Милениума и Апокалипсиса


МИЛЕНИУМА И АПОСКАЛИПСИСА[1]

Бенджамин Брекинридж Уорфийлд

warfield.jpg

Започвайки изследването на тази част на апокалипсиса, която се намира (според делението на книгата) между 20:1 и 21:8 Клифор отбелязва, че „понеже т. нар. Милениум е включен в нейното съдържание тя повече от всяка друга част от книгата измъчва тенденциозния тълкувател с множество противоречиви чувства[2].“ Това без съмнение е вярно, но осъждайки го ние не трябва да забравяме, че има един смисъл, в който е уместно да позволим на нашето разбиране относно една толкова неясна част от Писанието да бъде повлияна от по-ясното учение на по-дидактичните части. Без съмнение ние трябва да внимаваме да не принесем това твърде надалеч и да изопачим текста пред нас в интерес на хармонизирането на библията. Но в своите подходящи граници редът на изследването несъмнено трябва да върви от по-ясното към по-неясното и трябва да се страхуваме по-малко от тенденциозни интерпретации на Отрковение 20 в интерес на една предварително приета теория отколкото от тенденциозни интерпретации на останалото Писание в интерес на идеи изведени от погрешното разбиране на тези неясни пасажи.

Наистина нищо не е по-характерно за всички епохи на християнството от това да извежда есхатологична схема от този пасаж, разбиран непълно, и след това да налага тази схема на останалото Писание vi et armis. За да разберем това ние трябва да си припомним как концепцията наречена с термина „Милениум“ е повлияла не само на есхатологичните фантазии, но и на богословската мисъл и на самия християнски живот. Все пак не само думата, но, както Клифот показва убедително[3], и това, което се разбира под него не е известно на Писанието извън този пасаж[4]. И не само това, но има и не малко пасажи в Писанието – което Клифтон също така показва[5] – които изглежда определено изключват цялата концепция и които трябва да бъдат подчинени на най- неестествена егзегетична манипулация, за да могат въобще да бъдат хармонизирани с него. Ние не трябва да повдигаме въпроса дали Писанието може да противоречи на Писанието: в наше време със сигурност не липсват коментатори, които няма да се поколебаят да разглеждат есхатологията на Откровение като определено антиподна на, да кажем, Павел без да споменаваме, че според тях есхатологията на една част от Отрковение може да бъде напълно противоположна на друга негова част. Но със сигурност за тези, които не гледат на библията като на случайни остатъци от по-ранни християнски епохи е най-малкото нежелателно да приемат подобен антагонизъм. И от появата на очевидни несъответствия за нас става наложително да премислим своето тълкувание приемайки поне възможността то да се окаже погрешно. Няма да ни се наложи твърде дълго да се занимаваме с това преди да открием, че традиционното тълкувание на Откровение, което съдържа идеята за „Милениум“ е погрешно и че когато книгата е приемана в своя естествен и обясняващ себе си смисъл няма нужда да бъде хармонизирана с останалата част от Новия завет, защото нейната ясна есхатология е съвсем същата както и на останалите книги.

За да постигнем целта си няма да е необходимо да направим нещо повече от кратък преглед на сериите от видения, които съставят конкретната секция на Апокалипсиса, част от която е и милениалния пасаж. Структурата на книгата се състои от седем паралелни секции[6] повтарящи с увеличаваща се яснота, пълнота и богатство цялата история на междуадвентния период и така вървящи спираловидно към неговата крайна точка. Ние ще изложим само няколко основни принципа, без които е невъзможно да  бъде разбрана никоя част от книгата. С тяхна помощ ние се надяваме да разгадаем тайните и на тази част.

Тези основни принципи, представени възможно най-кратко, са следните:

1. Принципа на рекапитулацията[7]. Това означава, че структурата на книгата е такава, че в началото на всяка нова част се връща към първото пришествие и в хода на секцията описва целия междуадвентен период. Всяка следваща картинна достига по-далеч от предишната в ударението, което поставя върху историята следваща своя курс. Настоящата част, явявайки се последна, достига до самия край и цялото й ударение е върху триумфа на Христовото царство.

 2. Принципа на последователните видения. Това означава, че няколко видения следват едно след друго в  рамките на една част. Тe са свързани помежду си чрез множество връзки и все пак са представени като различни видения и следва да бъдат интерпретирани всяко като самостоятелна картина.

3. Принципа на символизма. Това означава, както подсказва и името, че от простия факт, че сме изправени лице в лице със серия от богати на събития видения ние трябва винаги да помним, че цялата тъкан на книгата е изтъкана от символи.  Описанията не са описания на самите неща, които се случват, но на символите на реално случващото се и следва да бъдат четени именно като такива. Дори повече отколкото в случая с притчите трябва да избягваме да насилваме детайлите в нашите интерпретации на символите. Повечето от детайлите са детайли именно на символите, предназначени да направят символа внушителен и силен пред очите на ума и не трябва да бъдат пренасяни чрез никакъв метод на интерпретация директно върху нещата, които символизират. Символа като цяло символизира реално събитие и детайлите на картината принадлежат единствено на символа. Разбира се, тук-там има случаи когато това основно правило бива нарушавано, но като цялото то не само е разумно, но абсолютно необходимо за всяко разумно тълкуване на книгата.

4. Принципа на етичната цел. Това означава, че тук, както във всички пророчества, изложението е определяно от духовната и етичната цел, а не е аналитично или хронологично. Целта на пророка е да накара читателя да разбере ясно, всъщност да го направи мъдър, но не с цел познание, а за да го подтикне към действие, да го направи мъдър за спасение. Той представя това, което служи на неговия духовна цел и никога не се задълбочава в детайли, които нямат друга цел освен задоволяването на любопитството на ума с историческо или друго знание.

Един от резултатите от признаването на тези основни принципи – един ефект, разбирането на който не е по-интересно отколкото плодоносно за интерпретацията на книгата – е прехвърлянето от стриктната фифлология към по-широката литературна оценка. Установяването на значението на Апокалипсиса е задача, да се изразим така, която не е толкова свързана с директния или вербалния критицизъм колкото стимулира въображението: учението на книгата не лежи толкова непосредствено в нейните думи колкото в по-широкия поглед на виденията апелиращи към фантазията. Тук следователно, повече отколкото в останалите части на Писанието, по-необходимo e виждащо око отколкото точните везни на лингвистичната наука.

Ако пристъпим към изучаване на секцията, която е пред нас водени от тези принципи вероятно няма да е невъзможно да проследим поне нейния основен сюжет.

Частта започва с едно видение на победата на Божието слово, Царя на царете и Господа на господарите над всички Негови врагове. Виждаме Го да идва да воюва от небето следван от небесните войски, а небесните птици са повикани да ядат труповете приготвени за тях. Армиите на  неприятеля – зверовете и земните царе – се събират срещу Него и са напълно унищожени; и „всички птици се наситиха от месата им“ (19:11-21). Това, което имаме тук е една жива картина на пълна победа. За да се постигне този ефект е използвана и цялата образност на войната и битката. Тя е изцяло символична. Символизираните неща очевидно са пълната победа на Божия Син над нечестивите множества. Дадено е само едно загатване за нейното значение, но това е достатъчно. На два пъти изрично ни е казано, че мечът, чрез който е постигната победата излиза от устата на победителя (ст. 15 и 21). Следователно, когато четем не трябва да мислим за някаква буквална война или битка; победата е постигната чрез изговорено слово – накратко, чрез проповядване на благовестието. Пред себе си имаме картина на победоносното евангелие на Христос в света. Цялата образност на ужасната битка и нейните страшни детайли целят да постигнат внушение за пълнотата на победата. Христовото благовестие ще завладее земята; Той ще победи всички Свои врагове.

В това, разбира се, няма нищо ново. Победата на евангелието е била предсказвана отново и отново дори в старозаветните времена под образа на духовна победа. Така я описва също и Павел. Така я описва навсякъде и самият Йоан – е запазена марка за нейното представяне в цялата книга. По-конкретно, ние разбираме, че преди всичко това славно видение е само разширение на паралелното видение дадено ни във 2 стих на 6-та глава. Когато е отворен първия печат „И аз видях,“ казва пророка, „и ето бял кон и яздещия на него носеше лък; и даде му се корона и той излезе побеждавайки и победи.“ Това е същата сцена, единствено подсилена и направена по-въздействаща, за да пасне на мястото си в края на книгата. Тук можем да си припомним принципа на „рекапитулацията,“ който определя структурата на книгата и да видим, че това първо видение на последната част, в съгласие с цялостната структура на книгата, се връща към началото и представя пред нас, подобно на 6:2 и 12:1, първото идване и целта на Христос с повече детайли и по-голямо ударение върху резултата от това идване. Това, което имаме тук като резултат е една картина на целия период между първото и второто идване видяна от небесна гледна точка. Това е периода на приближаващата победа на Божия Син над света наблягащa на, в съответствие с нейното място в края на книгата, пълнотата на победата. То представлява 12 глава на Римляни и 15 глава на 1 Коринтяни в символична форма и тук няма нищо, което да не се съдържа в тях  – освен, може би, пълнотата на триумфа на благовестието вероятно, който тук е донякъде по-подчертан.

В началото на 20 глава сцената се променя (20:1-10). Пред погледа ни се откриват не огъня и жупела на войната, а сцена на пълен мир. Все пак, следва да се отбележи, че мирът е представен на фона на войната. Видението започва със слизането на един ангел от небето, който връзва „змея, тази старовременна змия, която се нарича дявол и сатана“ за 1000 г. Тогава ние виждаме светиите на Бога царуващи със своя Господ и сме поканени да съзерцаваме блаженството на тяхното състояние. Но когато дявола е вързан на нас изрично ни е казано, че след 100 г. той „трябва да бъде пуснат за малко време.“ Още повече, че и самите светии не влизат в своята слава и блаженство освен чрез страдание. Те всички са преминали през този живот обкръжени от зверове – всички са били „обезглавени“ заради свидетелството си за Исус. И накрая ние научаваме за възобновената активност на сатана и окончателното му унищожение с огън от небето.

Следователно, този 1000 годишен мир, който е представен пред нас, е мир ограден от война. Той е бил извоюван чрез война; участниците в него влизат тук с война; той завършва с война. Какъв е този 1000 годишен мир? Със сигурност той не е това, което традиционно сме свикнали да разбираме под „Милениум“ както става ясно от множество подробности и особено от това, че за тези, които участват в него се говори единствено като за „души“ (ст. 4). – „душите на тези, които са били обезглавени заради свидетелството за Исус из а Божието слово.“ Църквата във времето на своя най-пълен триумф на земята, когато познанието и славата на Бога покриват земята както водите дъното на морето не се състои от безтелесни души. Нито пък при установяване на Божието царство на земята безтелесни души ще управляват народите заедно с Христос. Когато казваме това ние със сигурност следваме пътя, който води към правилното разбиране на видението. Видението, с една дума, е видение на мир за тези, които са умрели в Господа и неговото послание се съдържа в думите на 14:13 „И чух глас от небето, който казваше: Напиши: Блажени отсега нататък мъртвите, които умират в Господа. Да! – казва Духът. – За да си починат от трудовете си; защото делата им следват след тях. – на който пасаж настоящия се явява единствено разширение.

Картината, която ни е представена тук е картина на „междинното състояние“ – на Божиите светии събрани в небето, отделени от объркващия шум и с дрехи изпрани в кръв, която характеризира войната на земята, за да могат те сигурно да очакват края[8]. Така 1000 г. е пълнотата на тази настояща диспенсация, която отново е представена пред нас в нейната пълнота, но сега погледната не от гледна точка на това, което се случва на земята, но от блаженството „в рая.“ В това на практика се заключава значението на символа на 1000 г. Защото този период между адвентите е, на земята, едно непълно време – 3 ½ години, „малко време“ (ст.3)[9] –  на което, сред трудностите и изпитанията, светиите са насърчавани да гледат като на кратък период, който скоро ще премине. За светиите в слава то е, напротив, дълъг и благословен период преминаващ бавно и мирно, докато те управляват с Христос и се наслаждават на благословенията на святото общение с Него – „хиляда години[10].“

Разбира се, пасажът (20:1-10) не дава конкретно описание на „междинния период.“ Трябва да помним, че книгата, която четем е написана със символи и не ни дава директно описание на нищо, което ни е представено, а описание единствено на символите, чрез които то е представено. В предишното видение (19:11-21) нямаме директно описание на триумфа и прогреса на благовестието, но единствено на една огнена и страшна война: единствената фраза, която говори за посичащ меч като „излизащ от устата“ на победителя показва единствено, че това е победа спечелена чрез убеждение с думи. Така и тук не трябва да очакваме директно описание на „междинното състояние.“ Ако беше дадено такова описание това би било достатъчно доказателство, че автора няма в предвид междинно състояние, но то е символ на нещо друго. Единствения намек за състоянието на „душите“ умрели в Христос и за Христос, който пророка ни дава е достатъчен, за да насочи мислите ни в правилната посока. Това, което е описано, или, да се изразим по точно – защото това е последователността на събитията, които са  поставени пред нас – което ни е казано, е оковаването на сатана „така че да не мами вече народите,“ последващата сигурност и слава на преследваните преди това хора на Христос и накрая окончателното унищожение на сатана. Това е представено под формата на разказ. Елементите на време и хронологическа последователност принадлежат на символа, а не на символизираните неща. Следователно, „връзването на Сатана“ е, на практика, не за определено време, но по отношение на определена сфера; и неговото „пускане“ отново не е след известен период, но в друга сфера. Тук се говори не за последователност, а за обхват. Всъщност изобщо не трябва да мислим за буквално „връзване на сатана.“ Това, което се случва не се случва на сатана, а на светиите. То е описано като случващо се на сатана за целите на символната картина. Описаните светии са защитени от всяка атака на сатана – той е вързан по отношение на тях. Извън техния защитен кръг неговата ужасно дело продължава. Това е намекнато чрез самата употреба на два символа „хилядогодишното царство“ и „малко време.“ „Хилядата години“ са символ на небесната завършеност и благословение; „малкото време“ на земните трудности и злини. Тези в „хилядата години“ са спасени от атаките на сатана; тези извън 1000 г. все още понасят тези атаки. Следователно, сатана, макар и вързан по отношение на тези, които са в хилядата години не е унищожен и видението следва да завърши с описание на неговото окончателно унищожение. Разбира се, пускането на сатана, събирането на неговите орди и тяхното унищожение от небето също следва да бъде представено в описателна форма.

Може би ще е полезно да споменем някои от нещата, които показват, че Божиите деца събрани в рая са описани в почивката и сигурността, които заемат тази централна част видението (ст. 4-6). Казано ни е, че пророкът вижда „ престоли; и на тези, които бяха насядали на тях, беше дадено да съдят; видях и душите на онези, които бяха обезглавени поради свидетелството си за Исус и поради Божието слово, и на онези, които не се поклониха на звяра, нито на образа му и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христос хиляда години..“ Ние добре си спомняме, че нашия Господ навсякъде е представен като получаващ месианското царство като отплата на Своята изкупителна смърт, за да може да продължи Своето посредническо дело до края[11]. Тези, които, бивайки Негови, се отделят от тялото и отиват у дома с Господа пророка вижда по подобен начин като седящи на трона с Него и споделящи Неговото царуване – не завинаги, но за 1000 г. т.е. за месианския период. Когато и последния враг бъде победен и Той възстанови царството на Отца[12] тяхното царуване с Него приключва защото самото Му месианско царство свършва. Сега тези царуващи светии са описани като „души“  – термин, който неизменно ни връща обратно към 6:9 където четем, че „душите на онези, които са били заклани за Божието слово стояха под олтара“ – един пасаж, на който настоящия е разширена версия. По подобен начин и тук ни е казано, че това са душите на тези, които са били обезглавени заради свидетелството си за Исус и за Божието слово и които не са се поклонили на звяра нито на образа му и не са приели белега му на челото и ръката си. Символичното описание е извлечено от съдбата на мъчениците, но в симвлизираните неща не се имат в предвид истински мъченици. За пророка всички христови светии са мъченици на света. „Защото в очите на Йоан,“ както е казано добре, „всички последователи на страдащия Господ са мъченици.“ „Христовата църква е църква мъченик, тя умира в служба на своя господар за доброто на света[13].“ Всички тези, умрели в Христос, не са умрели, но живеят – защото Христос не е Господ на мъртвите, а на живите. Тук ние трябва да схванем идеята, която доминира цялата еврейско мислене – насаждана с постоянно повтаряне от цялата старозаветна традиция – че смъртта е наказание за греха и възстановяването от греха, което е възкресението, показва Божието благоволение. Това е подчертано и намира своето обяснение в известния аргумент на нашия Господ за възкресението, за който току що намекнахме. И без съмнение това е намерението и на пророка в нашия пасаж, когато говори за състоянието на душите в рая с техния Господ и нарича тяхното спасение „първо възкресение.“ „Това„, казва той, „е първото възкресение.“ И той нарича блажени тези, които участват в него и заявява, че над тях „втората смърт“ няма сила. След това той идентифицира „втората смърт“ с вечното унищожение (ст. 14) в огненото езеро – символ на окончателното състояние на нечестивите. Да се каже, че „втората смърт“ няма власт над светиите, за които той говори тук означава да се каже, че те вече са преминали през „първата смърт“ която може да означава единствено, че са понесли телесна смърт и че са „спасени души,“ чийто живот е скрит с Христос в Бога. Това означава, че те са блажени мъртъвци обитаващи в „междинното състояние.“ Следователно, „първото възкресение“ тук се явява символично описание на това, какво би сполетяло тези, които докато са мъртви все пак живеят в Господа, което е поставено в контраст с „второто възкресение,“ което трябва да означава възкресение на телесния живот. Като участници в това „първо възкресение“ те са противопоставени на „останалите от мъртвите,“ които „не оживяха“ докато „не се свършиха хиляда годни.“ Тази фраза ни дава още едно основание да смятаме, че тези, за които говори пророка са сами в един смисъл „мъртви“ макар многократно да са описвани като живеещи – живи и царуващи с Христос. Това не може да се отнася до духовна смърт, а до физическата. Следователно, макар и мъртви, в този телесен смисъл, те са живи – живи в Божия рай с Христос. Останалите мъртви, от друга страна – тези, които не живеят с Христос – очакват края за да оживеят отново: те вече понасят наказанието за греха и ще бъдат възстановени за телесен живот единствено, за да се потопят в ужасната „втора смърт.“

Както и да четем тези 3 стиха постоянно ни е напомняно, че описаните мир и сигурност са мир и сигурност на блажените мъртви, седнали в небесни места, в техния Господ, на трона на вселената в Неговото присъствие. Всяко колебание да приемем това виждане произлиза най-вече от трудността, която естествено чувстваме четейки това очевидно историческо повествование като описателна картина на състояние и превеждайки, да се изразим така, динамичния повествователен език на статичния език на описание.  Не предполага ли самият израз „хиляда години“ времеви период? И не трябва ли, следователно, да интерпретираме случващото се преди и след тези 1000 г. като историческо предшестващо и следващо ги? Колкото и естествено да е това чувство ние сме убедени, че то се базира единствено на определена естествена неспособност да осъзнаем напълно метода, който използва пророка и да се предадем изцяло на неговото водителство. Ако той е избрал да представи едно състояние на завършеност и съвършенство чрез символ, който предполага период от време, когато е взет в своето буквално значение, той няма друг избор освен да представи това, което е извън това състояние като преди и след. Това принадлежи към самата същност на представянето. Доста сигурно е, че числото 1000 в библейския символизъм представя пълно съвършенство и завършеност и че символизмът в библията може да използва един период от време, за да изрази идеята за величие във връзка с цялостност и завършеност[14].  Тук едва ли е необходимо да доказваме, че числата в Апокалипсиса са използвани символистично и следователно необходимостта да ги третира последователно не само като символи, но като символи въплъщаващи определени идеи пада върху тълкувателя. Те определят един език и както всеки друг език те са подлъгващи освен ако не са разбирани и четени като носещи определени идеи. Когато пророка казва 7, или 4, или 3, или 10 той не използва тези числа произволно, но чрез всяко изразява специфична идея. Свещеното число 7 в комбинация с еднакво свещеното число 3 формира числото на свято съвършенство 10 и когато тази десятка е кубирана (т.е 1000) пророкът е казал всичко, което може да каже, за да предаде на нашите умове идеята за aбсолютна завършеност.

Без съмнение от по-голяма важност е да покажем, че употребата на времевите периоди носи идеята за завършеност. Езекиил 39:9 ни дава един пример. Тук пълнотата на победата на Израел над неговите врагове е изразена като се казва, че останките от битката 7 ще се горят години. Четем, че „като излизат, ще кладат огън с оръжията, които ще им служат за гориво – големите и малките щитове, лъковете и стрелите, сулиците и копията; ще кладат огън с тях седем години.“ Абсурдно е да смятаме, че огньовете действително ще продължат 7 години. Тук е използвана хипербола, която представя бъркотията, която трябва да бъде премахната и пълнотата на очистването. Подобна употребата на времева фраза носеща идея за величие намираме в 12 стих на същата глава където след поражението на Гог „и всичките му множества“ е казано: „като излизат, ще кладат огън с оръжията, които ще им служат за гориво – големите и малките щитове, лъковете и стрелите, сулиците и копията; ще кладат огън с тях седем години. Това означава, че множеството мъртви е толкова голямо, че чрез хипербола за тяхното погребение се казва, че продължава 7 месеца. Числото 7 използвано от Езекиил в тези пасажи е заменено от числото 1000 в нашия пасаж като ефекта е значително усилване на идеята за величие и завършеност. Когато за светиите се казва, че живеят и царуват с Христос 1000 г. е внушена идеята за извисяване на сигурността и блаженството – пълнота на прославяне, сигурност и благословение надхвърлящи възможностите на обикновения език.

Едва ли можем да достигнем дотам докъдето достига др. Милиган и да кажем като него, че времевият елемент е изцяло изключен от нашия пасаж. Преди всичко това, което се описва е междинно състояние, а междинното състояние има продължителност. Но имаме основания да кажем, че времевият елемент отстъпва зад сцената и ударението е поставено върху пълнотата на описваната сигурност. Това все пак е изобразено като времеви символ и идеята е, че бивайки такъв, самата необходимост от символизъм налага на автора представянето на останалите елементи на символа също чрез времево изразяване. По подобен начин в картината, която той рисува видението за сигурността на светиите е предшествана и следвана от сцени представени като случващи се преди и след, но които трябва да се четат като случващи се просто извън него. Връзването на сатана като събитие не е предшестващо действие, от което следва сигурността на светиите, нито пък освобождаването им е последващо събитие, поради което приключва тяхната сигурност. По-скоро когато се възнасят при Своя Господ и сядат на Неговия трон отдясно Му светиите избягват напълно отвъд досега на сатана и никога повече не са изложени на неговите атаки. Това е намекнато в ст. 9b където унищожението на сатана е описано като огън падащ от небето, а не от средата на битката, която води със светиите. Но докато светиите остават в тяхната сигурност сатаната, макар и относително „вързан“ по отношение на тях също така е относително свободен за света – и това е което се има в предвид в ст. 3c, когато се казва, че „трябва да бъде пуснат за малко време“ – което е символ на междуадвентния период в света както и в ст. 7-10. Отново напомняме, че ние трябва да гледаме на времевия елемент като принадлежащ изцяло на символа и да четем и интерпретираме пространствените елементи на негово място. Междинното състояние, с една дума, не е схващано като лишено от връзка със „света,“ но като, да се изразим така, едно сигурно небе на почивка сред света. Света е около него и там сатаната все още действа и мами, но този, който избягва чрез единствената врата на „обезглавяването“ заради Христос влиза не само в място на сигурност, но и в царство.

Докато изследваме отблизо текста помнейки набелязаната схема на интерпретация очевидните трудности, които стоят на нейния път изчезват една след друга. Само една фраза остава непокорна и не се вмества в предложената интерпретация. Тя се появява в средата на ст. 3. Там се казва, че сатана е окован, „за да не мами вече народите.“ Според мнението на др. Милиган за хилядогодишната сигурност, която той прилага не към светиите в слава с техния Господ – междинното състояние – но към светиите в борба на земята – военното състояние – тази израз изглежда без съмнение безнадежден. Но ако приемем, че това е описание на междинното състояние, трудността, която тя представя не изглежда толкова непреодолима. В своето основно значение клаузата е единствено крайна точка на времевия-изразен начин, в който видението е представено. Ако това, което е пространствено отделено, да се изразим така,  всъщност е представено под формата на времево отделено няма друг начин, по който това може да бъде направено освен да се каже, че първо сатана е вързан, така че да не може да действа и след това да бъде освободен. Единствената истинска трудност лежи в думата „народите.“ Не трябва ли да очакваме вместо нея „светиите“ – защото не е ли вързан сатана единствено по отношение на светиите? И не е ли думата „народи“ в Апокалипсиса използвана именно за антихристиянските множества? Единствената възможност идва от идеята, че може би тук думата народи е използвана в един по-широк инклузивен смисъл вместо за „тези отвън,“ противопоставени на Божиите хора. Израза „свят“ се появява в този двоен смисъл и няма причина, поради която думата „народи“ да не бъде използвана така особено ако приемем, че народите включват в себе си Божиите хора (22:2). Възможно е целта на ст. 3 да е „да изрази този аспект на сатана, чрез който е  конкретно отличен в апокалипсиса“  – т.е. да каже просто, че „измамника сатана“ е бил вързан,[15] а всичко, което е повече от това е просто свързано със символизма. Все пак ст. 8 изглежда има малко по-различно значене. Наистина, напълно уместно е  в този контекст той да се приложи към „тези отвън“, но тези отвън не толкова от кръга на Христовите хора като цяло, колкото Христовите хора събрани в сигурността в небето на междинното състояние. С една дума, изглежда, че тук можем да разбираме „народите“ не като антихристиянския свят противопоставен на християните, но като света на земята в контраст със светиите събрани в небето. Като такива „народите“ могат да включват също и християни, но християни, които все още не са отишли в своята сигурност, нито в своето царство с техния Господ. Ако това предложение бъде прието ще достигнем до някаква подходяща интерпретация на израза. Но не може да се каже, че е предложено реално разрешение  на проблема; той остава мрачно място в иначе светлия параграф и за да бъде обяснен следва да бъде изследван допълнително.

В интерпретацията, която ние защитaваме това видение (20:1-20) рязко контрастира с предходното (19:11-21), което описва борбата на Божиите хора в света и ни представя една картина на мир на Божите светии събрани в небето. То също така обхваща целия междуадвентен период, но като преминаващ в сигурността и славата на междинното състояние. Това все пак не е представено без връзка с воюващата църква на земята, но, така да се каже, като друга нейна страна. Като че ли пророка казва: Вижте и едната и другата страна. Нито едната нито втората показват цялата картина на курса на събитията между първото и второто идване. Църквата се бори и страда тук долу, но това е половината история: събраната църква горе е другата половина. И двете водят към края. Едната е време на конфликт макар и конфликт, който върви към победа, а другата на безопасна почивка и дори на царско управление. Това е връзката между двете, които представят междуадвентния период. И заедно, те водят към края.

Blessed that flock safe penned in Paradise;
Blessed this flock which tramps in weary ways;
All form one flock, God’s flock; all yield Him praise
By joy or pain, still tending towards the prize.“

 Това видение е последвано от трето, в което е показан последния съд, в който участват всички – както на земята така и на небето. Че това е общия съд изглежда очевидно от този факт. Тези, които той засяга са описани като „мъртвите, големи и малки,“ което изглежда е инклузивно посочване. Че не само злите са призовани да се явят е видно от факта, че не само „книгата на делата,“ но също и книгата на живота“ е включена в него и единствено тези, имената на които не са записани в книгата на живота са хвърлени в огненото езеро – откъдето излиза, че имената на някои от присъстващите са записани в „книгата на живота.“ Унищожението на „смъртта и ада“ не означава, че съдът е само над Божиите врагове, но единствено, че оттук нататък, както казва и Павел, „смърт не ще има вече.“ Без съмнение има „втора смърт,“ но това е огненото езеро т.е. вечното мъчение. Така то е великата, окончателна присъда, която тук е представена за нашето размишление включваща общото възкресение и подготвя влизането във вечната съдба. Първото изпълнява пророческото изявление в ст. 6, че „останалите мъртви не оживяха докато не се свършиха 1000 г.“ Сега те са свършили и сега настъпва „второто възкресение,“ в което участват всички, а не само християните. Второто е  споменато само доколкото са засегнати беззаконните с краткост съответстваща на тази кулминационна част от Апокалипсиса в следващия стих на главата: „И ако някой не се намери записан в книгата на живота той беше хвърлен в огненото езеро.“ По отношение на съдбата на Божиите светии това, които пророка има да каже за тях изискват ново видение.

Сцената изведнъж се променя и виждаме ново видение (21:1-8). То е свързано с идването на Божието царство. Има ново небе и нова земя, и нов Ерусалим, Божия град, слиза от небето, и Бог обитава в него, и наследство на светиите ни е представено в цялото му богатство и благословение. За да усили стойността и желателността на тази картина на свято блаженство определено за Божиите хора то е поставено между две изказвания за съдбата на злите (20:15, 21:8).

Това не е всичко. Защото това видение е непосредствено следвано от символично описание на прославените Божии хора под образа на един град (21:9-22:5). Това което се описва е невястата, жената на агнето (ст.9). Тя е описана като съвършен и славен град, в който обитава Бог и който Той Сам снабдява с всичко необходимо. Следва да се отбележи, че това не е описание на небето, а на небесното наследство на църквата – не просто на идеала за Църква, но на идеала за църква, който е реализиран след като трудностите на земята и самотното очакване в рая са вече приключили. Ние напълно се съгласяваме с др. Милиган когато той нарича видението „детайлно описание на истинската църква под образа на град“ и отбелязва, че „този град е всъщност една фигура, не на място, а на хора. Той не е крайния дом на изкупените това са самите изкупени.“ Но ние не можем да се съгласим с него когато добавя, че „това като цяло е картина не на бъдещето, но на настоящето; на идеалното състояние на Христовите хора, на Неговото „малко стадо“ на земята във всяка епоха[16].“ Наистина, може да е вярно, че „всяко благословение описано в този текст е като принцип реализирано във вярващите сега,“ но реализирането на тези благословения за Църквата като цяло със сигурност е отложено до времето, когато Църквата ще бъде представена на Своя Господ като „църква славна, без петно или бръчка или друг недостатък.“ „И аз видях,“ казва пророкът когато съзерцава идващата слава, (21:2) „святия град, новия Ерусалим слизащ от небето от Бога приготвен като невяста за младоженеца си.“ Но сега, взирайки се във видението на откритата слава той вижда и ни показва повече. „Ела тук,“ казва му ангела, (21:9) и „аз ще ти покажа невястата, жената на Агнето.“ Сега се състои женитбата, тя не е повече невяста приготвяща се за своя жених или дори невяста украсена за мъжа си; тя е невястата „жената на Агнето.“  „Църквата,“ казва самият д-р Милиган, в едно по-ранно и вярваме по тази точка по-точно обяснение, „е не само представена, но и омъжена  за своя Господ.“ Взирайки се в  прекрасните картини, които са ни описани ние не виждаме какви сме, а какви ще бъдем и кой може да се чуди ако викаме заедно със певеца, „Да даде Бог да бъдем там!“

Нашата цел не е да навлизаме в детайлна егзегетика на тези видения. Задоволяваме се с тези предложения и смятаме за достатъчно да представим само най-общите черти на есхатологията на Апокалипсиса, който намира своята кулминация в тази секция, в която е обобщено неговото по-раннно учение. Доколкото служи за тази цел ние се надяваме, че експозицията ще се окаже разумна; и не би било разумно да се впускаме в съмнителните детайли на егзегезата, които могат да затъмнят светлината, която блести от по-общите щрихи. Нашето най-голямо колебание е свързано с броя на виденията. Докато четяхме секциите ние ги разделихме на 5 видения. Обаче структурата на Апокалипсиса е доминирана от числото 7. С един пролог и епилог книгата е съставена от 7 паралелни и кулминиращи основни секции. 4 от тях са допълнително разделени на 7 подсекции всяка. Изглежда вероятно същата седмократна стриктура да е следвана и в останалите секции макар и да не е формално обявена в тях и да е необходимо да бъде открита от читателя. На тази основа ние трябва да очакваме секцията, която сега занимава нашето внимание – 19:11-22:5 – също да ни предложи серия от 7 видения. Но ние намерихме само 5. Прокрадва се съмнението, че докато сме разделяли секцията на подсекции сме изпуснали да определим 2. Смятаме, че е много вероятно да сме направили това, но не сме в състояние да посочим къде и предпочитаме да оставим материала разделен така както се дели естествено и да не насилваме изкуствени разделения. Възможно е делението бъде видяно по-ясно от някой друг. Във всеки случай изглежда вероятно ако две видения са били сметнати от нас за едно това да е станало защото те са толкова близко свързани, че между тях съществува по-скоро преливане отколкото преход. В този много вероятен случай нашите основни идеи няма да бъдат засегнати и целта ни е постигната толкова сигурно колкото ако бяхме успели да направим правилото деление.

Какъв тогава е есхатолгичния ред, до който достигнахме от изучаването на тази секция? Най-кратко той е следния: Нашия Господ Исус Христос дойде, за да завоюва този свят за Себе Си и Той прави това в пълнота и цялостност, която изглежда отива дори отвъд описаното в Римляни 11 и 1 Кор. 15. Междувременно, докато завладяването на света долу продължава светиите, които са умрели в Господа са събрани в рая и царуват заедно със своя Господ, Който е Господ на всички и Който от Своя трон управлява завладяването нас света. Когато победата е окончателно извоювана настъпва последния съд и окончателното унищожение нечестивите. Изведнъж се явяват ново небе и нова земя и църквата влиза в своята слава. След това тя пребъдва завинаги (22:5) в съвършенството на святостта и благословението. В най-общи щрихи това е, което учи нашата секция. Веднага може да бъде отбелязано, че това е точно учението на дидактичните послания на Павел и заедно с тях на целия Нов завет. Следователно, не са необходими никакви опити да се хармонизират няколко различни учения, защото тяхното единство лежи на самата повърхност. Йоан не знае нищо повече за две възкресения – на светиите и на нечестивите – от Павел. И цялата теория за вмъкнатия милениум  – а всъщност и на всеки милениум на земята – изчезва като дим. Тогава на нас ни се налага да приемем заключението на Клофот, че „учението за 1000 г. царство няма основа в пророчествата в НЗ и следователно не е догма, а просто една лишена от библейска обосновка хипотеза[17].“ Милениумна на Апокалипсиса е блаженството на светиите отделени от тялото си, за да бъдат у дома с Господа.

Но това заключение очевидно не води до отричането, че една „златна ера“ лежи пред църквата ако можем да използваме това твърдение в изцяло духовен смисъл. Подобно на Павел и Йоан поставя ударение върху учението, че историята на църквата не е просто история на един конфликт със злото, но на победа над злото. И дори по-богато от Павел Йоан учи, че победата ще бъде убедителна и цялостна. Цялостното значение на видението на 19:11-21 е, че църквата върви не просто към война, но към победа. Йоан свидетелства, че евангелието на Исус Христос напълно покорява света. Той казва нещо повече от това, което казва Павел за периода на завладяванe на света. Неговите видения не казват повече от учението на Павел дали последния съд и идващото царство следват веднага след победата. Но именно поради тази причина възможността за продължителен период на земята остава отворена и във всеки случай едно прогресивно завладяване на земята от благовестието на Христос включва една идваща епоха, която заслужава поне относително името „златна.“ Може би е възможно да се направи разграничение между една обърната земя и една осветена земя. То със сигурност изглежда в по-голяма хармония с тези видения от по-често предлаганите идеи за една земя, на която се свидетелствува и една обърната земя. Благовестието със сигурност трябва да бъде проповядвано като свидетелство по цялата земя преди да дойде Господа. Изглежда тези видения отиват и по-далеч и учат, че земята – целия свят – трябва да бъде завладяна от Христос преди Той да дойде. И това е точно тази победа, която Той осъществява през този междуадвентен период.

Дали те казват, че това завладяване на света включва пълно елиминиране на злото от него изглежда съмнително. В полза на едното виждане е огромното ударение поставено върху отхвърлянето на всички Христосви врагове, което трябва да означава именно Неговите духовни опоненти – всички, които се борят срещу съвършенството на Неговото управление в сърцето на човека. В полза на другото е аналогията с индивидуалния живот, в който окончателно освещение се осъществява едва когато целия живот на човека е завоюван за Бога. Възможно е дори да бъде казано, че не следва да говорим за съвършен живот за родения в грях човек  в условията на един прокълнат от греха свят. Тогава вероятно може да се твърди, че това, което е вярно за всеки човек трябва да е вярно и за сбора от хората, който наричаме свят. Може би на тази основа може да се каже, че както съвършенството на вярващия очаква следващия живот така и съвършенството на света трябва да почака докато света е завоюван, последния съд премине и новия Ерусалим слезе от небето. С една дума, ние не намираме усъвършенстването на света с всичко, което това значи в 19:21, а в 21:1 и в 21:9-22:5 и не преди това. Без съмнение в такова допускане има елемент на спекулация и ние бихме направили добре да оставим текста сам да ни предаде уроците, които съдържа  без да добавяме нищо от себе си. Все пак тези уроци включват поне следното: че пред църквата стои една „златна ера“ – поне една епоха, която е относително златна, вървяща постоянно към все по-голяма и по-голяма слава докато църквата все по-пълно и по-пълно побеждава света и всичкото зло в света и една златна епоха, когато усъвършенстваната църква бъде изпълнена със славата на Господа в новата земя и под новото небе. Цялото вдъхновение на пророците, всичките сънища на гледачите със сигурност могат да се хармонизират с тази златна видение.

Междувременно, Божиите светии няма нужда да чакат до идването на тези епохи, за да влязат в славата на своя Господ. Дори „в този свят“ те получават своята награда. Пророкът вижда във видение техните събрани множества. Но те се събират през всички години:

„They are flocking from the East
And the West,
They are flocking from the North
And the South,
Every moment setting forth,
*  *  *  *  *
Palm in hand, and praise in mouth,
They are flocking up the path
To their rest.“

Тази тяхна „почивка“ е „Милениума“ на Апокалипсиса.


1. From The Princeton Theological Review, v. 2, 1904, pp. 599-617.

2 „Die Offenbarung des Johannes,“ 1874, III, 254.

3. „Christliche Eschatologie,“ 1886, pp. 183 sq.

4.  „Веднъж и само веднъж“, казва „Encyc. Bibl.,“ 3095, „ в новия завет ние чуваме за милениум.“ W. A. Brown, в Hastings’ „Bible Dict.,“ III, 371. Периода от 1000 г. изглежда е свързан с такава концепция за пръв път в славянската книга „Книга на тайните на Енох“ 33: 1, 2 (виж „Encyc. Bibl.,“ 1368; Hastings, I, 711a, III, 371a), която чарлз дтаира от първата половина на първи век. Тук тя е базирана на идеята за съботната седмица: света е бил създаден за 6 дни последни от един ден почивка така и ще продължи 6000 г. последни от 1000 г. почивка. Същата идея изглежда подчертава и варнава c. 15, макар че д-р Салмонд ад не смята така „Christian Doct. of Immort.,“ 1895, p. 438, does not think so. Ср. Gebhardt, „The Doctrine of the Apocalypse,“ E. T., pp. 277-278.

5. Ibid., pp. 187-188. Cf. Milligan, „Baird Lectures on the Revelation of St. John,“ 1886, pp. 205 sq.: and „Expositor’s Bible: The Book of Revelation,“ 1889, pp. 345 sq.

6. Планът на книгата тогава е следния: Пролог (1:1-8); седем паралелни секции разделени както следва 3:22, 8:1, 11:19, 14:20, 16:21 и 19:20. Епилог 22:6-21. Всяка от тези основни секции се дели на подсекции.

7. Този принцип на рекапитулация е въведен от Августин и усъвършенстван от Николас Коладон (1584) и Дейвид Пареус (1618), и особено от Косеус и Витринга. Огромен брой коментатрои използват неговия фундаментален принцип като сред последните са Хофман, Хегстенберг, Ебрард, Кинлен макар и с различна тсепен на благоразумие.

8. Дотук Л. Крусолд („Das tausendjährige Reich,“ u. s. w., 1863) е прав: „Душите на праведниците живеят пред Бога и с Бога – това е тяхното първо възкресение.“ Но макар правило да определя първото възкресение като междинно състояние той не вижда милениума като междинен период.

9. Ср. Милиган „Baird Lectures,“ pp. 213-214; „Expositor’s Bible,“ pp. 340-341. Израза „три и половина години“ не се среша в Апокалипсиса, но там се появява неговия еквивалент 42 месеца. (xi. 2, xiii. 5) и 1260 дни (xi. 3, xii. 6) както и кореспондиращата фраза „време, времена и половин време“ (xii. 14), която разбира се, е извлечена от Данаил  vii. 25, xii. 7.  Всички тези диспенсации по подобен начин „изразяват цялото време на борещата се и страдаща църква в света, цялото време между първото и второто идване на Господа.“  (Milligan: Com. in Schaff’s „Pop. Com. on N. T.“ on xi. 2, pp. 93, 94, където има ясно и пълно изложение). За еквивалентната фраза „малко време“ са достаъчно забележките в началото на главата.

10. Виж Лий („Speaker’s Com.“ on xx. 2, p. 792): „Че този период от 1000 г. трябва да се разбира фигуративно е в съгласие с текстове като Пс. xc. 4, . . . или II Петър iii. 8 . . .Описан е един дълъг период от време.  Много голям макар и не безкраен брой . Трябва да разбираме много дълъг макар и краен период, започващ с първото идване на Христос (I Cor. xv. 24, 25).“

11. E. g., Phil. ii. 10

12. I Cor. xv. 54.

13. Милиган, „The Expositor’s Bible: the Book of Revelation,“ pp. 182, 344. Сравни неговите прекрасни думи в. Schaff’s „Popular Commentary, The Revelation,“ in loc. IV.

14. Д-р Милиган показва това много убедително

15. Тук ние цитираме от д-р Милиган „Baird Lectures,“ first ed., pp. 223-225 note, които ни изглеждат по подходящи от „The Expositor’s Bible“ volume, pp. 350-351.

16. „Expositor’s Bible“ volume on „The Book of Revelation“ (1889), pp. 364, 368, 373. В този по-ранен „Commentary“ in Dr. Schaff’s „Popular Com. on the N. T.,“ д-р Милиган интерпретира видението на прославената църква -макар и не толкова на църквата в нейния „вечен дом“ т.е. в небето

  1. „Christl. Eschatol.,“ 1886, p. 188.

2 thoughts on “Милениума и Апокалипсиса

  1. Започвайки да чета имах по големи очаквания. Много подходи не ми харесаха, особенно този да се сравнява пасажа с други пасажи, честото споменаване на думата „души“, явен пропаганден ход на доктрина, прекалено несен изказ и други неща. Все пак бях вдъхновен да разгледам текста и да поставя някой корекции в моя блог.
    http://bogoizbrania.blog.bg/

  2. Хм!
    Учудвам се , как свиквате с мисълта , че нещо яко куца , но някак си ще се оправи от само себе си.Визирам сериозното колебание на автора на коментара , за проблема с „народите“ , и за това дали връзването на сатана се отнася за хората на земята , или за народа на светиите.ясно е казано , “ за да не мами народите , докато…“
    За мен е пределно ясно , че става въпрос за хората на земята , живи хора , които могат да бъдат измамени.Странно иначе , как , едни вече спасени вярващи , живеещи с Христа , могат да бъдат измамени?Според мен е невъзможно , но тези на земята могат , и именно затова сатана е вързан за определено време.
    Не само е ограничен за да не мами/ обхват на възможностите му / , но и ограничен за период от време.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.