Увод към коментара на Йоан Златоуст на Римляни


Увод на преводача

към коментара на с. Йоан Златоуст на посланието към Римляните

За Sola Scriptura, историята и българските евангелисти

scriptura.jpg

Едно от нещата, което най-ясно определят самоличността на евангелските християни е формалния принцип на реформацията – Sola Scriptura. Може би той е най-ясно изразен в отговора на Лутер даден пред събора във Вормс през 1521 на въпроса дали е готов да се отрече от своите идеи:

„Понеже Ваши височества желаят прост отговор аз ще отговоря просто. Докато не бъда убеден чрез Писанието и чрез здравия разум[1] аз не признавам авторитета на папи и събори защото те често си противоречат един на друг и моята съвест се покорява на Божието слово. Аз не мога и аз няма да се отрека от нищо, защото да върви човек против съвестта си не е нито правилно нито безопасно. Боже помогни ми. Амин[2].“

Без съмнение Sola Scriptura може да бъде вдъхновяващ боен вик. На практика обаче се оказва, че тази наглед ясна и изчерпателна фраза не само, че съвсем не толкова ясна, но и притежава свойството да предизвиква смущаващи по своя брой и съдържание допълнителни въпроси.

На първо място по необходимост се нарежда въпросът за същността на Писанието (Scriptura). Какво точно представлява Библията? Разбира се, библията е Божие слово, Божие откровение, но как точно трябва да разбираме това? Тя е изцяло вдъхновена (2 Тим. 3:16), но на какво ниво – като учение, като мисли или дори вербално? Трябва ли да отъждествяваме вдъхновението с непогрешимост[3] или можем да признаем, че библията съдържа някои исторически и научни неточности, макар да разкрива истината за спасението и християнския живот[4]? Дали откровението се съдържа в самия текст на Писанието, в мислите и твърденията, които то съдържа и може да бъде схванато с разума, или то става откровение единствено посредством действието на Святия Дух, който посредством текста открива Христос на човека[5] или дори текста е единствено средството, чрез което Божия Дух ни води към истинското живо Слово[6] (Барт)?

Практическите последствия от начина, по който ще отговорим на тези въпроси могат да бъдат много сериозни. Така например ако приемем библията за непогрешима в смисъл, че никое от твърденията, които се намират в нея не може да съдържа грешка или противоречие по необходимост трябва да се ориентираме към хармонизация на проблемните пасажи[7] и вероятно към апологетика, която ако не съвпада то поне по своя подход напомня научния креационизъм на Хенри Морис и Джон Уайткомб.  От друга страна ако приемем, че Бог може да допусне библейските автори да използват неточни исторически и научи материали, да говори с език съобразен с тяхното виждане за света без това да повлияе на същността на откровението, което те предават или дори да използва митове, легенди и саги[8], за да предаде истина, която надхвърля и не зависи от тяхното фактологическо несъвършенство бихме се ориентирали към апологетика от съвсем друг тип.

На второ място стои въпросът за метода на херменевтика т.е. за начина, по който тълкуваме библията. Независимо дали съзнаваме това или не, всички имаме някакъв набор от критерии, посредством който извличаме смисъл от текста и определяме даден прочит като правилен или погрешен. И, разбира се, често се оказва, че различни хора подхождат към един и същ текст с напълно различни презумции и критерии. Резултатът е не само различаващи се, но и напълно противоположни и несъвместими тълкувания. Това, което представлява същинската трудност е, че проблемът не се свежда до намирането и определянето на верният метод – просто защото не съществува един единствен правилен метод. Отваряйки библията ние влизаме в съприкосновение с едно изключително богатство от жанрове и литературни стилове. Не можем да четем историческите книги като поезия, нито поезията като притчи, нито дори пророчествата като апокалипсис. Нещо повече различните стилове не само се намират под един общ покрив, ако можем да се изразим така, но често дори една единствена книга съдържа няколко от тях. Така например около 80% от пророческата литература е написана като поезия, но останалите 20% са проза, евангелията съдържат притчи, а посланията на Павел са наситени с цитати от пророците и псалмите[9]. Кевин Ванхузер много точно поставя въпроса когато казва:

„Да твърдим просто, че някой започва с библията означава, че не сме казали особено много. На първо място повечето еретици твърдят същото. На второ място ние трябва да разпознаем различните видове текстови стилове в библията. Има два завета, четири евангелия и дузина или повече литературни жанрове. В състояние ли е един единствен подход при четенето на библията да се отнесе към цялото буквално, историческо и богословско разнообразие? Докато можем да желаем да започнем с библията като с „най-святото и съвършено слово“ единствено тази отправна точка не ни казва кой от многото различни интерпретативни подходи да използваме. Какво означава да правим богословие според писанието? „Обратно към библията“ може да е добър боен вик, но…съществува подозрение, че ние всъщност се връщаме обратно в Египет, обратно към робуването на един конкретен библейски учител, богословска позиция или доктринална интерпретация[10].“

И накрая трябва да зададем въпроса за обхвата (Sola). Дори да признаем, че библията се явява основен и най-важен авторитет за вярата и практиката на християните трябва ли да я обявим и за единствен източник? С други думи ако започнем от библията (както е правилно) трябва ли и да завършим с нея? Можем ли да използваме допълнителни източници и до каква степен трябва да бъдем критични (или дори подозрителни) към тях разглеждайки ги като човешката мъдрост и противопоставяйки ги на водителството на Святия Дух, Който ни разкрива истините на Писанието?

Разбира се, би било добре да подходим към въпроса с известно смирение и да си напомним, че едва ли ние сме най-духовните християни живели някога. През вековете много по-интелигентни, святи и посветени вярващи са разсъждавали върху библията търсейки искрено Божието водителство и е напълно възможно същия Дух, Който твърдим, че работи в нас да им давал светлина далеч надхвърляща тази, която достига до нас. С други думи без да оставяме допълнителните източници да се превърнат в авторитет по-голям от самото Писание ние трябва да внимаваме да не би в желанието си да пием направо от извора всъщност да се отдалечаваме от водата[11].

Колкото и разхвърлени и дори абстрактни да изглеждат тези въпроси те придобиват съвсем конкретни измерения веднага щом бъдат свързани със съвременните български евангелисти.

Без съмнение настоящото поколение български протестанти храни значително уважение към библията като към Божие слово. В същото време обаче не е трудно да се забележат редица негативни тенденции в начина, по който тя е използвана. От една страна за голяма част от тях библията се явява справочник, въз основа на който те изграждат своите виждания относно най-различни дисциплини като например биологията и политиката. Типични примери в това отношение са антиеволюционните настроения в болшинството от евангелските църкви и спекулациите относно значението на европейския съюз за установяване империята на антихриста и мястото му в цялостната премилениална есхатологична схема[12]. С други думи начина да се достигне до верни изводи по тези въпроси не е сериозното посвещение на науката или внимателното разглеждане на събитията свързани с обединението на Европа в тяхната цялостна комплексност, а просто „дешифриране“ на определени пасажи от Писанието – в това число и някои от най-дискусионните и езотерични текстове. Подобно третиране на библията като научен и политически конкорданс демонстрира пълно неразбиране на естеството на Писанието от българските евангелисти. В това отношение можем да се поучим от Августин, който през 4 в. отговорил на твърденията на манихееца Феликс, който твърдял, че Святия Дух му е открил орбитите на небесните тела, казвайки, че Бог желае от нас да станем християни, а не астрономи. Подобни занимания според него: „отнемат голяма част от скъпоценното ни време отклонявайки по този начин вниманието ни от по-важни неща. Макар нашите автори да са знаели истината за формата на небето, Божия Дух, Който е говорел чрез тях не е възнамерявал да учи хората на тези неща, които по никакъв начин не са от полза за спасението[13].“ Августин развива мисълта си обяснявайки, че много често християните бъркат своите собствени представи и интерпретации със смисъла на текста като по този начин нанасят значителна вреда на евангелието:

„Мнозина измежду невярващите имат добро познание за земята, небето, за всички други елементи на света, за движенията, за бурите, за размера и разстоянията на звездите, за големината на слънцето и луната, за такива периодични явления като сезоните и приливите, за естеството на зверовете, растенията, камъните и за други неща, които могат да бъдат разбрани чрез сериозно разсъждение или опит. Следователно, за оплакване е когато християни, които макар привидно да основават своите твърдения на библията, говорят толкова много безсмислици, че правят себе си достойни за присмех. Докато присмех наистина е всичко, което заслужават те също така създават впечатлението, че библейските автори са отговорни за тяхното мърморене, дискредитирайки по този начин християнството пред света, който е каран да вярва, че авторите на Писанията също са невежи глупаци. В каквото и да греши и да се проявява като празнословец някой християнин неговото мърморене е приписвано на Свещените Писания. Не е за учудване, че противниците отказват да вярват на това, което Писанията казват за възкресението, за вечния живот и за небесното царство когато могат да посочат, че библията очевидно греши относно факти, които те самите могат да видят или да проверят. По този начин тези безделни самохвалци причиняват неизказана скръб на нашите мислещи братя[14].“

Подобен подход не означава, че ние сме верни на библията. По-скоро той нагледно демонстрира антиинтелектуализма и повърхността характерни за една значителна част от  евангелските църкви в България. Не че християните не трябва да се обръщат към библията, за да формират своето отношение към биологията, историята, политиката или която и да е друга дисциплина. Точно обратното – Писанието със сигурност има какво да ни каже относно това. Разликата е не в това накъде трябва да гледаме, а какво трябва да търсим. Българските евангелисти трябва да се научат как да изграждат библейско виждане за света и правилно отношение към неговите компоненти вместо да е опитват да извлекат от Писанието поредния физичен закон, да „докажат,“ че най-новите научни факти са били известни на неговите автори или да дешифрират значението на поредното значимо политическо събитие. Марк Нол, професор в колежа Уитън казва:

„Под един евангелски „живот на ума“ аз имам в предвид повече от усилие да мислим като християни – да мислим в една специфично християнска рамка – по отношение на цялостния спектър на модерното знание, включително икономиката и политиката, литературната критика и фантастичната литература, историческите въпроси и философските изследвания, лингвистиката и историята на науката, социалната теория и изкуствата. Академичните дисциплини определят модерните категории за живота на ума, но въпросът не е просто дали евангелистите могат да се научат как да имат успех в модерната академия. От много по-голямо значение е какво означава да мислим като християни относно природата и функционирането на физическия свят, характера на човешките социални структури като управлението и икономиката, значението на миналото, естеството на артистичното творчество и обстоятелствата позволяващи нашата връзка със света извън нас. Пропускът да се използва умът за Христос в тези области е станал характерна черта в двадесети век. Този пропуск е скандалът на евангелският ум.[15]

Както казвахме подобни тенденции в никакъв случай не са породени от липса на респект към библията. В много по-голяма степен те са следствие от начина, по който последната се чете. Много често, по думите на Ванхузер, този прочит е пречупен през лещите на някой „конкретен библейски учител, богословска позиция или доктринална интерпретация[16].“ Тъй като средно статическия евангелист в България не разполага с достатъчно прецизен херменевтичен апарат, за да е в състояние качествено да изпитва всичко, което чете или чува резултата често е, че той следва не библията, а определено нейно тълкуване. Като цяло той не познава останалите алтернативи или единствено е чувал за тях без да е в състояние да изложи, претегли и вземе обмислено решение относно аргументите използвани в тяхна подкрепа. Разликите в есхатологичните възгледи (пре, а и постмилениализъм) или между диспенсационализма и заветното богословие, отношението на християните към старозаветния закон, въпросът дали в Новия Завет Израел се идентифицира с църквата, начина, по който новозаветните автори използват стария завет, спорът относно предопределението и свободата на волята, различните възгледи за изкуплението и начините, по които може да бъде тълкуван разказа за сътворението (научен креационизъм, теорията за „дупката“ между Бит. 1:1 и 2, ден-епоха, прогресивно сътворение) са само малка част от примерите, които могат да се посочат.

Казано с други думи, на голяма част от българските протестанти им липсва широта на идейния хоризонт. Болшинството от тях са аисторични, с твърде ограничено познание за своя произход, история, наследство и богословие[17].  Християнската мисъл се развива вече 2000 г. и нейния плод е твърде изобилен. За съжаление познавайки единствено малки късчета от нея ние мислейки си, че знаем всичко докато всъщност сме опитали само една капка, обръщаме гръб на морето и по този начин съзнателно или несъзнателно ограбваме и лишаваме самите себе си.

Едва ли има нужда да казваме, че, обръщането към нашето историческо наследство не е универсално лекарство, което ще реши всички проблеми на съвременния български протестантизъм. Все пак както казва К. С. Луис в своя предговор към „За въплащенето“ на Атанасий Велики: „Естествено като писател, аз не желая обикновеният читател да не чете съвременни книги. Но ако ще трябва да избира дали да чете само стари, или само нови книги, аз ще го посъветвам да чете старите. И ще дам такъв съвет, именно защото като аматьор, той е много по-беззащитен от професионалиста пред опасностите на една селективна диета от съвременна литература. Новите книги са все още в своя изпитателен период и аматьорите не се намират в позиция да ги преценяват. Тези книги трябва да бъдат проверявани спрямо огромното богатство на християнската мисъл през вековете, за да могат всичките им скрити следствия (често неподозирани и от самия автор) да бъдат извадени наяве. Често те не могат да бъдат разбрани напълно без познаването на множество други съвременни книги….Единствената предпазна мярка, е да притежавате като мерило едно ядро от чисто християнство (или както го нарича Бакстър „обикновено християнство“), което да поставя текущите противопоставяния в тяхната правилна перспектива. Такова мерило е възможно да се придобие единствено от старите книги. Едно добро правило би било след всяка нова книга никога да не си позволявате друга нова, преди междувременно да сте прочели и една стара. Ако това ви дойде твърде много, би трябвало да четете поне по една стара книга на всеки три нови… Всяка епоха има своя собствен облик. Тя е забележително добра в съзирането на определени истини и особено податлива към допускането на определени грешки. Всички ние, следователно, се нуждаем от книгите, които са в състояние да коригират характерните за нашата собствена епоха грешки. А това ще рече старите книги…. Никой от нас не е в състояние напълно да се предпази от това заслепение, но със сигурност ще го утежним и ще отслабим бдителността си спрямо него, ако четем само съвременни книги. Където са правдиви, те ще ни навеждат към истини, които така или иначе почти сме съзнавали. Където са в грешка, те ще утежняват заблудата, от която и без това сме сериозно болни. Единственото противодействие е да не пречим на чистия морски бриз на столетията да полъхва през умовете ни, а това може да стане единствено чрез четенето на стари книги. Не че в миналото се таи някаква магия. Тогава хората не са били по-умни от сега. Правили са също толкова грешки, колкото и ние днес. Но не и същите грешки. Те не биха се ласкали от грешките, допускани от нас сега, нито пък техните грешки, след като вече са станали явни, ще ни застрашат. Две глави е по-добре от една, не защото някоя от тях е незаблудима, а защото е по-малко вероятно и двете да се заблудят в една и съща насока[18].“

Две донякъде противоположни чувства се пораждат във всеки, който посмее да пристъпи достатъчно близо до историческата християнска мисъл. Първото е изумление и радост от откритието, че някои от най-интимните и силни мисли и чувства, които го вълнуват по същия начин са вълнували християни живели векове преди него. Нещо повече, той е възхитен от прекрасния начин, по който те са почувствани и изразени. Едновременно умът му намира покой, а към песента на сърцето му се прибавя цял хор от нови гласове[19]. Второто чувство е едно учудване от начина, по който тези християни са гледали на своята вяра и на библейските текстове. В някои случаи той е толкова различен от нашия, че сме изкушени прибързано да гo отхвърлим като изцяло погрешен и дори глупав. Това донякъде е свързано с факта, че тези хора често боравят с категории изцяло различни от нашите. Възможно е обаче също така изведнъж да се окажем изправени пред виждане, което рязко се отличава от нашето собствено, но в същото време е подкрепено чрез аргументи, с които не сме в състояние да се преборим. От личен опит зная, че това може да бъде доста смущаващо. Все пак, с изключение на просветляващото действие на Святия Дух, аз не познавам нищо, което така да стимулира ума и да разширява хоризонта. И макар подобни „конфронтации“ да ни смущават и объркват за известно време като правило в дългосрочен план те оказват твърде здравословен ефект върху нашия духовен и интелектуален живот.

Разбира се, аз не предлагам всички евангелски вярващи в България да станат експерти по древнохристиянска литература или да се заемат усилено с изучаване на история на доктрината. Това нито е възможно, нито е нужно, нито пък би било от полза за всеки. Това което ми се иска е повече и повече християни да направят няколко макар и плахи стъпки (различни по своя брой и посока) докосвайки се поне до една малка част от това наследство.

Именно с тази надежда аз предлагам на българския читател коментара на Йоан Златоуст на посланието на апостол Павел към римляните. Текста съдържа в себе си повечето от нещата казани по-горе. Беседите са изнесени първоначално под формата на проповеди (най-вероятно в Антиохия) и след това са били допълнително обработени. Повечето са разделени на две части – в първата се анализира даден текст от посланието на Павел, а втората е посветена на морална тема. По този начин автора може да предложи нещо както на хората с по-академична насоченост така и на тези, които желаят да чуят нещо практично и насърчително. Нещо повече, Златоуст не използва павловото послание като трамплин, от който може да развие своите собствени идеи – той действително познава и се придържа към библията. Явявайки се най-видния представител на древната сирийска-антиохийска богословска школа автора избягва алегоризацията и последователно търси историко-граматическото значение на текста. В латинския предговор на френския превод на беседите на Златоуст Калвин казва:

„Най-голямата заслуга на Златоуст е неговата голяма грижа никога да не се отклонява дори в най-малка степен от оригиналното, просто значение на Писанието и да не си позволява каквато и да  е волност са изопачава ясното значение на думите[20].“

Твърди се, че по време на своя живот като монах, преди да бъде ръкоположен, Златоуст е научил наизуст целия Testamente Christi. Не се знае дали това наистина е така, но неговите коментари и 600 записани проповеди съдържат около 18 000 библейски цитати – 7 000 от Стария завет и 11 000 от Новия завет. Факт е също, че Златоуст никога не е четял своите проповеди, винаги цитира по памет и често свързва стихове или леко променя думите, за да направи мисълта си по-ясна.

Цялото това богато съдържание е поднесено по един изключително красноречив начин. Йоан Златоуст (подобно на Августин, който е негов съвременник) получава риторическо образование учейки при Ливаний – последния велик езически ритор на древността. Това, което той казва никога не е абстрактно и интелектуално спекулативно – Йоан Златоуст е преди всичко пастир, загрижен за хората, практичен, говорещ на език, който те разбират и поради това понякога дори смущаващо конкретно образен.

***

Няколко думи за самия текст.  Използвал съм руския и английския превод, които могат да се намерят в интернет на адрес http://ccel.org/. Тъй като по правило превод се прави от оригиналния текст (в случая гръцки) аз не мога да нарека своята работа с това име още повече, че аз не съм професионален преводач, както смятам ще стане ясно на всеки, който прочете дори няколко страници. Все пак се надявам, че въпреки безспорните недостатъци мисълта е достатъчно ясна, а стилът ще позволи на читателя да е докосне поне отдалеч до неповторимото звучене на посланието на Златоуст.

Забележките в текста са два вида: Едните се намират единствено в английския текст и в по-голямата си част са базирани върху някои особености на оригиналните гръцки думи и изрази. Втория вид са свързани с текстовите варианти на 6 от най-важните български преводи – Протестантски (1940), Цариградски (1871), Православен (1992), Библейско общество (2002), Верен (2002) и Съвременен (2004). Те са лично мои, което е изрично указано. За тяхното съставяне дължа особена благодарност на екипа на http://www.bibliata.com/ за разработения софтуер, който многократно улесни тяхното съставяне.

Библейските цитати в текста в повечето случаи следват Протестантски превод (1940). Там където някой от другите преводи е по-близък до цитата на автора това е посочено изрично. В някои редки случаи, когато цитатът на Златоуст не е достатъчно близък до никой от съществуващите преводи съм предложил свой алтернативен вариант[21]. Това също е посочено изрично.

Пожелавам на всички приятно четене.

Радостин Марчев

19.07.2006


[1] Лутер разглежда разума от 3 гледни точки: (1) естествен разум, който има своето място при изучаване на философията и естествените науки. (2) арогантен разум, който е опитва да навлезе в областта на вярата (3) обновен разум, който помага на вярващия да достигне до по-голямо разбиране на писанието. Думите на Лутер пред събора във Вормс трябва да бъдат разбирани именно с оглед на тази трета функция на разума, а не като признание, че той представлява самостоятелен източник на знание независим от Писанието – Виж коментара на Jack Rogers and Donald McKim, The authority and interpretation of the scripture: an historical approach, Harper and Row publishers, 1979, pp. 81-82 . а една по-различна гледна точка виж Heiko A. Oberman, The reformation: roots and ramifications, T&T Clark,  1994, 12-18

[2] Roland Bainton, Here I stand, New York, Abington, 1950, p. 189, цит. от W. Robert Godfrey in The coming evangelical crisis, Moody press, Chicago, 1996, p.6

[3] Подобно виждане (което настоява за вербално вдъхновение, твърди, че библията не съдържа каквито и да е несъответствия или противоречия не само по отношение на вярата и морала, но и в сферата на науката и на практика почти напълно елиминира човешкия елемент при написването на библията)  се развива в периода на следреформаторската схоластика от автори като Франсис Туретин (Institutes of Elenctivc theology) и Джон Оуен (Biblical theology, or, the nature, origin, development, and study of theological truth, in six books)  и по-късно кристализира в традицията на „стария“ Принстън (Чарлз Ходж, Б.Б. Уорфийлд, Грешъм Махен) откъдето оказва силно влияние върху фундаменталисткото евангелско движение. През последните няколко десетилетия т.нар. неоевангелизъм подлага този подход на системна критика. Едно от най-добрите изследвания на въпросите засегнати в този раздел се намира в Gary Dorrien, The remaking of evangelical theology, Westminster John Knox Press, Kentucky, 1998

[4] Виж например James Orr, The bible under trial, Marshall Brothers, London, 1907, The problem of the old testament, Charls Scribner’s sons, Ney York, 1911 and Revelation and inspiration, Baker books, Grand rapids, Michigan, 1969; Edward, John Carnell, The case for orthodox theology, Philadelphia: Wesminster press, 1959; Clark K. Pinnock, The debate about the bible: inerrancy versus infallibility, Philadelphia, Westminster press, 1977

[5] Donald Bloesch, Holy Scripture: Revelation, Inspiration and Interpretation, Downers Grove, IL.“ InterVarsity press, 1994; A theology of word and spirit: Authority and method in theology, Downers Grove, IL.“ InterVarsity press, 1992; The ground of certainty: Toward an evangelical theology of revelation, Grand Rapids: Wn. B. Eerdmens Publishing Co., 1971; Bernard Ramm, Protestant biblical interpretation: A textbook of hermeneutics, Baker book, Grand Rapids, Michigan, 1970

[6] Вижданията на Барт са последователно изложени в Church Dogmatics, vol. 1, The doctrine of the word of God. Според него богословието зависи изцяло от себеразкриването на Бога докато самото Слово никога не може да бъде сведено до нищо, включително до думите на Писанието: „Невъзможно е да се идентифицират човешките думи на Святото Писание с Божието Слово.“ Вместо това Барт включва концепцията за вдъхновение в един инклузивен, кръгов процес. Той гледа на Писанието като на средство, посредством което Святия Дух затваря кръга, който започва с библейските автори. Писанието става Божие слово защото „сега замият Бог казва това, което текста казва….Бог извършва Своето дело чрез текста. В текста съставен от човешки думи се извършва едно Божие чудо. Този текст, в цялата своя човечност, включително и с всички възможности за грешки, които й принадлежат, е обекта на това действие и чудо.“ Единствено в този смисъл, когато видим библията като свидетел сочещ към откровението можем да говорим за „индиректна идентичност“ и да кажем, че Словото се намира „във, с и под“ културно обусловения библейски текст. Виж също така Gari Dorrien, цит съч, стр. 117, 127, 147

[7] Това е класическия подход на „стария“ Принстън. В по-ново време той е развит от учени като Глийсън Арчър. Виж напр. Gleason L. Archer, Alleged errors and discrepancies in the original manuscripts of the Bible, in Inerrancy, ed. Norman L. Geisler, Grand Rapids, Zondervan Publishing house, 1980

[8] „Проблемът се усложнява, когато се намесват жанрове като митове, легенди и саги. Причината е, че критиците имат както положителна така и отрицателна оценка и много от тях са използвали тези жанрове срещу автентичността на Писанието. Ние знаем от изучаването на езика, литературата и теорията на комуникацията, че истината и фактите могат да бъдат предавани по начин различен от чиста проза или експозиция. Святото Писание е богата книга, която се различава по своите литературни жанрове и това не трябва да бъде нито недоглеждано нито подценявано. Понеже някои от тези жанрове са били използвани от някои критици, за да подкопаят достоверността на Писанието естествено възниква изкушение да бъдем подозрителни към всеки подобен литературен жанр свързан с Писанието. Самият литературен жанр не носи пряка вреда; вреда и опасност има само в начина, по който един учен може да използва жанра срещу самия документ. Ако подобен жанр играе позитивна роля в предаването на откровението и е виждан като част от организма на цялото Писание ние не трябва да се срамуваме от него.“ (Bernard Ramm, Protestant Biblical interpretation, Baker books, Grand Rapids, Michigan, 1970, p. 144)

[9] Това води до още една по-нататъшна трудност, защото се налага да изследваме начина, по който  старозаветните автори използват новозаветните цитати (буквално, небуквално, като познати образи и идеи, като типология, аналогия, алегория и т.н. ) – една съвсем нелека задача.

[10] Kevin J. Vanhoozer, First theology: God, Scripture and Hermeneutics, InterVarsity press, Illinois, Appolos, England, 2002, pp. 27-28

[11] Най очевидния контрапункт на подобно твърдение е евангелската проповед. Вече 2000 години вярващите периодично се събират заедно като църква. Макар и това далеч да не е единствената цел важно място в тези събирания заема  четенето и тълкуването на Писанието. Ако желаем да доведем до логичен завършек виждането за библията като единствен източник би трябвало да отречем и евангелската проповед и поучение. Това обаче очевидно би влязло в конфликт със самото Писание. Известният пасаж от 1 Кор. 15 глава учи, че има едно тяло, но много части, които се нуждаят една от друга защото всяка една от тях има своя специфична, неповторима и важна функция. Всички имаме дарби дадени не от Святия Дух и някои от тях са директно свързани със словото и поучението. Нещо повече в библията намираме ясни указания към определени хора да поучават Писанието (1 Тим 4:13), а апостолите са категорични: „Не е добре ние да оставим Божието слово и да прислужваме на трапези. И тъй, братя, изберете измежду вас седем души…които да поставим на тая работа. А ние ще постоянстваме в молитвата и в служението на словото“ (Деян 6:1-4)

[12] Две прекрасни разработки на тази тема са Paul Boyer, When the time shall be no more, The Belknap press of Harvard university press, 1992 и Ronald Numbers, The creationists: the evolution of scientific creationism, University of California press, 1992. Макар и двете да визират най-вече американската култура тенденциите, които представят са съвсем очевидни и в нашата страна.

[13] De acts com Felice Manichaeo 1:10 и De Genesi ad litteram 2:20. цит. от Jack Rogers and Donald McKim, The authority and interpretation of the bible, p. 26

[14] Jack Rogers and Donald McKim, цит съч. стр. 27-28. Историята последователно доказва мъдростта на това предупреждение на Августин. Така например през 17 в. лутеранският богослов Ейбрахам Каловий (1612-1686) дискутирайки вижданията на учени като Кеплер, Брае и Коперник между другото твърди, че луната не може да получава своята светлина от слънцето понеже Мойсей я нарича „светило“ (Бит. 1:16). По същото време Гисберт Воетий (1589-1676) водещ богослов на реформираната църква в университета в Утрехт, настоява въз основа на текстове като Еклесиаст 1:4 и Йов 26:7, че земята с неподвижна, а слънцето се върти около нея (Пс. 19:5-6; Екл.1:5-6; Йс. Н. 10:12-14)

[15] Mark A. Noll, The scandal of the evangelical mind, Eerdmens, 1994, p. 7. Цялата книга (обявена от Крисчианити тъдей за книга на 1994) изследва задълбочено и подробно подобни тенденции в съвременното консервативно евангелско движение.

[16] Vanhoozer, цит, съч., стр. 28. В по-редки случаи някои български евангелисти отиват в другата крайност и си съставят крайно лично мнение за всичко отказвайки да слушат когото и да е било. Без изключение във всички подобни случаите, които са ми известни тези хора не успяват да запазят баланса и биват завлечени в някаква крайност или доктринално отклонение.

[17] Едно забележително явление през последните години е появата на една все по-нарастваща група, при това състояща се в по-голямата си част от миряни, която се характеризира с изявен интерес именно в изброените области. За съжаление това често върви ръка за ръка с поляризация на възгледите им по определени въпроси и липса на толерантност по отношение на инакомислещите. Това нерядко превръща личните им разговори, срещите им по интернет форуми или по страниците на определени издания в бойно поле. Проблемът се състои не само в убедеността, че собствената позиция трябва да се защитава, но че това трябва да бъде направено на всяка цена – в това число и с липса на такт, изопачаване думите на другата страна и дори в някои случаи с лични нападки. Можем само да се надяваме, че това е единствено преходна тенденция.

[18] Пълния текст може да бъде намерен на адрес http://pravoslavieto.com/books/za_vaplashtenieto_sv_Atanasij/index.htm#gen0

[19] Разбира се тук ние говорим за християнската класика, изпитана и издържала проверката на времето. Всяка епоха създава разнообразна литература, която се различава твърде много по своето качество. От нас се изисква мъдрост да откриваме и  подбираме тази, която си струва – нещо, за което дистанцията във времето значително ни улеснява. И, разбира се, дори и в този случай всеки човек има свои индивидуални предпочитания и наклонности.

[20] Цитирано от Jack Rogers and Donald McKim, цит съч., стр. 114

[21] Това се налага тъй като Златоуст използва източници различни от нашите – в повечето случи той се придържа към LXX, а понякога използва „Хексапла“ на Йероним за еврейския текст или цитира по памет.

Виж също коментара на Андрей Неделчев Може ли всеки да разбира библията

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.