Писмо до един реконструкционист


Писмо до един реконструкционист

от Радостин Марчев

2.jpg1.jpg

Следващите страници представляват част от кореспонденцията ми с един православен вярващ през 2006 относно мястото на закона в християнския живот и някои идеи на реконструкционисткото движение. Макар че съм прикрил имената предавам самото писмо почти напълно във формата, в която беше написано

Здравей С.,

Благодаря за хубавото писмо и особено за това, че си направи труда да ми изпратиш прикачените файлове. Заедно с тях се получи един доста обемист текст, който макар че не отговори на всички въпроси, които ме интересуват все пак ми помогна да добия някаква представа за начина, по който мислиш.

Реших да ти пиша вместо да изчакам да се видим, защото от една страна не знам точно кога ще се прибера (вероятно ще е около април, но още не съм сигурен), а от друга защото заедно със своите ограничения писмената форма на общуване съдържа и доста предимства. Преди всичко тя дава възможност да помислиш върху това, което другия казва и ако се налага да го прочетеш 2 или 3 пъти за да го разбереш по-добре. Поне за мен (тъй като не мисля бързо 🙂 това често се оказва доста полезно. Случаят с твоите статии не е изключение.

От една страна ти ми пишеш, че все още нямаш окончателно мнение, но от друга когато чета статиите ти за мен става ясно, че, поне до известна степен, си повлиян от някои реконструкционистки идеи. Ти и сам признаваш това, когато казваш, че те удовлетворява „само реконструкционисткия прочит на Закона.“ Заедно с това ти ми пишеш за някои свои опасения свързани с налагането на Закона като форма на държавно управление. Аналогията, която правиш с Женева е удачна (макар че е възможно на това място да съществува вътрешно противоречие между учението на Калвин и практиката, към която той се придържа[1]). Относно това сме на едно мнение. Не мога да кажа същото за забележката ти във връзка с пуританите. Според теб те са нямали време. Според мен са се провалили в опита си да установят теокрация, която да работи на практика и разбирайки това накрая сами са се отказали. Два факта, които говорят за това е записа от решенията приети на тяхната втора колониална харта в Масачузец бей колони през 1691 и ревизията на Уесминстърската изповед на вярата от американските презвитериани. Първото разширява електората отвъд границите на църковното членство, налага религиозна толерантност, признава правото на английската корона да назначава губернатор и признава правото за публично избиране на съветници (но изборът на всеки един или на всички може да бъде анулиран чрез нота на губернатора). Това никак не прилича на теократично управление[2]. Забележи, това е вече 70 г. след пристигането на първите пилигрими в Америка (Плимут 1620) – а това не е толкова кратък период. Втория факт е ревизията на Уестминстърската изповед на вярата от американските презвитериани от 1788. Така както е първоначално съставена през 1643 в Англия гл. 23 „За светските управници“ казва, че тяхната функция е да осигуряват „единството и мирът да бъдат запазени в църквата и истината за Бога да бъде запазена цяла и чиста и всички богохулници и еретици да бъдат накарани да замълчат, всички злоупотреби свързани с поклонението и дисциплината да бъдат предотвратени или поправени и всички служения на Бога да бъдат подобаващо установени, адмиснистрирани и спазвани“ (преводът мой). Това е явно теократично изказване.  През 1788 презвитерианската генерална асамблея в Америка признава изцяло Уестминстръската изповед за свое верую като прави някои промени в 3 глави – всички свързани с функциите на светските управници. Целта на промените е да лиши светската власт от правото (1) да започва съдебни действия срещу личности, които поддържат виждания противоречащи на поклонението (2) да подтиска ересите и покварата в поклонението (3) да свиква църковни събори. Това не само преобръща първоначалната идея на Уестминстърскта изповед (от 1643), но и директно се противопоставя на реконструкционисткото виждане за функционирането на теократична държава. Между другото, когато говорим за Уестминстърската изповед бих ти препоръчал да хвърлиш един поглед и на гл. 19 пар. 4: „На (Израел) също така като на политическо тяло (Бог) е дал разнообразни юридически закони, които се прекратяват заедно със статута на тези хора и днес не са задължаващи повече от техните общи принципи.“ (преводът мой – виж изданието на български език за по-прецизен). Макар че реконструкционистите разпалено спорят за противното реформираното мнозинство винаги е разбирало израза „общи принципи“ като указващ не специфичните казуални закони, а общите морални принципи лежащи зад тези казулани закони както са обобщени в 10-те заповеди[3].

Ти явно си възмутен от плодовете на зрелия хуманизъм и релативизъм, тема която развиваш доста подробно в „Евреи“. Аз съм напълно съгласен с това, което казваш. Но изглежда ти виждаш като единствени две алтернативи или релативистичния хуманизъм или „християнско талибанство“ както сам го наричаш[4]. Аз лично не смятам, че изборът ни е толкова ограничен. Една трета алтернатива виждам например в търсенето на пътища да се възстанови връзката на историческото християнство с хората от света. Ти си ми казвал, че Шефър ти прави силно впечатление. Бих ти препоръчал да го прочетеш отново в тази връзка – особено „Църквата в края на 20 век“ и „Християнски манифест“ (макар че и двете книги не са превеждани на български), но също така и „Богът, който е„. Там той застъпва тезата, че християните са изгубили своята способност да общуват адекватно със света и по този начин не са в състояние да предложат алтернатива на новите условия, в които те живеят и на начина, по който мислят. В резултат те не са способни повече да бъдат „сол и светлина“ формиращи ценностите и презумиците на обществото и така регулирайки го – факт от който се възползва хуманизма[5]. Забележи, посочвайки това решение Шефър твърди, че базата, върху която християните изграждат своя етичен светоглед е Закона (по-специално Мойсеевия закон за него – виж особено „Християнски манифест„), но рязко отрича теокрацията като форма на управление. За него ако християнството е жизнено, библейско и правилно ориентирано културно може да просперира и да се наложи в свят на „свободна конкуренция“ на идеи и светогледи. Тук поне дарвиновата теория важи напълно – оцеляват най-силните и християнството има предпоставка да се окаже в силна позиция  – така както го е направило вече веднъж през 1 век буквално помитайки езическата култура. Но подобно явление само по себе си няма нищо общо с теономията.

По надолу ще се опитам да извлека и разгледам някои твои основни идеи като заедно с това представям и моето мнение. Моля те да се чувстваш напълно свободен да ме допълваш или поправяш ако не съм разбрал нещо правилно.

На първо място ти рязко реагираш срещу нещо, което наричаш „антиномизъм“ буквално „срещу закона.“ Важно е обаче, когато говорим за антиномизъм да уточним идеята влагана в тази дума, защото антиномизма през различни периоди от историята се появява в различни форми. Така например в следлутеровия период се появяват хора, които твърдят, че благодатта ни освобождава от всякакви морални задължения. Същия проблем е имал и апостол Павел – той развива своя отговор основно в посланията към Римляните и Галатяните. Такъв антиномизъм аз отричам. Ти обаче използваш думата в един малко по-тесен и съвременен смисъл като я свързваш с либералното богословие, което според теб гледа на Мойсеевия закон като на набор от „религиозно нравствени постановления определени от културните детерминанти на древния изток“ (цитата твой). И отново: „От друга страна трябва да пресечем всеки опит на антиномианите стремящи се да предадат на Божиите етични принципи временен и относителен характер“ (от „Теономия 2 част“). И пак в „Евреи“: „компилация от различни древни законодателства – интелектуални овчарски упражнения на тема универсализъм.“ Доколкото разбирам ти виждаш (и много правилно) как в резултат на това се разчиства пътя за релативизма и изцяло се деформира идеята за Бог и Христос. Ти правилно посочваш, че „не можем да имаме Бог без закона Му, Христос без заповедите Му, откровение без покорство.“ Също така съвсем вярно е, че Христос идентифицира Себе Си с Яхве – Законодателя, Който дава както 10-те заповеди така и законовата проповед на планината (Матей 5-7). Причината за това е, че „грехът е понятие убийствено конкретно – „грехът е беззаконие“ – отрицание на Закона, който гарантира качествено общуване между човека и неговия съчовек, между човек и Бог.“

Всичко това, С. е много хубаво и много ми харесва. Това, което не ми харесва е контекста, в който то може да бъде поставено. Защото оставяйки настрана класическия либерализъм (който във формата развивана от Велхаузен, на когото ти се позоваваш отдавна е мъртъв), все пак в Мойсеевия закон има неща, които СА временни, културно обусловени и предназначени конкретно за народа на Израел. Културно обусловена е например формата – договор между васал и суверен[6]. Заповедта „Да не вариш яре в млякото на майка му“ със сигурност не ни довежда до „върхът на библейската критика,“ но ни показва, че Бог изрично заповядва на Израел да не практикува определен магически ритуал широко разпространен по това време между ханаанците. Същото мога да кажа и за заповедта свещеник да не се качва към олтара по стъпала, за да не се открие голотата му както и да носи специално бельо когато свещенодейства – в това отношение яхвеизма се явява пълен антипод на езическите религиозни оргии. Временна (и „дидактична“ както ти би се изразил) е заповедта да не се правят дрехи от смесени материали[7] и да се носят ресни (Втор. 22:11-12) – чрез това Бог напомня на народа Си да не се смесва с останалите езичници, защото това със сигурност би довело до възприемане на техните практики. Същото бих казал и за подялбата на земята и свързания с това законов апарат, който гарантира че тя ще остане в границите на племето и рода. За едно аграрно общество земята се явява основен производствен ресурс и по този начин висша ценност и критерий за богатство (положение много по различно както от времето на патриарсите, които са били номади, така и от времето на робството). Според мен заповедта е един вид провизия срещу бързо социално разслоение и произлизащите от него злини – бедност, социална несправедливост, експлоатация и т.н. Факт е, че когато по-късно Израел нарушава тази заповед (в периода на царете) резултатите са именно тези. Факт е също, че в наше време земята не е толкова основна ценност…..[8] Същото се отнася и за многоженството, развода и повторната женитба[9].

Списъкът може да продължи, но смятам, че това което казахме е достатъчно – моята цел беше да подчертая, че част от заповедите са свързани директно с конкретните условия, в които се намират евреите. За мен това се отнася дори за начина на формулиране (не валидността) на 10-те заповеди[10]. В момента когато получават Закона евреите се намират в един междинен период – те току що излизат от един народ, който има силно развит, но за съжаление неверен религиозен култ и им предстои да живеят заобиколени от хананнския политеизъм. В допълнение няколкото века на робство без съмнение са подкопали техните морални устои. От ключова важност е било да се формира и запази чистотата на новото общество. Десетте заповеди представляващи сърцевината на Закона са насочени именно срещу отделни морални заплахи, с които на Израел му предстои да се срещне.

Да нямаш други богове освен Мен“ е свързана с влиянието на египетския политеизъм и ханаанското многобожие – евреите излизат от едното, за да се срещнат с другото. Подобно е значението и на втората заповед. По специално древните общества са смятали, че извършвайки определени ритуали пред образа на своето Божество могат един вид да го манипулират да направи това, което те искат[11]. Това донякъде се отнася и за третата заповед – никакви словесни формули и по-специално повтарянето на божието име (за което се е предполагало, че е дума съдържаща сила) няма да накарат Бога да играе по свирката на хората (виж и Мт. 6:7-8). „Помни съботния ден“ – нуждата на хората да отделят време за почивка и за поклонение. Като роби те са били лишени от това. „Почитай баща си и майка си.“ Ценността на евреите в Египет се е определяла от тяхната способност да работят. Старите, слабите и болните хора са били практически ненужни и подобно е било и отношението към тях. Сега Бог изрично провизира едно съвсем различно отношение към тях. В Египет евреите са били подложени на репресии, често са били убивани (не убивай), жените им са били изнасилвани (не прелюбодействай), трудът им е бил ограбван (не кради), наклеветявани и самите те робски са се наклеветявали един друг (не лъжесвидетелствай). Всеки египтянин е можел насилствено да отнеме тяхната собственост (не пожелавай). Този начин на живот със сигурност е оставил отпечатък върху тях – един внимателен прочит ще покаже как по пътя през пустинята отново и отново се проявява тяхната робска психика – и е било съвсем възможно подобни практики да се появят в новото общество, което те съставляват. Чрез начина по който формулира закона си Бог се грижи това да не се случи[12].

Мога да продължа да давам още примери, но смятам, че се изразих достатъчно ясно. Ти изглежда поне донякъде си съгласен с това, защото в „Евреи“ казваш, че някои неща са свързани с времето и културата си и са „неприложими в този си вид извън времето, средата и контекста“.

Сега да видим какви са следствията от това. Първо и най-важно, за да не ме разбереш погрешно – аз не мисля, че Закона е временен или че е станал невалиден. Точно обратното, аз вярвам, че той почива върху морални принципи отразяващи характера на самия Бог, които са вечни. В това съм съгласен с реконструкционистите. По-късно те са повторени в НЗ. Временен е начина на неговото изразяване и конкретното приложение на тези принципи – те са съобразени със съответното време, култура и потребности. Както казва Калвин: „През този период, в който Той дава на израилтяните Своя завет включващ известна степен на неяснота Той възнамерява да покаже и предварително да изяви благодатта на бъдещото и вечно щастие чрез земни благословения и нещастието на духовната смърт чрез телесни наказания[13].“ На тази основа много от казуалните закони (които са конкретно приложение на основните принципи) са неприложими в съвременното общество. Моля те внимателно да следиш това, което казвам, защото то е коренно различно от виждането на християнската реконструкция. Според мен е невъзможно да изградим обществена и политическа система базирана върху копирането и модифицирането на заповедите в Мойсеевия закон 1:1[14]. С други думи аз не вярвам, че трябва да копираме нито управленската децентрализация на Израел (който с времето става все по – централизиран паралелно с установяването и развитието на монархията[15]) нито неговата правна система. Забележи отново, казвам да копираме 1:1, не да ги отхвърлим и да не се учим от тях. По-скоро ние трябва да се отнасяме към тях по начина, по който четем книгите на мъдростта, извличайки принципи, които можем да приложим в нашата ситуация. Всеки опит да направим обратното би влязъл в противоречие с редица херменевточни принципи като прогресивността на откровението, правилото, че Новия завет тълкува стария както и че универсалните пасажи тълкуват локалните[16]. Нека да дам един пример: От Закона научавам, че прелюбодейството е грях („не бих познал греха освен чрез закона“ – Римл. 7:7). За мен това е вечна и универсална морална норма – Бог не одобрява прелюбодейството. Юридическата система дадена на Израел го наказва със смърт (ако са семейни) или със задължителна женитба или плащане на определена цена (ако са свободни). Според мен тези казуални закони адекватно отразяват общия принцип единствено в конкретните условия на израелското общество. В Новия завет Проповедта на планината също така ми казва, че тайното пожелаване в сърцето за Бога е равнозначно на прелюбодейство (Мт. 5:27-28). В този смисъл ти съвсем правилно наричаш проповедта на планината законова – тя издига Божия закон до пълния му ръст и ме води до осъзнаването на факта, че аз не съм в състояние да спазя дори тези единствена заповед. Ако искам да имам мир с Бога аз се нуждая от друг начин за да постигна това. Така закона става за мен „детеводител“ (Гал. 3:24), който ме води до Христос и спасителната благодат чрез вяра – „не чрез дела за да не се похвали никой“ (Ефес.1:9).

Ти пишеш „Не можем да противопоставяме Закон и благодат както правят безумците, защото и двете имат своето съществуване в един и същ Бог, но можем и трябва да вникваме все по пълно в смисъла и на двете, за да ги обикнем все повече с ум сърце, чувства и воля и да не бъде вярата ни нито мечтателна вяра – вяра в безхарактерен родител, нито да е израз на страх и паника пред някакъв неумолим съдник[17].“ Точно така е С. – Закона първо ни довежда до Христос, а след това ни помага да растем в Него чрез освещение. Имаме нужда от Закона и преди и след нашето новорождение. Къде в това виждаш антиномианство?

Искам отново дебело да подчертая – за мен общите морални принципи отразени в закона са универсални, но конкретните казуални закони могат да бъдат свързани с времето, мястото и обществото, за което са дадени и да не е нито необходимо нито полезно и разумно да бъдат копирани. Аз виждам в Израел уникално общество – народ избран от Бога да изявява Неговата святост. При него държава и църква до известна степен (не напълно, но най-малкото географски) съвпадат. Той доброволно е пожелал да влезе под завета и Закона. Днес нямаме нищо подобно. Това, което имаме е църква – тя не е народ – нация събрана на едно място, а народ – църква разпръсната по целия свят. Дори само поради тази причина законите от СЗ не могат да бъдат приложени 1:1 в църквата. Но всъщност реконструкционистите не иска това – те настояват за установяването на подобно законодателство именно на ниво държава – когато християните завладеят света и вземат властта[18].

И тук според мен достигаме до същността на проблема. Защото приложението на теономията зависи от представата за бъдещето, която имаме – с други думи от нашата есхатология. И не е никак чудно, че всички реконструкционисти са бе изключение постмиленианисти. Защото отделена от постмиленианизма теономията се превръща в християнизирана политическа фантастика. Сега искам да те попитам съвсем лично – когато много пъти си казвал, че си амиленианист по убеждения как може да говориш за теономия? Ти лично виждаш ли в библията заповед и обещание да се завладее света? Ако кажеш „Да“ тогава ще те помля да ми посочиш пасажите и да ми кажеш кой от отците на църквата ги разбира по този начин или е бил постмиленианист[19] – има известна ирония в това, че аз ти задавам този въпрос, а не обратното, нали? Аз не съм съвсем вещ по въпроса, но си спомням, че преди време прегледах една малка книжка „За последните времена и Антихриста“ съдържаща изказвания на отците на тази тема, която ме остави с впечатлението, че те гледат на въпроса доста по-различно. При всички положения тяхното виждане за бъдещето не беше толкова розово колкото на реконструкционистите. Същото мога да кажа и във връзка с „За нашето поражение“ на Кураев. Мога да продължа да цитирам православни източници, но ти ги познаваш по-добре, още повече, че есхатологията е тема, с която си се занимавал доста повече от мен. Що се отнася до мен аз съм ти казвал, че нямам окончателно мнение, но предпазливо се придържам към идеалистичния амиленианизъм. Но със сигурност, за да си позволим лукса да бъдем теономисти трябва да бъдем единствено постмиленианисти.

Втората тема, около която ти изграждаш своите разсъждения – това, което наричаш дуализъм – също е почерпена от християнската реконструкция или поне начина, по който изграждаш разсъжденията си е твърде подобен. И отново, както при антиноминоанството терминът дуализъм трябва да бъде дефиниран. В „Евреи“ ти на няколко места до голяма степен го отъждествяваш с „краен мистицизъм“  – отдръпване от света, отказ от всякаква ангажираност с него и затваряне в някакъв псевдодуховен свят. На това ти противопоставяш тезата, че Бог е създал всичко и има претенции във всяка сфера „семейство, икономика, политика, потомство.“ „Сега този Бог предявява неоспорима претенция към своето притежание. Той го е създал – извикал за живот от нищото, Той го е откупил с безценната кръв на единородния Си.“ Ако правилно те разбирам според тен на кръста Христос изкупва света цялостно, в пълнота и сега църквата е агента, средството, чрез който Той връща към Себе Си Своето притежание налагайки властта си във всяка област. Следователно, според теб църквата има заповед от Бога да наложи Божия закон във всяка сфера. В „Теономия 1“ ти наричаш това „въцърковяване на света,“ пречупвайки го през визията, която ти дава православната евхаристия.

С., така както го описваш звучи много красиво, но аз имам няколко забележки. На първо място напълно съм съгласен с основната идея, от която тръгваш – „дуализъм“ в горепосочения смисъл не трябва да съществува. Християните не трябва да се изолират в някакво свое християнско гето, духовен свят (който много лесно може да се окаже псевдодуховен – почти толкова покварен колкото реалния, но напълно лишен от неговата красота и многообразие), а да бъдат „сол и светлина“ във всяка област. В този смисъл много ми харесва идеята за широкия обхват на понятието свещенство, която прокарваш в „Духовните дарове и служението“ (макар че аз не бих го нарекъл свещенство, а по скоро призвание за служение в конкретна област. Както и да е в същността си идеята е една и съща). Необходимо е дори нещо повече – не е достатъчно само да се интересуваме от света, но трябва да развием умението да мислим за и да преценяваме нещата, които се случват в него като християни. Пропускът да направим това може да има твърде неприятни последици и на практика често изиграва лоша шега на някои „християни-активисти,“ а в някои случаи дори води до дискредитиране на   християнство като цяло в очите на невярващия свят. Евангелският историк Марк Нол напипва същината на проблема когато казва: „Под един евангелски „живот на ума“ аз имам в предвид повече от усилие да мислим като християни – да мислим в една специфично християнска рамка – по отношение на цялостния спектър на модерното знание, включително икономиката и политиката, литературната критика и фантастичната литература, историческите въпроси и философските изследвания, лингвистиката и историята на науката, социалната теория и изкуствата. Академичните дисциплини определят модерните категории за живота на ума, но въпросът не е просто дали евангелистите могат да се научат как да имат успех в модерната академия. От много по-голямо значение е какво означава да мислим като християни относно природата и функционирането на физическия свят, характера на човешките социални структури като управлението и икономиката, значението на миналото, естетсвото на артистичното творчество и обстоятелствата позволяващи нашата връзка със света извън нас. Пропускът да се използва умът за Христос в тези области е станал характерна черта в двадесети век. Този пропуск е скандалът на евангелският ум[20].“

Струва ми се обаче, че ти отново разпростираш изводите си по-надалеч отколкото библията ти дава правото да направиш. Така например когато говориш за участието на християните в бизнеса (нещо срещу, което аз не съм против) ти настояваш, че тяхното влияние и свидетелство не трябва да се изразява единствено в честност, почтеност, учтивост и т.н., а че „фирмите на християните трябва да просперират“ (Теономия 1). Трябва? Къде намираш подобна заповед или обещание? Успехът на християните бизнесмени зависи от много фактори включително от икономическата конюнктура, способностите, които имат от Бога и материалното благословение, което Той е решил, че е най-добре да им даде съобразно техните и на техните ближни нужди – материални и духовни (които в някои случаи могат да изискват и материален неуспех). Аргументи като „Бог не желае неговите деца да бъдат бедни“ или „Това е начин Бог да изяви Себе Си пред света“ са прекалено плоски, за да се унижавам да ги коментирам. Лично аз не вярвам в учението за просперитета в каквато и форма да е предложено то, макар че не виждам проблем Бог да благослови материално тези християни, които Той реши.

Втория пример, който даваш е свързан с ретроградното влияние на телевизията. Във връзка с това ти питаш „Какво е решението? Да бойкотираме телевизорите? Да се замонашим? Не, не и не! Ето го отговорът – правим своя медия, превземаме пазара, налагаме стереотипи. И тогава езичниците ще се съобразяват с нас, тогава сериозно ще се замисли конкуренцията дали порно филмите носят добра популярност. Ами ако нашите телевизии са 10? Кучето играе според тоягата.“

Първо нека да кажем, че това, за което ти говориш все още не е теокрация (или теономия в смисъла, в който аз използвам това понятие (ти влагаш в него малко по друго значение). Теономия би имало не ако християнските телевизии превземат медийния пазар, а ако християните превземат правителството и забранят всякакви други телевизии освен тези, които представят християнски ценности.

Второ, прощавай С., но това е наивно. Медийния пазар  е печеливш, в него играят големи пари и интереси и най-печеливши са тези, които най-добре напипват пулса на търсенето на публиката и предлагат продукт, който отговаря на тази публика. Колкото по-голяма група от хора успеят да привлекат толкова по-голям е пазарният им дял, тяхната пазарна ниша. С други думи, не е достатъчно само да откриеш своя телевизия – за да останеш на пазара ти трябва да я развиеш като предложиш нещо, което значителна част от публиката желае и то да го предложиш по по-добър начин от останалите  играчи. А какви са търсенията на публиката? Християнски? Ценностни? За да обича един човек Бога и Божието той трябва да е докоснат от Бога – с други думи или да е преживял вътрешна промяна (новорождение на протестантски жаргон) или поне в момента да е воден от Святия Дух към това. Обратно, „естествения човек не подбира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост“ за него „словото на кръста е безумие,“ а разпнатия Христос и Неговото учение са „глупост“ и „съблазън[21]“ (1 Кор. 1:18,23; 2:14). Следователно, в едно общество където хората са враждебни на Бога порно индустрията винаги ще бъде по-печеливша от християнската телевизия. И тъй като според мен езичниците винаги ще си останат мнозинство аз вярвам, че подобно налагане на стериотипи не е възможно – поне не по начина, по който ти си го представяш[22] – дори ако направим не 10, а 100 християнски телевизии. Огромната част от тях ще фалират много бързо, а тези, които останат няма да функционират по начина, по който ти си представяш. На това място ме изкушаваш да ти обърна внимание, че създаването на християнска телевизия не е твоя идея – такива съществуват от доста време[23]. Само че, както ти казах, практиката показва, че те не дават резултатите, които ти предвиждаш, а само подкрепя моето виждане. Статията на Ким Ридълбергер „Настоящата параноя[24]“ е много показателна в това отношение. Той ясно показва, че макар от една страна християнската индустрия да се разраства с бързи темпове (например само в Америка продуктите продавани в християнските християнските книжарници в САЩ са скочили от  1,5 през 1989 на 2,7 милиона долара през 1990) по-внимателния анализ показва няколко тревожни факта. Първият от тях е, че 90% от всички продукти се купуват от ¼ от изповядващите християни, а останалите 10 % се разпределят в по-голямата си част между останалите 90%. Това показва, (1) че ¾ от християните практически почти не четат християнска литература и (2) че нехристияните практически не купуват такива. С други думи християнската индустрия се „себезадоволява“ без да е в състояние да излезе от затворения кръг на църковните членове. Същото може да се каже и относно християнската телевизия – тук в САЩ имам достъп до такива канали, така че наблюденията ми са, така да се каже, от извора. С други думи разрастването на християнската медия само спомага за създаването на християнска субкултура – откъсната от света, без да го достига (с някои малки изключения) и без да му влияе съществено в никакво отношение. Още по-лошото е, че в много случаи „християнското“ в цялата работа е само мимикрия – представяне и продаване на света в християнска опаковка.

Чарлс Колсън до голяма степен се съгласява с това: „Никъде това (нашествието на „новите варвари“ т.е. релативистите с техните ценности и навици в църквата) не е толкова очевидно колкото в електронната църква където пищни служители се състезават за дял от публиката и телевизионни долари така както телевизионните програми се борят за рейтинг. Със сигурност има забележителни изключения, разбира се. Били Греъм…от години използва телевизията, за да проповядва вярно евангелието. Но по-голямата част от електронната църква се е понесла по преобладаващото течение на културата и съществува с основната цел да забавлява.

Самото естество на телевизията като средство предполага това. Телевизията е непосредствена, визуална и зависима от своята способност да забавлява, за да оцелее. Ниският рейтинг означава смърт за програмите. По този начин те се нуждаят от постоянна емоция, драма и финансов успех – същите елементи, които правят „Колелото на късмета“ най-популярната американска игра.

Уилям Фор посочва в своята книга „Телевизия и религия,“ че една причина за популярността на електронната църква е че тя дава религиозно одобрение на американската традиция за себе-интерес. Електронната църква, казва Фор, „покварява библейската традиция, така че самата религия става ключ за максимален себе-интерес и няма ефективна връзка с добродетелта, милостта или общността.“

Изолирани пред своите телевизори утилитарните личности намират в повечето християнски предавания това, което търсят най-много – обещание за материална облага – сега осветено в името на Бога. Междувременно товарът от експресивни индивидуалисти се изтяга в своите гостни, похапвайки шоколад и наслаждавайки се на предизвиканите от телевизията сълзи, свидетелства и възбуда[25].“

Така че, С., прав си – кучето скача според тоягата, само че значенията са различни – кучето се оказват християнската телевизии, а тоягата е публиката, която им показва къде и колко да скачат.

Аз бих казал същото дори и за семействата. Разбира се, че християните могат и трябва да изграждат добри семейства и че процентно се очаква те да са много по успешни от нехристиянските. Очаква се също % на децата в такива семейства, които избират Христос да бъде доста по-висок. Но аз вярвам (а мисля ти също) че Бог дава на всеки възможност свободно да избере дали да бъде с Него или не. Ето защо за мен е реалистично да очаквам, че някои християнски семейства няма да потръгнат добре и че деца от такива семейства (по свободен избор) ще се окажат далеч от Бога[26].  И, разбира се, тук всеки родител трябва да направи своя избор дали да се отрече от детето си (както ни съветват реконструкционистите) или да го чака и да се моли за него както Моника за Августин или още по-добре както бащата от притчата за блудния син…

Но (и тук достигаме до самата същност на въпроса) истинския въпрос е не „как се въцърковява свят“ а дали изобщо света се въцърковява. Не ме разбирай погрешно – аз съм твърдо убеден, че църквата трябва да бъде сол и светлина, непримирима по отношение на всяко зло, в която и област да се разкрива то. Но дали тя трябва или ще въцъркови ЦЕЛИЯ свят? Къде в библията намираш подобна заповед? И къде е обещанието за това[27]?

Разбира се, Христос царува и има власт над всяка сфера: – „Даде ми се всяка власт на небето и на земята.“ (Мт. 28:18 ) Не че е имало време когато Той не е притежавал тази власт нито пък не е имал силата и правото да се намеси и да постигне всичко, което пожелае, но нещата коренно се променят след Голгота. На кръста (както казваш и ти) Христос изкупи целия свят  – цялата природа поразена от бунта на човека, потенциално всички хора, а на практика тези, които избират да го приемат за Господ и Спасител[28]. Поради това Той придобива ново право над света – не само като негов Създател, но и като негов Изкупител – като Един платил цената за него[29] („с цена сте били купени“ – 1 Кор. 6:20), от което произлиза и правото му да властва, да се разпорежда с него[30] („Даде ми се всяка власт„). Аз  не оспорвам господството и властта на Христос. По-скоро разликата между нас произлиза от виждането за начина, по който Той използва своята власт. Най вече не съм съгласен с времето когато Той ще изяви окончателно и пред всички Своето господство. В този смисъл аз убедено вярвам в теокрацията – само че я виждам установена едва след, а не преди, завръщането на Христос

Ти явно смяташ, че това става чрез църквата: „Защото целия свят е замислен и създаден от Бога като църква. Сега, в процеса на спасението света се връща обратно към Бога. В евхаристията занасяме света на Бога, за да го благослови и претвори Той, за да го прослави в Себе Си. Църква (еклезия) означава именно събрание, а великата заръка на Христос е да съберем света и да го върнем при Бога.“ Сега, С., според мен в това, което казваш има голяма доза истина, но отново (колко ли пъти ще го пиша J) ти трасираш нейното приложение по-широко отколкото следва. Вярно е, че Бог „примирява света със Себе Си.“ Той изработи това на кръста, а сега го реализира като процес във времето. Вярно е също, че църквата е агента, чрез който Той осъществява това примирение и възстановяване (виж 2 Кор. 2:14-17). С други думи изкуплението е окончателно изработено, но все още не е окончателно реализирано. Въпросът е кога този процес ще бъде доведен докрай – в настоящата епоха или при второто идване на Христос? На мен ми се струва, че ти (съзнателно или несъзнателно) си повлиян от погрешната интерпретация на заповедта човека да властва над творението. При теб като че ли покорявайки се на Бога и упражнявайки тази власт човека в заветни отношения с Христос изкупва творението. В „Духовните дарове и служението“ цитирайки Римляни 8:19-21 ти добавяш следния коментар: „Земята гледа с любов и респект на човека, своя княз, когато князът упражнява върху нея властта си дадена му от Бога, покорявайки се на Бога.“ Тези стихове често се използват от реконструкционистите в същата връзка[31]. За мен обаче подобна интерпретация е изцяло погрешна и изопачена. В същата глава ст. 22-23 Павел ясно свързва изкупването на творението с изкупването на нашето тяло. Текста ясно казва, че тези две събития се случват по едно и също време. Кога? Отговорът намираме в 1 Кор. 15:22-23,26, 51-54 Това става при второто идване на Христос[32].

И така С., ако забеляза отново достигнахме до въпроса за есхатологията. За да бъдеш теономист ти трябва да бъдеш постмиленианист (макар че съвсем не задължително да си претерист като Чилтън, Джордан или Норт. Ти си запознат с историческото развитие на претеризма и идеите на Алказар, така че не е необходимо да казвам нищо в тази връзка). Лично на мен ми се струва, че атаката на християнския реконструкционизъм срещу премиленианизма и амиленианизма е по-скоро полемична отколкото библейски обоснована. Техните два най-често повтаряни аргумента са, че всяка схема различна от постмилениалната неминуемо води до песимизъм и пасивност. Това са ГЛУПОСТИ. Никоя есхатологична схема, която вижда в настоящето разрастването на Божието царство, а в бъдещето Христос като победител заедно със своята църква не може да бъде песимистична[33]. Въпросът за пасивността е малко по-сложен. Истина е, че едно нездраво наблягане върху есхатологията може да доведе до песимизъм[34]. При една балансирана теология обаче това не е извода, до който води премиленианизма и още по-малко амиленианизма. По същата логика можем да обвиним постмиленианизма, че неговото наблягане на царството „тук и сега“ води до развитието на социалното евангелие – течение в либералното богословие.[35]

Аз не вярвам, че църквата ще завладее света. В същото време не вярвам и че църквата не е в състояние да упражни никакво влияние – напротив мисля, че тя може да направи много. Това е в съгласие с ясната заповед на Христос да бъдем „сол и светлина.“ Мисля, че не е необходимо да избираме единствено между две крайности. Църквата е „Божия посланик“ в света. Тя няма да го приведе целия в покорство на Христос, но със силата и благодатта на Святия Дух е способна да доведе до реална и положителна промяна. Нейната основна цел е печеленето на души за Христос – една спечелена душа е по-ценна от всяка институция или общество (като сборно, неличностно понятие) защото едните имат временна, а другите вечна стойност. Същевременно всеки християнин има заповед и отговорност да приложи на практика своята вяра в областта където е призован и където Бог го е надарил със съответните способности. Това касае както личния така и обществения му живот и е свързано с освещението и служението. Чарлз Фини дефинира това изразително в 23 от своите „Писма за съживлението:“

„Голямата задача на църквата е да реформира света – да премахне всеки вид грях. Христовата църква е била създадена първоначално за да бъде реформираща организация. Истинското изповядване на християнството включва изповядване и на практика един обет да направи всичко, което може за цялостното реформиране на света. Целта на християнската църква е била да инициира агресивни движения във всяка посока – да издига гласа си и да излива енергията си срещу несправедливостта на високите и ниските места – да реформира личности, общества и правителства  и никога да не намери покой докато величието на царството под цялото небе не бъде дадено на светиите на всевишния Бог – докато всяка форма на неправда не бъде изкоренена от света[36].“

Следователно, макар това да не е нейната най-основна функция църквата не може да си позволи да остане настрана от никоя сфера на живота. Тя трябва да протестира срещу всяка несправедливост и да се бори със злото във всяка негова форма и във всяка област, в която то се проявява. Същевременно тя трябва едновременно да инициира и подкрепя всяко положително явление, където и когато то може да се намери. Стандартът, според който тя прави разлика между двете неща е Божия закон така както ни е разкрит в Писанието, който почива върху принципи отразяващи Божията същност и поради тази причина надкултурни и непроменливи. Какъв успех ще има зависи от жизнеността на църквата и от успеха, който Бог дава на нейните усилия. Историята ни показва, че той не е постоянна величина и не е разпределен равномерно нито географски нито времево. По-голямата част от света винаги е била враждебно настроена към Христос. Заедно с това църквата (където и когато е била църква) винаги е оказвала силно и положително влияние върху обществото което не може да бъде нито отречено нито пренебрегнато.

Предполагам, че борбата ще продължава с подобен променлив успех докато Христос се върне. Това, което аз и ти можем да направим е да дадем всичко за Христос – тук и сега, на мястото и в областта (или в областите), където Той ни е поставил. Ние няма да спечелим света, но можем да доведем до реална и положителна промяна във всяка област. А това не е нито песимизъм нито пасивност, нали?

В заключение С., искам да обобщя с няколко думи всичко което казахме дотук. Според мен в своите разсъждения ти си силно повлиян от два въпроса, на които християнската реконструкция отделя значително внимание –  антиномизма и дуализма както сам ги наричаш. Първия е свързан с хуманистичния релативизъм, а втория с пасивността на християните. И двата са реални проблеми, които обаче християнската реконструкция (и ти повлиян от нея) интерпретира неправилно, разгръща в погрешна посока и трасира по-далеч отколкото библията позволява. С по-голямата част от нещата, които казваш аз съм напълно съгласен – те са добри и полезни. С една друга, по-малка част аз не мога да се съглася. Основната част от това писмо се занимава именно с тях и с моите основания за несъгласие. Искам дебело да подчертая това, за да не останеш с впечатлението, че аз отричам всичко което се написал. Не е така.

Иска ми се да обърна внимание на още две неща:

Първо: ключа към моите възражения се фокусира до голяма степен върху есхатологията. Както посочвам въпросът не е дали човек е оптимист по отношение на бъдещето и дали активно работи за него в настоящето, а дали приема постмилениалната философия, която е основата, без която теокрацията не може да устои. В един форум ти се беше изразил горе долу така : „Аз съм амиленианист, който няма да проповядва друго освен постмиленианизъм.“ Според мен такова животно няма.

Второ, противно на заглавието на две от твоите статии ти не предлагаш теономия и теокрация в същинския смисъл на тези понятия. Със сигурност в тях се чувства сериозно реконструкционистко влияние, но също така със сигурност поне до този момент ти не разгръщащ идеите с такъв размах и до такава крайност, които са характерни за реконструкционистите. Което ме кара да мисля, че ти все още си доста далеч от приемането на тяхната цялостна система. Пожелавам ти това да си остане така.

Поздрави:

Радо


[1] Калвин нарича „“глупаво и погрешно“ и „опасно и съблазняващо“ виждането, че управлението не е „правилно регламентирано“ ако не следва „Мойсеевия закон.“ Също така той се позовава на „общия закон на нациите“ като основа за държавното управление заради което е обвиняван от Ръшдуни в „класически хуманизъм“ и „глупаво и несериозно мислене.“ Макар че е ясно, че Калвин се позовава на „Божия закон“ и „праведност“ като на основна предпоставки за държавното управление все пак не е ясно дали той и неговите колеги реформатори настояват за прилагането на казуалните закони и на наказанията свързани в тях в държавното управление.

Подобно нещо мога да кажа и за Лутер. Когато коментира например правото на държавата да наказва лъжаучителите, които разпространяват ереси Лутер той пише: „Светските управители не принуждават хората да вярват, а просто ги предпазват да не бъдат заблудени от лъжливи учения; иначе как еретиците биха били спрени да проповядват? Аз отговарям, това трябва да направят епископите, на които, а не на князете, е поверено това задължение.“ (Martin Luther: Secular authority: To what extent it should be obeyed, in Martin Luther: Selections from his writings, ed. John Dillenberger, Garden city, NY, anchor books, Doubleday and Co, 1961, p. 389) Подобно изказване директно се противопоставя на виждането на теономистите за функциониране на теократична държава. Според мен твърденията на реконструкционистите, че те стоят твърдо на наследството на реформаторите не е основателно. Както пише Ръшдуни: „Законът зле пострада в ръцете на Мартин Лутер.“ И по-обобщаващо: „Реформацията… беше… мъртвородена….Подобни (антитеономични) идеи общи за лютеранските и Калвинистките среди са еретически глупости.“

[2] Всъщност половинчата стъпка в тази посока е направена още 30 г.по-рано през 1662 когато след гласуване се приема т. нар. „половинчат завет“ – хората могат да бъдат считани за членове на църквата дори въз основа единствено на своето детско кръщение, макар че за напълно посветените се очаква да покажат доказателство за покаяние и  жива вяра за да получат пълно църковно членство, което им дава правото да участват в Господната трапеза. Това е важно понеже според официален регламент от 1631 г. права да участват в колониалното събрание (и респективно да заемат постове в правителството) имат единствено църковните членове.

[3] Във връзка с пуританите се изкушавам да ти обърна внимание на още 2 факта. Първият е, че като цяло пуританството е доста разнородно движение. То има много общи обединяващи черти, но никога не е достигало до консенсус относно приложението на Мойсеевия закон. Най-общо историците разграничават 3 групи пуритани (на основата на този признак) – номисти, които се придържат стриктно към закона (това е основната теономистка група), антиномиани, които отричат нуждата от спазване на закона и ортодоксални, които се придържат към по-умерена позиция. Вторият е, че някои от най известните и влиятелни пуритани като Хенри Билингер и Самюел Ръдърфорд се изказват крайно отрицателно срещу теономизма. По думите на Билингер „трябва да бъдем повече от наполовина луди за да искаме да се доверяваме и да прилагаме“ Мойсеевия юридически закон „към други нации.“ Смятам, че това е доста показателно за „единодушния“ теономизъм на пуританите.

[4] В тази връзка споменаваш възстановяването на институцията на робството и образование контролирано от родителите. Ще си позволя да те поправя, че според виждането на християнската реконструкция робството не се отнася само за затворите.Това обаче не е от толкова голямо значение. По важното е, че аз съм крайно учуден как християни могат да се борят за възстановяването на нещо срещу, което историческото християнство се е борело толкова дълго и усилено поради своето убеждение, че то е несправедливо и зло. В Англия Уилям Уилбърфорд проиграва 20 и повече години (кажи речи целия си живот) за неговото премахване – отново и отново бойкотиран в парламента, оплюван и подиграван по улиците. Една от най-големите грижи на мисионера-изследовател Дейвид Ливингстон е била прекратяването на нелегалния трафик с хора в Африка – нещо, което в края на краищата той до голяма степен постига. В Америка 3 от най големите протестантски деноминации (Методистка, Презвитерианска и Баптистка) се разцепват именно поради този проблем (последните две никога след това не успяват да се обединят). Лично аз бих искал да те попитам как ти виждаш съвременното приложение на Изход 21:20-21, 26-27 например? Относно ефективността на затворите като наказателна институция (понеже споменаваш робството като тяхна алтернатива) смятам, че това е една доста обширна и сложна тема, която изисква познания и опит, които никой от нас не притежава. В случай че наистина е интересуваш от други алтернативи мога да те препратя към 4-та част на книгата на Ч. Колсън „God of stones and spiders“ която се казва „Prisons and criminal justice“ и се занимава именно с тези въпроси. Авторът е бивш съветник на президента Никсън, който сам прекарва няколко години в затвора покрай аферата Уотъргейт, а след обръщението си към Христос създава християнска организация за работа в затворите, която в момента има клонове в над 100 страни (в България работи с Православната църква). Също така ако имаш възможност прегледай някаква информация за PRIDE, експеримента на Джак Екхерт (основател на веригата магазини Екхерт в САЩ – тук пазарувам от тях, че цените са доста тънки 🙂 в затвора във Флорида.

Относно образованието мога да кажа, че аз съвсем не съм против домашното образование особено когато виждам както качеството така и откритата антихристиянска насоченост на държавното образование. От друга страна не смятам, че домашното образование е заповед от Бога. Още по-малко смятам, че всички родители (нито дори че средностатистическия родител както в България така и навсякъде) има необходимите знания и педагогически подход, за да обучава качествено детето си вкъщи. Опита да се направи това със сигурност ще доведе до неграмотни и осакатени деца и съответно до още по-лош пример на християните в обществото (освен личните страдания които те ще си нанесат). А това е нещо, което не ми се иска да се случи. Реконструкционистите споменават възможността да си наемат частни учители, но аз се питам колко хора могат да си позволят финансово този лукс и колко такива подготвени християни има? И ако има такива за мен остава въпросът защо да не преподават в държавни (или частни) училища? И т.н. Темата отново е голяма и изисква повече познания и време отколкото имаме. Най общо аз не съм сляп за недостатъците на държавното образование (макар че реконсрукционистите доста ги преексплоатират), но не смятам, че предложената алтернатива може да работи успешно за болшинството родители (макар че за някои деца тя може да е голямо благословение). Ако ме питаш за друга – нямам и не бих се осмелил да предложа.

[5] Разбира се тази промяна на ценностите е свързана с редица други фактори – например с растящия индивидуализъм. Макс Вебер в „Бягство от свободата“ развива идеята как индивидуализма „ражда“ протестантската църква (макар много от неговите твърдения да са сериозно критикувани особено от историци – виж например Diarmaid MacCulloch „The Reformation“, Penguin books, 2003, стр. 600-7). Струва ми се обаче, че по-късно зрелия или по-точно крайния индивидуализъм, който е толкова характерен за нашето общество изиграва на християнството лоша шега раждайки на свой ред релативизма. Една друга причина е растящия достъп до информация, което означава и до други мнения. В епохата на интернет на практика е невъзможно да „смълчиш“ дадена идея (дори и в страните с репресивен режим – в ислямските страни например е много развит нелегалния бизнес със сателитни антени). Това предполага, че битката между различните идеи ще е много по-ожесточена, възможностите за избор много по големи, а налагането на общ стереотип почти невъзможно. И т.н.

[6] Смятам, съвсем спокойно мога да кажа, че Бог не само черпи примери от историята и културата, но и Сам така направлява и контролира тази история и култура, че те да съдържат в себе си възможно най-удачните примери, които след това Той да може да използва.

[7] Макар че Ръшдуни не би се съгласил с това (Institutes, vol.1, pp.23) Според него това е морална заповед директно свързана със святостта.

[8] Интересен е също въпросът за почивката на земята. Трябва ли в едно теономистко общество тя да почива всяка 7 г. Според Гари Норт – не. Единствено принципа трябва да се запази – но не всичката земя трябва да остане необработвана – по скоро почивката трябва да се разпредели между фермерите на ротационен принцип. Същото се отнася и за юбилейното опрощаване на дълговете. (Интервю с Бил Мойърт, 23.12.1987). Причините за подобна ревизия са очевидни – тя по-добре пасва на съвременното общество. Все пак остават въпросите дали можем да наложим прагматизма над Божия закон и защо Бог не е постановил юбилея в ревизираната от Норт форма когато е давал заповедите на Мойсей?

[9] Всички тези заповеди са или променени или напълно анулирани в НЗ. Това според мен е особено интересен прецедент, защото показва, че Законодателя си запазва правото да ревизира Своя закон. Това от своя страна води до извода, че не можем да налагаме виждането, че всеки казуален закон абсолютно отразява Божия характер – в противен случай излиза, че Бог се променя – и ни кара отново да се върнем към причината за неговото даване (виж например Мт. 19:7-8) и принципа скрит зад него. Забележи също, че има случаи, когато Бог като законодател Сам нарушава Своя закон – например при прелюбодейството на Давид. В случая, макар и цар, той е трябвало да бъде убит според Закона. Вместо това Бог чрез Натан му казва „Господ отстрани греха ти; няма да умреш“ (2 Царе 12:13). Според мен в случая виждаме превъзходството на Божията благодат и прощение над буквата на закона. Бог им правото да накаже и човека заслужава смърт, но вместо това предпочита да прости и възстанови. Или както се изразява Яков „Милостта тържествува над съда“ (Яков 2:13). Същото виждаме и  в НЗ в случая с жената хваната в прелюбодейство. Могат да бъдат приведени и други примери – например Бог от една страна заповядва както на Ной (Бит. 9:5-6) така и на Мойсей да наказва със смърт убийството, а от друга Сам определя по-различно наказание на Каин, осъждайки го да бъде бежанец и скитник (Бит. 4:10-15), но мястото не позволява всички те да бъдат разгледани подробно.

[10] Следващата секция е базирана до голяма степен на лекциите по Стар Завет на др. Пол Кислинг в TCM International Institute.

[11] Древните поклонници много добре са разбирали, че техните статуи са именно това – само символ на нещо невидимо, за истинския образ на което те нямат никаква представа.

[12] Аз смятам, че изобщо цялото Петокнижие (макар и да достига много по-далеч) има за цел да предпази евреите от старото египетско и новото ханаанско влияние и че информацията е подбрана и съобразена именно с този контекст. Забележи, аз не казвам, че тя е невярна, или временна (или дори че чрез нея Бог не говори много повече и на много повече поколения – включително и на нас), а че е избирателна и съобразена (на първо място, но не само) с конкретното време, място и хора. Така например първите глави на Битие са изградени преди всичко като антитеза на тогавашния политеистичен светоглед. Има само един Бог, Който създава всичко. Слънцето, луната и звездите (забележи колко кратко, почти пренебрежително се споменават те в Бит. 1:16)  не са божества, а сътворени обекти. Водата, която е ужасявала древните народи и предполагаемите божествени чудовища (Левиатан, Бехемот), които са живеели в нея са сътворени от Бога (виж по подробно мита за Мърдук и Тианит както и ясната модификация на песента при преминаването на Червено море в Изход 15 на поемата за Ваал). Според мен е крайно неправилно да четем древните текстове като се опитваме да намерим в тях отговор на въпроси, които вълнуват нас, но които не са били изобщо проблем за древните хора, към които тези текстове са отправени на първо място. За мен е съвсем погрешно да търсим отговор на въпроси свързани с еволюцията или за колко време Бог е сътворил всичко, просто защото Битие не се опитва да им отговаря – тези неща просто не са вълнували древните читатели. Разбира се, в друг смисъл тя съдържа информация, която е ключова за нас – Бог е създателя на материята, Този, Който е поставил началото на всичко, и Който продължава да държи света под Своя контрол.

[13] Калвин, Институти, 2, 11,3. Или както се изразява Корнел: „Принципите в Стария завет са вечни; формата на тяхното даване е временна. Бог използва огън от небето, за да покаже своето недоволство от неверието. Недоволството е вечно; огънят е временен.“ Edward J. Carnell, The case for orthodox theology, Philadelphia, The Westminster press, 1919, стр. 56

[14] Аз съм наясно, че реконструкционистите разширяват понятието Закон до цялостното откровение, което ни е дадено. Що се отнася обаче до политическото и общественото устройство те  се концентрират върху Мойсеевия закон и върху правовата уредба такава каквато е дадена на древния Израел.

[15] Интересно е, че Второзаконие 17 позволява въвеждането на монархия т.е. увеличаване централизацията на властта.

[16] За едно чудесно представяне на тези принципи и връзката им с темата виж Edward J. Carnell, цит. съч., гл.  IV.

[17] Макар че от друга страна трябва да подчертаваме пълната „другост“ на понятията закон и благодат (както прави и Павел например в Римл. 11:6) – иначе само една крачка ни дели от легализма.  В тази връзка за мен е особено полезно виждането на Лутер. Според него закон е всичко, което Бог изисква от нас, а благодат е всичко, което ни дава като обещание. Следователно, не само не можем да затворим закона в СЗ, а благодатта в НЗ (и двете присъстват и двете места), но дори в един пасаж или дори в един стих можем да намерим както закон така и благодат. Например в Йоан 3:16 Бог обещава вечен живот (това е благодат) на всички, които повярват (което е заповед и следователно закон за Лутер).   За едно по-подробно разглеждане виж Michael Horton „Christ the Lord – the reformation and Lordship salvation“ – Baker books, 1992

[18] Обаче дори и тогава пак няма да имаме идентичност с Израел и ще се окажем изправени пред напълно различна ситуация – християните ще имат силата и способността да наложат тези закони, но няма да имат общество влязло като цяло под завет. Защото самите реконструкционисти признават, че в теократичното общество ще има значителен процент хора, които не са християни (и които да кажем честно според тях на практика ще бъдат репресирани – например ще бъдат ограничени техните права да изповядват религията си, няма да имат достъп до властта и т.н.). При Израел е било съвсем друго – те съвсем съзнателно са избрали да влязат като нация в завет с Бога и на тази основа са приели да бъдат санкционирани според този Закон. Тук обаче нямаме нищо такова. И никъде в СЗ не виждаме някакво очакване народите, които Израел е трябвало да достигне да приемат Закона.

[19] А също и реформаторите – например Калвин ясно казва „Следователно, нямаме основание да очакваме обръщението на света – поне докато не стане твърде късно и това няма да му донесе никаква полза “ (John Calvin, Commentary on a harmony of the evangelists, Matthew, Mark and Luke, Grand Rapids: Baker book house, 17:147).  И отново в коментара си на Лука 18:8 „Христос ясно предсказва, че от неговото възнасяне на небето до връщането Му ще властва неверието; имайки в предвид чрез тези думи, че ако Изкупителя не се яви скоро вината за това трябва да падне върху хората понеже няма да има почти никой който да го очаква.“ (Пак там 16:201) Виж също „A case for amillennialism“ Kim Riddleberger, Baker books 2001 в която автора убедително защитава библейски и исторически амиленианизма именно от реформирана  гледна точка.

[20] Mark A. Noll, The scandal of the evangelical mind, Eerdmens, 1994, p. 7. И отново: „Тенденцията на… евангелистите е когато да изправени пред проблем да действат. В полза на християнското мислене тази тенденция трябва да бъде подтисната. Проблемът на християнското мислене сред…евангелистите е само периферно практически проблем. В основата си това не е проблем на организиране, създаване на институции, изграждане, наемане, мобилизиране  или събиране на средства – това са все неща, с които евангелизма се гордее. Вместо това проблема на християнското мислене е проблем на намеренията. Повече активности сами по себе си няма да преодолеят интелектуалната слабост на нашия наследствен активизъм. Единствено едно търпеливо, целенасочено решение да се използва умът за Христос може да донесе нужния баланс.“ (пак там стр. 243).

[21] Обърни внимание също на епитетите, които използва НЗ – например в Римляни 1:21-32 и 2 Тимотей 3:1-5.

[22] Аз допускам отделни изключения  – това са моментите когато Бог дава съживление. Те обаче (1) са провокирани от едно мощно и едновременно действие на Святия Дух в сърцата на големи групи от хора (така че в определен смисъл не са изключение) и (2) историята ни показва, че тези съживления са краткотрайни и следващото поколение се връща към предишното си състояние.  Аз не съм правил специални изследвания за това, но изключения не са ми известни.

[23] Предаването на Чарлз Тейлър „Today in Bible Prophesy“ e излъчвано от повече от 20 станции чрез Spacenet, SATCOM и Galaxy communication satellites. Christian Broadcasting Network (CBN) на Пат Робъртсън още през 1980 г. обслужва повече от 3000 кабелни системи. Подобна е статистиката при Trinity Boradcasting Network (TBN). Southwest Radio Church на Дейвид Уебър е слушана 5 дни в седмицата по над 130 станции. Още в началото на 1980 евангелското медийно обединение National Religious Broadcasters включва 922 радиостанции, 65 телевизионни станции , 355 радио продуценти и 280 телевизионни и филмови продуценти. (базирано на Paul Boyer, When the time shall be no more: Prophesy belief in modern American culture, The Belknap Press of Hrvard Univercity Press, seventh printing, 2000, стр. 5).  В момента числата са набъбнали неколкократно

[24]Kim Riddleberger,  „The present paranoia“ в „Power religion – the selling out of the evangelical church?“, Moody press, 1992

[25] Charles Colson, Against the night: Living in the new dark ages, Servant publications, Ann Arbor, Michigan, pp. 102-3. Крайното заключение на автора е, че „ние не можем да гледаме на медията като на разпространител на морална добродетел без значение колко християни работят в CBS. Телевизията, най-популярната медия на нашето време е толкова ограничена в своята способност да представи каквото и да е последователна визия, каквото и да е послание различно от чувствена емоция, че се явява доста недъгав ресурс дори в най-доброто, което може да даде.“ (пак там, стр. 127)

[26] Известният стих от Притчи на еврейски изразява един по-различен смисъл отколкото звучи на български – той не е категорично обещание както някои хора се опитват да го представят. Ако не ме подвежда паметта едно добро разглеждане може да се намери в „Егзегетика на Стария завет“  издание на „Нов човек’.

[27] Реконструкционистите ще се позоват на Мт. 28:1-20. Аз съм твърдо убеден, е този пасаж не съдържа подобна идея – за да спестя място сега няма да обяснявам защо. Ако не си съгласен с мен моля те да ми представиш основанията си и аз ще ти отговоря.  Що се отнася до Битие 1:28 текста наистина съдържа идеята за власт, но тя не е свързана толкова със завет-заповед, колкото с естеството на човека като висше творение създадено по Божия образ с цел да владее над останалите творения (не над други хора още по-малко над институции). Този Божий образ се запазва и след грехопадението (Битие 9:6). По същия начин дори разбунтувания човек, който е извън заветни отношения с Бога продължава да притежава и упражнява тази власт над творението както казва ясно Пс. 8:6-8. Калвин в „Институции“ също не подкрепя реконструкционистиката трактовка на пасажа.

[28] Под това имам в предвид, че кръвта на Христос е цена потенциално достатъчна за спасението на цялото човечество, но на практика се спасяват само тези, които свободно отговаряйки на Неговата благодат направят избор „за“ Христос. Проблемът не е в някаква недостатъчност на изкуплението, нито в това, че то не е предложено на всички, а в това, че е отхвърлено от някои. Мисля че същата идея влага Павел в 1 Тим. 4:10 „живия Бог е….спасител на всички човеци, а най вече на вярващите.“

[29] Подобно виждане е често срещано още в светоотческата литература – виж например беседа 25 от коментара на Йоан Златоуст на посланието към римляните

[30] Разбира се, това е свързано и с промяната на позицията на Христос – въплъщението е доброволно принизяване, отказ от всичко, а възкресението въздигане в нова, още по-горна позиция от Отца. Павел прекрасно описва това във Филипяни 2:5-11 „Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса, Който като беше в Божия образ пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството си с Бога, но се отказа от всичко като взе на Себе Си образа на слуга и стана подобен на човеците. И като се намери в човешки образ смири Себе Си и стана послушен до смърт даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиши и му подари името което е над всяко друго име; така щото в Исусовото име да се преклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества и всеки език да изповяда че Исус е Господ за слава на Бога Отца.“

[31] Свързвайки го с постепенното установяване на теокрацията Гари Норт вижда вдигането на проклятието от земята като прогресивен процес в настоящето. Според него възкресението на Христос се явява базата за „правилното разбиране на прогресивното премахване на резултатите от злото и на Божието проклятие над природата.“ (Gary North „Is the world running down,“ Tyler, Texas, Institute for Christian education, 1988, p. 163). Това е в съгласие с виждането на Ръждуни, че природните благословения зависят от степента, в която се спазва Закона: „Според това (Левит 26, Втор. 28) и други текстове от Писанието състоянието на всички неща във времето зависи от покорството и непокорството на Бжоия закон. Първо, националния, селски и градски просперитет и успех са условия зависещи от покорството на Божия закон. Второ, човешката плодовитост по подобен начин е област където действат Божиите благословения и проклятия във връзка с рожбите на тялото ни. Трето, плодородието и просперитета на земята са обвързани със закона. Четвърто, времето е също свързано със закона така че Бог съди и благославя хората с дъжд, градушка, сняг , роса и слънце. Пето, отношенията с нашите врагове също са зависими от покорството. Шесто, нашия личен живот и дейност са благословени или прокълнати в зависмост от покорството ни на Божия закон.“ (R. J. Rushdoony, „God’s plan for victory: the meaning of Post millennialism“ Fairfax, Va. Thoburn press, 1977, p. 54-55)

[32] Забележи също колко ясно текста говори за царуването на Христос (ст. 25). Сега Христос царува, но враговете Му явно са активни т.е. така да се каже царува във военно положение. Но неговото царство се разраства и утвърждава все повече. Как? Когато хора се обръщат към Христос. Защо смятам така? Защото именно с това е свързана победата над „последния враг“ (ст.54-56). Божията благодат идваща от смъртта на Христос на кръста спасява от греха, за който закона ни осъжда на смърт. В резултат Христос ни възкресява (или преобразява) и така „полага под нозете си последния враг.“ Това е един от текстовете, който ме кара да мисля, че Божието царство се реализира най вече чрез привеждане на души, а не на институции в покорство на Христос – макар че това понякога може да се яви като вторичен продукт на първото.

[33] Макар че налагането на диспенсационализма (което е почти паралелно с развитието на фундаментализма) като система съвпада с момент на преход в обществото и на сериозна криза в църквата. Поради тази причина както казва Марк Нол ранните диспенсационалисти (които в огромната си част са фундаменталисти) „поставят ударение върху упадъка или отстъплението на институционалните църкви, върху последващата деградация на цивилизацията и върху нуждата на християните да се отделят от нечестивите институции. Диспенсационалистите традиционно виждат своята задача в настоящата епоха в спасяването на невярващите от греха и в опазването на вярващите неопетнени от света.“ (Mark A. Noll, The scandal of the evangelical mind, Wm.B. Eerdmans Publishing Company, 1994, p. 119) Само по себе си обаче диспенсационалистичното учение не носи по необходимост такова ударение. Два факта доста ясно показват това. Първият е съвременната интерпретация на диспенсационализма, особено под формата на прогресивен диспенсационализъма а вторият – все по-голямата ангажираност на нео-евангелското (и в най-ново време на т.н. нар. younger evangelicals) движение със света в области като култура, философия, политика и социално дело. Вярно е, че това е съчетано с отслабване на диспенсационалстичното влияние, но също така е вярно, че църквите участващи в този процес са в огромната си част премилениални по убеждения. (Допълнителен материал относно тези тенденции може да се намери в Gary Dorrien, The remaking of evangelical theology, Westminster John Knox Press, 1998; Paul Boyer, When time shall be no more: prophesy believes in modern American culture, The Belknap press of Harvard University press, 1992 pp. 137-140 and 206-207; Mark Noll, The Scandal of evangelical mind, Eerdmens, 1994; Kenneth J. Collins, The evangelical moment, Baker academic, 2005; Carl F. H. Henry, The uneasy conscience of modern fundamentalism, Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans Publishing Co., 1947)

[34] Това става, когато прекалено започнат да се обсъждат белезите на последното време с цел да се „прочете“ колко близко сме до края. В резултат някои елементи от премилениалната схема се преексплоатират – особено влошаването на условията в света, възхода на антихристиянското управление и властта на Антихриста. Това е до голяма степен свързано с апокалиптичната настройка която избуя през последните няколко десетилетия – държа да подчертая родена не толкова от теологията колкото от популярната литература писана от автори като Хол Линдзи, Декар, Салем Кирбенс, Ърнест Енгли, Дан Бетцер и др.

[35] Това не е хипотетичен пример. Факт е че между богословите трасирали пътя на либералното социалното евангелие от късните 1800 и ранните 1900 има мнозина постмиленианисти.

[36] Цитирано от Donald Dayton, Discovering an evangelical heritage, Harper amd Row publishers, 1976.  Виж и цялата книга посветена именно на тези въпроси.

Допълнение: Божидар Маринов е написал отговор към тази статия, който може да бъде прочетен ТУК. Макар че на доста места изопачава това, което казвам,  премълчава част от аргументите и спестява описанието на практическото приложение на теократичното управление интересуващите се от темата  си струва да го прегледат. След безумието, че Лутер и Калвин имали подобно разбиране не виждам смисъл да отговарям.

14 thoughts on “Писмо до един реконструкционист

  1. Интересен текст. Предложение. Сменяй „краткото име“ на заглавието на поста си. Панела се намира доля-вдясно, под „категории“ и „разрешение за коментари““ Цъкваш на панела и пишеш или заглавието на английски или просто на латиница и адресите на постовете ти няма да излизат :%9f%d0%b8%d1%81%d0%bc%d0%be-%d0%b4%.
    Доста улеснява, когато се взима линка, а и е просто по-естетически.
    Поздрави. 🙂

  2. Радо,браво на търпението ти, и труда който си положил.
    Но,..на фона на другите, идеите на реконструкцията са в пъти по-последователни,ерго каквото и да си говорим те оказаха невъзвратимо въздействие за България.

  3. Едната само последователност (на „фона на всички останали“) не е достатъчна. Последователността съобразно древното наследство е по витална, отколкото твърде рационалистичната, на моменти, последователност на реконструкционизма.

    За мен той беше „перфектната детска градина“ преди да навляза истински в Светото Православие.

  4. Честно казано, никога не съм виждал някой да пише толкова дълга статия върху нещо, което не е чел и не познава. С изключение на няколко цитата от Ръшдуни, които са извадени от цялостния контекст на неговото разглеждане на Десетте Заповеди (които авторът на статията претендира да признава за валидни), останалата част от статията е свободни съчинения на тема, „Какво аз и други, които не сме чели нищо, си въобразяваме относно Християнската Реконструкция.“

    Преди да се критикува теономията, трябва да се отговори на въпроса, който Шефър зададе и никога не му отговори: „How Then Shall We Live?“ Някъде трябва да има инструкции за праведен живот и освещение, дадени ни от Бога. И то праведен живот не само в личния живот, а и в обществения живот, защото няма начин да разделим човека на „индивидуален“ и „обществен.“ Християнската Реконструкция дава основен и последователен принцип на тълкуване, който намира отговора на този въпрос в Библията. Засега нейните критици нямат такъв отговор.

    Статията е типичен пример за онова, което Ръшдуни нарича „studied irrelevance,“ съзнателен стремеж да се избягва търсенето на отговори на практически проблеми в Писанието, и след това да се критикуват онези, които ги намират там.

  5. Не знам как съм пропуснал този материал. Попаднах на него едва вчера. Вероятно твърде малко хора са имали търпението да го прочетат и затова не съм чул и коментари за него. Прочетох задълбочено само първите няколко абзаца, а остатъка сканирах набързо. Много приятно съм впечатлен! Поздравления! Отива на „нощното ми шкафче“ за подробно четене.

  6. Анди, вадиш скелети от гардероба. Това съм го писал преди почти 10 години.

  7. Видях. Но все още си струва да се прочете.

    Проблем ли е, че го извадих?

    Прочетох коментара на Божидар Маринов по-горе: „Честно казано, никога не съм виждал някой да пише толкова дълга статия върху нещо, което не е чел и не познава.“ Забележката предполагам се обяснява с това, че не може да види себе си когато пише… 🙂

  8. Не, не е проблем. Сега със сигурност бих казал някои неща по-различно, но не чак толкова различно.

  9. Не само Андрей вади скелети от гардероба 🙂 Новите ти приятели от християни.ком също. Наистина доста дълга статия писана през 2007г. В Уикипедия пише, че Реконструкционизма е „умрял“ през 2008г.

  10. Едва ли. Само през миналата (2015) г. бяха публикувани 2 интересни изследвания посветени на него, които казват нещо по-различно. Виж Julie Ingersoll, Building God’s Kingdom: Inside the World of Christian Reconstruction, Oxford University Press, USA, 2015 и Michael Joseph McVicar, Christian Reconstruction: R. J. Rushdoony and American Religious Conservatism, University of North Carolina Press , 2015.
    Иначе за мен би било наистина интересно да разбера имат ли изобщо християни.ком понятие що е то християнска реконструкция и биха ли се идентифицирали с нея.

  11. Тези книжки мога ли да ги чета някъде безплатно или трябва да си ги купувам, защото бързо търсене с Гугъл ме прати само към сайтове-книжарници?

  12. Четох и отговора на Маринов.Прав си ,че такова животно като реконструционализма нема!Тоя Маринов пише пълни глупости.В християнската си интернет библиотека е сложил Калвин само за стръв.Или изобщо не разбира Институтите.Спестих си някой лев да купувам Ръшдуни.Обаче и твоите писания много не ми харесват.Например Фини не е никакъв християнин а чист пелагианец.А Греъм НЕ проповядва вярно Евангелието.Даже на стари години стана универсалист.Изобщо има доста съмнителни неща около него.Но всички арминянци поради вътршни противоречия стигат неизбежно до универсализъм.Ако има нещо универсално по значение и по време това е Словото.От /28/ виждам в кратце ,че и ти изповядваш същата доктрина ,което е типично за българските православни баптисти.Тоузър пише ,че истината лети на две крила -писано е и писано е още,така че е излишно да се спори.Старите евангелисти казват – така му е открито,дали е вярно не знам!Не ми харесва ,че тук и в други статии хвърляш съмнения върху sola-та и реформацията.Не се ли притесняваш ,че съблазняваш слабите по вяра.Няой може да реши ,че и възкресението не е станало.Ако не ти харесва няма да коментирам.Чао!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.