Как умът ми беше променен през това десетилетие


КАК УМЪТ МИ БЕШЕ ПРОМЕНЕН ПРЕЗ ТОВА ДЕСЕТИЛЕТИЕ

от Карл Барт

images.jpg

Ако трябва да формулирам как всъщност съм се променил през изминалите 10 години то това може да бъде изразено по следния начин: аз съм бил зает приблизително в еднаква степен със задълбочаването и приложението на това знание, което съм получил от Бога преди това. Разбира се, и двете тенденции са се развивали паралелно във времето.

Задълбочаването се състои в следното: през тези години аз очистих себе си от последните остатъци на една философска т.е. антропологическа (в Америка някои хора я наричат „хуманистична“ или „натуралистична“) основа на християнското учение. Документът, който най-ясно показва това сбогуване всъщност не е широко четената брошура Nein! насочена срещу Брунер, излязла през 1934, а по-скоро книгата разглеждаща доказателствата за Бога на Анселм от Кентърбъри, която се появи през 1931. Сред всичките ми книги тази е била написана с най-голямо задоволство. И все пак тя без съмнение изобщо не се чете в Америка, а в Европа е сред най-малко четените ми творби.

Позитивния факт в това ново развитие беше следния: през тези години аз научих, че християнското учение, ако иска да заслужи това име и ако желае да изгради християнската църква в света такава както тя трябва да бъде, е изключително и единствено учението за Исус Христос – Исус Христос представляващ живия Бог говорил на нас, хората. Ако от тази точка погледна назад към своите предишни учения мога справедливо да се запитам как е било възможно да не науча това много по-рано и съответно да не говоря за това. Как човек е най-бавен, когато най-важните неща за заложени на карта!

За да бъде видяно и разбрано значението и размера на промяната настъпила в моята работа трябва да бъдат прочетени първите 2 тома на моята Църковна догматика, които се появиха през 1932 и 1938 г. (Вие не желаете да четете толкова много? Можете да бъдете сигурни, че аз не изисквам това от никого. Но в същото време не ми се струва честно хората да говорят за нещо без да са го изучили съответно.) Моята нова задача беше да взема всичко, което бях казал по-рано, да го преосмисля отначало и свежо да го предам наново като богословие на Божията благодат в Исус Христос.

Не мога да отмина с мълчание факта, че в работата върху тази част – аз не мога да излъжа като нарека това христологична концентрация – аз съм бил воден от едно критично (в добрия смисъл на думата) разглеждане на църковната традиция и по-специално на реформаторите и особено на Калвин. Открих, че в една такава концентрация мога да кажа всичко много по-ясно, еднозначно, просто и като един вид изповед и в същото време много по-свободно, открито и цялостно отколкото някога преди съм го казвал. Преди съм бил поне отчасти възпрепятстван не толкаво от църковните традиции, колкото от счупените философски систематики. Аз напълно съзнавам, че тази промяна няма да се хареса на мнозина. Бил съм укоряван, че напълно съм се отдръпнал зад една „китайска стена“ и поради това съм станал „напълно безинтересен.“ Последното определение идва от Америка! На едно такова твърдение аз едва ли има какво да отговоря. Но не мога да не кажа, че от моята гледна точка отдръпването зад „китайската стена“ е „крайно енигматично.“ Защото е доста странно, че това се случи точно през това десетилетие и че в хода на тази промяна аз намерих време и склонност за неща, които нямаха нищо общо с отдръпване зад китайска стени. Аз намерих време и склонност например да се занимавам много повече отколкото преди това с универсалните Geistesgeschichte; в две пътувания до Италия да позволя на класическата античност да ми говори както тя никога преди това не беше правила, да започна нова връзка с Гьоте; да прочета безброй романи, голяма част от тях спадащи към първокласните английски детективски новели; да стана много лош, но и много запален ездач и скоро да не мога да си представя, че бих могъл да живея по-радостно в ежедневния живот от именно този период, който донесе на моето богословие това, което на мнозина им се струва концентрация на монах.

Факт е, че опасността да изпадна в абстрактно отричане на света – в което някой очевидно смятат, че вече съм изпаднал – никога не е била по-малка отколкото днес. По-скоро аз трябва да кажа, че през тези последните 10 години съм станал едновременно много по-църковен и много по-светски.

Приложението, което трябваше да направя беше тясно свързано с Хитлер. Точно по същото време през 1928 г. аз седях на същото това бюро в малката си къща в Мюнстер, Вестфалия – един пруски професор, който след 7 години прекарани в Германия почти се беше превърнал в нещо като „добър германец.“ Но 7 години по-късно през 1935, през което време се преместих от Мюнстер в Бон, аз бях лишен от моята прекрасна преподавателска работа там и днес тук в моя роден град Базел се чувствам като моряк временно останал без вятър. Преди едно десетилетие аз дори не си представях, че такова нещо може да ми се случи. Без съмнение през това време моята позиция и начин на действие претърпяха големи промени не по отношение на смисъла и посоката, а по-скоро по отношение на приложението. За тази промяна аз съм задължен на Фюрера!

Какво се случи? Първо – и това не трябва да се забравя докато цялата картина не стане ясна – беше ми дадено огромно откровение за човешката лъжливост и бруталност от една страна и човешката глупост и страх от друга. И след това през лятото на 1933 германската църква, към която аз принадлежах като член и учител, се намери в най-голямата опасност относно своето учение и ред. Тя беше заплашена да изпадне в една нова ерес, странно преплитане на християнство и германство, и да се окаже под водачеството на т.нар. „германски християни“ – опасност произлязла от успеха на национал социализма и сугестивната сила на неговите идеи. След това представителите на други богословски школи и тенденции в Германия – либерали, пиетисти, изповядващи, библеисти – които преди това бяха мои противници и поставяха толкова силно ударение върху етиката, освещението, християнския живот, практическото решение, и други подобни неща, открито подкрепиха тази ерес и заеха странно, неутрално и толерантно отношение към нея. И когато толкова много се примириха и никой не протестираше самият аз почувствах, че не мога спокойно да остана тих, а трябва да изявя пред застрашената църква това, което трябваше да бъде направено, за да бъде тя спасена…В тази първа серия от памфлети Theologische Existenz heute, публикувана през Юни 1933, аз все още нямах какво ново да кажа. Аз казах точно това, което винаги се бях опитвал да кажа  т. е., че освен Бога ние не можем да имаме други богове, че Святия Дух на Писанията е достатъчен, за да води църквата към всяка истина и че благодатта на Исус Христос е напълно достатъчна за прощение на нашите грехове и за да сложи в ред живота ни. Но сега, изведнъж, аз трябваше да заявя това в една ситуация, в която вече не беше останал и най-малка остатък от академична теория. Без да го желая или да направя каквото и да е, за да го предизвикам то прие характера на повик, предизвикателство, боен вик, изповед.

Следователно, това, което се беше променило не бях аз, но ситуацията, в която говорех и резонанса, с който трябваше да говоря. Тези неща се бяха променили твърде много. По този начин повторението на моето учение стана – в съгласие с него и паралелно с неговото задълбочаване в следствие на новата ситуация – практика, решение, действие. И така един ден, при което аз бях изненадан повече от всички, аз се намерих в самия център на църковната политика и подготвящ решенията на Изповядващата Църква, която се сформира след 1934. ..

Какво беше и какво е поставено на карта? Просто това, да се придържаме здраво и по изцяло нов начин към разбирането и практикуването на истината, че Бог стои над всички богове и че църквата в Volk и в обществото има при всички обстоятелства и над и срещу държавата своя собствена задача, послание и ред, определени за нея от светите Писания. Независимо от факта, че дори днес мнозина от изповядващата църква няма да видят и да признаят това резултата не може да бъде друг освен, че тази истина на свободата на църквата независимо от твърденията на национал социализма, трябва да бъде не само едно „религиозно“ решение, не само едно решение на църковната политика, но също и ipso facto едно политическо решение. Едно политическо решение срещу държавата, която като тоталитарна държава не може да разпознае никоя задача, послание и ред,  освен своята собствена нито да признае друг бог освен себе си и която пропорционално на своето развитие започва да подтиска християнската църква и всички човешки права и свободи.

Зад тази ерес, която аз видях да прониква в църквата от самото начало стои този най-опасен враг, който скоро пристъпи напред и в началото беше приветстван – и не на последно място от мнозина християни – като избавител и спасител: Хитлер, сам персонификация на национал социализма. Църковно-богословския конфликт съдържа в себе си политически конфликт и не беше случайно, че той се разкриваше все повече и повече именно като политически конфликт. Понеже аз не можех да крия този факт от себе си и от другите и защото не бях в състояние да започвам своите лекции в Бон с поздрав към Хитлер и да се закълна с безусловна клетва за вярност към Фюрера както се изискваше да направя като заемащ обществен пост аз изгубих своята работа и бях принуден да напусна Германия.

Междувременно антихристиянската и следователно антихуманната същност на национал социализма се разкриваше все по-ясно и по-ясно. Паралелно с това застрашително нарастваше и нейното влияние върху останалата част от Европа. Лъжите и бруталността както и глупостта и страха нарастваха и отдавна бяха преминали границите на Германия. Европа не разбираше опасността, пред която е изправена. Защо? Защото не разбираше Първата заповед. Защото тя не виждаше, че национал социализма означава съзнателно, радикално и систематично нарушаване на тази Първа заповед. Защото не виждаше, че това нарушаване като грях против Бога носи поквара на народите със своето разпространение.

Така без да имам желание аз трябваше да упорствам в своята опозиция на национал социализма дори и след като се бях завърнал в Швейцария заради съхранението на истинската църква и на правовата държава. Поради тази причина в Германия аз бях наричан „обществен враг номер едно“ и всичките ми съчинения попаднаха в списъка на забранените книги. По време на чехословашката криза аз изпратих писмо до професор Йосиф Хроматка в Прага, в което написах, че на бохемската граница ще бъде защитавана не само свободата на Европа, но и на християнската църква. Писмото ми навлече изблици на гняв или на загрижено „благоразумие“ от много страни и най-вече от Германия. Надявам се, че няма да се събудим прекалено късно и твърде болезнено от този сън, в който, заедно с много други християни в Европа все още спим.

Хората бяха твърде учудвани от „промяната“ в моята позиция както и от факта, че тази „промяна“ е именно такава. Те бяха учудени първо когато започнах да ставам, както те го нарекоха, „църковен политик“ и след това бяха още по-учудени когато започнах да ставам все повече и повече „политичен.“  Но всеки, който истински ме е познавал от преди не би бил толкова учуден. По-конкретно аз никога не съм бил готов да нарека добро това зловещо лутеранско учение, според което на държавата принадлежи „правото на себеопределение“ (Eigengesetzlichkeit) независимо и без да се съобрази с посланието на евангелието.

Както и преди моята промяна, моето богословие остана концентрирано върху величието на Бога, есхатологичния характер на цялото християнско послание и проповядването на чистото евангелие като единствена задача на цялата християнска църква. Абстрактния, трансцедентен бог, който не се грижи за реалния човек („Бог е всичко, човек е нищо!“), абстрактното есхатологично очакване, което не обръща внимание на настоящето и абстрактно праведната църква заета единствено с този трансцедентен бог и отделена от държавата и обществото от бездна – всичко това е съществувало не в моята глава, но единствено в главите на мнозина от моите читатели и особено в главите на тези, които са писали резюмета и дори цели книги за мен. Това, че в миналото аз не винаги съм успявал да се изразя по разбираем за всички начин е вина, която аз приписвам на себе си, виждайки се заобиколен от толкова много гняв и объркване.

Дали промяната в мен е нещо повече от това, че практическото приложение на, борбата и конфесионалния характер на моето богословско учение сега за пръв път е станало разбираемо за мнозина на фона на едно време оформено от ръката на национал социализма?

Може би по някое време в бъдещето (вероятно дори скоро) Хитлер няма да бъде повече сред нас. Тогава моите действия и мнение няма да се нуждаят от това яростно противопоставяне и опозиция, които трябва да имат сега. Дали тогава ще подготвя някаква нова изненада за своите приятелски и неприятелски настроени съдии? И дали тогава най-после ще бъда в състояние да им обясня по-ясно това, което сега им се вижда като пълно с противоречия, това, което съм правил вчера и което правя днес? Аз все още не зная. Може би утре при може би съвсем променени обстоятелства ще ми се отдаде да бъда неподвижен и все пак в движение, движещ се и все пак неподвижен.

1 thought on “Как умът ми беше променен през това десетилетие

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.