За Любовта към Бога


ЗА ЛЮБОВТА КЪМ БОГА

от св. Бернар от Клевро

bernard.jpg

ПОСВЕЩЕНИЕ

На знаменития господар Хаймерик, кардинал дякон на Римската църква и канцлер: Бернар, наречен абат на Клевро желае дълъг живот и достойна смърт в Господа.

До този момент Вие желаехте да се моля за Вас, а не да Ви дам разрешението на проблема, макар че аз смятам себе си недостатъчен за нито едно от двете. Моето занимание, ако не и моите думи, показва това. И да кажа истината, липсват ми усърдието и способностите, които са от най-голяма важност. Все пак аз се радвам, че Вие отново се обърнахте към мен за духовен съвет вместо да се занимавате със светски въпроси: бих желал единствено да бяхте намерили някой по-добре подготвен. Все пак и ученият и простият дават еднакво извинение и човек не би могъл да каже дали това произлиза от скромност или от невежество докато не стане видно покорството на поставената задача. И така, вземете от моята бедност това, което мога да Ви дам, за да не би по причина на своето мълчание да изглежда, че се правя на философ. Не обещавам да отговоря на другите въпроси, които бихте могли да повдигнете. Този, за любовта към Бога, аз ще разгледам така както Той ме е научил понеже той е най-сладкият, трябва да се разглежда най-внимателно и ще бъде от най-голяма полза. Останалите запазете за някой по-мъдър човек.

Глава I
Защо трябва да обичаме Бога и размерът  на тази любов

Вие желаете да Ви кажа защо Бог трябва да бъде обичан и колко. Аз отговарям: причината да обичаме Бога е самият Бог; и размерът на любовта дължима Нему е неизмеримата любов. Това ясно ли е? Без съмнение за един разумен човек; но аз съм длъжник също така и на простия. Една дума е достатъчна за мъдрия; но аз трябва да взема под внимание и обикновените хора. Следователно, аз радостно се заемам да обясня по-подробно какво имам в предвид по-горе.

Ние трябва да обичаме Бога заради Него Самия поради две причини: –  нищо не е по-разумно и нищо не е по-полезно. Когато някой пита: Защо трябва да обичаме Бога? той може да има предвид: Какво е това в Бога, което трябва да обичам? или Какво ще спечеля ако Го обичам? Във всеки от двата случая съществува някаква достатъчна причина за тази любов т.е. Самият Бог.

Първо, поради Неговото право на нашата любов. Може ли някое право да бъде по-голямо от това, че Той е дал Себе Си за нас недостойните грешници? И бивайки Бог какъв по-голям дар е можел да предложи Той от Самия Себе Си? Тогава, ако някой пита за Божието право на нашата любов, ето най-основното: Защото Той пръв ни възлюби (1 Йоан 4:19).

Не трябва ли Той да бъде обичан в отговор когато мислим: Кой обича, кого обича и колко много обича Той? Защото Кой е Този, Който обича? Този, за Когото свидетелствува всеки дух: Ти си мой Бог; моите богове са нищо за Тебе (Псалм 16:2 Вулгата). И не е ли Неговата любов тази прекрасна любов, която не търси своето (1 Коринтяни 13:5)? Но на кого е изявена тази неизразима любов? Когато още бяхме грешници бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Сина Му (Римляни 5:10). Тогава Бог е Този, Който ни е възлюбил когато сме били Негови врагове. И колко велика е тази Негова любов? Свети Йоан отговаря: Бог толкова възлюби света, че да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вече живот. (Йоан 3:16). Свети Павел добавя: Той не пощади Собствения Си Син, но го предаде за всички ни (Римляни 8:32). И Сина казва за Себе Си: Човек няма по-голяма любов от тази да даде Себе Си за приятеля си. (Йоан 15:13).

Това е дарът, който Бог, светият, върховният, всемогъщият, дава на осквернения, презрян и слаб човек. Някой може да твърди, че това е вярно за човечеството, но не и за ангелите. Вярно, защото за ангелите то не е необходимо. Този, Който помага на човека във време на нужда е предпазил ангелите от подобна нужда; и както Неговата любов към грешните хора работи чудно в тях, така че те не остават грешни така същата любов, която Той в еднаква степен е излял над ангелите ги пази свободни от греха.

Глава II
За любовта към Бога. Колко любов заслужава Бог от човека като признание на Неговите дарове, както материални така и духовни; и доколко тези дарове трябва да бъдат ценени без да е пренебрегван Дарителя

Сигурен съм, че тези, които признават истината на това, което казах знаят защо сме длъжни да обичаме Бога. Но ако невярващите не признаят това тяхната неблагодарност веднага е смутена от Неговите неизмерими дарове, щедро дадени на нашата раса и ясно видими чрез сетивата. Кой дава храна на всяка плът, светлина на всяко око, въздух за всеки дъх? Би било глупаво да се опитваме да ги изброим, понеже аз току що ги нарекох неизброими. Споменавам като забележителни примери храната, слънчевата светлина и въздуха; не защото те са най-добрите Божии дарове, но защото са жизненоважни за телесния живот. Човека трябва да търси най-висшите дарове в своята собствена по-висша природа; и те са достойнство, мъдрост и добродетел. Под достойнство аз разбирам свободна воля, чрез която той не само превъзхожда всички останали земни творения, но и владее над тях. Мъдростта е силата, чрез която той разпознава това достойнство и схваща, че то не е негово собствено. И добродетелта означава човек да търси ревностно Този, Който е негов източник и да внимава на Него когато Той бъде намерен.

Всеки от тези три дара има двойнствен характер. Достойнството не само е прерогатив на човешката природа, но също и причина за този страх и ужас от човека, който е върху всеки звяр на земята. Мъдростта схваща тази разлика, но разбира и че тя, като всички добри качества, не от нас. И накрая, добродетелта ни кара ревностно да търсим Автора и когато Го намерим ни учи да се прилепваме към Него дори още по-ревностно. Разсъдете също, че достойнство без мъдрост няма никаква стойност, а мъдростта  лишена от добродетел е вредна както показва следващия аргумент: няма слава в това да притежаваш един дар без да знаеш за него. Но да знаеш единствено, че го притежаваш, без да знаеш, че не го притежаваш от себе си означава да превъзнасяш себе си, но да не отдаваш истинската слава в Бога. Така апостолът казва на човека в подобна ситуация: Какво имаш което да не си получил; и ако си го получил защо се хвалиш, като че не си го получил? (1 Коринтяни 4:7). Той първо пита Защо се хвалиш? а след това продължава като че не си го получил, показвайки, че вината не е в това, че се хвалиш, че притежаваш, а че се хвалиш, като че не си го получил. И справедливо подобна хвалба е наречена празна понеже не стои на здравата основа на истината. Апостолът показва как да различаваме истинската слава от фалшивата, когато казва: Който се хвали с Господа да се хвали, т.е. с истината, защото нашия Господ е Истината (1 Коринтяни 1:31, Йоан 14:6).

Тогава трябва да знаем какви сме и че не е от нас това, че сме такива каквито сме. Ако не знаем това изцяло или няма въобще да се хвалим или ще се хвалим напразно.  Накрая е писано: Ако не знаеш, излез по дирите на стадата (Песен 1.8). И това е вярно. Защото човек, намирайки се в слава, ако сам не знае за славата си, може с право да бъде сравнен, поради такова невежество, със зверовете, които погиват. Ако не знае, че е творение т.е., че се различава от безсмислените зверове по това, че притежава разум, той започва да се обърква с тях защото, несъзнавайки своята истинска слава, която е вътрешна, бива пленен от своето любопитство и занимава себе си с външни, сетивни неща. Така той започва да наподобява по-ниския редове без да знае, че е бил надарен повече от тях.

Ние трябва да се пазим от това невежество. Не трябва да се принизяваме твърде ниско; и дори с още по-голяма грижа трябва да гледаме да не мислим за себе си по-високо отколкото трябва да мислим както се случва когато глупаво приписваме на себе си някое добро, което се намира в нас. Но много повече от всеки от тези видове невежество трябва да мразим и да отбягваме мнението, което ни кара да се гордеем с неща, които не са наши, когато знаем, че те не са от нас, но от Бога и все пак не се страхуваме да ограбваме Бога от честта, която Му се полага. Защото простото невежество на първо място въобще не се гордее; и простата мъдрост, на второ, докато има някаква гордост все пак не се хвали в Бога. На трето място, в най-лошият случай, човек съгрешава не поради невежество, но съзнателно, присвоявайки си славата, която принадлежи на Бога. Тази надменност е по-тежка и смъртоносна от невежеството на втората понеже презира Бога докато другата не Го познава.

Невежеството е животинско, надменността е дяволска. Единствено гордостта, корена от всички беззакония, може да ни накара да се отнасяме с даровете като че ли те са били дадени по право на нашата природа и, докато получаваме блага, да ограбваме Благодетеля от полагащата Му се слава. Поради тази причина към достойнството и мъдростта ние трябва да прибавим добродетел, подходящия за двете плод. Добродетелта търси и намира Този, Който е Автора и Дарителя на всяко добро и Който трябва да бъде прославян във всички неща; иначе някой, който знае какво е правилно и все пак пропуска да го изпълнява ще бъде много бит (Лука 12:47). Защо? може да попиташ ти. Защото е пропуснал да употреби по добър начин своето знание и вместо това е допуснал зло в леглото си (Псалм 36:4); както злият слуга той е пожелал да си присвои славата, която, както го уверява собственото му знание, принадлежи на неговия Господар. Ясно е тогава, че достойнство без мъдрост е безполезно и че мъдрост без добродетел е проклета. Но когато някой притежава добродетел тогава мъдростта и достойнството не са вече опасност, а благословение. Такъв човек призовава и хвали Бога с цяло сърце: Не нам, Господи, не нам, но на Твоето име дай слава (Псалм 115:1). Който казва: О, Господи, ние нямаме знание и не се различаваме от другите поради себе си; всичко е Твое, защото от Тебе е всичко.

Но ние се отклонихме твърде много в желанието си да докажем, че дори тези, които не познават Христос са в достатъчна степен увещани от естествения закон и от надареността на собствената си душа и тяло да обичат Бога заради Самият Бог. Да обобщим: кой безверник не знае, че получава светлина, въздух, храна – всички неща необходими за живота на собственото му тяло – единствено от Този, Който дава храна на всяка плът (Псалм 136:25), Който прави слънцето да изгрява и на злите и на добрите и дъждът да пада и на праведните и на неправедните (Матей 5:45). Кой е толкова нечестив, че да приписва възвишеността свойствена на човечеството на някой друг освен на Този, Който казва в Битие: Да направим човека по наш образи и по наше подобие? (Битие 1:26) Кой друг може да дава мъдрост ако не Този, Който учи човека на знание? (Псалм 94:10)? Кой друг може да даде добродетел освен Господа на добродетелта? Следователно, дори невярващия, който не познава Христос, но познава поне себе си е длъжен да обича Бога заради Самият Бог. Той е без извинение ако не обича Господа своя Бог с цялото си сърце и с цялата си душа и с всичкия си ум; защото неговата вродена справедливост и здрав разум викът отвътре, че той е длъжен да обича Бога, от Когото е получил всичко. Но е трудно, не, по-скоро трябва да кажем, че е невъзможно за човека със собствената си сила или със силата на свободната си воля да отдаде всичко на Бога, от Когото те идват без по-скоро да сложи настрана всяка от тях за себе си, както е писано: Защото всички търсят своето (Филипяни 2:21); и отново: помислите на човешкото сърце са зло още от младостта му. (Битие 8:21).

Глава III
Какви по-големи подтици имат християните повече от езичниците да обичат Бога?

Верните знаят колко много се нуждаят от Христос  и от Него разпнат. Но макар те да се удивляват и да се радват на неизличимата любов изявена в Него те не се страхуват когато нямат да дадат в отплата за такава една велика и снизходителна любов нищо повече от своите бедни души. Те обичат всички повече, защото знаят, че самите те са обикнати така много; но на когото малко е дадено той малко обича (Лука 7:47). Нито евреите нито езичниците чувстват оковите на любовта така както Църквата, която казва: Подкрепете ме с млинчета, разхладете ме с ябълки защото съм ранена от любов (Пес. На пес. 2.5). Тя вижда цар Соломон с короната, с която неговата майка го короняса в деня на възцаряването му и Единородния на Отца носещ тежкото бреме на Своя Кръст. Тя вижда Господа на всяка сила и мощ бит и оплют, Автора на живота и славата прикован с гвоздеи и прободен с копие, покрит със срам и накрая даващ Своя живот за приятелите Си. Съзерцавайки този меч на любовта пронизал душата й тя също вика високо: Подкрепете ме с млинчета, разхладете ме с ябълки защото съм ранена от любов (Песен 2:5).  Плодовете, които съпругът събира от дървото на живота в средата на градината на своя възлюбен са нарове (Песен 4:13) вземайки своя вкус от небесния хляб и цвета си от кръвта на Христос. Тя вижда смъртта умираща и нейния автор свален: пленниците пленени от ада от земята до небето, така че в Исусовото име да се преклони всяко коляно от небесните земните и подземните същества (Филипяни 2:10). Земята под древното проклятие ражда тръни и бодили, но сега Христос я прави да се усмихва с цветя и да бъде възстановена от благодатта на новото посвещение. Спомняща си стиха Зарадва се сърцето ми и душата ми Го хвали тя се подкрепя с плодовете на Неговите Страсти, които бере от дървото на Кръста и с цветята на Неговото Възкресение, чийто аромат зове нейния Съпруг често да я посещава.

Тогава Той възкликва: Ето хубав си любими мой; да! приятен си; и постелката ни е зеленината (Песен 1:16). Тя изявява своето желание за Неговото идване и защо се надява Той да дойде; не поради собствените й заслуги, но заради цветята на това поле, което Бог е благословил. Христос, Който е пожелал да бъде заченат и да израсне в Назарет т.е. в града на клоните, се наслаждава на тези цветя. Доволен от такъв небесен аромат младоженеца се радва да посещава отново покоите на сърцето когато ги намира украсени с плодове и застлани с цветя – т.е. размишлявайки за страданията на Неговите страсти или за славата на Неговото Възкресение.

Знаците на Страстите ние разпознаваме като плодовете на миналите векове появили се в уреченото време, когато царували греха и смъртта (Галатяни 4:4). Но славата на Възкресението се проявява във времето на новата пролет на обновяващата благодат, когато израстват свежите цветя от по-късните векове, чийто плод ще бъде даван без мярка в общото възкресение когато няма да има повече време. И както е писано: Зимата измина и дъждът престана и си отиде; и цветята се явяват по земята (Песен 2:11-12); което показва, че лятото отново е дошло с Този, Който разтапя ледената смърт в пролетта на новия живот и казва: Ето, правя всичко ново (Откровение 21:5). Неговото тяло положено в гроба е цъфнало във Възкресението (1 Коринтяни 15:42); По подобен начин всички долини и полета, които са били безплодни и замръзнали и като че ли мъртви заблестяват с възраждащ се живот и топлина.

Отец на Христос, Който прави всичко ново се радва на свежестта на цветята и плодовете и на красотата на полето, което диша такъв небесен аромат и казва при посвещението: Ето, дъхът на сина ми е като дъх на поле, което е благословил Господ (Битие 27:27). То наистина прелива от благословение защото ние получаваме всичко от Неговата пълнота (Йоан 1:16). Невястата може да дойде когато пожелае, да събере цветя и плодове и веднага да украси най-вътрешните стаи на своята съвест; така че Младоженеца когато дойде да може да намери покоите на сърцето й ухаещи на парфюм.

Така подобава на нас ако искаме да имаме Христос за чест гост, да напълним сърцата си с вярно размишление за милостта, която Той е показал умирайки за нас и за Неговата велика сила при възкресението от мъртвите. За това свидетелствува Давид казвайки: Едно нещо каза Бог, да! Две неща чух – че силата принадлежи на Бога че на Тебе, Господи, принадлежи и милостта (Псалм 62:11-12). Със сигурност има достатъчно доказателство за това, че Христос е умрял за нашите прегрешения и възкръснал за оправданието ни, че е възлязъл на небето, че може да ни пази и е изпратил Светия Дух за наше утешение. След това Той пак ще дойде, за да направи пълно нашето блаженство. В Своята смърт Той е показал Своята милост, в Своето възкресение – Своята сила; двете обединени за изява на Своята слава.

Невястата желае да се подкрепи с млинчета и да се разхлади с ябълки защото знае колко лесно топлината на любовта може да отслабне и да изстине; но това става единствено докато тя влезе в брачната стая. Там тя ще получи Неговите дълго желани ласки както казва: Левицата Му е на главата ми и десницата Му ме прегръща (Песен 2:6). Тогава тя ще разбере колко прегръдката на десницата превъзхожда всяка сладост и че левицата, с която Той я милва от самото начало не може да бъде сравнена с нищо. Тя ще разбере смисъла на казаното: Духът е Който дава живот; плътта нищо не ползва (Йоан 6:36). Тя ще докаже това, което е чела: Споменът ми е по-сладък от мед и наследството ми от медена пита. Това, което е писано на друго място: Ще разгласяват спомена на Твоята голяма благост (Псалм 145:7) без съмнение се отнася за тези, за които псалмистът е говорел малко по-рано: едно поколение ще хвали делата Ти на друго и ще разказват за Твоето могъщество (Псалм 145:4). Неговият спомен е сред нас, на земята, но в небесното царство е самото Му присъствие. Това присъствие е радост за тези, които вече са достигнали до блаженството, а споменът е  утешение за нас, които все още сме пътници пътуващи по земята.
 

Глава IV
За тези, които намират утеха в спомена за Бога или са най-подходящи за Неговата любов

Но би било добре да отбележим каки хора намират утешение в мислите за Бога. Със сигурност не извратеното и нечестиво поколение за което е казано: Горко на вас богатите; защото сте получили вече наградата си. (Лука 6:24). По-скоро тези, които наистина могат да кажат: Душата ми не искаше да се утеши. (Псалм 77:2). Защото то среща този, който не е задоволен от настоящето и мисли за бъдещето и размишлението за вечното щастие трябва да утеши този, който се срамува да пие от реката на преходните наслади. Това е поколението на тези, които търсят Господа дори тези, които не търсят своето, но лицето на яковивия Бог. За тези, които копнеят за присъствието на живия Бог мисълта за Него е най-сладка. За нея няма насита, а по-скоро вечно нарастващо желание така както свидетелствува Писанието: който се храни с Мен няма да се насити и както гладния казва: Когато се събудя в светлина ще се наситя от изгледа Ти. Да, блажени дори сега са тези, които гладуват и жадуват за правдата защото те, и само те, ще се наситят. Горко на вас, зло и извратено поколение; горко на вас, глупави и развратни хора, които мразите спомена за Христос и се ужасявате от Неговото скорошно идване! Добре би било да се уплашите вие, които сега не търсите избавление от примката на ловеца; защото които ламтят за обогатяване падат в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти (1 Тимотей 6:9). В онзи ден ние няма да избегнем ужасната присъда на осъждението: Идете си от мене проклети във вечния огън (Матей 25:41). О, ужасна присъда, о, тежки думи! Колко по-трудно е да понесем тези отколкото другите, които се повтарят ежедневно в църква в спомен за Страстите: който яде от плътта Ми и пие от кръвта Ми има вечен живот (Йоан 6:54). Това показва, че този, който почита Моята смърт и по Моя пример умъртвява своите телесни части  (Колосяни 3:5) има вечен живот както казва и апостола: Ако страдаме с Него и ще се прославяме с Него (2 Тимотей 2:12). И все пак мнозина дори днес се отдръпват от тези думи чрез действията си ако не чрез устните си: Тежко е това учение, кой може да го понесе? (Йоан 6:60). Едно поколение което не е изправило сърцата си и чийто дух не се прилепва здраво за Бога (Псалм 78:7), но вместо това избира да уповава на несигурното богатство, е разтревожено от самото споменаване на кръста и смята за нетърпим всеки разговор за страстите. Как могат такива да понесат товара на тези ужасни думи: Махнете се от мене проклети във вечния огън приготвен за дявола и за неговите ангели? Върху когото падне този камък ще го пръсне (Лука 20:18). Но родът на праведните ще бъде благословен (Псалм 112:2) понеже като апостола те се стараят, за да могат било у дома или отстранени да бъдат угодни на Господа (2 Коринтяни 5:9).  В последния ден те също ще чуят Съдията да произнася тяхната присъда: Елате, вие, благословени от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света (Матей 25:34).

В този ден тези, които не са изправили сърцата си ще почувстват, твърде късно, колко леко е игото на Христос, на което те не са подложили гърбовете си и колко лек е товарът Му в сравнение с болките, които трябва да понесат. О, окаяни роби на мамона, вие не можете да се хвалите с кръста на нашия Господ Исус Христос докато уповавате на богатство събирано на земята, не можете да опитате и да видите колко благодатен е Господ докато сте гладни за злато. Ако не сте се радвали в мисълта за Неговото идване този ден наистина ще бъде за вас ден на гняв.

Но вярващата душа копнее и примира за Бога. Тя си почива сладко в размишлението за Него. Тя се хвали с укора на Кръста докато славата на Неговото лице не бъде открита. Като Невястата, гълъбът на Христос, Който е покрит със сребърни криле (Псалм 68:13), бяла с невинност и чистота тя се уповава в мисълта за Твоята изобилна милост, Господи Исусе. Повече от всичко тя копнее за този ден, когато с радостният блясък на Твоите светии, блестящи със сиянието на Блаженото Видение нейните пера ще бъдат като злато, блестящи  с радостта на Твоето лице. Тогава тя с право може да възкликне: Левицата Му е под главата ми и десницата Му ме прегръща. Левицата показва спомена за тази неизмерима любов, която Го е накарала да положи живота Си за приятелите Си, а десницата е Блаженото Видение, което Той е обещал на Своите и насладата, която те имат в Неговото присъствие. Псалмистът пее възторжено: Отдясно на тебе е всякога веселие (Псалм 16:11); така ние сме сигурни, че дясната ръка е Божествената и обожествяваща радост на Неговото присъствие.

Вярно е също, че тази чудна и вечно спомняна любов е  символизирана от Неговата левица, върху която почива главата на Невястата докато бъде премахнато нечестието. Защото Той поддържа целта на умът й, за да не се обърне той към земни, светски, плътски желания. Защото плътта воюва срещу духа: тленното тяло тежнее на душата и тая земна хижа притиска многогрижния ум (Премъдрост 9:15). Какъв би бил резултата от съзерцанието на състраданието на една толкова прекрасна и незаслужена благодат, освен че душата ще се отдръпне от всички грешни любови, ще отхвърли всичко, което не е в съгласие с Божията любов и ще се предаде изцяло на небесните неща? Не е за учудване, че Невястата докосната от парфюма на този елей, течащ наблизо, цялата горяща от любов, все пак знае, че обича твърде малко в отговор на любовта на Младоженеца. И с право, понеже това е толкова велико, че шепата пръст е била изцяло завладяна от любов към Могъществото, което я е обикнало първо и което се  е открило изцяло посветено на спасението й. Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в него, но да има вечен живот (Йона 3:16).  Така дава Божията любов. Но за Сина е писано: Той изложи душата си на смърт (Исая 53:12). И за Светия Дух е казано: А Утешителят, Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви казал (Йоан 14:26). Ясно е тогава, че Бог ни обича и ни обича с цялото Си сърце. Святата Троица ни е възлюбила без остатък ако посмеем да говорим за безкрайното и непознаваемо Божество, Което притежава една природа.

Глава V
За дългът на християнина да обича, колко голям е той

От размишлението за това, което беше казано ние ясно виждаме, че Бог трябва да бъде обичан и че Той  има правото справедливо да изисква нашата любов. Но неверника не приема Божия Син и по този начин не познава нито Отца нито Светия Дух, защото който не почита Сина не почита и Отца, Който Го е пратил, нито Светия Дух, Който Той е изпратил (Йоан 5:23). И понеже той знае по-малко от нас за Бога не е за учудване, че и обича Бога по-малко. Той разбира поне това – че дължи всичко, което има на своя Създател. Но как стои въпросът с мен? Защото аз знам, че моят Бог не е просто щедър Дарител на живота ми, изобилен Снабдител на всички мои нужди, милостив Утешител на всяка моя скръб, мъдър Водач в пътя ми, но че Той е повече от всичко това. Той ме е спасил с изобилно избавление: Той е моят вечен Пазител, делът на наследството ми, моята слава. Така е и писано: У Него е пълното изкупление (Псалм 130:7) и отново: Влезе веднъж завинаги в светилището и придоби за нас вечно изкупление (Евреи 9:12). За Неговото спасение е писано: Не изоставя светиите Си; навеки те ще бъдат опазени (Псалм 37:28). И за Неговата щедрост: Добра мярка, натъпкана, стръскана, препълнена ще ви дават в пазвата (Лука 6:38); и на друго място: Каквото око не е видяло и ухо не е чуло и на човешки ум не е дохождало всичко това е приготвил Господ за ония, които Го любят. (1 Коринтяни 2:9). Той ще ни прослави, както свидетелствува и апостола казвайки: Очакваме Спасител – Господ Исус Христос (Филипяни 3:20); и отново: Защото смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравняват със славата, която ще се открие за нас (Римляни 3:18) и пак: Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас които не гледаме на видимите, а на невидимите неща; (2  Коринтяни 4:17-18).

Какво да въздам на Господа за всичките Му благодеяния към мене? (Псалм 116;12)? Разумът както и естествената справедливост ме карат да Му се отдам изцяло, да обичам Този, на Когото дължа всичко, което имам и съм. Но вярата ми показва, че аз трябва да Го обичам много повече отколкото обичам себе си когато разбера, че Той ми е дал не моят собствен живот, но дори Своят. Все пак, преди да е дошло времето на пълното разбиране, преди Словото да е станало плът, да е умряло на кръста, да е излязло от гроба и да се е върнало при Своя Отец, преди Бог да ни е показал колко много ни обича чрез цялото това изобилие на благодатта е била дадена заповедта: Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце с цялата си душа и с цялата си сила (Второзаконие 6:5) т.е. с цялото си същество, с цялото си знание, с всичката си сила. И не е било несправедливо за Бога да изисква това поради Неговите действия и дарове. Защо творението да не обича своя Създател, Който му е дал силата да обича? Защо да не Го обича с цялото си естество когато единствено поради Неговия дар то може да има нещо добро? Божията съзидателна сила ни е въздигнала от нищото до достойнството на човечеството и от това става явна нашето задължение да Го обичаме и справедливостта на Неговото изискване за тази любов. Но колко безкрайно е нараснал дарът когато мислим за Неговото изпълнение на обещанието: Ти Господи запазваш хора и животни (Псалм 36:6) Защото ние, които разменяме славата си срещу подобие на вол, който яде трева (Псалм 106:20) чрез своите зли дела принизяваме себе си така, че бихме могли да бъдем сравнени със зверовете, които погиват. Аз дължа всичко, което съм на Този, Който ме е направил. Но как мога да платя дълга си към Този, Който ме е изкупил и то по толкова мъдър начин? Творението не е било толкова голямо, че да извърши едно дело като изкуплението защото е писано за човек и за всички сътворени неща: Той заповяда и те бяха създадени (Псалм 148:5). Но да изкупи това творение, което е било създадено поради Неговото слово колко повече Той е говорел, какви чудеса е извършил, какви трудности е понесъл, какъв срам е изстрадал! Следователно, каква награда ще дам на Господа за всичките добрини, които ми е показал? При първото творение Той ми е дал мен самия, но в Неговото ново творение Той ми е дал самият Себе Си и чрез този дар е възстановил за мен същността, която е била изгубена. Първо създаден и след това обновен аз Му дължа себе си два пъти. Но какво мога да Му дам в отплата на Неговия дял? Ако съм в състояние да умножа себе си хилядократно и след това да дам всичко на Него какво би било всичко това в сравнение с Бога?
 

Глава VI
Кратко обобщение

Приемаме, че Бог заслужава да бъде обичан толкова много, да, безкрайно, защото Той пръв е възлюбил нас, Той безкрайния и ние нищото, възлюби нас, окаяните грешници, с любов толкова велика и толкова свободна. Това е причината, поради която аз казах в началото, че мярката на нашата любов към Бога трябва да бъде безмерна. Защото тъй като нашата любов е към Бога, Който е безкраен и неизмерим, как можем да определим или да поставим граници на нашата любов към Него? Освен това, нашата любов не е дар, но дълг. И понеже Бог Сам ни е възлюбил с безгранична, вечна, превъзходна любов, величието на която няма край, да, и Неговата мъдрост е безкрайна, Чийто мир превъзхожда всяко знание, понеже Той ни е възлюбил, казвам аз, можем ли да мислим или да Му се отплащаме неохотно? Любя Те, Господи, сило моя. Господ е скала моя, крепост моя и избавител мой, Бог мой, канара моя, на Когото се надявам (Псалм 18:1-2). Той е всичко, от което се нуждая, всичко, за което копнея. Господи мой и помощ моя, аз ще Те обичам заради голямата Ти добрина; със сигурност не толкова колко трябва, но толкова колкото мога. Аз не мога  да Те обичам толкова, колкото Ти заслужаваш да бъдеш обичан защото не мога да Те обичам повече отколкото ми позволява моята слабост. Аз ще те обичам повече когато ме сметнеш за достоен да приема по-голяма способност да обичам; все пак никога толкова съвършено колкото заслужаваш. Твоите очи видяха необразованото ми вещество; и в Твоята книга бяха записани всичките ми дни (Псалм 139:16). Все пак Ти записваш в тази книга всички, които правят това, което могат макар, че те не могат да направят това, което трябва. Със сигурност аз казах достатъчно, за да покажа как трябва да бъде обичан Бог и защо. Но кой може да почувства, кой може да знае, кой може да изрази колко ние трябва да Го обичаме?
 

Глава VII
За това, че обичаме Бога не без награда; и как гладът на човешкото сърце не може да бъде задоволен със земни неща

Нека сега да разгледаме каква е ползата да обичаме Бога. Защото макар нашето знание за това да е несъвършено, все пак е по-добре да направим това отколкото напълно да го пренебрегнем. Аз вече казах (когато питах защо и по какъв начин Бог трябва да бъде обичан), че има двойна причина, която ни кара да правим това: Неговото право и нашата полза. Аз писах по най-добрия възможен за мен, макар и недостоен начин, за правото на Бога да бъде обичан. Защото макар Бог да трябва да бъде обичан без оглед на наградата все пак Той няма да остави любовта без награда. Истинската любов не може да бъде оставена празна дори когато тя не е себична и не търси своето (1 Коринтяни 13:5). Любовта е чувство на душата, не договор: тя не може да се прояви единствено като следствие на съгласие нито може да бъде придобита по такъв начин. Тя е спонтанна в своя произход и импулс; и истинската любов намира удовлетворение в самата себе си. Тя има своята награда, но наградата е обичаният обект. Защото каквото и да  обичате ако то  е по причина на нещо друго, това, което всъщност обичате е това друго нещо, а не очевидния обект на желанието. Св. Павел не проповядвал евангелието, за да може да си изкарва хляба, той се е хранил, за да добие сила за своето служение. Това, което той е обичал не бил хляба, но евангелието. Истинската любов не търси отплата, но заслужава такава. Със сигурност никой не е предложил да заплати за любовта и  все пак някаква отплата е заслужена от този, който обича и ако неговата любов устои той без съмнение ще я получи.

На едно по-ниско ниво неохотния, а не ревностният е този, който ние подтикваме чрез обещание за награда. Кой би помислил да плати на човек, за да направи това, което той вече желае да направи? Например, никой не би наел гладен човек, за да яде, или жаден, за да пие, или една майка, за да се грижи за детето си. Кой би помислил да подкупи земеделец, за да обработва лозето си, или да копае градината си, или да поправи къщата си? Така, и дори повече, един, който истински обича Бога не търси друга награда освен Самият Бог; защото ако той изисква нещо друго той би обичал наградата, а не Бога.

Естествено е за един човек да желае това, което счита за по-добро от това, което вече има и да не бъде задоволен от нищо, на което липсва това специално качество което търси. Така, ако той обича жена си поради нейната хубост, той би хвърлял пожелателни погледи към по-хубави жени. Ако е облечен в богата одежда би се облякъл в по-скъпа. И без значение колко е богат той все пак ще завижда на по-богатия от него. Не виждаме ли всеки ден хора, притежаващи големи имоти, които продължават да трупат нива върху нива мечтаейки за по-обширни граници на земите си? Тези, които живеят в дворци продължават да трупат къща върху къща постоянно строейки и събаряйки, поправяйки и променяйки. Хората на високи позиции са движени от неутолимо желание да постигнат още по-големи почести. И никъде тук няма окончателно задоволство защото нищо не може да бъде определено като напълно най-добро и най-висше. Но естествено е нищо да не може да утоли желанието на човека освен най-доброто, което той смята за такова. Тогава не е ли луда глупост всякога да желаем неща, които никога няма да спрат нашето желание, още по-малко пък да го задоволят? Без значение колко такива неща притежава някой той винаги желае това, което няма. Като не е никога в мир той се оглежда за нови притежания. Незадоволен той изхабява себе си в безплоден труд и намира единствено умора в мимолетните и лъжливи удоволствия на света. В своята алчност той смята всичко, което е успял да натрупа за нищо в сравнение с това, което е отвъд неговата власт и губи всякаква наслада от своите истински притежания ламтящ от желание за тези, които все още не притежава. Никой не може да се надява да притежава всичко. Дори малкото, което има е добито с много усилия и пазено със страх, понеже всеки е сигурен, че ще изгуби това, което има в  деня, който Господ е определил, но все пак не ни е открил. Но извратения ще се стреми към крайното добро чрез заобиколни пътища, копнеещ да намери задоволство и все  пак отклоняващ се от добродетелта и мамен от порока. О, ако желаеш да достигнеш до задоволяването на всички желание, така че всичко незадоволено да бъде премахнато защо уморяваш себе си с безплодни усилия тичайки насам и натам единствено, за да умреш дълго преди да си постигнал целта си? Така тези нечестивци се лутат в кръг търсещи нещо, което да удовлетвори техния копнеж и безумно отхвърляйки това, което единствено може да ги доведе до желания край не чрез изтощение, но чрез придобиване. Те измъчват себе си с безполезни болки без да получат това, което желаят защото се наслаждават в творенията, а не в Твореца. Те желаят да обходят цялото творение, изпитвайки всички неща едно по едно вместо да помислят да дойдат при Този, Който е Господ на всички. И ако тяхното най-голямо желание се осъществи, така че да имат целя свят за себе си все пак без да притежават Този, Който е Автора на всичко, тогава същия закон на техните желания ще ги накара да презират това, което имат и да търсят без почивка Този, Който все още нямат т.е. самият Бог. Почивката е единствено в Него. Човек не знае мир в света, но не познава смущение, когато е с Бога. И така душата казва с увереност: Кого имам на небето освен Теб? И на земята не желая друг освен Тебе. Чезне плътта ми и сърцето ми; но Бог е сила на сърцето ми и вечният ми дял. Но за мен е добре да се приближа към Бога Теб, Господи Йехова, направих прибежището си (Псалм 73:25-26,28). Дори и по този начин някой би могъл да намери Бога стига да би имал време да изпита преди това всички по-малки блага..

Но живота е твърде кратък, силата твърде малка и съревноваващите се твърде много, за да може това да се осъществи. Човек никога не може да достигне края макар и да изтощава себе си с големи усилия и безплодни трудове опитвайки всичко, което изглежда желателно. Би било много по-лесно и по-добре да изпитва в ума си отколкото на практика. Защото умът действа по-бързо и по-точно разграничава от телесните чувства поради тази причина, че може да отиде по-напред от сетивните възприятия, така че те да не могат да се прилепят към нищо, което умът намира за безполезно; както е писано: Всичко изпитвайте дръжте доброто (1 Солунци 5:21). Това означава, че вярната присъда трябва да подготви пътя за сърцето иначе ние няма да можем да се изкачим на Божия хълм нито да възлезем на Святото Му място (Псалм 24:3). Каква полза от това, че сме надарени с разум ако като грубите зверове следваме импулсите на сетивата без въобще да вземем под внимание разума. Тези, които не са водени в пътя си от разума наистина могат да тичат, но не по определеното поприще пренебрегвайки апостолския съвет: Така тичайте, че да получите. Защото как може да получи наградата този, който я оставя като последна в своите усилия и тича първо след нещо друго?

Но не е така с праведния. Той си спомня присъдата произнесена над множеството, което следвало суетата и вървяло по широкия път водещ към смъртта (Матей 7:13); и той е избрал царския път като не се обръща нито надясно нито наляво (Числа 20:17) както казва и пророкът: Пътят на праведния е прав път (Исая 26:7). Предупреден от съвета той се отклонява от опасния път и внимава в посоката, която съкращава търсенето забранявайки алчността и му заповядвайки да продаде всичко, което има и да го раздаде на бедните (Матей 19:21). Наистина блажени са бедните защото тяхно е небесното царство (Матей 5:3). Тези, които тичат в попрището трябва да го пробягват цялото, но се прави разлика между бягащите: Господ познава пътя на праведния; а пътят на нечестивия ще бъде погибел (Псалм 1:6). Малкият имот на праведния е по-желателен от богатството на мнозина нечестиви (Псалм 37:16). Дори, както казва проповедника, и глупака открива, че който обича среброто няма насита на сребро (Еклесиаст 5:10). Но Христос казва: Блажени които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят (Матей 5:6). Праведността е естествената и необходима храна за душата, която не може да бъде задоволена от земни съкровища повече отколкото гладът на тялото може да бъде задоволен с въздух. Ако видите гладен човек стоящ с отворена уста към вятъра и гълтащ струи въздух, като че ли надявайки се да насити глада си не бихте ли го помислили за луд? Но не по-малко глупаво е да си мислим, че душата може да бъде наситена със заемни неща, които само я пълнят без да я хранят. Какво общо има духовния дар с плътския апетити или плътското с духовното? Благославяй Господа душе моя; Той е който те насища с благо милости (Псалм 103:1,4). Той дава неизмеримо изобилие, Той те подтиква към доброто, Той те пази в доброто, Той те възпира, Той те подържа, Той те прави пълна. Той те кара да копнееш и Той е за Когото ти копнееш.

Аз вече казах, че мотивът да обичаме Бога е самият Бог. И аз правилно казах това, защото Той наистина е ефективната причина така както и крайния обект на нашата любов. Той ни дава способността да обичаме, Той създава любовта, Той извиква желание за добър резултат. Той е Този, Когото естествено се полага да обичаме. Така и надеждата в Него е естествена, тъй като нашата настояща любов би била празна ако не се надявахме един ден да Го обичаме съвършено. Нашата любов е подготвена и възнаградена от Него. Той пръв ни възлюби, поради голямата Си милост; и след това ние сме задължени да Му се отплатим с любов; и ни е позволено да имаме ликуваща надежда в Него. Той е богат към всички, които Го призовават (Римляни 10:12) и все пак Той няма за тях дар по-добър от Самия Себе Си. Той дава Себе Си като цена и награда: Той е освежаването на святата душа, откупа на пленниците. Благ е Господ към онези, които го чакат (Плач 3:25). Какво тогава би бил Той за тези, които получават Неговото присъствие? Но тук има един парадокс: – никой, който не е намерил Бога не може да го търси. Такава е Твоята воля, о Боже, да бъдеш намерен, за да можеш да бъдеш търсен и намерен, Ти не можеш да бъдеш изпреварен. Защото ако кажем: На ранина молитвата ми ще Те изпревари (Псалм 88:13), все пак без съмнение всяка молитва би била хладка ако не е била съживена от Твоето вдъхновение.

Говорихме за пълнотата на любовта към Бога. Сега ще видим как започва тази любов.

Глава VIII
За първата степен на любов: където човек обича Бога заради себе си

Любовта е една от четирите естествени чувства, които не е необходимо да назоваваме понеже са известни на всички. И понеже любовта е естествена редно е преди всичко да обичаме Автора на природата. Оттук произхожда първата и най-голяма заповед: Да възлюбиш Господа, твоя Бог. Но природата е толкова крехка и слаба, че необходимостта я заставя да обича първо себе си. Това е плътската любов от където човек обича себе си първо и себично както е писано: Обаче не е първо духовното, а одушевеното и после духовното (1 Коринтяни 15:46). Това не е според повелята на заповедта, а както насочва природата: Никой никога не е намразил собственото си тяло (Ефесяни 5:29). Но ако, както изглежда, тази любов порасне твърде много и, отказвайки да остане в ограничителните брегове на необходимостта, прелее в полето на чувствеността и тогава една заповед спира потопа подобно на дига: Да обичаш ближния като себе си. И това е правилно: защото този, който споделя нашата природа трябва да споделя и нашата любов, като сама се явява плод на природата. Затова ако някой намира това за бреме аз няма да кажа единствено да облекчи нуждите на брат си, но и да послужи за това, което му носи радост, за да може по този начин да умъртви същите тези чувства в себе си и да не стане престъпник. Той може да се грижи за себе си толкова колкото желае стига да не забравя да показва същата грижа и за своя ближен. Това е препятствието на въздържаността наложено върху теб, о, човече, от закона на живота и съвестта, за да не следваш собствените си страсти, които те водят към гибел и да не бъдеш поробен от тези страсти, които са врагове на твоето благополучие. Защото по-добре е да споделяш радостта си със своя ближен отколкото със своя враг. И ако, според съвета на Сираховия син, ти не следваш своите желания, но се въздържаш от желанията си (Сирах 18:30); ако според апостолската заповед прехраната и облеклото са ти достатъчни (1 Тимотей 6:8) тогава ще намериш за лесно да се въздържаш от плътските страсти, които воюват срещу душата и да разделяш със своя ближен това, което отказваш на собствените си страсти. Това е умерената и праведна любов, която практикува себеотричане, за да служи на нуждите на ближния. Нашата егоистична любов израства и започва да служи на другите, когато включи и ближния в своя кръг.

Но какво ако бъдеш доведен до нищета от едно такова доброжелателство? Какво наистина освен да се молиш с пълна увереност на Този, Който дава на всички свободно и без да се скъпи (Яков 1:5), Който отваря ръката Си и дава щедро на всички (Псалм 145:16). Защото без съмнение Този, Който дава на повечето хора повече отколкото се нуждаят няма да те остави лишен от необходимото за живота както е обещал: Първо търсете Божието царство и всичко останало ще ви се прибави (Лука 12:31). Бог свободно е обещал всички неща необходими на тези, които се отричат от себе си от любов към ближните и носят товара на умереността и трезвеността вместо да оставят греха да царува в техните смъртни тела (Римляни 6:12) т.е. наистина търсят Божието царство и молят за Неговата помощ срещу робството на греха. Със сигурност е справедливо да споделяме нашите естествени дарове с тези, които споделят нашата природа.

Но ако ние обичаме нашите ближни както трябва ние трябва да правим това и по отношение на Бога защото единствено в Бога ние можем правилно да платим дългът на любовта. Човек не може да обича своя ближен в Бога освен ако не обича самият Бог; затова той трябва първо да обича Бога, за да може да обича в Него и своя ближен. Това, както и всички добри неща, е Божие дело, че ние Го обичаме, защото Той ни е дал способност да обичаме. Този, Който е създал природата я опазва; природата е така създадена, че нейния Създател е неин защитник завинаги. Без Него природата нямаше да дойде в съществуване, без Него тя изобщо нямаше да съществува. За да не бъдем невежи относно това или напразно да приписваме на себе си заслугите на нашия Създател Бог е определил в дълбините на Своята мъдра воля ние да изпитваме скърби. Така когато човешката сила отпадне и Бог му помогне на човека, избавен от Божията ръка, подобава да Го прослави както е писано: Призови ме в ден на напаст: Аз ще те избавя и ти ще ме прославиш (Псалм 50:15). Така един мъдър човек, животински и плътски по природа и обичащ само себе си, започва да обича Бога по причина на самата тази егоистична любов понеже научава, че в Бога може да има всички добри неща и без Бога не може да направи нищо.
 

Глава IX
За втората и третата степени на любовта

Така човек започва да обича Бога, не заради Бога, но заради самия себе си. Той научава колко малко той може да направи от себе си и колко много с Божията помощ и с това знание се обръща към Бога, неговата сигурна опора. Но когато скърбите, от които отново и отново бива избавян, го принудят да се обръща към Бога за неизменна помощ, няма ли дори сърце твърдо като желязо и студено като гранит да бъде смекчено от добрината на един такъв Спасител, така че да обича Бога вече не егоистично, но защото Той е Бог? Нека честите трудности ни тласкат към смирена молитви; и, вкусвайки, ние със сигурност ще видим колко благ е Бог (Псалм 34:8). Тогава Неговата доброта, веднъж осъзната, ни тласка да Го обичаме вече не себично, а повече отколкото нашите собствени нужди ни карат да Го обичаме егоистично; както самаряните казали на жената която им казала, че Този, Който стоял при кладенеца е Христос: Ние вече вярваме не заради това, което ти ни каза, понеже сами чухме и знаем, че Той е наистина Спасителят на света (Йоан 4:42). По подобен начин и ние също свидетелствуваме на нашата плътска природа казвайки: Ние не обичаме Бога поради необходимост, но защото сме опитали и видели колко благ е Господ. Нашите временни нужди сами говорят изявявайки добрините, които са получили от Бога. След като това бъде веднъж признато няма да е трудно да изпълним заповедта да обичаме нашия ближен защото този, който правилно обича Бога обича правилно и всички Божии творения. Такава любов е чиста и заповедите, които пречистват душите ни не са бреме за нея покорявайки се на истината чрез Светия Дух за непресторена любов към братята (1 Петър 1:22). Обичайки както трябва той изпълнява заповедта правилно. Тази любов заслужава благодарност понеже е спонтанна; чиста, защото се проявява не с език и думи, но на дело и в действителност (1 Йоан 3:18); праведна, понеже плаща това, което е получила. Който обича по този начин обича както той сам е обичан и вече не търси своето, но това, което принадлежи на Христос както и Исус не търсеше собственото си добро, но нашето или по-скоро самите нас. Такава е била любовта на псалмиста когато казва: Хвалете Господа, защото е благ (Псалм 118:1). Който хвали Бога за Това, че Той е добър, а не единствено поради облагите, които Му е дал той наистина обича Бога заради Бога а не себично. Псалмистът не говори за такава любов когато е казал: Докато прави добро на себе си хората ще го хвалят. (Пс. 49.18). Сега виждаме, че третата степен на любов към Бога е да Го обичаме заради самия Него, единствено защото Той е Бог.
 

Глава X
За четвъртата степен на любов: когато човек не обича дори себе си заради Бога

Колко благословен е този, който достига до четвъртата степен на любов където някой обича себе си единствено в Бога! Твоята праведност стои като могъщите планини, о Боже. Тази любов е като Божия хълм, в който Той се удоволства да живее. Кой ще се изкачи на хълма Господен? Дано да имах криле като на гълъба!Щях да отлетя и да си почина. В Салим е скинията Му и обиталището Му е в Сион. Горко ми, защото странствам в Мосох (Псалм 24:3; 55:6; 76:2; 120:5). Кога тази плът и кръв, този земен съд, който е земната ми скиния ще достигне края си? Кога душата ми, погълната от Божията любов и напълно забравила за себе си, да, ще стане като счупен съд, копнеещ единствено за Бога и присъединявайки се към Него, ще бъде един дух с Него? Кога тя ще възкликне: Чезне плътта ми и сърцето ми; но Бог е сила на сърцето ми и вечният ми дял (Псалм 73:26). Бих сметнал за благословен и свят този, който засвидетелствува такова грабване в този смъртен живот, защото дори само един миг, в който губиш себе си, като че ли си изпразнен и изгубен и погълнат в Бога не е човешка любов; тя е небесна. Но ако понякога бедния смъртен почувства тази небесна радост за един прекрасен миг този окаян живот ревнува неговото щастие, злобата на ежедневните незначителни неща го безпокои, тялото на смъртта го тегли надолу, нуждите на плътта са повелителни, слабостта на покварата отпада и над всичко братската любов го вика обратно към задълженията. Да не бъде! Този глас го кара да се върне към обичайния си начин на съществуване и той всякога трябва да вика оплаквайки: В утеснение съм Господи, стани ми застъпник (Исая 38:14). И отново: Окаян аз човек. Кой ще ме избави от тялото на тая смърт (Римляни 7:24).

Виждайки Писанието да казва, че Бог е направил всичко за Своя слава (Исая 43:7) със сигурност Неговите творения трябва да съобразят себе си, дотолкова доколкото могат, с Неговата воля. В Него трябва да е съсредоточена всичката им любов, така че във всичко да търсим единствено да изпълним волята Му, а не да угаждаме на себе си себе. И истинското щастие ще дойде не като задоволяваме собствените си желания или като си доставяме преходни удоволствия, но изпълнявайки Божията воля за нас; както се молим всеки ден: Да бъде Твоята воля както на небето така и на земята (Матей 6:10). О, непорочна и свята любов! О, сладко и благодатно чувство! О чиста и пречистена цел, напълно измита и очистена от всякакъв примес на себичност и подсладена с допира с Божията воля! Да достигнем тази степен означава да станем подобни на Бога. Както една капка вода излята във виното губи себе си и приема цвета и вкуса на виното, както парче желязо нагорещено до червено става самото то подобно на огън забравяйки собствената си природа или както въздуха пронизан от слънчевите лъчи не изглежда толкова блестящ колкото самият той светлина така в светиите всички човешки чувства се стопяват чрез същото това неизговоримо превъплъщение в Божията воля. Защото как Бог би бил все во все ако в човека остава нещо единствено човешко? Природата ще остане, но в друга красота, в по-висша сила, в по-голяма слава. Кога ще стане това? Кой ще види, че притежава това? Кога ще отида и ще се явя пред Бога (Псалм  42:2)? Когато Ти каза: Търсете лицето Ми, моето сърце Ти каза: Лицето Ти ще търся, Господи (Псалм 27:8). Господи, мислиш ли, че аз, дори аз, ще видя светия Ти храм?

Смятам, че в този живот ние не можем пълно и съвършено да се покорим на заповедта Да възлюбиш Господа своя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа с целия си ум и с всичката си сила (Лука 10:27). Защото тук сърцето трябва да мисли за тялото, душата трябва да дава сила на плътта, силата трябва да пази себе си от изтощение и чрез Божията сила трябва да търси и да нараства. Следователно, невъзможно е, да предложим цялото си същество на Бога, да копнеем напълно за лицето Му, докато трябва да съобразяваме желанията и намеренията си с  тези наши крехки, болнави тела. Следователно, душата може да копнее да притежава четвъртата степен на любов, или по-скоро да бъде притежавана от нея, единствено когато е облечена с това духовно и нематериално тяло, което ще бъде съвършено, мирно, любещо и във всичко изцяло покорно на духа. И до тази степен никое човешко усилие не може да ни доведе; само в Божията сила е да я даде на този, на когото Той пожелае. Тогава душата лесно ще възлезе на това най-високо място защото никакви плътски страсти няма да пречат на нейното ревностно влизане в радостта на нейния Господ и никакви грижи няма да нарушават мирът й. Можем ли да смятаме, че светите мъченици се наслаждават на тази радост поне в някаква степен преди да са оставили своите победоносни тела? Със сигурност неизмеримата сила на любовта е била тази, която е грабнала техните души правейки ги способни да се присмиват на плътските мъчения и радостно да отдават живота си. Но макар ужасната болка да не може да унищожи мирът на техния ум тя би накърнила по някакъв начин неговото съвършенство.

Глава XI
За достигането на това съвършенство на любовта единствено при възкресението

Но какво ще стане когато душите най-сетне се освободят от тялото? Ние вярваме, че те са залени от безкрайното море на вечната светлина и блестяща вечност. Но никой не отрича, че те все още се надяват и копнеят да получат отново техните тела; откъдето е ясно, че те все ще не са изцяло променени и нещо от себето остава непредадено. Докато смъртта не бъде погълната победоносно и вечната светлина не залее най-далечните граници на тъмнината, докато небесната слава не облече нашите тела душите ни няма да бъдат истински освободени от себето и да предадат себе си на Бога. Защото до тогава душите са свързани с телата ако не с основната връзка на сетивата все пак чрез естествена любов, така че без  телата си те не могат да постигнат своето пълно крайно състояние нито пък биха го направили дори и да бяха способни. И макар че преди възкресението на нейното тяло в самата душа няма недостатък понеже тя вече е достигнала до най-високото състояние, до което е способна все пак духът не би копнял за повторно свързване с плътта ако без нея той би могъл да достигне крайно състояние.

И накрая Скъпоценна е пред Господа смъртта на светите му (Псалм 116;15). Но ако тяхната смърт е скъпоценна колко повече техния живот! Не е чудно, че тялото ще добави нова свежа слава на духа; защото, макар  че е слабо и смъртно то не е от малка полза за взаимната помощ. Колко вярно говори този, който е казал: Всичко съдейства за доброто на тези, които любят Бога (Римляни 8:28). Тялото помага на душата да обича Бога дори когато е болно, дори когато е мъртво и много повече, когато е възкресено от мъртвите; защото болестта е от полза за търпението, смъртта е врата към почивката и възкресението ще донесе достигането на крайното състояние. Така душата няма да бъде усъвършенствана без тялото понеже тя познава, чe във всяко състояние  те е необходимо за нейното добро.

Тогава плътта е добър и верен другар на добрата душа; защото дори и когато е бреме тя помага; когато помощта престане преминава също така и бремето; и когато помощта започва отново вече няма бреме. Първото състояние е трудно, но плодоносно; второто е празно, но не е монотонно; третото е славно. Чуй как Младоженеца в Песен на песните ни заповядва този троен прогрес: Яжте приятели, пийте, да, пийте изобилно възлюбени (Песен 5:1). Той предлага храна на тези, които се трудят с телесни усилия; след това призовава почиващите души чийто тела са отстранени да пият и накрая подтиква тези, които са получили обратно телата с да пият изобилно. Със сигурност този, който е наречен възлюбен трябва да прелива от любов и това е разликата между него и другите, които той не нарича възлюбени,  но приятели. Тези, които стенат в тялото са Му скъпи според любовта, която имат. Тези освободени от връзките на плътта са по-скъпи, защото са станали по-готови и по-способни да обичат така. Но отвъд всеки от тези два класа са тези, които Той нарича възлюбени, защото те са приели втората дреха т.е. техните прославен тела, така че сега нищо от себето не остава да препятства или да ги смущава и те предават себе си ревностно и изцяло да обичат Бога. Това не може да е така с останалите защото първите трябва да носят тежестта на тялото, а вторите желаят отново тялото с нещо като себично очакване.

Тогава вярващата душа първо яде своя хляб, но уви! с пот на челото. Обитавайки в плът тя все още ходи чрез вяра, която трябва да действа чрез любов. Понеже вярата без дела е мъртва понеже самите дела са храна за нея, както казва Господ: Моята храна е да върша волята на Този, Който ме е пратил (Йоан 4:34). Когато плътта бъде оставена настрана тя не яде повече хляб на грижи, но й е позволено да пие изобилно от виното на любовта като след ядене. Но виното все още не е чисто както казва младоженеца на друго място: Пих виното си смесено с  мляко (Песен 5:1). Защото душата смесва с любовта към Бога млякото на естествената любов т.е. желанието за своето тяло и неговата прослава. Тя е стоплена от виното на святата любов, което е пила, но все още не е изцяло запалена защото е смекчила възможностите на това вино с мляко. Несмесеното вино ще плени душата и ще я направи изцяло нечувствителна към себе си, но няма такова преминаване понеже тя все още желае своето тяло. Когато това желание бъде удовлетворено, когато тази липса бъде снабдена, какво тогава ще я възпре да предаде себе си изцяло на Бога губейки своя собствен образ и бивайки направена като Него? Най-накрая тя получава чашата на небесната мъдрост, за която е писано: Чашата ми се прелива. Сега тя наистина е освежена с изобилието на дома Господен, където всяка себична, мъчителна грижа преминава и където, завинаги сигурна тя пие с Христос новия и чист плод на лозата в царството на Неговия Отец (Матей 26:29).

Мъдростта раздава тази тройна вечеря където всяко ядене е любов; Мъдростта, която храни работниците, която дава питие, която залива с възторг тези, които царуват с Христос. Както на един земен банкет обичаят и природата повелява да се сервира първо месото и след това виното така е и тук. Преди смъртта, когато все още сме в смъртна плът, ние ядем труда на ръцете си, поглъщаме с усилие храната, която така сме придобили, но след смъртта ще желаем да пием от духовния живот и накрая отново свързани с нашите тела и радвайки се в пълнотата на насладата ще бъдем освежени с безсмъртие. Това има в предвид Младоженеца когато казва: Яжте приятели; пийте, да, пийте изобилно възлюбени. Яж преди смъртта; започни да пиеш след смъртта; пий изобилно след възкресението. Правилно са наречени възлюбени тези, които пият изобилно от любовта; справедливо пият изобилно тези, които са достойни да отидат на сватбената вечеря на агнето, ядейки и пиейки на Неговата трапеза в царството Му (Откровение 19:9; Лука 22:30). На тази трапеза, Той ще представи за Себе Си църква славна без петно или бръчка или друг недостатък (Ефесяни 5:27). Тогава Той наистина ще освежи своите възлюбени и ще им даде да пият от Неговите наслади като от река (Псалм 36:8). Докато Младоженеца прегръща Невястата с нежна, чиста прегръдка тогава реките ще напоят и зарадват Божия град (Псалм 46:4). И това се отнася до Самият Божий Син, Който ще дойде и ще им служи както е обещал. В този ден праведните ще се зарадват и ще празнуват пред Бога: те ще се развеселят и радват (Псалм 68:3). Тук наистина има спокойствие без умора, тук никога непреставащата жажда за знание не е съпроводена с нещастие, тук е задоволено това вечно и безкрайно желание, което не може да се насити, тук накрая е това разумно напиване, което идва не от пиене на ново вино, а от радост в Бога (Деяния 2:13). Четвъртата степен на любов към Бога е достигната тогава, когато ние обичаме Бога единствено и върховно, когато дори не обичаме себе си освен заради Бога, така че Самият Той е наградата за тези, които Го обичат, вечната награда на една вечна любов.

Глава XII
За любовта: от писмото към Картузианците

Спомням си, че написах писмо до светия Картузий където разглеждах тази степен на любов и говорех за любовта с различни думи макар и не в различен смисъл. Може би е добре да повторя част от това писмо понеже е по-лесно да се копира отколкото да се диктува наново.

Да обичаме доброто на нашия ближен колкото и нашето собствено, това е истинската и искрената любов от чисто сърце и от чиста съвест и от искрена вяра (1 Тимотей 1:5). Който обича единствено собственото си добруване е доказал, че не обича добре себе си защото обича това заради себе си. И така той не може да пее с псалмиста: Хвалете Господа защото е благ (Псалм 118:1). Такъв човек ще хвали Бога не защото Той е благ, а защото е бил добър към него. Той ще вземе върху себе си укорът на същия писател: Докато е добре ще говори добро за тебе (Псалм 49:18 Вулгата). Един хвали Бога защото Той е мощен, друг защото е благ, а друг единствено защото Той е самата благост. Първият е роб и се страхува за себе си; вторият е алчен желаейки по-големи блага; но третият е син, който почита Баща си. Този, който се страхува и този, който търси облага се грижат за собствения си интерес. Единствено в сина има любов, която не търси своето (1 Кроинтяни 13:5). Затова аз смятам, че думите: Законът Господен е съвършен, възвръща душата (Псалм 19:7) се отнасят за любовта защото единствено любовта може да обърне душата от любовта към себе си и към света към чистата любов към Бога. Нито страхът нито собственият интерес могат да обърнат душата. Те могат да променят изгледа, а може би дори и поведението, но никога обекта на най-голямо желание. Понякога един роб може да извърши Божията воля, но понеже не се труди доброволно той остава в робство. Така и един търговец може да служи на Бога, но тъй като търси печалба от своята служба той е вързан от собствената си алчност. Защото там където има собствен интерес съществува отделяне и това отделяне е подобно на тъмния ъгъл на стая, където се събират прах и мръсотия. Страхът е мотивът, който движи робът, а алчността връзва себичния човек и той е подлъган когато се завлича от собствената си страст и изкушение (Яков 1:14). Но нито страха нито собствения интерес са незамърсени, нито могат да обърнат душата. Единствено любовта може да обърне душата освобождавайки я от нечистите мотиви.

На следващо място, аз я наричам чиста защото тя никога не пази нищо свое за себе си. Когато човек не се хвали с нищо свое със сигурност всичко, което има е Божие, а каквото е Божие не може да бъде нечисто. Незамърсеният Божий закон е тази любов, която кара хората да не търсят своето, но всеки чуждото добро. Тя е наречена Божий закон според това доколкото той живее в съответствие с нея както и защото никой човек я няма освен като дар от Него. Нито пък е неправилно да кажем, че дори Бог живее според закон когато това е законът на любовта. Защото какво съхранява славното и неотпадащо единство на благословената Троица освен любовта? Любовта, Божият закон, обединява трите личности в единството на Божеството и свързва светата Троица чрез връзките на мира. Не ме подозирайте, че казвам, че любовта съществува като акцидентно качество на Бога защото това, което може да се смята за липсващо на Божията природа не е Бог. Не, това е самата субстанция на Божеството, и моето твърдение не е нито ново нито странно понеже Йоан казва: Бог е любов (1 Йоан 4:8). Следователно, някой може да каже с право, че любовта е едновременно Бог и дар от Бога, природната любов даваща качеството на любовта. Когато думата се отнася до Даващия тя е името на Самият Него; когато се има в предвид дарът тя е името на качеството. Любовта е основния закон, според който вселената е била създадена и е управлявана. Тъй като всички неща са подредени според реда и числото и тежестта и нищо не е оставено извън реалността на закона и този вселенски закон не може сам да бъде без закон, който се явява самият той. Така любовта макар да не е създала себе си със сигурност е управлявана от собствените си заповеди.

Глава XIII
За закона на собствената воля и желание, за робите и наемниците

По-нататък – робът и наемникът имат закон, но не от Бога, а свой собствен; единият не обича Бога, другият обича нещо друго повече от Бога. Те имат свой закон, не от Бога казвам аз; все пак те са подчинени на Божия закон. Защото макар да могат да си направят свой закон те не могат да променят непроменимия ред на вечния закон. Всеки човек е закон за себе си когато поставя своята воля срещу всеобщия закон извратено борещ се срещу своя Създател да бъде напълно независим правейки своята воля свой единствен закон. Колко тежко и угнетително е това бреме наложено върху синовете на Адам, което навежда надолу вратовете ни, така че нашия живот се превръща в нощ и в ад. Окаян аз човек; кой ще ме избави т тялото на тая смърт (Римляни 7:24)? Аз се превивам, аз съм почти смазан, така че ако не ми беше помогнал Господ, душата ми без малко щеше да се пресели в мълчанието (Псалм 94:17). Йов стенел под своя товар когато скърбял: Защо си ме подставил за Свой прицел, така че дотегнах на себе си (Йов 7:21)? Тогава освободен от тежестта на собствената си душа аз мога да дишам леко под лекото бреме на любовта. Няма да бъда заставян от страх нито очарован от користолюбиви желания защото ще бъда воден от Божия Дух, този свободен Дух, от Който са водени Твоите чада, Който свидетелствува заедно с моя дух, че съм Божие дете (Римляни 8:16). Така аз ще бъда под Твоя закон и както беше Ти така ще бъда и аз в света. Които правят това, което заповядва апостола: Не оставайте никому длъжни освен да се обичате един друг (Римляни 13:8) без съмнение имат живот според Божия образ. Те не са нито роби нито наемници, а синове.

Глава XIV
За закона на любовта на синовете

Сега децата има своя закон както е писано: Закона не се налага за праведния. Защото трябва да се помни, че има един закон на духа на робство, даден в страх, и друг с дух на свобода даден в нежност. Децата не за под първия, но все пак те не могат да съществуват без втория както казва свети Павел: Не сме приели дух на робство та да бъдете пак на страх, но приели сте дух на осиновление, чрез който и викаме Авва Отче (Римляни 8:15). И отново, за да покаже, че същия праведен човек не е под закон той казва: За тези, които са под закон станах като под закон, за да придобия тези, които са под закон; за тези, които нямат закон станах като че нямам закон (при все че не съм без закон спрямо Христос) (1 Коринтяни 9:20-21). Така с право се казва, не че праведния няма закон, но законът не се налага за праведния т.е. той не е наложен над бунтовници, а свободно даден на тези, които се покоряват доброволно, чрез Този, Чиято доброта го е установила. Затова Господ казва нежно: Вземете моето иго върху себе си което може да бъде перифразирано по следния начин: Аз не ви налагам това ако не желаете, но ако желаете можете да го вземете. Иначе бихте изтощили душите, а не бихте намерили почивка за тях.

Любовта е добър и приятен закон. Тя не само  е лесна за носене, но прави закона на робите и наемниците приемлив; не като унищожава предишните, а като ги завършва; както Господ казва: Не дойдох да премахна закона, но да изпълня (Матей 5:17). Тя премахва страха на роба, регулира желанията на наемника и смекчава строгостта и на двамата. Любовта никога не е без страх, но това е богоугоден страх. Любовта никога не е без желание, но това е законно желание. Така любовта усъвършенства закона на служението добавяйки вярност и закона на печалбата възпирайки алчността. Верността смесвайки се със страха не го унищожава, но го очиства. Тогава тежестта на страха, който е непоносим докато е единствено робски, става поносим, а самият страх остава винаги чист и синовен. Защото макар да четем: Съвършената любов изпъжда страха (1 Йоан 4:18) ние разбираме, че страданието, което никога не липсва в робския страх е понесено като че ли другаде. Така също, когато е воден от любовта, собствения интерес остава в определените му граници. Защото тогава той отхвърля лошите неща предпочита по-добрите от просто добрите и се грижи единствено за добрите поради по-добрите. Така чрез Божията благодат човек обича собственото си тяло и всички неща принадлежащи към тялото заради своята душа. Той ще обича своята душа заради Бога и ще обича Бога заради Самия Него.

Глава XV
За четирите степени на любовта и за блаженото състояние на небесното отечество

Все пак понеже ние сме плътски и сме родени от страстите на плътта това трябва да е нашето желание и нашата любов трябва да започне в плътта. Но правилно водена от Божията благодат през тези степени тя ще завърши в духа: защото не е първо духовното но плътското и след това духовното (1 Коринтяни 15:46). И ние първо трябва да се облечем в образа на плътския преди да можем да се облечем в образа на небесния. Първо човек обича себе си заради себе си. Това е плътта, която не може да харесва нищо вън от себе си. След това той разбира, че не може да съществува от себе си и така започва чрез вяра да търси Бога и да Го обича като нещо необходимо за собственото си добро. Това е втората степен: да обича Бога не заради Него, но себично. Но когато се научи да хвали Бога и да Го търси правилно размишлявайки за Бога, четейки Божието слово, молейки се и покорявайки се на Неговите заповеди, той започва повече да познава Бога и да Го намира достоен да бъде обичан. Така вкусил и видял колко благ е Бог (Псалм 34:8) той напредва до третата степен когато обича Бога не просто като негов Благодетел, но като Бог. Със сигурност той може да остане задълго на тази степен; и аз не зная дали в този живот е възможно да се достигне до четвъртата степен и съвършено условие когато човек обича себе си единствено заради Бога. Нека този, който е достигнал дотам да каже; аз изповядвам, че това изглежда е извън моите сили. Без съмнение тя ще бъде достигната когато добрият и верен слуга ще влезе в радостта на Господаря си (Матей 25:21) и ще се насити от изобилието на Божия дом (Псалм 36:8). Защото тогава в удивителна мъдрост той ще забрави себе си и като избавен от себе си ще расте изцяло Божий. Присъединен към Бога тогава той ще бъде един дух с Него (1 Коринтяни 6:17). Аз мисля, че  пророка има  в предвид именно това когато казва: Ще дойда и ще хваля великите дела на Господа Йехова. Ще спомням Твоята правда, само Твоята (Псалм 71:16). Той знае със сигурност, че когато напредне в духовната сила на Господа ще бъде освободен от слабостта на плътта и няма да има нищо земно, за което да мисли, но ще бъде изцяло изпълнен в духа си с Божията праведност.

В този ден членовете на Църквата могат да кажат за себе си заедно с свети Павел, който свидетелствува за тяхната Глава: Ако и да сме познали Христос по плът, пак сега вече не Го познаваме така (2 Коринтяни 5:16). Никой, следователно, няма да познава себе си по плът защото плът и кръв не могат да наследят Божието царство (1 Коринтяни 15:50). Не че субстанцията на плътта ще изчезне, но всички плътски нужди ще бъдат отнети и любовта на плътта ще бъде погълната в любовта на духа, така че нашите слаби човешки чувства ще бъдат направени божествено силни. Тогава мрежата на любовта, която е пусната в голямо и широко море и не престава да доставя всякакви видове риба, ще бъде изтеглена на брега и лошите ще бъдат изхвърлени, а добрите прибрани (Матей 13:48). В този живот мрежата на включващата всичко любов събира в себе си всякакви видове риба, ставайки всичко за всички хора, споделяйки нещастие и успех, радвайки се с тези, които се радват и плачейки с тези, които плачат (Римляни 12:15). Но когато мрежата е изтеглена на брега всичко, което причинява болка ще бъде изхвърлено като лоша риба докато единствено това, което е приятно и радващо ще бъде събрано. Не си ли спомняте какво казва св. Павел: Кой отслабва без да отслабна и аз. Кой изнемощява без да разпалям и аз? И все пак слабостта и изнемощяването били далеч от него. Така също той оплаквал мнозина, които били съгрешили и не се покаяли макар да не бил нито грешник нито каещ се. Но има един град, който веселят реките на благодатта (Псалм 46:4) и чийто порти Господ обича повече от всички обиталища на Яков (Псалм 87:2). В него няма място за оплакване за тези осъдени на вечния огън приготвен за дявола и неговите ангели (Матей 25:41). В тези земни обиталища макар хората да могат да се радват все пак те все още трябва да водят други битки и да надмогват смъртни опасности. Обиталищата на всички се радват в Тебе (Псалм 87:7 Вулгата); и отново: Радостта им ще бъде вечна (Исая 61:7). Нит пък те ще си спомнят тъжни неща защото ще споменават единствено Божията праведност. Затова няма да има нужда от състрадание защото никакво нещастие няма да носи тъга.

3 thoughts on “За Любовта към Бога

  1. Iskrena balgodarnost za materialite, koito publikuvate!

    Imam zabelezhka: pishe se sv. Bernar ot Klervo, a ne sv. BernarD ot KleVro.

  2. Искрена благодарност (без кавички) за поправката – напълно вярна е. Моля, всеки да се чувства свободен да направи същото.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.