (макар екзегетиката да е призована в нейна подкрепа) е, че библията трябва да бъде непогрешима ако е в истинския смисъл „Божие слово.“ Това а priori предполага една непосредственост и абсолютност на вдъхновението, което независимо от настояването на Линдзел за обратното е разбирано като „диктуване.“ Оформя се едно „докетично“ виждане за Писанието, в което човешкия елемент присъства  (поне на думи), но никога не е определящ. Тези предположения са развити в посока, която представя Писанието основно в категориите на дадени от Бога твърдения, учения и информация. Както се изразява Карл Хенри, библията е „една книга на разкритата Божия истина.“

Трудно е да избегнем заключението, че това са предпоставките определящи анализа на Линдзел. Неговата егзегетика е способна да произведе резултати единствено в хармония с тях. Тези твърдения напълно отговарят на тази рамка и се превръщат в херменевтичнии ключове, чрез които се оценяват богословите на църквата, а историята е разбирана като състояща се единствено от една дименсия, която те или утвърждават или отричайки я, отпадат.

Разбира се, виждането на Линдзел не се ограничава само до собствената му богословска позиция; в различна степен то може да се намери навсякъде. Но неговата книга и нейния анализ са представени като способни да съдят валидността на „историческата перспектива,“ за която той настоява. Неговото очертаване на „упадъка“ и „отстъплението“ е по-валидно за групи, които стоят директно в лагера на „принстънката теология“ и другите схоластични традиции и по-малко валидно за останалите. Така, в определен смисъл, той уместно напада Боголсовкста семинария Фулър и някои членове на ЕБО. Тези институции са били основани, за да съхранят едно виждане за Писанието много близко до това на Линдзел. Проблемът е дали съвременните въпроси (някои от които са също така и древни!) позволяват да бъде приета такава позиция.

По подобен начин историческият анализ на Линдзел е в известна степен валиден за Лутеранската църква – Мисури синод, която се оформя като конфесионална реакция на появилия се през 19 в. Обединен евангелски фронт – реакция основаваща се на лутеранската схоластика точно както богословието на Принстън се основава на реформираната схоластика. Анализът на Линдзел става по-слаб, когато интерпретира релативистичната традиция на южните баптисти и твърде неверен когато е приложен, например на Евангелската заветна църква, чийто пиетистки и ривайвълистки корени носят една имплицитна критика (обикновено издигната в статуса на експлицитна богословска алтернатива) на рационализма и интелектуализма на схоластичната и конфесионалната традиции.

 Без значение как отговаряме на тези исторически въпроси и какво смятаме за егзегетичната и богословска валидност на позицията, която те изразяват Линдзел придава на настоящето огромно значение не само за бъдещето на евангелския свят, но също и на по-голямата американска църква. Без съмнение в евангелския свят има едно забележимо придвижване към нови парадигми на библейския авторитет. Определени фактори придават сила на тези тенденции.

Квас в евангелското тесто

На първо място едно „по-хладно“ и по-сериозно изследване отдалечено от жегата на по-ранните спорове забелязва нови исторически нюанси и поставя под въпрос претенциите на старото богословие на Принстън, че представя адекватно „църковното учение за вдъхновението“. Богословът от Фулър Джак Роджърс в Изповедите на консервативните евангелисти (Westminster, 1974) описва промяната на неговото първоначално виждане, че „православното богословие“ стои в „непосредствена връзка с богословието на Уорфийлд, Уестминстърската изповед, Калвин, Августин и Павел.“ През 1936 г. в своята дисертация Роджър започва да изследва историческата база за атака на предложената „Изповед от 1967″ на Обединените превитериани, само за да открие, за свой „шок и изненада,“ че дори Уестминстърската изповед предлага по-фино нюансирано учение за Писанието от богословието на Принстън и че „Изповедта от 1967″ възстановява важни теми.

До сходни заключения достигат различни консервативните групи, които намират убежище в богословието на Принстън по време на основаването на ЕБО и НАЕ. Това развитие се забелязва най-ясно сред уеслианските групи, които започват да се чудят дали не са взели твърде много от наследството на Принстън по време на борбите между фундаменталисти и модернисти. Тези групи настояват за едно развито, исторически определено и „арминианско“ учение за Писанието, което избягва характерния речник на абсолютистката и аисторична формулировка на непогрешимостта. Църквата на назаряните например никога не се присъединява към НАЕ и нейните учени повече или по-малко не са били привлечени към ЕБО. Уилям Грейтхаус, президент на семинарията на назаряните, наскоро избран за суперинтендент на деноминацията, редовно разграничава виждането на назаряните не само от левите, но също така и от фундаменталистката (т.е. тази на Линдзел) позиция от дясно. Под натиска на назаряните и на Божията църква (Андернос, Индиана) други организации афилиирани към НАЕ започват да се придвижват в подобна посока. Скорошната ревизия на доктриналната формула на Уеслинаското богословско общество показва един процес на „очистване,“ който избягва характерните изрази на позицията за непогрешимост и предлага речник, който е по-съвместим с предфундаменталистката традиция.

В същото време библейския критицизъм прониква във всички части на евангелския свят. По-младите членове на факултети отделени от по-ранните спорове и получили своето образование в екуменически центрове, които не са повече доминирани от по-ранната поляризация започват да възприемат множество форми на критицизъм. Докато Лидзел отхвърля всички форми на критицизъм фигури като Джордж Елдън Лед от Фулър защитават един „вярващ критицизъм“ (виж неговата книга New Testament and Criticism, 1967), който утвърждава метода без да капитулира пред редукционизма базиран на рационалистични предварителни предпоставки. Лед също така свидетелствува, че неговата работа върху библейското богословие го е довела до пълно отричане на старите категории на „православната“ традиция и ударението, което те поставят върху „откровение основано на твърдения.“

Анализа на Линдзел относно този въпрос разкрива една иронична слабост в разбирането за степента, в която библейския критицизъм е проникнал в евангелския свят. Човек може да намери евангелски богослови (имам в предвид богослови, които самият Линдзел определя като сигурни!) да практикуват например, „редукционен критицизъм“ за отделни записани от евангелистите твърдения на Исус за сътворението – задача немислима при старите предпоставки.

Младите евангелисти и библейските феминисти

 Появата на социално активните „млади евангелисти“ също така оформя нови конфигурации. Младите евангелисти са загрижени да открият библейските материали свързани с темата за социална справедливост – материали в по-голямата си част пренебрегвани от богословието и творбите на техните по-стари събратя. Изглежда голямата ограда на „непогрешимостта,“ за която се предполага, че определя „библейската вяра“ е паднала в тази област. (Човек започва да се плаши когато чува коментари като: „Аз не съм сигурен, че вярвам в историческите Адам и Ева, но съм сигурен, че вярвам в историческата приложение на проповедта на планината“ или: „Защо нашите евангелски богослови отделят толкова внимание на въпроси свързани единствено с някои неясни библейски текстове докато напълно пренебрегват въпроса за „беднологията,“ на която са посветени стотици ясни пасажи?“)

Кулминацията на един дълъг процес на мислене и премисляне може да бъде видян в изданието за Май/Юни на Другата страна, списание издавано от активисти на младите евангелисти. Във въведението редактора Джон Александър представя едно виждане за Писанието, чрез което явно цели да промени корелацията между посвещението на непогрешимостта и посвещението на социална справедливост. Нова лоялност се появява когато такива виждания са комбинирани с ценностите, които младите евангелисти намират в библейската интерпретация на Уилям Стингфелоу, Джак Флул, Джон Йдър, Дейл Браун и други, които не споделят виждането за непогрешимост.

Особено значим е един аспект на движението – появата на библейския феминизъм. По-консервативната партия на феминистите се опитва да предложи нова егзегетика на традиционните пасажи докато запазва старото виждане за Писанието. Но една по-радикална партия поставя под въпрос исторически обусловения характер на Писанието. Много евангелисти започват да приемат факта, че определени начини на четене на Писанието и определени учения за Писанието могат да се превърнат в средства за подтисничество на съвременните жени чрез налагане на социални модели характерни за първи век. Този въпрос е важен отчасти понеже повдига фундаментални богословски и херменевтични въпроси по начин, който е близък до опита на мнозина и по този начин може да бъде разбиран и от небогслови.

Херменевтични въпроси

Тук център на противоречията е друг богослов от Фулър, Пол Джоует, който също така служи като декан на института Млад живот предлагащ богословско обучение на работниците на популярното младежки движение. В своята книга Човека като мъж и жена (Eerdmans, 1975) Джоует настоява за една егалитарна връзка мъж/жена призовавайки към разграничение (в самите новозаветни материали) между виждането на бившия равин Павел и на Павел апостола, или между разбирането на Павел за истината и нейното приложение в първи век. Особено провокативно е доста неочакваното твърдение на Джоует, че Павел е бил подведен от своето равинско обучение и не разбира напълно егалитарното учение в описанието на сътворението.

Такива разсъждения ни тласкат към нещо, което може да бъде наречено „пренебрегната част от евангелското схема.“ Евангелистите започват да разбират, че истинския въпрос за разбиране на Писанието не е толкова въпрос на доктрина колкото на херменевтика. Пътуването към тези въпроси е довело до някои интересни аномалии. Една скорошна публикация прочетена на срещата на Евангелското богословско общество  (отново от един от „безопасните“ според Линдзел учени) яростно защитава учението за непогрешимостта, но след това се придвижва на друго на херменевтично ниво, за да направи разграничение между времево ограниченото Weltbild  на Писанието, което може да бъде променено и вечното Weltanschauung на Писанието, което трябва да бъде защитавано. По този начин ученият е в състояние да се освободи от космологията на Павел като в същото време остава в приемливи богословски граници.

Движението за растеж на църквата

Споменатите херменевтични дискусии черпят допълнителен импулс от един може би странен източник, силно влиятелното и популярно Движение за растеж на църквата (чийто център отново се намира във Фулър – Училището световни мисии). Това, което на повърхността наподобява отрицателните черти на мисионерското движение от 19 в. всъщност съдържа в себе си средството за унищожение на метафизиката, която лежи зад учението на Линдзел за Писанията.

Голямото посвещение на движението за растеж на църквата върху социалните науки и особено върху антропологията е довело до заемане на голяма доза релативизъм и прагматизъм от модерния свят. В дискусиите за „приобщаване“ на църквата към не-западните култури човек може да чуе, че самият нов завет е конкретно приобщаване и че евангелското послание трябва да бъде изчистено от „културните дрехи“ на 1-ви век и да бъде отново облечено с дрехи от друга епоха. Лидери на движението за растеж на църквата дори говорят за „християнски марксисти.“ Независимо, че на думи те използват традиционните формули когато на тези позиции бъде дадено пълен богословски размах се оказва, че изразяват фундаментално различно виждане за библията – напълно съвместимо с радикалната партия на евангелските феминисти, но несъвместими с вижданията на Линдзел.

Предстоят трудни времена

 Всички тези тенденции – както и други – допринасят за забележително богословско развитие в евангелския свят. Има достатъчно основания, за да оправдаем опасенията на хора като Линдзел, които не могат да видят отвъд непосредствения колапс на своето собствено богословие. Но от друга перспектива човек може да се възхищава на развитието, което преодолява стерилните опции и задънените улици на по-раншните дискусии. Бъдещето е несигурно. Много ще зависи от работата на църковните и академичните политици, но вече започват да се оформят някои определени конфигурации.

Очевидно ни предстоят трудни времена понеже зад Линдзел стоят значителни сили. Според Тайм Били Греъм е нарекъл книгата на Линдзел „една от най-важните за нашето поколение.“ Хъдсън Т. Армърдинг, президент на влиятелния колеж Уитън както и на Националната евангелска общност, говори ентусиазирано за Битката за библията, в официалния орган на НЕО. Миналата пролет евангелския „гуру“ Франсис Шефър в широко отразено и публикувано обръщение към NАL нарече непогрешимостта  „вододела на евангелското движение.“ Конференцията за следващата година ще бъде посветена на темата „Божието слово: нашия непогрешим водач.“

Опровержения и отстъпления

 От друга страна винаги непочтителния Wittenberg Door (Юни/Юли) отмина книгата на Линдзел с една притча за скаут, който се събудил през нощта с пълен мехур, но бил толкова уплашен от „чудовищата“ криещи се в тъмнината, че изпразнил мехура си върху останалите спящи в палатката. Други евангелски водачи – особено членове на факултети на семинарии и колежи – изразяват подобно виждане макар и не толкова образно. Преподавател в учебно заведение, за който се предполага, че е от лагер на Линдзел ми описа неговата книга като последния ирационален крясък на една дискредитирана и залязваща партия.

Със сигурност се оформя силна опозиция на начина, по който Линдзел вижда ситуацията. Дейвид Хубърт, президент на семинарията Фулър, покани пресата на разговор, в който изобличи „небиблейското“ разбиране на Линдзел за „непогрешимостта,“ обори неговия анализ на съвременната богословска сцена и настоява, че Фулър, „трябва да отплава по вятъра на противоречията“ уверен в „сигурността на нашия кораб и в правилността на курса.“ И Фулър и Млад живот силно подкрепят Джоует – поне що се отнася до валидността на неговата позиция като необходима опция в появяващите се дискусии. И Дюк МакКол президент на Южната баптистка богословска семинария в Луисвил категорично настоява, че Линдзел е „раздразнил змиите, но не е убил нито една от тях. Автора нито ще убие ересите, на които се противопоставя нито ще раздели южнобаптистката конвенция с тази глупава игра с думи.“

Може би най-знаменателен е отговорът на някои хора, които стоят по-малко директно на линията на Линдзел, но за които би могло да  се очаква, че в друг случай биха се съгласили с него. Уважаваният евангелски богослов Кларк Пинък по-рано преподавал в Евангелското Богословско училище Тринити, а сега в колежа Риджънт, защитава непогрешимостта в Библейско откровение (Moody Press, 1971) и  по-рано се превърна в център на противоречие чрез своите обвинения докато служеше във факултета на Баптистката семинария в Ню Орлеанс. Наскоро той се покая за тази своя склонност към разделения. По времето когато беше публикувана книгата на Линдзел той издаде „предложение за прекратяване на огъня.“ И в една статия в списание  Вечност той критикува книгата за нейния „дух на подозрение и враждебност“ намирайки я „интелектуално повърхностна“ дори когато сам застава вдясно от Джоует и други от Фулър. Евангелският патриарх Пол Рийс основател на НАЕ индиректно напада книгата в списанието Световно видение в статия озаглавена Опитваме ли се да надминем реформаторите?

Може би най-остър е отговора на Карл Хенри, който в продължение на поколения е доминирал евангелския интелектуален свят. Хенри е раздвоен между оформящите се партии настоявайки от една страна, че стои по-близо до Линдзел отколкото до семинарията Фулър (където някога е преподавал), но от друга в редица интервюта, статии и интервюта се противопоставя на заплахата, която представлява книгата за евангелското единство, за което той е дал толкова много от себе си. Като първи редактор на Християнството днес  той настоява, че макар списанието да е посветено на непогрешимостта целта му никога не е била това учение да бъде използвано като единствено определение за „евангелска автентичност.“ По-нататък Хенри критикува Линдзел за неговото пълно отрицание на историческия критицизъм, неговия груб дух и крайни и произволни обобщения.

Стремеж към прегрупиране

По ирония, книгата на Лиднзел може се окаже способна да подкопае всяка теза, която той защитава. Повърхността на книгата заедно с нейната избирателност сред вече вихрещите се противоречия може да стане повод за пълно отричане на нейната позиция. Желанието на богословите и на църковните водачи да се дистанцират от Битката за библията показва най-малкото, че такова отрицание вече е факт.

Критичното положение може най-добре да се почувства в Християнството днес. Дали книгата на редактора неизбежно ще го избута в своя ъгъл и ще направи от него списание на своята партия, което повече няма да представлява всички? Или списанието ще намери начин да прекара мост над все повече разширяващия се евангелски свят и като резултат ще отхвърли позицията на Линдзел, която в самата си същност зависи от своята ексклузивност?

В близкото бъдеще евангелизма ще почувства това изостряне на позициите и стремеж към прегрупиране. Какъв ще е резултата все още не може да се каже, но той със сигурност ще е значим за цялата американска църква. Големи разделения допълнително ще изолират едно вярно фундаменталистко малцинство. Отдръпването наляво на големи сегменти на евангелския свят най-вероятно ще доведе като резултат до тяхното сливане с големите консервативни протестантски деноминации по начин, който ще окаже голямо влияние за формиране на вътрешната политика на част от църквите. И това, което на Линдзел изглежда като предстояща победа на отстъплението може да е призив за появата на нови модели на библейска автентичност и ново прегрупиране в американския протестантизъм, които могат да послужат за преодоляване на пропастта отворена при битките между фундаменталисти и модернисти преди две поколения.

 Доналд Дейтън е асоцииран професор по историческо богословие в Северната баптистка богословска семинария, Ломбард, Илиноис и председател на управителния комитет на евангелската богословска секция на Американската академия на Религията. Член на Уеслианската църква в Америка той защитава докторат в Чикагския университет. Сред неговите книги са Богословските корени на Петдесятничеството (Scarecrow 1984) Откриване на евангелското наследство (Harper & Row 1976) и (редактор) Съвременни представители на пиетизма (Convent 1976).

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.