РАЗНОЛИКОТО ЛИЦЕ НА ПРАВОСЛАВИЕТО
от Майкъл Бордокс
След като стана президент на Русия Владимир Путин заяви, че „когато служех за КГБ в Германия винаги носех кръст под ризата си.“ Независимо, дали някой вярва на това изненадващо твърдение няма съмнение, че Путин прие Руската православна църква като партньор в своя проект за силна, нова Русия. През една от първите великденски недели в своя офис той заяви: „Масовото празнуване на Великден е явно доказателство за възраждането на духовните устои на нашето общество. Вярвам, че заедно с църквата ще осъществим духовното възраждане на една силна, просперираща Русия в 21 век.“
Путин стъпи в президентство чрез демократичен мандат, въпреки че срещу него бяха отправени обвинения във фалшифициране на изборите. Той яздеше вълната на популярността заради своето „разрешение“ на проблема с чеченския опит за атентат, едно разрешение, което също така му спечели и името – макар и сега то да не се използва – на „касапина от Грозни.“ В този конфликт московската патриаршия акцентира върху задължението на всички млади руснаци да служат в армията като по този начин не остана по-назад в мълчаливото подкрепяне на геноцида.
Дългата история на православната църква подкрепяща държавната политика датира от царисткия период. Макар по време на комунизма църквата последователно да подкрепяше държавата тя явно правеше това под натиск и заплаха от увеличаване на гоненията. Издигането на Михаил Горбачов преди 16 години я освободи от това насилие. Нейния настоящ алианс с Русия е доброволен.
Хорът на църквата и държавата сега пее нови думи. Царисткия национален химн казва: „Силен и суверен, царуващ в слава, царуващ за ужас на своите врагове православния цар, Бог да пази царя.“ Новия руски национален химн (по стара съветска мелодия) казва: „Ти си една на света, несравнима, родна земя пазена от Бога.“ Авторът на новите думи е същият Сергей Михалков, сега на 87 г., който преди 60 г. написа по същата мелодия думи прославящи Сталин, които по-късно бяха адаптирани: „О, ленинска партия, сила на народа, комунистическия триумф ни води!“
Как църквата и държавата работят заедно? Никой не можеше да предвиди това развитие, когато вярващите захвърлиха оковите си по времето на перестройката на Горбачов. През Април 1988 Горбачов събра в Кремъл водещите епископи на православната църква, за да дискутират тяхната роля в неговата политика. Като стимул той им предложи възможността свободно да празнуват 100 г. от покръстването на принц Владимир през 988.
Юнските дни, които последваха бяха опияняващи. Новите медии се надпреварваха да превъзнасят достиженията на Руското християнство. Но църковните водачи не бяха подготвени за тези нови възможности. Нямаше нито книги, нито сгради, нито учители, които да се възползват от ситуацията.
Следващото обещание на Горбачов към църковните водачи беше да подготви нов закон за религията. Бяха проведени консултации с руски и чуждестранни експерти. Новия закон излязъл през Септември 1990 преобърна положението не само на руската православна църква, но и на всички останали вероизповедания. На практика той даде на вярващите пълна религиозна свобода. Престъпния закон на Сталин от 1929 г., който напълно поробваше църквата беше отменен, заедно с всяващия ужас съвет за религиозните въпроси, придатък на КГБ, който „надзираваше“ живота на вярващите. САЩ дадоха на Русия модел за истинско разделение на църквата и държавата, каквото Русия никога не беше познавала. И на Православната църква беше дадена пълната свобода, от която тя се нуждаеше, за да заздрави своите разклатени основи.
Но не след дълго благоразположението и политиката се промениха. Съветския съюз беше наводнен с чужди евангелисти и мисионери разполагащи с технологични ресурси, които една църква току що излизаща от робство не можеше и да си представи. Хората започнаха да обвиняват закона от 1990 за атаката на чуждестранните мисионери. Московския патриарх лобира зад сцената за ново въвеждане на контрола. През следващото десетилетие старите комунисти използваха възможността да обърнат политиката на Горбачов и отново да се настанят в офисите свързани с религиозните дейности. Президента Бил Клинтън и папа Йоан Павел 2 разговаряха с президента Елцин през 1977 след като видяха черновата на новия закон, който заплашваше да отмени свободата на неправославните и да направи крачка към повторното въдворяване на православието като държавна религия.
В края на краищата Елцин подписа новия закон, който, докато теоретично постановяваше разделение на църквата от държавата, защитаваше руската православна църква и изненадващо, другите „традиционни“ за Русия религии – исляма, юдаизма и будизма – от предполагаемото чуждо нашествие на протестантските и католическите църкви. Факта, че в Русия има протестанти от 17 в. и католици дори от по-дълго доведе до объркване и до възможност от бюрократична намеса. Закона не спря нашествието на чуждите мисионери, макар че това очевидно беше една от основните му цели. Омразната добавка за задължителна регистрация даваше предимство на организациите съществували легитимно по времето на болшевишкия период. Това дискриминираше не само групи като Армията на спасението и Свидетелите на Йехова, но дори и католиците, чието единствено официално присъствие по това време беше църквата в Москва. Докато всичко това се случваше Елцин се появяваше в църквата по празниците и канеше патриарх Алексей II да благославя големите държавни събития.
Путин нямаше интерес да променя закона. Нужда от това би възникнала единствено ако прилагането му стане брутално. Дотогава можем да очакваме объркани и неясни местни кавги относно регистрацията, за връщането на църковна собственост и за присъствието на чужди мисионери.
Готовността на православната църква да спечели държавата на своя страна и от своя страна да предложи духовна подкрепа на държавната политика има дълбоки психологически и исторически корени. За един външен човек е невъзможно да разбере дълбочината на унижението, което тя е понесла през 70-те години от своето пленничество под комунизма. След значителното влияние върху държавните дела по времето на царизма църквата за една нощ се оказва изхвърлена от обществения живот, собствеността й е конфискувана, а стотици свещеници, монаси и монахини губят своята свобода, а мнозина дори и живота си. Оцеляват единствено тези, които се покоряват на държавата.
Архивът на КГБ, отворен малко след падането на съветския съюз, доказа това, което мнозина руснаци са знаели, но малцина от запада са вярвали: – че ръководителите на руската православна църква са били принуждавани да изпълняват инструкции на други органи на държавата. Единствено тези, които са се придържали към заповедите са получавали назначения. Мнозина от най-добрите свещеници дори не са могли да си осигурят места в трите богословски семинарии. В резултат „духовните формации“ са станали достатъчно податливи, за да се превърнат ако не в агенти на КГБ то в готови да подкрепя държавната политика. Когато положението се променя коренно през 1997 стремежа да се сдобие отново с привилегията на единствена установена църква е бил много силен.
Путин се нуждае от църквата, за да легитимира своята политика. Елцин се бореше да се освободи от своето комунистическо минало и воюва на фронта на демокрацията. Путин няма такива стремежи. Следователно, той прие църквата като цяло и по-специално нейната йерархия като част от една защитна политика, имаща за цел да утвърди неговата легитимност.
Характера на настоящия патриарх на Москва, Алексей 2, отразява тази сложна църковна история. Роден е в свободна Естония през 1929 като син на майка рускиня и естонски аристократ. Той е виждал своята родина да страда под червената армия, под германците и отново под съветите. След войната единствения начин, по който е можел да влезе в богословска семинария е да подтисне всички свои националистични и антикомунистически тенденции, които преживяванията са могли да породят. Когато е на около 30 години властите осъзнават, че неговата политическа отстъпчивост го прави идеален кандидат за епископ в една област където национализма може (и един ден би) причинил неприятности. Неговата награда за това, че е помогнал за умиротворяването на Естония е лиценз да пътува зад граница с цел по-нататъшни екуменически контакти (в съветски стил), издигането му за митрополит на Ленинград и в крайна сметка за патриарх през 1990 – веднага след като комунистите губят власт.
Материалите в естонския архив не оставят съмнение за връзките на патриарха с КГБ. Те дори посочват конкретна дата за неговото вербуване: 28 Февруари 1958. Той получава кодовото име „Дроздов.“ Естонски документ подписан от полковник И. П. Карпов, глава на КГБ в републиката гласи: „През периода на сътрудничество с органите на КГБ „Дроздов“ се представи добре. На тайните срещи беше прецизен, енергичен и общителен. Добре е ориентиран в теоретичните въпроси на богословието и на международната ситуация. Има желание да изпълнява нашите задачи и вече е предоставил материали заслужаващи внимание.“
Други аспекти на православната йерархия също са причина за тревога. Църквата винаги е била крайно колеблива да даде някаква легитимност на вижданията на най-напредничавия богослов Млександър Мен известен като“апостола на църковната перестройка.“ Мен беше убит през 1990 преди книгите му да бъдат широко разпространени в Русия. След смъртта му епископа на Екатеринсбург заповядва книгите му да бъдат изгорени заедно с тези на Александър Шмеман и Йоан Майендорф. (Един знак на надежда, че църквата все пак се променя е че група свещеници поставят успешно въпроса за отстраняването на епископа и неговият заместник приема добре контактите със запада.)
Последния митрополит на Санкт Петербург, Йоан, беше ултранационалист, чийто писания са крайно антисемитски. Алексей никога не го е смълчал освен като каже, че не споделя неговите виждания. Отец Георги Кочетков е бил отстранен от епархията си поради опит да въведе славянска литургия в модерна Русия. Друг московски свещеник е изгубил епархията си защото я е превърнал в център за най-бедните хора в града.
Все пак московската патриаршия не представлява цялата църква, нито дори е типична. Това ми беше напомнено миналата година когато посетих Смоленск, един от най-древните руски градове. Смоленск приема християнството през 11 в. когато Москва все още е само едно село. Като защитник на руската западна граница града е бил свидетел на преминаването на много армии. Наполеон е бил победен тук през 1812, а германците го разграбват през 1941. Със своя неукротим дух той въплъщава есенцията на Русия и в момента се възстановява и съгражда наново.
Нито една от древните църковни сгради не беше останала невредима през дългите години на официален атеизъм. Не беше останало нищо, което да напомня за нормален религиозен живот. В огромната област покривана от смоленския диоцез едва 25 църкви показваха някакви признаци на регулярен модел на поклонение.
Сега обаче почти всички смоленски църкви са обновени. Повече от 100 са отворени наново включително и няколко в Калининград в частта на смоленския диоцез, която лежи отвъд Беларус и Лиявения – един регион отрязан от останалата част от Русия. През съветския период комунистите се хвалели, че са установили атеистичен модел в Калининград. Сега той е пълен с нови църкви – православни, католически и лютерански.
Възстановяването, което може да се види навсякъде в Смоленск е типично за руските провинциални градове. Въпреки икономическите спънки, гражданската гордост води до обновление и руската православна църква играе голяма роля в съграждането. Смоленск се различава от останалата провинция единствено по това, че представлява най-директната връзка между тях и московската патриаршия. Неговия епископ, митрополит Кирил, е втората най-влиятелна фигура в църковната йерархия. Той разпределя своето време между Смоленск и Москва и задълженията му като глава на Департамента за чуждестранни връзки на московската патриаршия често го отвеждат в чужбина. Макар икуменничките отношение да пострадаха много под неговото ръководство той е особен успешен като епископ на диоцез.
Започвайки още по времето на Горбачов Кирил установява близки връзки със смоленските граждански власти, което дава силен тласък на неговата програма за възстановяване. Той е първият епископ, който успява да вземе обратно по-голямата част от църковните сгради включително епископалния дворец и административните сгради свързани с катедралата.
Кирил също така е основал богословска семинария за катехизатори, монахини и водачи на хорове в част от административния комплекс. Всички освен един или двама студенти са жени и всички развиват необикновени таланти под енергичното водачество на една монахиня, майка Йоана, от която добротата и ефективността струят е еднаква степен. Това се случва в една църква, която не е особено известна с някакви принос към феминистката кауза и под внимателното око на един епископ, чийто консерватизъм е причинил много разочарования на международния фронт.
На миля разстояние, на върха на един хълм, се намира семинарията за обучение на свещеници. Около 100 човек живеят в нелеки условия докато тяхната сграда малко по-малко се възстановява. Библиотеката им е една от най-добрите сред всички руски семинарии, макар че може да бъде сравнена с еквивалентна в изостанала африканска страна.
Митрополит Кирил покани BBC да направи предаване в Смоленск в неделята преди Коледа на 1999 и аз имах възможност да взема участие в него. Макар в поканата на Кирил, разбира се, да съществуваше елемент на себеизява, приема който получихме беше не само топъл, но професионален и сътруднически. Никой не поиска да види нашите чернови, нито някой от записаните преди излъчването им. Радиопредаването, една хвалебна служба, демонстрираше автентичността и енергията на религиозния живот в провинциалния диоцез следен най-отблизо от централните авторитети. Човек трябва да види сам религиозната енергия в Смоленск както и опасенията на Москва той да не обхване цялата руска православна църква.
След като показахме връзката между настоящите църковни водачи с КГБ човек може да разбере защо лицата, които определят политиката на патриаршията намират за трудно да отрекат дейността на църквата по време на съветския период. Най-лошата несправедливост е нежеланието на църквата да признае жертвата на много мъченици от времето на Ленин, Сталин, Хрусчов и дори Брежнев. Мнозина от тези мъченици са се противопоставяли на политиката на патриархата за сътрудничество със съветския режим. Хиляди са дали живота си заради своите убеждения.
Най-забележителния център на опозиция е бил манастира-затвор Соловки разположен на един архипелаг в Ледовития океан, който на практика е бил превърнат в лагер на смъртта за свещениците и интелектуалците на царска Русия. Той живо напомня за „Архипелаг Гулаг“ на Александър Солженицин, разказващ историята на съветската система от лагери-затвори разпръсната из СССР като архипелаг. Най-забележителната опозиция на компромисите на църквата църква през годините на Сталин са писмата подписани през 1927 г. от 17 епископа хвърлени в съветски затвор. Тези писма призовават правителството да прекрати систематичните преследвания на вярващите и осъждат сътрудниците, които твърдят, че целите и интересите на правителството съвпадат с тези на църквата.
До този момент московската патриаршия (която не е съществувала по времето на декларацията) никога не е признавала текста нито дори го е публикувал за изучаване. Лоурънс Узел, директора на Оксфордския университет Кестон, който е специализирал в изучаване на религията на Русия, наскоро призова православната църква да проучи документа. Възможността неговите думи да са били чути е видна от решението на църквата през 2000 г. да канонизира 6 от подписалите писмата.
Църковните сгради в православната църква вероятно са по-значими от всяка друга църковна традиция. Този факт прави масовото възстановяване на църкви и отварянето на нови богословски семинарии в руските провинции особено забележително. 2/3 от 68 диоцеза на Руската православна църква, много от тях новосъздадени или възстановени след едно прекъсване от 80 г., сега имат свои собствени богословски училища и във всеки район разрушените по времето на съветския режим църкви се възстановяват.
В единия край на спектъра е катедралата Христос Спасител в Москва, критикувана от мнозина заради своята грандиозност и богатство, видима от вътрешността на Кремъл. Тя заменя своя предшественик разрушен от Сталин през 1930 г. На другия край стои една църква в село Гридино, на около 90 мили южно от Москва. Тук една 70 г. жена видяла видение на „3 ангела прекрасни като принцеси сияещи в своите бели дрехи и осветяващи кухнята ми. Те ми казаха да построя църква.“ В своите посещения при официалните власти Олга Федорова често била наричана луда. Но тя упорствала и накрая получила позволение да построи църква, след което видяла ново видение, в което ангелите й казали къде да я построи. Тя събирала дарения от тухли и хоросан, но пробива дошъл когато „трима наскоро забогатели бизнесмени дарили тухлите, които били предназначени за построяването на тяхната втора къща.“ Сега църквата се издига със скромно величие.
През 1995 имах незабравимо видение за новия живот на православната църква. Намирах се в арктическа Русия плавайки през Бяло море през гъста мъгла. Когато мъглата се разпръсна на хоризонта се появи величествена гледка: Манастира Соловки сякаш израсна от дъното на морето подобно на невидимия град Китец в руската легенда, който бил потопен от Бога, за да не бъде превзет от татарите. Според легендата той се появява на повърхността веднъж годишно и претъпканите му църкви отдават слава на спасителя.
Видението изчезна когато пристигнахме на кея. Много от ужасите на предишния затвор все още бяха видими макар възстановяването на манастира да беше започнало. Тези руини приютяващи голите и натрошени кости на някога величествени църкви може никога отново да не станат място за поклонничество, вдъхновение и учение каквито някога са били, мислех си аз. Но възстановяването напредваше бързо и може би някога ще върне старата слава.
Миналата година видях манастира Толга на Волга близо до Ярослав в централна Русия. Тук възстановяването на друг бивш затвор (за превъзпитание на момчета) продължаваше с удивителна скорост. Всяка алея е величествена, всяка среща с монахините е поток от топли думи обясняващи как манастира възражда цялата околност – не само давайки работа, но също така и разпространявайки християнското озарение и обучение. Спомних си, че великия Данилов манастир в Москва, преди това използван за младежки затвор, беше възстановен точно навреме за да посрещне стогодишнината от покръстването на Русия през 1988г.
Преди края на управлението на Горбачов много епископи започнаха да правят планове за възстановяване живота в семинариите. През последните 10 г. те бяха правили проучвания. Забележителната екуменическа операция от страна на римокатолическата агенция Помощ за църквата в нужда е знакова. През 1992 нейния основател датския монах Веренфрийд ван Стратан, вече на 79 г, имал видение, което го накарало да помага на руската православна църква. Неговите съветници решили, че най-ефективно би било да помагат на обучението в руската православна църква. От 46 богословски академии, семинарии и училища в Русия, Помощ за църквата сега помага финансово на 26.
В кримския град Ялта посетих православно начално училище, което приема деца на възраст то 10 г. Тук те получават начално обучение във вярата от посветени учители Родителите желаят техните деца да продължат обучението си за период еквивалентен на завършването на гимназия, но това за момента е финансово невъзможно. Подобни инициативи съществуват и в Русия.
Свещениците въвеждащи нови програми са внимателно следени от патриаршията особено в Москва. Но дори и тук някои свещеници, които са се осмелили да бъдат малко по-иновативни запазват своите постове. Миналия Юли в централната московска църква св. Козма и Дамян аз помогнах за организирането на уникално събитие: турне в Русия на английски епископален хор. Георги Кристяков, един от забележителните свещеници свързани с тази църква покани катедралния хор (момчета и мъже облечени в алени раса) да пеят на концерта. Случат беше неформален, но също и дълбоко духовен. Бяха поставени пейки, на които публиката можеше да седне (в никоя православна църква няма столове). Георги накратко разясни думите, които хорът щеше да пее. Едно руско радио предаване описа хора като съставен от „малки английски джентълмени или кардинали.“
Някои – вероятно повечето – от завършващите новите богословски семинарии са токова консервативни колкото и епископите или ректорите, които ги подбират за обучение, но няма единно разбиране особено в провинциалните диоцези. През 2000 аз имах едва две възможности да разговарям по-продължително с млади свещеници на места твърде далечни и различни едно от друго. И двамата желаеха да видят спешни реформи в живота на църквата единия в богословието, другия в реда, който поставя непреходен мост между жененото (парохалното) и нежененото (монашеско) свещенство. Всеки трябва веднъж завинаги да решава този въпрос преди ръкополагането; той не може да се променя след това (осен в случаите когато съпругата почине.)
Според двама изследователи на института Кестон Сергей Филатой и Роман Луник най-северните райони европейска Русия показва явни признаци за религиозно съживление, в което миряните играят водеща роля. Местата, които те споменават са Карехия (в миналото част от Финландия), Архангелск (на Бяло море, в южния край на Арктическия океан), република Коми (следващата област на изток) и Новгород (още по-нататък на юг близо до С. Петребург). Това е особено забележително защото църковния живот тук е бил дори още по-опустошен от комунистите отколкото в централна Русия. Когато преди 2 години пътувах през Петрозаводск (столицата на Карехия) в компанията на отец Николай Озохин, той ми каза, че в целия обширен район само 4 от предишните 400 църкви, повечето от тях дървени, са останали да служат до начално на периода на Горбачов.
Обобщавайки относно религията Филатой и Лункин описват рядък феномен в православната църква: нейното „сътрудничество с интелигенцията, университетските преподаватели, писатели, артисти и сътрудници в музеите и масово включване на преподавателите в работата на неделното училища. Атмосферата в този райони където културата и обучението винаги са били повод за гордост както и отношението на ръководството на диоцеза помагат да се премахне бариерата между интелигенцията и църквата.“
Една строителна фирма управлявана от вярващ, Евгений Кузкин, подпомага религиозния и учебен център в Петрозаводск, където патриархата е част от обучаващия персонал. Самите курсове се провеждат от църквата с дейното участие на епископа на диоцеза. Катехизиса се изучава 3 години, през което време те могат да обмислят своето призвание за свещеническо служение. Съществува дейно сътрудничество със светските институти за висше образование.
Озохин, който е роден и учил в Париш, донася своето знание от останалата част от Европа в руския далечен север. Той е започнал образователен проект в сътрудничество с директорите на музея Кизхи – една забележителна колекция от древни дървени църкви на остров достъпен откъм Петрозводск. Той също така работи с Помощ за църквите в нужда давайки съвети за разпределението на благотворителността в този огромен регион. Озохин и др. също така получават помощ от съседна Финландия където лютераните (както и малката православна общност) се грижат интензивно за Карехия. Може би това е най-екуменическия регион в цяла Русия.
В Архангелск един бизнесмен, Димитрий Зенченко, подпомага спонсорираната от църквата Фондация за помощ на деца и Лекарства за детската програма. Един математик в Сиктивкар (столицата на република коми), Юрий Якишев, е възродил движението на бой скаутите с помощта на църквата.
Възраждането на монашеския живот е от голямо значение за тези северни региони. Ново поколение т монаси се включва интензивно в образователните и социалните проекти както и в духовното съветване посещавайки множество малки села точно както са правили монасите в средновековна Русия. Тъй като монашеските общности се придвижват към крайния север отчасти, за да избегнат тълпите, които привличат те подпомагат икономиката на новите региони. Хората се тълпят да ги следват създавайки нова работа в полетата и горите, за да поддържат както себе си така и монашеските общности.
Независимо от проблемите, с които се сблъсква Руската православна църква днес и проблемите в миналото в нея се случват много положителни неща. Може би чрез тях тя ще бъде способна да навлезе в нова ера, в която ще се включи в обществото на всички нива и ще си сътрудничи със своите приятели по света.
Майкъл Бордокс е основател и директор емеритус на Оксфордския университет Кестон.
Виж също: Руското православие през 21 век не по Бердяев
Сянката на КГБ витае над миналото на Алексей II
Rado's blog 