За свободата на християнина


ЗА СВОБОДАТА НА ХРИСТИЯНИНА

ПОСВЕЩЕНИЕ

писмо от Мартин Лутер до папа Лъв X

imagesСред чудовищните злини на тази епоха, с които воювам вече 3 години не мога да не погледна и да не си спомня за Вас най-благословени отче Лъв. Наистина, понеже единствен Вие навсякъде сте сочен като причина за моята война аз никога не съм в състояние да Ви забравя; и макар безпричинната ярост на Вашите нечестиви ласкатели срещу мен да ме е карала да се обърна към Вашия престол с молба за бъдещ събор – без да се страхувам от безсмислените декрети на Вашите предшественици Пий и Юлий, които в своята глупава тирания забраняваха едно такова дело – все пак аз никога не съм се отдалечавал толкова в чувствата си от Ваше преосвещенство, че да не търся с цялата си сила в усърдна молитва и викайки към Бога всяко добро за Вас и за Вашата епархия. Тези, които по-рано се опитваха да ме уплашат с величието на Вашето име и авторитет аз твърде много презирам и побеждавам. Едно единствено нещо аз не мога да презра и това е причината да пиша отново на Ваше преосвещенство; а именно това така безразсъдно хвърлено върху мен обвинение, с което съм обвиняван, че воювам срещу Вас. Сега, да призная честно истината, аз съм уверен, че когато и да съм споменавал Вашата личност не съм казвал нищо за Вас освен това, което е било почтено и добро. Ако съм направил нещо друго аз по никакъв начин не бих могъл да оправдая своето поведение и с цялата си сила би трябвало да подкрепя присъдата на тези хора срещу мен. Все пак нищо не би ми донесло по-голяма радост от това да отхвърля тази безразсъдство и нечестие. Аз Ви наричам Данаил във Вавилон; и всеки читател твърде добре знае с каква страст защитавах Вашата очевидна невинност срещу Силвестър, който се опита да я опетни. Наистина публичното мнение на толкова много велики мъже и репутацията на Вашия безукорен живот са твърде прославени и твърде много почитани по света, за да бъдат нападани от който и да е човек независимо колко велики са неговото име или изкуство. Аз не съм толкова глупав, че да нападам един, когото всички хвалят; не, моето желание е било и винаги ще бъде да не нападам дори тези, които хората смятат за опозорени. Аз не се радвам от падението на никого понеже чувствам гредата в своето око нито пък ще бъда първия, който ще хвърли камък по прелюбодейката. Наистина аз съм бичувал остро нечестивите учения и не съм бил внимателен в порицанията към противниците си, макар и не заради техния лош морал, но поради безбожието им. И заради това аз не съжалявам, че съм презрял осъждението на хората и съм бил много ревностен в това по примера на Христос, Който, в Свята ревност, нарекъл своите съвременници рожби ехидни, слепци, лицемери, и деца на дявола. Павел също обвинява магьосника, че е дете на дявола, пълен с лукавство и всякаква злоба и хули определени хора като зли работници, кучета и измамници. Според мнението на тези хора с нежни уши нищо не може да бъде по-горчиво или невъздържано от езика на Павел. Какво би могло да бъде по-горчиво от езика на пророците? Ушите на нашето поколение са станали толкова деликатни от множество глупави ласкатели, че веднага щом забележим, че някой от нас не е одобрен ние започваме да крещим, че сме горчиво нападани; и когато не можем да отхвърлим истината чрез нещо друго ние се измъкваме като приписваме горчивина, нетърпеливост и невъздържаност на нашите противници. Каква би била ползата от солта ако не лютеше? От върха на меча ако не режеше? Проклет е човека, който върши измамно Божията воля.

Следователно, най-превъзходни Лъв, аз Ви умолявам да приемете моята защита изложена в това писмо и да убедите себе си, че никога не съм мислил нищо лошо за Вас. Дори повече, аз съм един, който желае да получите безбройните вечни благословения и аз да не споря с никого относно морала, но единствено за словото на истината. Във всичко останало аз ще се покоря на всеки, но аз нито мога нито ще предам или ще отрека Словото. Този, който мисли за мен другояче или приема думите ми в друго значение не смята правилно и не е в истината. Все пак нито Вие нито някой друг човек може да отрече, че Вашата епархия, наричана Римска курия, е по-покварена от Вавилон или Содом и е пълна с пагубно, отчаяно и безнадеждно безбожие. От това аз твърде много се отвращавам и съм възмутен, че хората на Христос могат да бъдат лъгани от Ваше име и от името на римската църква. Това аз съм отхвърлял и ще отхвърлям дотогава докато духа на вярата живее в мен. Не че аз се боря срещу невъзможни неща или се надявам, че единствено чрез своите усилия срещу яростната съпротива на толкова много ласкатели може да бъде направено нещо добро в най-безредния Вавилон, но аз съм длъжник на своите братя и съм обвързан чрез мислите си за тях, вярвайки, че по-малко от тях биха били погубени или че тяхното падение причинено от язвите на Рим би било по-малко. От много години досега от Рим не е излизало нищо друго – за което Вие не сте в неведение – освен лъжливо прахосване на блага, на тела и на души и най-лошите примери от всичко най-лошо. Тези неща са по-явни от светлината за всички хора; и римската църква, по-рано най-святата от всички църкви е станала най-беззаконното свърталище на разбойници, най-срамния от всички бордеи, царство на греха, смъртта и ада; така че дори Антихрист, ако беше дошъл не би изнамерил някаква добавка към нейното беззаконие.

Междувременно, Вие Лъв, стоите като агне между вълци, като Данаил между лъвовете и като Езекиил между скорпионите. Как бихте могли сам да се съпротивите на тези чудовищни злини? Прибавете към себе си три или четири от най-учените и най-добрите измежду кардиналите. Какво са те между толкова много? Вие бихте загинал от отрова преди да решите какво лекарство да вземете. Такава е цялата римска курия; Божия гняв идва върху нея от небето. Тя мрази съборите, тя се ужасява от реформите, тя не е в състояние да възпре лудостта на своето безбожие, върху нея се изпълнява присъдата произнесена от нейната майка: „Лекувахме раната на Вавилон, но тя не се изцели; нека да я изоставим.“ Ваше и на Вашите кардинали задължение е да лекувате тези злини, но тази подагра се присмива в ръцете на лекарите и колесницата не се покорява на кочияшите. Под влияние на тези чувства аз винаги съм скърбял, че Вие, най-превъзходни Лъв, който сте достоен за едно по-добро време, сте били направен неин папа. Защото римската курия не е достойна за Вас и за тези като Вас, но за самият сатана, който наистина е повече управник на  този Вавилон отколкото сте Вие.

О, ако бяхте оставили това, което Вашите твърде многобройно врагове твърдят, че е  Ваше Вие бихте живели като скромен свещеник или от бащиното си наследство! Никой не е достоен за тази слава освен потомството на Искариот, децата на погибелта. Понеже какво се случва във вашата курия Лъв освен това, че колкото по-зъл и отвратителен  е някой човек толкова повече той е в състояние да използва Вашето име и авторитет за погубването на собствеността и душите на хората, за умножаването на престъпленията, за подтискане на вярата и истината и на цялата Божия църква? О Лъв! в действителност най-нещастни и стоящ на най-опасния престол – аз Ви говоря истината защото Ви желая доброто. Понеже ако Бернард е изпитвал съжаление към Анастасий по времето, когато римската епархия макар и най-покварената все пак е била управлявана с по-голяма надежда отколкото сега, защо ние да не оплакваме този, който е бил натоварен с толкова повече допълнителна поквара и съсипия натрупани през последните триста години? Не е ли вярно, че под цялото небе няма нещо по-покварено, по-гибелно, по-омразно от римската курия? Тя несравнимо превъзхожда нечестието на турците, дотолкова, че тя, която преди това е била самата врата към небето, сега е един вид отворена уста на ада и то такава уста, която дори при надвисналия гняв на Бога не може да бъде затворена. За нас, окаяните хора остава единствено една възможност – да призоваваме обратно и да се опитваме ако можем да спасим малцина от римската бездна. Ето, Лъв, отче мой, с каква цел и поради каква причина аз нападам това огнище на зараза. Аз съм толкова далеч от това да чувствам някакъв гняв срещу Вашата личност, че винаги съм се надявал да придобия Вашето благоволение и да Ви помогна във Вашата борба като нападам яростно този Ваш затвор или, да кажем по-добре, Вашия ад. Защото каквото и да  измислят умовете срещу заблудата на тази нечестива курия това ще бъде от полза за Вас и за Вашата борба и за много други с Вас. Тези, които й нанасят вреда изпълняват Вашата служба; тези които в пълна степен се отвращават от нея прославят Христос. Накратко, християни са тези, които не са римляни.

Но, за да кажем дори повече, дори това никога не ми е идвало на сърце – да хуля римската курия или въобще да споря с нея. Понеже, виждайки, че всички лекарства за нейното здраве са безполезни, аз гледам на нея с презрение и давайки й разводно писмо, и казах: „Който е нечист нека продължава да бъде нечист и който е порочен нека остане в порока си“ предавайки себе си на мирно и тихо изучаване на светите писания, така че посредством това да мога да бъда от полза за своите братя. Докато аз напредвах в тези учения сатана отвори очите си и подтикна своя слуга Джон Ек, този известен враг на Христос, чрез необузданата му страст за слава и неочаквано ме завлече на арената опитвайки се да ме хване за една малка дума относно върховенството на Рим, която беше изпаднала от мен. Този хвалещ се Трасо, пенейки се и скърцайки със зъби, заяви, че рискува всичко за Божия слава и за славата на светия апостолски престол; и надувайки се с Вашата сила, с която се готвеше да злоупотреби, той гледаше напред убеден в своята победа, търсейки да издигне не толкова върховенството на Петър, колкото собственото си превъзходство сред богословите на своето време, защото смяташе, че би прибавил не една титла ако триумфира над Лутер. Резултата се оказа злочест за софиста, огромна ярост го измъчваше защото чувстваше, че каквато и съмнение срещу Рим да е било повдигнато от мен, то е било причинено от самия него.

Съжали ме, умолявам те, най-превъзходни Лъв, както да се застъпиш за моята кауза и обвиниш своите истински врагове. Аз вярвам, че ти е известно по какъв начин кардинал Каетан, твоят прибързан и нещастен, да не кажем неверен, легат действаше срещу мен. Когато поради моята почит към Вашето име аз предадох себе си и всичко, което имах в неговите ръце, той не действаше така, че да установи мир, което лесно би постигнал чрез една малка дума, понеже по това време аз обещавах да мълча и да приключа своя случай ако той заповяда на моите неприятели да направят същото. Но този горделив човек, недоволен от това съгласие, започна да оправдава моите неприятели, да им дава свободно разрешение и да ми заповядва да се отрека; нещо, което със сигурност не беше в неговите пълномощия. Така, когато беше възможно случая да се разреши  твърде лесно чрез неговата мъчителна тирания той стана много по-лош. Следователно, каквото е последвало не е по вина на Лутер, а изцяло на Каетан, тъй като той не ми позволи да замъча и да остана тих, за което по това  време се молех с цялата си сила. Какво повече беше мое задължение да направя?

След това дойде Чарлс Милтиц, нунций на Ваше преосвещенство. Той, макар многократно да пътува нагоре и надолу, полагайки много и разнообразни усилия, и не пропусна нищо, което би могло да изведе случая, хвърлен в объркване от безразсъдния и горделив Каетан към добър край, имаше трудности дори с помощта на този твърде виден принц електор Фредерик и накрая говори с мен повече от един път. При това отново се покорих пред Вашето велико име и бях готов да замълча и да приема за свой съдия или архиепископа на Тревес или епископа на Нюмборг; и така случаят би бил свършен и приключен. Докато работехме за това с добра надежда за успех, ето! този друг и голям Ваш враг, Ек, връхлетя със своя лайпцигски диспут, който предприе срещу Карлщад и след като постави наново въпроса за върховенството на папата неочаквано обърна армиите си срещу мен и напълно провали възможностите за мир. Междувременно Чарлс Милиц чакаше, диспута течеше, съдиите бяха избрани, но не пристигна никакво решение. И не е чудно защото поради лъжливостта, преструвките и изкуството на Ек цялата работа достиган до такова безредие, объркване и гнило раздразнение, че каквато и присъда да беше произнесена със сигурност би пламнал още по-голям пожар; понеже той не търсеше истината, но собствената си полза. В този случай също, аз не пропуснах нищо, което беше редно да направя. Аз признавам, че тогава беше извадена яве не малка част от покварата на Рим; но ако в това има някаква обида тя е по вина на Ек, който вземайки върху себе си бреме по-голямо от силите му и яростно опитвайки се да спечели полза за себе си откри на целия свят позора на Рим.

Ето Вашите врагове, Лъв, или по-скоро на Вашата курия. Дори само от този пример ние можем да научим, че врага не е по-гибелен от ласкателя. Понеже какво постига той чрез своето ласкателство, освен злини, които никой цар не може да донесе? В този ден името на римската курия вони в носовете на света, папския авторитет намалява и за неговото забележително невежество се говори зло. Ние нямаше да чуем никое от тези неща ако Ек не беше провалил плановете на Милиц и на самия мен за мир. Самият той ясно чувства това във възмущението, което показа твърде късно и напразно срещу публикуването на моите книги. Той би трябвало да помисли за това навремето, когато беше напълно полудял за слава и не търсеше нищо освен своята собствена полза и то с най-голяма опасност за Вас. Глупакът се надяваше, че поради страх от Вашето име аз ще коленича и замълча; защото аз не смятам, че той разчиташе много на своите таланти и ученост. Сега, когато вижда, че аз съм твърде уверен и говоря високо, той твърде късно се разкайва за своето безразсъдство и вижда – ако изобщо вижда – че на небето има Един, Който се противи на горделивите и смирява самонадеяните.

Тогава, понеже от този диспут не произлезе нищо освен по-голямо объркване на случая за Рим, Чарс Милиц за трети път се обърна към отците на ордена, които бяха събрани и потърси техния съвет за разрешаване на случая, който сега се намира в твърде затруднено и опасно положение. Тъй като, поради Божията милост няма надежда да се продължава срещу мен със сила, някои от най-изтъкнатите измежду тях бяха изпратени при мен и ме помолиха поне да покажа уважение към Вашата личност и да защитя в смирено писмо както Вашата невинност така и своята. Те казаха, че случаят все още не е напълно безнадежден ако Лъв X със своята присъща милост сложи ръката си върху него. Поради това аз, който винаги съм предлагал и съм желал мир, за да мога да се посветя на по-спокойни и по-полезни стремежи и който именно с тази цел съм действал с толкова голям дух и енергия, за да смиря силата и пламенността на своите думи и чувства, понеже виждам във Вас човек, който  е далеч от равен на мен  – аз, аз казвам, не само с готовност се подчиних, но дори приех това с радост и благодарност, като най-голяма милост и полза, ако Вие решите, че е редно да задоволите моите надежди. Така аз идвам, най-блажени отче и с пълно смирение Ви умолявам да го вземете в ръката си и ако е възможно и да спрете тези ласкатели, които докато говорят за мир сами са врагове на мира.  Но няма причина най-благословени отче, поради която някой да предполага, че аз трябва да се отрека, освен ако не предпочита да въвлече случая в още по-голямо объркване. Още повече, аз не мога да престъпя законите за тълкуване на Божието слово понеже Божието слово, което учи на свобода във всички останали неща не трябва да бъде връзвано. Запазвайки тези две неща няма нищо, което аз да не съм в състояние и най-сърдечно желая да не направя или да не понеса. Аз мразя препирните и няма да предизвиквам никого. В замяна аз желая да не бъда предизвикван; но, бивайки предизвикан, аз няма да остана безмълвен заради Христос, моят Господар. Защото Ваше преосвещенство е в състояние само с една кратка и лесна дума да призове този спор пред себе си, да го прекрати и да наложи тишина и мир и на двете страни; дума, която твърде много желая да чуя.

Следователно, Лъв, отче мой, внимавайте когато слушате тези сирени, които Ви правят да бъдете не само човек, но отчасти Бог, така че да можете да заповядвате и изисквате каквото желаете. Това няма да стане нито ще победите. Вие сте слуга на слугите и, повече от всеки друг човек, се намирате в най-окаяната и опасна позиция. Нека тези хора не Ви мамят като претендират, че сте господар на света; които няма да позволят никой да бъде християнин без вашия авторитет, които бръщолевят, че имате сила над небето, ада и чистилището. Тези хора са Ваши врагове и търсят душата Ви, за да я унищожат, както казва Исая: „Людете ми, които те наричат благословен заблуждават себе си.“ Грешат тези, които Ви издигат над съборите и вселенската църква. Грешат тези, които приписват единствено на Вас правото да тълкувате Писанието. Всички тези хора търсят да поставят собственото си безбожие в църквата под Вашето име, и, да не бъде! Сатана е постигнал много чрез тях в името на Вашите предшественици.

Накратко, не вярвайте на никого, който Ви възвеличава, но на тези, които Ви смиряват. Понеже това е Божията съдба: „Свали великите от престоли и издига смирени.“ Вижте как се различават от Христос Неговите наследници макар всички да твърдят, че са Негови викарии. Аз се боя, че наистина мнозина са били Негови викарии, понеже викарият представлява някой, който отсъства. Сега, ако папата управлява докато Христос отсъства и не живее в неговото сърце, какво е той освен викарий на Христос? И тогава какво е тази църква освен множество без Христос? Наистина, какво е такъв викарий освен антихрист и идол? Колко по-праведно са говорели апостолите, които са наричали себе си слуги в присъствието на Христос, а не викарии в отсъствието на някого. Може би аз съм безсрамно дързък възнамерявайки да поучвам един толкова велик ум, от когото всички хора трябва да бъдат учени и от когото както тези заразни хвалби така и троновете на съдиите получават своите присъди; но аз подражавам на свети Бернард в неговата книга „Съображения“ адресирана до Евгений, книга, която трябва да бъде учена наизуст от всеки папа. Аз не правя това поради някакво желание да поучавам, но поради едно задължение, поради тази проста и вярна загриженост, която ни учи да бъдем загрижени за всичко, което е в полза на нашите ближни и не допуска съображения за достойнството или недостойнството мислейки единствено за опасността или ползата на другите. Понеже аз зная, че Ваше преосвещенство е блъскан и тласкан от вълните в Рим докато дълбините на морето Ви заобикалят с безкрайни опасности, и че Вие се трудите в толкова нещастни условия, че се нуждаете от помощ, дори от най-малката помощ от най-малкия от своите братя, аз не смятам, че постъпвам неподобаващо ако забравя Вашето могъщество докато изпълня задължението на любовта. Аз няма да лаская в един толкова сериозен и опасен случай и ако Вие не видите, че аз съм Ваш приятел и изцяло Ваш служител има Един, Който вижда и съди.

Накрая, за да не се приближа при Вас с празни ръце, благословени отче, аз нося със себе си този малък трактат, посветен на Вас като добър знак за установяването на мира и на добрата надежда. От това Вие можете да видите на какви занимания аз бих предпочел да бъда в състояние да се отдам за по-голяма полза, ако ми бъде позволено и както досега не ми е било позволено от Вашите нечестиви ласкатели. Тя е малка ако съдите по нейната външност, но, ако не се лъжа, тя е кратко обобщение на целия християнския живот събрано в един малък обем, ако оцените нейното значение. Аз, в своята бедност, нямам друг дар, който да Ви поднеса; нито пък Вие се нуждаете от нещо друго освен да бъдете обогатен с духовни дарби. Аз се предоставям на Вашето бащинство и благословеност, които дано Господ Исус Христос запази завинаги.

Амин.

Витенберг 6-ти Септември 1520.

ЗА СВОБОДАТА НА ХРИСТИЯНИНА

Християнската вяра се вижда на мнозина като нещо лесно; не, по-добре да кажем, не малко дори я причисляват сред особените добродетели;. Те правят това понеже не намират видимо доказателство за нея и никога не са опитвали нейната ефективност понеже за никой човек не е възможно да пише добре за нея или да разбере правилно това, което е написано добре ако по някое време не е опитал от духа й под натиска на изпитанията. Докато този, който я е опитал дори в много малка степен никога не може да пише, говори, мисли или чуе за нейната достатъчност понеже тя е жив извор извиращ за вечен живот както Христос я нарича в 4-та глава на свети Йоан.

Макар аз да не мога да се хваля със своето изобилие и макар да съзнавам колко зле съм подготвен, все пак аз се надявам, че бивайки оформен чрез различни изкушения съм достигнал да притежавам някаква малка капка вяра и че мога да говоря по този въпрос ако не с пълна елегантност то със сигурност с повече сила отколкото тези прозаични и твърде изтънчени любители на спорове, които по-рано са говорели за нея без да разбират собствените си думи. Тогава, за да мога да покажа един по-лесен път за невежия  – понеже единствено на тези се опитвам да служа –  аз първо полагам следните две твърдения относно духовната свобода и робство. Християнинът е най-свободния господар на всичко и не е подчинен на никого; християнинът е слуга с най-много задължения, подчинен на всеки.

Макар тези две твърдения да изглеждат противоположни, все пак те са в съгласие едно с друго и ще са от голяма полза за моята цел. И двете са думи на самия Павел, който казва: „Макар да съм свободен от всички човеци аз заробих себе си на всички“ (1 Коринтяни 9:19) и: „Не оставайте никому длъжни в нищо освен един друг да се обичате“ (Римляни 13:8). Любовта по своята природа е задължена и покорна на възлюбения обект. Така дори Христос, макар и да е Господар на всичко, все пак се роди от жена; роди се под закона; едновременно свободен и роб, едновременно в  Божия образ и в образа на слуга. Нека да изследваме един по-дълбок и не толкова лесен принцип: Човек е съставен от двойна природа: духовна и телесна. По отношение на духовната природа, която се нарича душа, той е наречен духовен, вътрешно нов човек; по отношение на телесната природа, която се нарича плътска, външно стар човек. Апостолът говори за това: „Ако и да тлее външният наш човек пак вътрешният всеки ден се подновява“ (2 Коринтяни 4:16). Резултата от това различие е, че в Писанията се правят противоположни твърдения за същия човек; в същия този човек тези двете се противят една на друга; плътта воюва срещу духа и духа срещу плътта (Галатяни 5:17).

Ние първо ще се спрем на вътрешния човек, за да видим чрез какви средства човек бива оправдан, освободен и направен истински християнин; т.е. един духовен, нов и вътрешен човек. Сигурно е, че абсолютно нищо от външните неща както и да са наречени те няма никаква сила да донесе оправдание и християнска свобода, нито пък от друга страна липса на оправдание и робство. Това може да бъде показано чрез един прост аргумент. Каква е ползата за душата ако тялото е в добра форма, свободно и пълно с живот; ако то може да се храни, пие и да действа според своите желания; докато дори най-нечестивите роби на всеки порок преуспяват в тези неща? Отново, каква вреда причинява лошото здраве, робството, глада, жаждата или кое да е друго външно зло на душата когато дори най-светите и най-свободните в съвестта си хора са измъчвани от тези неща? Никое от тези състояния няма нищо общо със свободата или робството на душата. И така, не би било от никаква полза ако тялото бъде украсено със скъпи дрехи или живее в свети места или заема свещени длъжности или се моли, пости и се въздържа от определени храни или прави каквото и да от нещата, които могат да се свършат чрез тялото и в тялото. Нещо напълно различно е необходимо за оправданието и свободата на душата понеже нещата, за които говоря могат да бъдат направени от всеки безбожен човек и от посвещението на тези неща произлиза само лицемерие. От друга страна, не би донесло никаква вреда на душата това, че човек е облечен със светски дрехи, живее в светски места, яде и пие както обикновено, не се моли високо и оставя неизпълнени всички неща, които описахме по-горе, които могат да бъдат извършени от лицемерите. И за да хвърлим всичко дори размишленията, вглъбяването, и каквото и да бъде извършено чрез напрягането на самата душа не е от полза. Едно нещо и само едно е необходимо за живота, оправданието и християнската свобода; и това е най-святото слово на Бога, евангелието на Христос както Той казва: „Аз съм възкресението и живота; ако някой вярва в Мен ако и да умре ще живее“ (Йоан 11:25). И също (Йоан 8:36) „Ако Синът ви освободи ще бъдете наистина свободни“ и (Матей 4:4) „Не само с хляб ще живее човек, но и с всяко слово, което излиза от Божиите уста„.

Нека, следователно, да държим като сигурно и твърдо установено, че душата може без всичко освен без Божието слово, без което нито една от нуждите й не е снабдена. Но ако има Словото, тя е богата и не се нуждае от нищо; защото това е словото на живота, на истината, на светлината, на мира, на оправданието, на спасението, на радостта, на свободата, на мъдростта, на добродетелите, на благодатта, на славата и на всяко добро. Поради тази причина пророкът в целия псалм (Псалм 119) и на много други места въздиша и вика към Божието слово с толкова много стенания и думи. Отново, няма по-жесток удар на Божия гняв от този да изпрати глад за слушане на Неговите думи (Амос 8:11); както и няма по-голям дар от Него от това да изпрати словото Си както е казано: „Изпраща словото Си и изцелява и ги избавя от ямите, в които лежат“ (Псалм 107:20). Христос не е бил изпратен за друго служение освен за това на словото и чинът на апостолите, и на епископите и на цялото тяло на свещенството са били призовани и определени не за друга цел, а за служение на словото.

Но вие ще запитате: – „Какво е словото и чрез какви средства то е използвано понеже има толкова много Божии думи?“ Аз отговарям: апостол Павел (Римляни 1) обяснява какво е това, а именно: благовестието от Бога за Неговия Син, въплътен, страдащ, царуващ и прославен чрез освещаващия Дух. Да проповядваш Христос означава да храниш душата, да я оправдаваш, да я освобождаваш и да й служиш, ако тя вярва на проповядваното. Понеже единствено вярата и ефективното използване на Божието слово носят спасение. „Ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш със сърцето си, че Бог Го възкреси о мъртвите ще се спасиш.“ (Римляни 10:9). И отново: „Христос изпълнява целта на закона,з а да се оправдае всеки, който вярва.“ (Римляни 10:4); и: „Праведния ще живее чрез вяра.“ (Римляни 1:17). Защото Божието слово не може да бъде прието и почитано чрез някакво дело, но единствено чрез вяра. Следователно, ясно е, че както душата се нуждае единствено от словото за живот и оправдание така тя се оправдава и освещава единствено чрез вяра и не чрез дела. Защото ако тя би се оправдавала чрез някакви други средства не би имало нужда от словото нито пък от вярата. Но тази вяра не може да се състои от дела; т.е. ако си представяте, че може да бъдете оправдани чрез дела, каквито и да са те, заедно с нея. Понеже това би било средата между две мнения, да се покланяме на Ваал и да му целуваме ръка, което е твърде голямо беззаконие, както казва Йов. Следователно, когато започнете да вярвате Вие в същото време научавате, че всичко, което е във Вас е единствено вина, грях и осъждение; според думите: „Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“ (Римляни 3:23) и отново: „Няма праведен ни един; няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха. Няма кой да прави добро, няма ни един.“ (Римляни 3:10-12). Когато научите това Вие ще знаете, че Христос е необходим за Вас понеже е страдал и възкръснал отново за Вас, така че, вярвайки в Него Вие можете чрез тази вяра да станете други хора, всичките Ви грехове да бъдат простени и да бъдете оправдани чрез заслугите на Другиго т.е. единствено на Христос.

Тогава  тази вяра може да царува единствено във вътрешния човек както е казано: „Със сърце човек вярва и се оправдава“ (Римляни 10:10). И след като единствено тя оправдава очевидно е, че вътрешния човек не може да бъде оправдан, освободен, и спасен чрез никакви външни дела или трудове; и че никакви дела нямат каквото и да е отношение към него. И така, от друга страна единствено поради нечестието и неверието на сърцето, а не чрез някакво външен грях или дело, той става виновен и роб на греха заслужаващ осъждение. Следователно, първата работа на всеки християнин трябва да бъде да остави настрана всякакво упование на дела и да засилва все повече и повече единствено своята вяра и чрез нея да расте в познание не на делата, но на Христос Исус, Който е пострадал и възкръснал отново за него; както учи Петър, когато казва, че никое друго дело не е християнско. Така Христос, когато евреите Го запитали какво да правят, за да вършат Божиите дела отхвърлил множеството на делата, с които виждал, че те се надували и им заповядал само едно нещо, казвайки: „Това е Божие дело, да повярвате в Този, Който Той е изпратил, защото него Отец е потвърдил с печата Си.“ (Йоан 6:27,29). Следователно, правилната вяра в Христо е богатство, което не може да се сравни с нищо, което носи със себе си пълно спасение и опазва от всяко зло както е казано: „Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва ще бъде осъден“ (Марк 16:16). Исая виждайки това съкровище пророкува: „Взето е решение за погубленмие изпълнено с Божията правда Защото Господ Бог ще извърши според решението погубление сред цялата страна.“ (Исая 10:22-23). Като че ли той казва: „Вярата, която е кратко и пълно изпълнение на закона изпълва тези, които вярват с такава праведност, че те не се нуждаят от нищо друго за своето оправдание.“ Така също и Павел казва: „Защото със сърце човек вярва и се оправдава.“ (Римляни 10:10).

Но Вие питате как е възможно вярата сама, без дела, да оправдава и да дава такова съкровище от добри неща, когато в Писанието са ни заповядани толкова много дела, церемонии и закони. Аз отговарям: преди всички пазете в ума си това, което вече казах, само вярата без дела оправдава, освобождава и спасява както аз ще покажа още по-ясно по-долу.

Междувременно трябва да отбележим, че цялото Писание на Бога е разделено на две части: заповеди и обещания. Заповедите със сигурност ни учат на това, което е добро, но това, което те учат не е веднага изпълнявано. Понеже те ни показват какво трябва да правим, но не ни дават сила да го направим. Те са заповядани, за да покажат човека на самия него; за да може чрез тях той да разбере своята невъзможност да върши добро и за да се отчае от собствената си сила. Поради тази причина те са наречени Стар Завет и те са такъв.

Например: „Не пожелавай“ е заповед, чрез която ние всички сме обвинени в грях; понеже никой човек не може да не пожелава каквито и усилия за обратното да направи. Тогава, когато не може да изпълни заповедта и да не пожелава той достига до отчаяние от себе си и търси на друго място и чрез друго нещо помощта, която не може да намери в себе си както е казано: „Гибелно е за тебе Израелю, дето се противиш на Мене, твоята помощ“ (Осия 13:9). Това, което прави тази една заповед го правят всички; защото ние е можем да ги изпълним. Когато чрез тези заповеди един човек осъзнае собствената си невъзможност той е започва да се тревожи как може да изпълни закона – защото закона трябва да бъде изпълнен понеже нито една йота или чертичка от  него няма да премине; в противен случай той би бил безнадеждно осъден. Тогава бивайки истински смирен и смален до нищо в собствените си очи, той не намира в себе си сила за оправдание и спасение.

Тогава идва втората част от Писанието, Божието обещание, което изявява Божията слава и казва: „Ако желаеш да изпълниш закона и както законът изисква да не пожелаваш, ето! повярвай в Христос, в Когото са обещанията за благодат, оправдание, мир и свобода.“ Ако повярваш ти ще имаш всички тези неща и ще останеш без тях ако не вярваш. Понеже това, което за теб е невъзможно чрез всички дела по закона, които са много и все пак безполезни, ти можеш да изпълниш по един лесен и кратък начин чрез вяра; защото Бог Отец е направил всичко да зависи от вярата, така че, който я има има всички неща и който не я притежава няма нищо. „Защото Бог затвори всичко под гняв, за да може да покаже милост към всички.“ (Римляни 11:32). Така Божиите обещания дават това, което заповедите изискват и изпълняват това, което законът заповядва.; така че всичко е единствено от Бога, както заповедите така и тяхното изпълнение. Той единствен заповядва, Той единствен също така и изпълнява. Защото Божиите обещания принадлежат към Новия завет; не по-добре да кажем те са Новия завет.

Понеже Божиите обещания са думи на святост, истина, праведност, свобода и мир и са пълни с всички добри неща душата, която се прилепва към тях с твърда вяра е толкова свързана към тях не, по-добре да кажем изцяло погълната от тях, че не само участва в, но е пронизана и наситена от цялата тяхна добродетел. Понеже ако докосването на Христос е изцелявало колко по-целебно ще е най-нежната духовно докосване или по-скоро поглъщането на думите, казващи на душата всичко, което принадлежи на словото. Следователно, единствено по този начин, чрез вяра душата, без дела е оправдана от Божието слово, осветена, надарена с истина, мир, и свобода и изцяло напълнена с всяко добро и е направена Божие дете както е казано: „Даде правото да станат Божии деца сиреч на тези, които вярват в неговото име“ (Йоан 1:12). От всичко това е не е трудно да разберем защо вярата има толкова голяма сила и защо никакви добри дела, нито дори всички добри дела събрани на едно място, не могат да се сравнят с нея; понеже никое дело не може да се прилепи към Божието слово нито да влезе в душата. Единствено вярата има словото царуващо в нея и каквото е словото такава е и душата направена от него; така както желязото изложено на огъня свети като огън поради единението с огъня. Тогава е ясно, че за християнина вярата е достатъчна за всичко и че той не се нуждае от дела, за да бъде оправдан. Но ако няма нужда от дела той не се нуждае и от закон; и ако не се нуждае от закон той със сигурност е свободен от закона и е истина казаното: „Законът не се налага за праведния“ (1 Тимотей 1:9).  Това е тази християнска свобода, нашата вяра, резултата от която не е че ние трябва да сме небрежни или да водим лош животно, а че никой не се нуждае от закон или от дела за оправдание и спасение.

Нека да виждаме това като първата добродетел на вярата и нека да разгледаме също така и втората. На вярата принадлежи и това, че тя почита с пълно уважение и най-високо преклонение Този, в Когото вярва тъй като Го намира за верен и достоен за доверие. Защото няма чест равна на това доверие в истината и праведността, с които ние почитаме Този, в Когото вярваме. Какво по-голямо доверие можем да окажем на някого от истина, праведност и пълна доброта? От друга страна най-голяма обида е да опозорим някого обвинявайки го в нечестие и неправедност; или да го подозираме за тези неща както и правим когато не му вярваме. Така душата, когато напълно вярва в Божиите обещания Го признава за верен и праведен; и тя не може да окаже на Бога по-голяма чест от тази. Най-голямото поклонение на Бога е да Го признаем за истинен, праведен и каквито определения можем да припишем на един, на когото вярваме. Правейки това душата показва, че е готова да изпълни цялата Му воля; правейки това тя свети Неговото име и предоставя себе си да бъде оформена спрямо Божията воля понеже тя се прилепва към Неговите обещания и никога не се съмнява, че Той е верен, праведен, и мъдър и че ще направи, даде и снабди всички неща по най-добрия начин. Не е ли една такава душа в тази нейна вяра най-покорна на Бога във всички неща? Каква заповед остава, която не е била подходящо изпълнена чрез едно такова покорство? Какво изпълнение би могло да бъде по-пълно от пълното покорство? Това не е постигнато чрез дела, но единствено чрез вяра. От друга страна какъв по-голям бунт, нечестие, или обида за Бога може да има от това да не вярваш на Неговите обещания? Какво е това освен да правите Бога лъжец или да се съмнявате в Неговата истина – т.е. да приписвате истината на някой друг, а на Бога лъжливост и вятърничавост? Правейки това не отрича ли човек Бога и не поставя ли себе си за идол в сърцето си? Какво тогава могат да постигнат делата извършени в едно такова състояние на нечестие, какво могат да ни ползват дори да са ангелски или апостолски дела? Бог справедливо е затворил всичко – не под гняв, не под страст – но под неверие, за да могат тези, които претендират, че са изпълнили закона чрез дела на чистота и милост (които са социални и човешки добродетели) да не могат да смятат, че ще бъдат спасени; но, бивайки включени в греха на неверието да могат или да потърсят милост или да бъдат справедливо осъдени.

Но когато Бог вижда, че Му е приписвана истина и че във вярата на нашите сърца Той е почетен с цялата слава, която заслужава тогава в отговор Той ни почита заради нашата вяра приписвайки ни истина и праведност. Защото вярата произвежда истина и праведност давайки на Бога това, което Му принадлежи и следователно в отговор Бог добавя слава към нашата праведност. Вярно и истинно е, че Бог е верен и истинен; и да изповядаме това и да Му припишем тези неща означава самите ние да бъде верни и праведни. Заради това той казва: „Ония, които славят Мене тях ще прославя Аз, а ония които Ме презират ще бъдат презрени.“ (1 Царе 2:30). Така също и апостол Павел казва, че вярата на Авраам му е била вменена за праведност понеже чрез нея той е отдал слава на Бога; както и че поради същата причина и на нас ще ни се счете за праведност, ако вярваме (Римляни 4).

Третата несравнима благодат на вярата е тази, че тя свързва душата с Христос както жената с нейния съпруг; чрез която тайна, както учи апостола, Христос и душата са направени една плът. Сега, ако те са една плът, и ако един истински брак – не, най-съвършения от всички бракове – е извършен между тях (защото човешките бракове са единствен слаби преобрази на този велик брак), тогава следва, че всичко, което те имат става общо като добрите така и лошите неща. Така това, което притежава Христос душата на вярващия може да вземе за себе си и да се хвали с него като със свое собствено и това, което принадлежи на душата Христос твърди, че е Негово. Ако сравним тези притежания ще видим колко неизчислима е печалбата. Христос е пълен с благодат, живот и спасение; душата е пълна с грях, смърт и осъждение. Нека вярата да пристъпи и тогава грехът, смъртта и адът принадлежат на Христос, а благодатта, живота и спасението принадлежат на душата. Понеже ако е съпруг Той наистина трябва да вземе за Себе Си това, което принадлежи на Неговата съпруга и в същото време да вмени на жена си това, което е Негово. Защото, давайки й Собственото Си тяло и Себе Си как няма Той да й даде това, което е Негово? И вземайки за Себе Си тялото на Своята съпруга как няма да вземе за Себе Си това, което е нейно? В това се състои прекрасната гледка не само на единението, но на изобилния живот, на победа, спасение и изкупление. Понеже тъй като Христос е Бог и човек и като такъв нито е съгрешил нито умира, нито е осъден – не, по-скоро не може да съгреши, да умре или да бъде осъден; и тъй като Неговата праведност, живот и спасение са неуязвими, вечни и всемогъщи; когато казвам аз такава една личност чрез брачния пръстен на вярата взема участие в греховете, смъртта и ада на Своята съпруга, или по-скоро прави тези неща Свои собствени, и се отнася към тях като че ли са Негови и като че ли Самият Той е съгрешил; и когато Той страда, умира и слиза в ада, за да може да превъзмогне всички тези неща понеже греха, смъртта и ада не могат да Го погълнат те трябва да бъдат погълнати от Него в поразяващата битка. Защото Неговата праведност царува над всички грехове на човеците; Неговият живот е по-силен от всяка смърт; Неговото спасение е по-силно от всеки ад.

Така душата на вярващия чрез залога на нейната вяра в Христос е освободена от всички грехове, не се страхува от смъртта, спасена е от ада и е надарена с вечна праведност, живот, и спасение на своя съпруг Христос. Така Той представя на Себе Си славна съпруга без петно или бръчка очиствайки я с водно умиване чрез словото; т.е. чрез вяра в словото на живота, праведността и спасението. Той се сгоди за нея „във вярност, в правда и в съдба, в милосърдие и милости;“ (Осия 3:19-20). Кой тогава може да оцени достатъчно високо тази царска сватба? Кой може да схване богатствата на славата на тази благодат? Христос, този богат и благочестив съпруг, взема за жена една изпаднала в нужда и нечестива блудница, изкупвайки я от всичките й злини и дарявайки я с всички Свои добрини. Сега е невъзможно греховете й да я погубят понеже те са били положени върху Христос и погълнати в Него и понеже тя има в своя съпруг Христос праведност, която може да нарече своя и която може да покаже с увереност срещу всички свои грехове, срещу смъртта и ада казвайки: „Ако аз съм съгрешила, моят Христос, в Когото аз вярвам, не е съгрешил; всичко мое е Негово и всичко Негово е мое“ както е писано: „Възлюбеният ми е мой и аз съм негова“ (Песен на песните 2:16). Това е което Павел казва: „Благодарение Богу, който ни дава победа чрез нашия Господ Исус Христос“ победа над греха и смъртта, както той казва: „Жилото на смъртта е греха, а силата на греха е закона“ (1 Кор. 15:56-57).

От всичко това Вие отново ще разберете, че вярата е толкова важна, защото единствено тя може да изпълни закона и да оправдае без каквито и да е дела. Защото Вие виждате, че първата заповед, която казва: „Да нямаш други богове освен Мене“ е изпълнена единствено чрез вяра. Ако в теб няма нищо друго освен добри дела от подметките на обувките до короната на главата си ти не почиташ Бога нито изпълняваш първата заповед понеже е невъзможно да почиташ Бога без да Му отдадеш славата на истината и цялата доброта, която трябва да Му бъде въздадена. Това не може да бъде направено чрез дела, а единствено чрез сърдечна вяра. Не чрез дела, а чрез вяра ние прославяме Бога и изповядваме, че Той  верен. На тази основа вярата е единствената праведност на християнина и изпълнението на всички заповеди. Понеже за този, който изпълни първата е лесно да изпълни останалите. Делата, понеже са неразумни неща, не могат да прославят Бога; макар че те могат да  бъдат направени за Божия слава ако вярата присъства. Но сега ние сме питани не за качеството на извършените дела, а за Този, Който ги извършва, Който прославя Бога и принася добри дела. Това е вярата на сърцето и глава и осова на цялата ни праведност. Следователно, учението, което казва, че заповедите се изпълняват чрез дела е сляпо и опасно. Заповедите трябва да бъдат изпълнени преди всяко добро дело и, както ще видим, добрите дела следват тяхното изпълнение.

Но за да можем да имаме по-широк поглед за тази благодат, която нашия вътрешен човек има в Христос ние трябва да знаем, че в Стария завет Бог освещава за Себе Си всяко мъжко първородно. Първородството е било от огромна стойност давайки превъзходство над останалите и двойната почит на свещенство и царственост. Защото първородният брат е бил свещеник и господар над останалите. Под този образ е бил предизобразен Христос, истинският и единственият първороден на Бога Отца и дева Мария и истинският цар и свещеник, макар и не в плътски и земен смисъл. Защото Неговото царство не  е от този свят; то е в небето и в духовните неща, според които Той царува и управлява като са праведност, истина, мъдрост, мир спасение и т.н. И не само тези неща, но дори и тези на земята и ада Му се покоряват – понеже как иначе Той би ни защитавал и спасил от тях? – но Неговото царство не се основава нито на едните нито на другите. Така и Неговото свещенство не се състои от външни одежди и движения както правели човешките свещеници по Аароновия чин и нашите свещеници сега, но в духовни неща, чрез което в Своята невидима служба Той се застъпва за нас пред Бога в небето и там предлага Себе Си и изпълнява всички задължения на свещеника както Павел Го описва в Евреи под образа на Мелхиседек. Той не само се моли и се застъпва за нас; Той също така ни учи чрез живото учение на Своя Дух. Това са двете специфични служения на свещеника, както са ни показани чрез образа на плътските свещеници, чрез видимите молитви и проповеди. Така както Христос чрез Своето сияние е получил тези две достойнства така Той ги дава и споделя на всеки вярващ в Него според брачния закон, за който ние вече говорихме по-рано и чрез който всичко, което е на съпруга принадлежи също така и на жена му. Следователно, всички, които вярват в Христос са царе и свещеници в Христос както е казано: „Вие сте избран род, царско свещенство, свят народ люде, които Бог придоби за да възвестявате превъзходството на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петър 2:9). Тези две неща стоят така. Първо, по отношение на царствеността, всеки християнин чрез вяра е толкова издигнат над всички неща, че в духовна сила той напълно е господар на всичко; така че нищо, каквото и да е то, не може да му навред по никакъв начин; да, всички неща са му подчинени и са заставени да допринасят за неговото спасение. Така Павел казва: „Всичко съдейства за доброто на онези, които са призовани.“ (Римляни 8:28); и също: „било живота, или смърт, било сегашното или бъдещето: височко е ваше; и вие сте Христови“ (1 Кор. 3:22-23). Не че в смисъла на видима сила на някого от християните му е дадено да притежава и управлява всичко според лудите и безсмислени представи на някои богослови. Това е функция на царете, принцовете и хората на земята. През живота си ние откриваме, че сме подчинени на много неща и страдаме много неща, дори смърт. Да, колкото повече някой е християнин, на толкова повече злини, страдания и смърти той е подчинен; както можем да видим на първо място в Христос, Първородния, и във всички Негови свети братя.  Това е една духовна сила, която владее сред враговете и е силна сред страданията. И това означава не друго, а че тази сила става съвършена в моята слабост и аз мога да обърна всички неща в полза за моето спасение. За това дори кръстът и смъртта са заставени да ми служат и да работят за моето спасение. Това е високо и забележително достойнство, едно истинско и всемогъщо владичество, духовна империя, в която няма нищо толкова добро, нищо толкова лошо, че да не съдейства за моето добро, само ако вярвам. И все пак няма нищо, от което аз да имам нужда  – защото единствено вярата е достатъчна за моето спасение – освен от нея; вярата може да упражнява силата и да управлява според своята свобода. Това е неизмеримата сила и свобода на християнина.

Ние не само сме царе и свободни от всички хора, но също така и свещеници завинаги – достойнство много по-високо от царствеността защото чрез това свещенство ние сме достойни да се явим пред Бога, да се молим за другите и да се поучаваме един друг взаимно на Божиите неща. Защото това са задълженията на свещениците и те със сигурност не биха могли да бъдат позволени на някой невярващ. Христос е получил за нас тази придобивка ако вярваме в Него и тъй като сме Негови братя и сънаследници и царуваме заедно с Него ние трябва да бъдем и свещеници заедно с Него и да се осмеляваме с увереност чрез духа на вярата да влизаме в Божието присъствие,  да викаме: „Авва Отче!“ да се молим един за друг и да правим всички неща, които сме видели да се правят и изобразяват от видимото и телесното служение на свещенството. Но за един невярващ човек нищо не съдейства или служи за добро. Самият той служи на всички неща и всички неща са за негово зло, защото той използва всички неща нечестиво за собствена полза, а не за Божия слава. И така, той не е свещеник, но обикновен човек, молитвите на когото се обръщат в грях; той никога не влиза в Божието присъствие понеже Бог не слуша грешници. Кой тогава може да схване извисеността на това християнско достойнство, което, според своята царска власт, владее над всички неща дори над смъртта, живота и греха и, чрез своята свещеническа слава, е всемогъщо заедно с Боа; понеже Бог прави това, което иска и желае, както е писано: „Изпълнява желанията на тези, които Му се боят, слуша викането им и ги избавя“ (Псалм cxlv. 19). Тази слава със сигурност не може да бъде придобита чрез дела но единствено чрез вяра.

От тези разсъждения всеки може ясно да види как един християнин е свободен от всички неща и не се нуждае от дела, за да бъде оправдан и спасен приемайки изобилно тези дарове единствено чрез вяра. Не, този, който е толкова глупав, че да претендира, че е оправдан, освободен, спасен и направен християнин чрез някакви добри дела веднага губи вярата с всички нейни придобивки. Такова безумие е най-добре описано в баснята, според която едно куче влизайки във водата и опитвайки се да я захапе отваряйки устата си уста изгубило едновременно и месото и своя образ. Тук Вие ще запитате: „Ако всички, които са в църквата са свещеници, какви са тези, които ние наричаме свещеници различавайки ги от миряните?“ Аз отговарям: Според точното значение на думите „свещеник“ „духовник“ „духовен човек“ „църковник“ е нанесена неправда понеже те са били пренесени от цялото тяло на християните към малцината, които сега, според един вреден обичай, са наричани свещеници. Защото светото писание не прави разлика между тях и тези, които сега се хвалят наричайки се папи, епископи и господари то нарича служители, слуги и настойници, които служат на останалите в служението на Словото учейки вяра в Христос и свободата на вярващите. Защото макар да е вярно, че ние всички сме в еднаква степен свещеници все пак ние не можем, нито пък ако можехме трябва, всички да служим и да поучаваме публично. Така Павел казва: „Нека всеки човек да ни смята за Христови служители и настойници на Божиите тайни.“ (1 Коринтяни 4:1). Настоящата лоша система показва една помпозна изява на сила и една твърде ужасна тирания, с която не може да се сравни никое земно управление, като че ли свещениците са нещо повече от християни. Чрез това извращаване на нещата се е стигнало дотам, че познаването на християнската благодат, на вярата, на свободата, и заедно с това на Христос, е изцяло погинало и е било заменено от едно нетърпимо робство на човешките дела и закони; и, според плачът на Еремия, ние сме станали роби на най-злият човек на земята, който според волята си злоупотребява с нашето нещастие за всякакви срамни и долни цели.

Връщайки се към предмета, от който започнахме аз смятам, че от тези неща е станало ясно, че не е достатъчно, не е християнско, да проповядваме делата, живота и думите на Христос по един исторически начин, като факти, които е достатъчно да знаем и като пример как да построим живота си; както правят тези, които сега се смятат за най-добрите проповедници и много по-малко да мълчим относно тези неща и да поучаваме на тяхно място човешки закони и декретите на отците. Сега има не малко хора, които проповядват и четат за Христос, за да могат да подтикнат човешките емоции към състрадание към Христос и към възмущение срещу евреите и към други детински и женски абсурди от този род. Проповядването трябва да бъде с цел да доведе до вяра в Него, за да може Той да бъде не само Христос, но Христос на Вас и мен; и за да може това, което Той е казал и това, което е заповядал да работи в нас. И тази вяра е произвеждана и подхранвана от проповядването защо Христос е дошъл, какво ни е донесъл и дал и за каква полза. Той трябва да бъде приет. Това е направено когато християнската свобода, която имаме от самият Христос, е поучавана правилно и ние показваме в какво отношение всички ние християните сме царе и свещеници и как сме господари на всички неща и можем да бъдем уверени, че каквото и да направим в присъствието на Бога е приятно и приемливо за Него. Кое сърце не би било силно зарадвано чувайки тези неща? Кое сърце приемайки толкова голямо утешение не би се изпълнило с любов към Христос, любов, която не би могло да получи чрез никакви закони или дела? Кой може да нанесе  вреда на едно такова сърце или да го уплаши? Ако съвестта за грях или ужаса на смъртта се нахвърлят върху него, то е приготвено да се надява на Господа и не се страхува от такива злини и не е смутено докато гледа надолу към своите непроятели. Защото то вярва,  че праведността на Христос е негова собствена, и че неговият грях не е вече негов, но на Христос, защото поради вярата му в Христос всеки негов грях трябва да бъде погълнат пред лицето на Христовата праведност както казах по-горе. То научава също, заедно с апостола, да се присмива на смъртта и греха и да казва: „О, смърте къде ти е жилото? О, гробе къде ти е победата? Жилото на смъртта е греха, а силата на греха е закона. Но благодарение Богу, който ни дава победа чрез нашия Господ Исус Христос“ (1 Коринтяни 15:55-57). Защото смъртта е погълната от победата; не само победата на Христос, но също и нашата. Защото чрез вяра тя става наша и в това ние също побеждаваме.

Нека това, което казахме да бъде достатъчно за вътрешния човек и неговата свобода и за тази праведност на вярата, която не се нуждае нито от закони нито от добри дела; не, те дори за вредни за нея ако някой претендира, че е оправдан чрез тях.

Нека сега да се обърнем към другата част към външния човек Тук ние ще отговорим на всички тези, които се обиждат от думите на вярата и от това, което аз твърдя и казват: „Ако вярата прави всичко и сама е достатъчна за оправданието защо тогава са ни заповядани добрите дела? Да се отпуснем ли тогава и да не вършим дела съответни на вярата?“ Не така, нечестиви човече, отговарям аз; не така. Това наистина би било така ако ние бяхме изцяло вътрешни и духовни хора; но това няма да стане до последния ден когато мъртвите ще бъдат възкресени. Докато живеем в плът ние едва сме започнали и напредваме в това, което ще бъде завършено в бъдещия живот. Поради тази причина апостола нарича това, което ние имаме в този живот първи плодове на Духа (Римляни 8:23). В бъдеще ние ще имаме десетите и пълнотата на Духа. Към тази част принадлежи факта, който аз изложих по-горе, че християнина е слуга на всички и е подчинен на всички. Защото относно тази част, в която той е свободен, той не работи, но в тази, в която той е слуга той върши цялата работа. Нека да видим според какви принципи това е така.

Макар, както казах, вътрешно и според Духа човек е напълно оправдан и притежава всичко, от което се нуждае тази вяра и изобилие трябва да нарастват от ден на ден до бъдещия живот. Той все още се намира в този смъртен живот на земята, в който е необходимо да управлява своето тяло и да има общение с хора. Тук започват делата; тук той не трябва да почива; тук той трябва да бърза да упражнява своето тяло чрез пост, бодърствувания, трудове и други умерени дисциплини; така че то да може да се покори на духа и на вътрешния човек и вярата и да не се бунтува срещу тях нито да им пречи както е в неговата природа да прави ако не е държано в подчинение. Защото вътрешния човек, оприличавайки се на Бога и създаден по Божия образ, чрез вяра се радва и наслаждава в Христос, в Когото тези благословения са му били дадени; и следователно има само тази задача пред себе си да служи на Бога с радост и в свободна любов. Правейки това той обижда противната воля на собствената си плът, която се стреми да служи на света и търси собствената си слава. Това духът на вярата не може да понесе; но се с радост и ревност се опитва да ги подтиска и държи в подчинение както казва Павел: „Във вътрешния човек аз се наслаждавам в Божия закон; но в телесните си части виждам друг закон, който воюва против закона на ума ми и не поробва под греховния закон.“ (Римляни 7:22-23). И отново: „Но уморявам тялото си и го поробвам, да не би след като съм проповядвал на другите сам аз да остана неодобрен.“ (1 Коринтяни 9:27) и: „А които са Христови разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й“ (Галатяни 5:24).

Тези дела, все пак, не трябва да бъдат вършени с някаква идея, че чрез тях човек ще се оправдае пред Бога – защото вярата, която единствен е праведност пред Бога, не може да съществува заедно с тази погрешна идея – но само, за да бъде подчинено тялото и да бъде очистено от злите страсти, така че нашите очи да бъдат обърнати единствено към очистването от тези страсти. Понеже когато душата е била очистена чрез вяра и направена способна да обича Бога тя трябва по подобен начин да очисти всички неща и особено собственото си тяло, така че всички неща да могат да се обединят в нея в любов и хвала към Бога. Така нуждите на собственото ни тяло казват, че човек не може да се успокои, но е принуден поради тази причина да върши много добри дела, за да може да го подчини. Все пак тези неща не са средства за оправдание пред Бога, а той ги върши поради безкористна любов към Бога без да се интересува от друго освен да върши това, което е угодно на Този, на Когото той желае да се покорява най-пълно във всичко.

Чрез тези принципи всеки човек може лесно да настави себе си доколкото и с каквато мярка той трябва да дисциплинира собственото си тяло. Той ще пости, ще бодърствува и ще работи точно толкова колкото вижда, че съответства, за да държи обуздана разпуснатостта и покварата на тялото. Но тези, които претендират, че са оправдани чрез дела търсят не умъртвяването на своите страсти, но единствено да работят за себе си; смятайки че ако те са в състояние да извършат колкото е възможно повече многобройни и велики дела всичко с тях е наред и те са оправдани. Понякога те дори нараняват собствения си ум и застават срещу природата или поне го правят безполезен. Огромна глупост и неразбиране на християнския живот и вяра е когато човек търси без вяра да бъде оправдан и спасен чрез дела.

За да направим това, което казахме по-горе още по-лесно за разбиране нека да го представим образно. Делата на християнина, който е оправдан и спасен чрез своята вяра по чистата и незаслужена милост на Бога трябва да бъдат разглеждани в същата светлина както тези на Адам и Ева в рая и на цялото им потомство ако те не бяха съгрешили. За тях е казано: „И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за д я обработва и пази“ (Битие 2:15). Адам беше създаден от Бога свят и праведен, така че той нямаше нужда да се оправдава и да става праведен като обработва и пази градината, но за да не стои празен Бог му даде задачата да обработва и пази рая. Това наистина бяха дела на съвършена свобода извършени не поради някаква друга причина, а за да бъде угоден на Бога и не за да получи оправдание, което той вече имаше в пълнота и което би било вродено за всички нас. Така е и с делата на вярващия. Бивайки чрез своята вяра отново поставен в рая и сътворен отново той няма нужда да работи за своето оправдание, но за да не стои празен, за да владее своето тяло и да работи над него. Неговите дела трябва да са извършени свободно с единствената цел да бъде угоден на Бога. Единствената разлика е, че ние не сме напълно направени нови в пълна вяра и любов; от тях се иска да нарастват макар и не чрез дела, но чрез самите тях.

Епископът когато освещава църква, дава конфирмация на деца или извършва някаква друга длъжност на своя офис не е посветен за епископ поради делата си; не, ако не е бил по-рано посветен за епископ никое от тези дела няма да бъде валидно; те биха били глупави, детински и смешни. Така един християнин бивайки посветен чрез своята вяра върши добри дела; но чрез тези дела той не става по-свят или повече християнин. Това е резултат единствено от вярата. Ако преди това той не е бил вярващ и християнин никое от тези дела няма никаква стойност; те биха били нечестиви и проклети грехове.

Тогава тези две изказвания са верни: добрите дела на правят добър човек, но злият човек върши зли дела. Така винаги е необходимо природата или човека да станат добри преди да е възможно да бъде направено каквото и да е добро дело и добрите дела трябва да следват и произлизат от добър човек. Както казва Христос: „Доброто дърво не може да даде зли плодове нит лошото дърво да даде добри плодове“ (Матей 7:18). Ясно е, че не плодът дава дървото нито пък дървото расте на плода; но обратното, дърветата раждат плодове и плодът расте по дърветата. Както дървото трябва да съществува преди неговия плод и както плода не прави дървото нито добро нито лошо, но напротив, дървото от всеки вид произвежда плод според вида си така трябва първо човек да бъде добър или лош преди да върши добри или зли дела; и тези дела не го правят добър или лош, но самият той прави своите дела добри или лоши.

Можем да кажем същото и за всички занаяти. Добрата или лоша къща не прави строителя добър или лош, но добрия или лоши строител прави добра или лоша къща. Като цяло никое дело не прави вършещия я като себе си;  но вършещия я прави работата според това какъв е той. Такъв е случаят и с делата на хората. Какъвто е човека, дали вярващ или в невярващ, такива са и неговите дела; добри, ако са извършени с вяра; лоши ако са в неверие. Но обратното не е вярно – че каквото е делото такъв става и човека независимо дали е извършил това дело с вяра или в неверие. Понеже както делата не прави човека вярващ така не го правят и оправдан; но вярата, така както прави човека вярващ прави и неговите дела добри.

Тогава след като делата не освещават никого, но човек трябва да бъде оправдан преди да може да извърши каквото и да е добро дело съвсем очевидно е, че единствено вярата е която, по Божия милост чрез Христос и чрез Неговото слово може напълно и достатъчно да оправдае и спаси човека; и че християнина не се нуждае от дела и закон за спасението; защото чрез вяра той е свободен от целия закон и в съвършена свобода доброволно прави всичко, което прави без да търси никаква поза или спасение – понеже по Божията благодат той е вече спасен и обогатен с всички неща чрез своята вяра  – но единствено за да угоди на Бога.

Така също никое добро дело н може да ползва един невярващ човек за оправдание и спасение; и от друга страна никое зло дело не го прави зъл или осъден човек, но това неверие, което прави човека и дървото лоши прави делта му лоши и проклети. Следователно, когато някой човек е направен добър или лош това не става поради неговите дела, но поради неговата вяра или неверие, както казва мъдреца: „Началото на греха е да се отделиш от Бога“ т.е. да не вярваш. Павел казва: „Този, който отива при Бога трябва да вярва“ (Евреи 11:6); и Христос казва същото нещо: „Или направете дървото добро и плода му добър или направете дървото лошо и плода му лош.“ (Матей 12:33). Можем да кажем: този, който желае да има добри плодове ще започне с дървото и ще засади добро дърво; така и този, който желае добри дела трябва да започне не да работи, но да вярва, понеже това е, което прави човека добър. Защото нищо не прави човека добър освен вярата нито лош освен неверието. Със сигурност е вярно, че в очите на хората човек става добър или лош чрез своите дела; но тук „ставането“ означава, че той по този начин показва и разпознава кой е добър или лош; както Христос казва: „По делата им ще ги познаете“ (Матей 7:20). Но всичко това е по изглед и външно и по този начин твърде много хора заблуждават себе си когато пишат и учат, че ние се оправдаваме чрез добри дела, а междувременно дори не споменават вярата, вървейки по собствените си пътища, винаги мамени и мамещи, отиващи от лошо към по-лошо, слепци водещи слепци, изтощаващи себе си чрез множество трудове и все пак никога не постигащи пълна праведност, за които Павел казва: „Имащи вид на благочестие но отречени от силата му; които никога не могат да дойдат до познание на истината.“ (2 Тимотей 3:5,7).

Тогава този, който не желае да се заблуди заедно с тези слепци трябва да гледа по-далеч от делата по закона или учението за дела; не, той трябва да отвърне очите си от делата и да не гледа на хората и на начина, по който те  искат да се оправдаят. Той е оправдан и спасен не чрез дела или закони, но чрез Божието слово, което спасява този, който вярва, не чрез дела и праведност, които той е направил, но според Божията милост, чрез думите на Божията благодат.

От всичко това е лесно да разберем поради каква причина трябва да отхвърлим добрите дела и според какво правило трябва да бъде разбирано всяко учение относно делата. Понеже ако делата са представяни като средство за оправдание и са вършени с погрешното убеждение, че можем да претендираме, че сме оправдани чрез тях те ни поставят хомота на необходимостта и премахват свободата заедно с вярата и именно чрез тази добавка към тяхната употреба те вече не са добри, но напълно заслужаващи осъждение. Защото такива дела не са свободни, но хулят Божията благодат, на която единствено принадлежи да оправдава и спасява чрез вяра. Делата не могат да изпълнят това и все пак с безбожна настойчивост чрез нашата глупост те вземат на себе си да направят това; и така воюват срещу мястото и славата на благодатта.

Тогава ние не отхвърляме добрите дела; не, ние ги прегръщаме и ги учим в най-голяма степен. Не самите тях отхвърляме ние, но тази безбожна добавка към тях и това извратеното мнение да търсим чрез тях оправдание. Тези неща ги правят само външно да изглеждат добри, но на практика да не са добри; защото чрез тях хората са мамени и мамят други като вълци грабители в овчи кожи.

Този левиатан, това извратено мнение относно делата е неуязвимо, когато липсва искрената вяра. Понеже тези осветени деятели на дела не могат да направят друго освен да държат това мнение, докато вярата, която го унищожава не дойде и не започне да царува в сърцето. Природата не може да го изгони чрез собствената си сила; не, дори не може да види какво е то всъщност, но го смята за най-святата воля. И когато обичаят пристъпи напред и укрепи това извращение на природата както става посредством безбожни учители тогава злото е неизцелимо и подмамва множества към окончателна погибел. Следователно, макар че е добре да проповядваме и учим за покаянието, изповедта и изкуплението все пак ако спрем тук и не продължим учейки вярата такова едно учение е без съмнение измамно и дяволско. Защото Христос говорейки чрез своя слуга Йоан не само казва: „Покай се,“ но добавя „защото Божието царство наближи.“ (Матей 3:2). Защото не само едното Божие слово, но и двете трябва да се проповядват; трябва да вадим от съкровищницата ново и старо както гласа на закона така и думите на благодатта. Гласът на закона трябва да се чуе ясно, за да могат хората да бъдат ужасени и да получат знание за греховете си и така да бъде обърнат към покаяние и към по-добър живот. Но ние не трябва да спираме тук, така че да раним без да превържем, да ударим без да изцелим, да убием, без да оживим, да сведем до ада, без да върнем обратно, да смирим,  без да възвисим. Следователно, думите на благодатта и на обещаното прощение на греховете също трябва да бъде проповядвано, за да може да научи и да изяви вярата; понеже без тази дума разкаянието, покаянието и всички останали задължения са вършени и поучавани напразно. Наистина все още се намират проповедници на покаянието и благодатта, но те не обясняват закона и обещанието на Бога по такъв начин и с такъв дух, че човек да може да разбере защо е необходимо покаянието и благодатта. Защото покаянието идва от Божия закон, но вярата или благодатта от Божиите обещания както е казано: „Вярата идва от слушане, а слушането от Божието слово“ (Рмляни 10:17). Следователно, човек, когато е смирен и доведен до познание на самия себе си чрез заплахата и ужаса на закона е успокоен и издигнат от вярата в Божието обещание. Така „може да влезе плач да пренощува, но на сутринта иде радост“ (Псалм 30:5). Така ние казахме много за делата като цяло и конкретно за тези, които християнина върши заради своето тяло.

Последно, ние ще говорим за тези дела, които вършим за своите ближни. Защото човек не живее единствено за себе си в това смъртно тяло, но също за всички хора по земята; не, да кажем по-добре той живее единствено за останалите и не за себе си. Защото ние подчиняваме тялото си, за да можем да служим на другите по посветено и по-свободно, както казва Павел: „Никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си; и така живеем ли умираме ли Господни сме“ (Римляни 14:7-8). Така за него е невъзможно да не върши нищо в този живот и да не работи за доброто на своя ближни понеже той трябва да говори, действа и общува с хората; точно както Христос стана подобен на човеците и общуваше с хората. Все пак християнина няма нужда от никое от тези неща за оправдание и спасение, но с всички свои дела той изразява това виждане и има за цел единствено да може да служи и да бъде полезен на другите с всичко, което прави; нямайки нищо пред очите си освен необходимостта и ползата на своя ближен. Така апостола ни заповядва да работим с ръцете си, за да можем да даваме на нуждаещите се. Той можеше да каже, за да снабдим собствените си нужди; но той ни казва да даваме на тези, които са в нужда. Това е задачата на християнина – да се грижи за собственото си тяло с цел да може със своето здраве и благополучие да бъде в състояние да се труди и да придобива и запазва състояние, за да помага на тези, които са в нужда; за да може по този начин по-силната част да служи на по-слабата и за да можем да бъдем деца на Бога мислещи и грижещи се един за друг, носещи един на друг теготите си и така изпълняващи Христовия закон. Това е истинския християнски живот; ето любовта действаща истинно с любов; когато един човек се посвети с радост и любов на делото на най-свободното служение, в което той служи доброволно на другите и без да очаква нищо; изобилно задоволен за себе си от пълнотата и богатството на своята вяра.  Така когато Павел учейки филипяните колко богати са направени те чрез вярата в Христос, чрез която са получили всичко по-нататък той ги наставлява със следните думи: „И тъй, ако има някоя утеха в Христа, или някоя разтуха от любов, или някое общение на Духа, или някое милосърдие и състрадание, направете радостта ми пълна, като мислите все едно, като имате еднаква любов и бъдете единодушни и единомислени. Не правете нищо от партизанство или от тщеславие, но със смиреномъдрие нека всеки счита другия по-горен от себе си. Не гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото.“ (Филипяни 2:1-4) В това ние можем ясно да видим, че апостола полага това правило за християнски живот – всички наши дела да бъдат насочвани към ползата на другите; понеже всеки християнин има такова изобилие чрез своята вяра, че всички останали негови дела и целия му живот остават над и отвъд, с които да служи и допринася за своя ближен свободно и с добра воля. За тази цел той привежда като пример Христос казвайки: „Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса;Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога,но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.“ (Филипяни 2:5-8). Тези най-здравите думи на апостола са били затъмнени за нас от хора, които напълно погрешно разбират израза: „Божия образ,“ „подобен на слуга,“ „като,“ „подобен на човек“ са ги приписали на Бога и човека. Това, което има в предвид Павел е следното: Христос когато е бил напълно в Божия образ и е имал изобилно всички добри неща, така че не е имал нужда да работи и да страда, за да бъде осветен и спасен – защото всички тези неща Той е имал от самото начало – все пак не Се е надувал с тези неща и не Се е превъзнесъл над нас и не е претендирал, че има власт над нас макар законно да е можел да направи това, но напротив действал е така в труд, работа, страдание и дела, че да стане подобен на оставите хора и да не се различава от човек по изглед или поведение, като че ли е бил лишен от всичко и е нямал нищо от Божия образ. И всичко това Той е направил заради нас, за да ни служи и за да може всички неща, които прави в образа на слуга да станат наши.

По същия начин един християнин подобно на Христос, неговата глава, бивайки пълен и изобилствайки чрез своята вяра трябва да бъде съобразен с този образ на Бога, приет чрез вяра, освен това, както казах, той трябва да увеличава тази вяра докато тя стане съвършена. Защото тази вяра е неговият живот, оправдание и спасение, запазвайки самия него и правейки го угоден на Бога и давайки му всичко, което Христос има; както казах по-горе и както твърди Павел: „Живота който сега живея в тялото живея го с вярата в Божия Син“ (Галатяни 2:20). Макар той да е свободен от нуждата да върши каквито и да е дела все пак той трябва да се откаже от тази свобода, да вземе на себе си образа на слуга, да бъде направен подобен на човеците, да се намери в човешки образ, да служи, да помага и по всякакъв начин да действа за своя ближен така както е видял да действа Бог чрез Христос към него. Всичко това той трябва да  върши доброволно и без друга цел освен да бъде угоден на Бога и трябва да разсъждава така: „Ето! Моят Господ без заслуга от моя страна, единствено поради Своята милост ми е  дал на мен, недостойното, прокълнато и презряното създание всички богатства на оправданието и спасението в Христос, така че аз вече не се нуждая от нищо освен от вяра да вярвам, че това е така. Заради този Баща, Който ме е засипал с тези несметни Свои богатства защо да не върша доброволно, радостно и с цялото си сърце и с доброволна ревност всичко, което зная, че ще бъде угодно и приемливо пред очите Му? Следователно, аз ще предам себе си, като Христос, на своя ближен както Христос даде себе си за мен; и няма да върша в този живот нищо освен това, което виждам, че ще бъде необходимо, от полза и добро за моя ближен, понеже чрез вяра аз изобилствам с всички добри неща в Христа.“

Така от вярата произлизат любовта и радостта в Господа и от любовта едно радостно желание, един свободен дух предаден да служи на своя ближен доброволно, без да отдава каквото ида е значение на благодарността или неблагодарността, похвалата или обвинението, ползата или загубата. Неговата цел не е да  налага задължения на хората нито пък прави разлика между приятели и врагове; не гледа на благодарните и неблагодарните, но най-свободно и доброволно дава себе си и всичко свое независимо дали го прахосва за един неблагодарен човек или печели добра воля. Защото това направи неговият Отец, давайки всичко на всичките човеци, изобилно и свободно давайки Своя Син и за праведните и за неправедните. Така също и Неговите деца не правят и не понасят нищо освен от свободната радост, с която се радват на Неговата радост чрез Христос в Бога Който им дава такива вели дарове.

Тогава Вие виждате, ако разпознавате тези велики и прекрасни дарове както казва Петър, които са ни били дадени, че любовта е изляна в нашите сърца чрез Духа и чрез любов ние сме направени свободни, радостни и всесилни, действени работници, победители над всички беди, служители на нашите ближни и все пак господари на всичко. Но за тези, които не разпознават добрите неща, които са им били дадени чрез Христос, Христос е бил роден напразно. Такива хора ходят чрез дела и никога няма да вкусят тези велики неща. Следователно, точно както нашия ближен е в нужда и се нуждае от нашия излишък така и ние в очите на Бога сме били в нужда и сме се нуждаели от Неговата милост. И както нашия небесен Баща доброволно ни е помогнал в Христос така трябва и ние доброволно да помагаме на нашите ближни чрез нашето тяло и дела и всеки трябва да стане подобен на Христос, така че да бъдем един за друг Христос и същия Христос да бъде във всички нас; т.е. да бъдем наистина християни.

Кой тогава може да схване богатствата и славата на християнския живот? Той може да направи всичко, има всичко и не се нуждае от нищо. Той владее над греха и ада и в същото време е покорен и полезен слуга на всички. Но да не бъде! Това днес е неизвестно на света. То нито се проповядва, нито се търси, така че ние сме невежи относно собственото си име макар да се наричаме християни. Ние със сигурност сме наречени така заради Христос, Който не отсъства, но живее сред нас, стига ние да вярваме в Него и сме взаимно и един за друг Христос правейки за ближните си това, което Христос е направил за нас. Но сега, в учението на хората, ние сме наставлявани да следваме единствено заслуги, награди и неща, които вече са наши и сме направили от Христос господар на задължения много по-строг от Мойсей.

Благословената Дева повече от всички останали ни дава пример за същата вяра в това, че тя е била очистена според закона на Мойсей подобно на всички останали жени макар да не е била обвързана с такъв закон и да не е имала нужда от очистване. Все пак тя се покорила на закона доброволно и от свободна любов правейки себе си както останалите от жените, за да не обиди или да не хвърли презрение върху тях. Правейки това тя не е била оправдана; но, бивайки вече оправдана тя прави това доброволно и безкористно. Така трябва да бъдат извършени и нашите дела, а не, за да бъдем оправдани чрез тях; защото, бивайки първо оправдани чрез вяра ние трябва да вършим всички свои дела свободно и радостно заради другите. Свети Павел обрязал своя съработник Тимотей не защото той имал нужда от обрязване за своето оправдание, но за да не обиди или презре тези слаби във вярата юдеи, които не можели да разберат свободата на вярата. От друга страна, когато те презрели свободата и настоявали, че това обрязване е необходимо за оправданието той им се възпротивил и не позволил на Тит да бъде обрязан. Защото както той не желаел да обижда или презира слабостта на никого във вярата, но се покорил за известно време на волята им, така също той не допуснал свободата на вярата да бъде оскърбена или презряна чрез закоравели себеправедници, но ходел по средния път  предпазвайки за известно време слабите и винаги противящ се на закоравелите, така че да може да обърне всички към свободата на вярата. Ние трябва да  действаме според същото правило приемайки тези, които са слаби във вярата, но смело противящи се на тези закоравели учители на дела, за които ние по-рано надълго говорихме. Също така и Христос, когато учениците Му били принудени да платят такса попитал Петър дали царските деца са освободени от нея. Петър се съгласил, че те са; все пак Исус заповядал да отиде до морето казвайки: „Но, за да не ги съблазним, иди на езерото, хвърли въдица, и измъкни рибата, която първо се закачи, и като разтвориш устата й ще намериш един статир; вземи го и дай им го за Мене и за тебе“ (Матей 17:27). Примерът е много подходящ за нашата цел; защото тук Христос нарича Себе Си и Своите ученици свободни царски синове, които не се нуждаят от нищо и все пак Той доброволно се покроява и плаща таксата. Точно толкова колкото това дело е било необходимо или полезно за оправданието или спасението на Христос толкова Той върши и всички Свои останали дела или тези на Своите ученици за оправдание. Те са наистина свободни и оправдани и извършени единствено, за да служат на другите и да им бъдат за пример.

Такива са делата, които Павел заповядва; така християнина трябва да се покорява на началствата и властите и наистина да върши добри дела (1 Тимотей 3:1); не за да бъде оправдан чрез тези неща, защото той вече е оправдан чрез вяра, но за да може със свободен дух да служи на другите и да се покорява на властите и на тяхната воля от доброволна любов.

Такива също трябва да бъдат делата на всички колегии, манастири и свещеници; всеки един да върши делата на собствената си професия от любов, не за да се оправдае чрез тях, а за да подчини собственото си тяло като пример за другите, които сами имат нужда да подчинят телата си както и за да се съобрази с волята на другите поради доброволна любов. Но ние винаги трябва да се пазим много внимателно срещу всяка празна увереност или предположение, че сме оправдани, добили заслуги или спасени чрез тези дела; това е работа единствено на вярата както често повтарях.

Всеки човек, който притежава това знание лесно може да се предпази от опасност сред тези безбройни заповеди и забрани  на папата, епископите, на манастирите, на църквите, на свещениците и на магистратите, които някои глупави пастири ни налагат като необходими за оправданието и спасението наричайки ги заповеди на църквата когато те изобщо не са такива. Защото свободният християнин говори така: аз ще постя, аз ще се моля, аз ще правя това или онова, което ми заповядват хората не защото има нужда от тези неща за оправданието или спасението, но за да мога по този начин да се подчиня на волята на папата, на епископите, на тази общност или на тези магистрат или на моя ближен кат пример за него. Поради тази причина аз върша и понасям всичко, така както Христос направи и понесе много повече за мен, макар че сам по Себе Си нямаше нужда да прави никое от тези неща и постави Себе Си заради мен под закона когато не беше под закона. И макар тираните да са враждебни към мен или да не са прави изисквайки подчинение на тези неща все пак аз няма да понеса зло ако ги направя дотогава докато те не са противни на Бога.

 От всичко това всеки човек лесно би могъл лесно да отсъди сигурно и вярно разграничение между всички дела и закони и да знае кои са слепите и глупави пастири и кои са добрите и верните. Защото тези дела, които нямат за цел да подтискат тялото или да служат на ближния  – при положение, че не изискват нищо противно на Божията воля – не са добри за християнската работа. Затова аз много се боя, че през тези дни малко или никои от колегиите, манастирите, олтарите или църковните дейности са християнски; и че същото може да се каже за поста и специалните молитви към определени светци. Аз се боя, че чрез това не се търси нищо друго освен това, което веч е наше; докато ние бълнуваме, че чрез тези неща нашите грехове са простени и добиваме спасение и това напълно премахва християнската свобода. Това произлиза от невежество за християнската вяра и свобода. Това невежество и това унищожаване на християнската свобода са усърдно поощрявани от учението на твърде много слепи пастири, които смущават хората и ги карат да бъдат ревностни за тези неща хвалейки се с тази ревност и карайки хората да се надуват със своите индулгенции, но никога не поучават вярата. Сега аз ще Ви посъветвам, ако Вие имате някакво желание да се молите, да постите или да поставите основи на църкви, както те наричат това, да се погрижите да не правите това с цел да получите някаква полза, нито временна нито вечна. По този начин Вие съгрешавате срещу Вашата вяра, която единствена Ви дава всичко и нарастването на която дали чрез дела или чрез страдание е единственото, за което трябва да се грижите. Каквото давате, давайте го доброволно и без цена, за да могат другите да бъдат добре и да се умножат поради Вас и Вашата доброта. Така Вие ще бъдете наистина добър човек и християнин. Защото какво търсите чрез Вашите добрини и Вашите дела, които са направени над и извън за подчиняване на тялото когато Вие изобилствате в себе си чрез вашата вяра, в която Бог ви  дал всички неща?

Ние поставяме следното правило: добрите неща, които имаме от Бога трябва да текат от един към другите и да станат общи за всички, така че всеки един от нас да може да помогне на своя ближен и така да се държи с него като че ли самият той е това, както сме ние. Те са текли и продължават да текат от Христос към нас. Той ни съжалява и се отнася с нас като че ли самият Той е на нашето място. От нас те текат към тези, които имат нужда от тях, така че моята вяра и праведност трябва първо да бъдат положени пред Бога като покривало и застъпничество за греховете на моя ближен, които аз трябва да взема върху себе си и така да работя и да понасям служението му като че ли те са мои собствени; защото това Христос направи за нас. Това е истинската любов и  неподправената на християнска любов. Но тя е истинска и неподправена само там където има истинска и неподправена вяра. Поради тази причина апостола приписва на любовта тези качества, за да не търси тя своето.

Следователно, ние заключаваме, че един християнин не живее за себе си, но в Христос и в своя ближен или не е християнин; в Христос чрез вяра, в своя ближен чрез любов. Чрез вяра той е понесен по-далеч от себе си до Бога и чрез любов той търси обратно долу под себе си доброто на своя ближен като в същото време продължава да изобилства в Бога и Неговата любов както казва Христос: „Истина  истина ви казвам отсега ще видите небето отворено и Божиите ангели да възлизат ид а слизат над човешкия Син“ (Йоан 1:51).

Толкова относно свободата, която, както Вие виждате, е истинска и духовна свобода, освобождаваща сърцата ни от всички грехове, закони и заповеди; както казва Павел: „Закона не се налага за праведния“ (1 Тимотей 1:9). Тя превишава всяка друга външна свобода толкова колкото небето е над земята. Нека Христос да ни даде да разберем и пазим тази свобода. Амин.

Накрая, заради тези, на които нищо не може да бъде казано добре, но те го разбират погрешно и го извращават ние трябва да добавим една дума, за да могат да разберат поне това. Има наистина твърде много пастири, които когато чуят за тази свобода на вярата веднага я превръщат в позволение за разпуснатост. Те смятат, че сега за тях всичко е законно и не желаят да показват себе си като свободни хора и християни по друг начин освен чрез своето презрение  и порицание на церемониите, на традициите и на човешките закони като че ли те са християни единствено защото отказват да постят на определени дни или да ядат месо когато другите постят или да пропускат определените молитви. Те се подиграват над заповедите на хората, но изцяло пропускайки всичко останало, което принадлежи на християнската религия. От друга страна те най-упорито са отхвърляни от тези, които се стремят към спасение единствено чрез своето пазене на и уважение пред церемониите; като че ли те ще бъдат спасени единствено защото постят на определени дни или се въздържат от ядене на месо или принасят формални молитви; говорейки високо за заповедите на църквата и на отците и без да си мърдат и пръста за тези неща, които принадлежат на нашата истинска вяра. И двете групи явно заслужават порицание в това, че докато пренебрегват неща, които са важни и необходими за спасението се борят шумно за такива, които не са важни или необходими. Колко по-правилно ни учи апостол Павел да ходим по средния път осъждайки всяка от тези крайности и казвайки: „Който яде, да не презира този, който не яде; и който не яде, да не осъжда този, който яде; защото Бог го е приел“ (Римляни 14:3). Вие виждате как апостола обвинява тези, които не от религиозно чувство, но единствено поради враждебност пренебрегват и пречат на пазенето на церемонии; и ги учи да не презират защото „знанието възгордява.“ Отново, той учи тези, които съблюдават тези неща да не съдят своите опоненти. Защото никоя партия не търси по отношение на другата любовта, която назидава. За тези неща ние трябва да слушаме Писанията, които ни учат да не се обръщаме нито надясно нито на ляво, но да пазим тези праведни заповеди на нашия Господ, които радват сърцето. Защото точно както един човек не е праведен просто защото той служи и се посвещава на дела и церемониални ритуали така той не бива оправдан просто защото ги пренебрегва и презира. Ние не сме освободени от дела чрез вяра в Христос, но чрез вярата в дела т.е. чрез глупавото търсене на оправдание чрез дела. Вярата освобождава съвестта, прави я праведнa и я пази докато чрез нея ние признаваме истината, че оправданието не зависи от дела макар добрите дела нито могат нито трябва да й липсват; точно както ние не можем да съществуваме без храна и питие и без всички функции на нашето смъртно тяло. Все пак нашето оправдание не е основано върху тях, но върху вярата; и все пак поради тази причина те не трябва да бъдат пренебрегвани или презирани. Така в този свят ние трябва да се съобразяваме  нуждите на нашия живот в тялото; но ние не сме така оправдани. „Моето царство не е от този свят“ казва Христос, но Той не казва: „Моето царство не е тук, нито в този свят.“ Павел също казва: „Макар да ходим по плът пак по плът не воюваме“ (2 Коринтяни 10:3) и „Живота, който сега живея в тялото живея го с вярата в Божия Син“ (Галатяни 2:20). Така нашит дела, живот, трудове и церемонии са извършени поради необходимостите на този живот и за да управляваме своите тела; но все пак ние не сме оправдани чрез тези неща, а чрез вяра в Божия Син. Следователно, християнина трябва да ходи по средния път и да пази тези два класа хора пред очите си. Той може да се среща с закоравели и упорити церемониалисти, които като глухи отказват да сушат истината на свободата и викат, налагат  и ни заставят да пазим техните церемонии, като че ли те ще ни оправдаят без вяра. Такива били старовременните евреи, които не разбирали, че могат да действат добре. На такива хора трябва да се противопоставяме правейки точно противното на това, което искат и да бъдем смели да им се противопоставим; за да не би чрез това нечестиво мнение те да измамят мнозина заедно със себе си. Пред погледа на тези хора е целесъобразно да ядем месо, да нарушаваме постите и заради свободата на вярата да правим неща, които те смятат за най-голям грях. Ние трябва да им кажем: „Нека слепеца да води слепец“ (Матей 15:14). По този начин Павел не се съгласил Тит да бъде обрязан макар тези хора да изисквали това; и Христо защитил апостолите, които късали жито в събота  и много подобни примери.

Или обратно, ние можем да срещнем мислещите просто и невежите, слабите във вярата, както ги нарича апостола, които все още не са способни да схванат свободата във вярата дори ако желаят да направят това. Ние трябва да щадим такива, за да не се огорчат. Ние трябва да носим тяхната слабост докато те бъдат по-добре наставени. Защото тези хора не действат така поради закоравяла злоба, но единствено поради слабост във вярата. Следователно, за да не ги нараним ние трябва да пазим постите и да правим други неща, които те смятат за необходими. Това се изисква от нас от любовта, която не наранява никого, но служи на всички хора. Не е по вина на тези хора, че са слаби, а на техните пастири, които чрез примките и оръжията на техните традиции са ги поробили и са наранили душите им, когато те е трябва да ги освободят и изцелят чрез учението на вярата и свободата.

Така апостолът казва: „Затуй, ако това що ям съблазнява брата ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брата си“ (1 Коринтяни 8:13). И отново: „Зная и уверен съм в Господа Исуса, че нищо не е само по себе си нечисто; с това изключение, че за този, който счита нещо за нечисто, нему е нечисто. Всичко наистина е чисто; но е зло за човека, който с яденето си причинява съблазън.“ (Римляни 14:14,20). Така макар ние да трябва смело да се противопоставяме на ученията на тардициите и на тези закони на папата, чрез които те воюват срещу Божиите хора и заслужават остър укор, все пак ние трябва да пощадим плахата тълпа, която е държана в робство чрез законите на тези нечестиви тирани докато бъдат освободени. И Вие можете да направите това като се изправите срещу законите на законодателите и все пак в същото време да пазите тези закони със слабите, за да не се съблазнят те докато сами осъзнаят тиранията и разберат собствената си свобода. Ако желаеш да използваш свободата си прави го тайно както казва Павел: „Вярата която имаш за тези неща имай я за себе си пред Бога.“ (Римляни 14:22), но се погрижи да не я използваш в присъствието на слабите. От друг страна в присъствието на тираните и на упорити противници използвай свободата си независимо от тях и с пълна упоритост, за да могат да разберат, че са тирани и че техните закони са безполезни за оправданието, не, по-скоро, че те нямат правото да постановяват такива закони.

Тогава ние не можем да живеем на света без закони и церемонии; понеже горещият и неопитен период на младостта трябва да бъде обуздан и защитаван от такива граници; и понеже всеки има задачата да обуздава собственото си тяло чрез участие в тези неща. Следователно, служителя на Христос трябва да бъде благоразумен и верен управлявайки и учейки христовите хора на всички тези неща, за да не може да израсне някой горчив корен между тях и да зарази мнозина както Павел пише до евреите; т.е. за да не изгубят те вярата си и да не бъдат заразени от вяра в делата като средство за оправдание. Това е нещо, което може лесно да се случи и което сее твърде много зарази освен ако вярата не е постоянно засаждана заедно с делата. Не е възможно да се избягнат това зло когато вярата е подмината с мълчание и хората са учени единствено човешки заповеди както е било правено преди от злотворни, нечестиви и разрушаващи душата традиции на нашите папи и от мненията на нашите богослови. Безкрайно число души са били завлечени в ада  от техните примки, в което Вие можете да разпознаете делото на антихриста.

Накратко, както бедността е изложена на опасност сред богатите, честността сред търговците, смирението сред почестите, въздържаността сред постите, чистотата сред развлеченията така и оправданието чрез вяра е заплашено сред церемониите. Соломон казва: „Може ли човек да сложи огън в пазвата си и да не се изгори?“ (Притчи 6:27)? И все пак, както трябва да живеем сред богатства, търговия, почести, удоволствия, пости така трябва да живеем и сред церемонии, т.е. сред опасности. Така както малкото момчета имат голяма нужда да бъдат държани до гърдите и от грижите на жените, за да не загинат и все пак когато пораснат за тях е опасно да живеят между жени; така неопитният и пламенен младеж трябва да бъде пазен и обуздаван от ограниченията на церемониите пък били те и железни, за да не се втурне неговия слаб ум след порока. И все пак за него би било смърт да упорства настоявайки, че може да бъде оправдан чрез тези неща. Той по-скоро трябва да бъде учен, че е затворен по този начин не с цел да бъде оправдан или да придобие някакви заслуги, но за да може да избегне злите дела и по-лесно да бъде учен на тази праведност, която е чрез вяра; нещо, което безразсъдния характер на младостта не може да понесе освен ако не бъде обуздан.

Поради тази причина в християнския живот на церемониите не трябва да се гледа по по-различен начин отколкото майстора гледа на тези подготвителни за строителството работи, които не се правят, за да бъдат постоянни или нещо сами по себе си, но единствено защото без тях няма да има строителство и работа. Когато къщата е завършена те се оставят настрана. Виждате, че ние не презираме тези приготовления, но им придаваме най-висока стойност; ние презираме единствено вярата в тях защото никой не вярва, че те представляват истинска и постоянна къща. Ако някой е дотолкова явно луд, че да няма друга причина да живее освен да приготви всички тези приготовления на всяка възможна цена, старание и упоритост докато никога не мисли за самата къща, но се радва и хвали с тези безполезни приготовления и подпори не трябва ли всички да съжаляваме неговата лудост и да мислим, че с цената прахосана за тези неща би могла да се построи една прекрасна постройка? По този начин ние също не презираме делата и церемониите; не, ние им придаваме най-високата цена, но презираме вярата в дела, които никой  не трябва да смята, че представляват самата праведност; както правят тези лицемери, които прахосват целия си живот преследвайки дела и все пак никога не достигат до това, заради което вършат тези дела. Както казва апостола: „винаги се учат и никога не могат да дойдат до познание на истината.“ (2 Тимотей 3:7). Изглежда, че те желаят да строят. Те правят приготовления и все пак никога не строят; и така продължават имащи вид на благочестие но отречени от силата му. Междувременно те се отдават на ревностно преследване и дори се осмеляват да съдят всички останали, които не виждат да са озарени с такава блестяща показност на дела; докато ако биха били пълни с вяра те биха могли да направят велики дела за своето спасение и за спасението на другите на същата цена, която те сега прахосват злоупотребявайки с Божия дарове. Но понеже човешката природа и естествения разум, както те ги наричат, са естествено суеверни и бързо вярват, че оправданието може да бъде постигнато чрез някакви закони или дела които са им заповядани; и понеже природата също е наставена и утвърдена в същото мнение чрез практиката на всички земни законодатели, тя никога няма да може със собствената си сила да се освободи от това робство на делата и да достигне до признаване на свободата на вярата. Следователно, трябва да се молим Бог да ни води и да ни даде знание за Себе Си т.е. да бъдем готови да се учим от Бога; и да пожелаем това, което Той е обещал т.е. да напише закона Си в сърцата ни. В противен случай за нас няма надежда. Защото ако сам Той не ни научи вътрешно на мъдрост, на тази тайна и скрита мъдрост природата не може да не я осъди и да я сметне за еретична. Тя се обижда от нея и тя й изглежда глупава, точно както видяхме това да се случва на старовременните в случая с пророците и апостолите. Тя е точно толкова сляпа колкото нечестивите папи с техните ласкатели, които стоят срещу мен и срещу тези, които са като мен; върху които заедно с нас дано Бог покаже милост и осияе с лицето Си, така че да можем да познаем пътищата Му на земята и Неговото спасително изцеление сред всички народи, Който е благословен до века. Амин.

Лето Господне 1520.

3 thoughts on “За свободата на християнина

  1. Лутер е любимия ми автор и богослов, ако имате и други материали на български ще се радвам да ги видя. Мисля и за друго понеже писмото много ми хареса, разрешавате ли да го поставя в моя блог като преди заглавието ще поставя линк от къде е взето. Благодаря за отговора.
    Интерсува ме вашето мнение по един въпрос, които поставих отностно авторството на Лутер на за някои приписвани нему писания. Нямам достатъчно информация по въпроса, позицията ми е доста различна от всеобщоприетата и поради това търся смислена оценка на доводите ми. Които всъщност са само два косвенни но неопровержими според мен.
    http://bogoizbrania.blog.bg/viewpost.php?id=103846

  2. Благодаря за хубавите думи.
    За съжаление в момента не разполагам с нищо друго на Лутер на български. Иска ми се по-нататък да довърша превода на „Вавилонския плен на църквата“ (превода „за господната трапеза“ е част от него), но едва ли скоро ще намеря време.
    Прегледах линка, който ми изпрати, но не мога да взема отношение. Всъщност това е първия път когато чувам, че има съмнения относно авторството на Лутер за това прозиведение. Но аз нямам особено големи познания в тази област.
    Благодаря също така за писмто в твоя блог, на което ми обърна внимание – ще поставя връзка към него.
    Все пак поне на този етап предпочитам пълния текст „За свободата на християнина“ да не се препечатва на много места (няколко други човека вече ме помолиха за това). Разбира се, нямам нищо против да се цитират части от нея или да се ползват връзки към превода.

    Поздрави:
    Радостин

  3. Всъщност наистина то е дълго и не удобно за моя блог, ще му сложа само линкове като най голямата наша колекция.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.