Беседа 9


БЕСЕДА 9

от св. Йоан Златоуст

chrisostom.jpg

Това пък, че му се вмени за правда, не се написа само за него, но и за нас, за които ще се вменява за правда като вярваме в Този, Който е възкресил от мъртвите Исуса, нашия Господ   (4:23-24)

1. Казал много и велики неща за Авраам, за неговата вяра, праведност и почест в Бога, апостолът, за да не възразят слушателите: „Какво ни касае нас това? – единствено Авраам се е оправдал.“ – отново ни приближава до патриарха. Такава е силата на духовните думи. Той казал, че езичникът, който скоро е дошъл до вярата и сам нищо не е направил, не само, че в нищо не е по-долен от вярващия юдеин, но даже и от патриарха, а по-добре да кажем, ако трябва да кажем нещо удивително, има предимство пред тях. Нашето благородство е толкова велико, че вярата на патриарха била само образ на нашата. И апостолът не казал: ако му се е вменило на него, то, естествено се вменява и на нас, за да не те наведе оттук на подобно умозаключение: той говори по силата на Божествените закони и всичко основава на казаното в Писанието. За какво, казва той, е било написано, ако не за това, за да ни научи, че и ние така се оправдаваме? Ние сме повярвали в същия Бог и в едни и същи неща, макар и не в едни и същи лица. Казал за нашата вяра (апостолът) говори и за неизречимото Божие човеколюбие, към което той винаги насочва речта си, поставяйки кръста в центъра; сега той ясно представил това, казвайки:

Който беше предаден за нашите прегрешения и възкресен за нашето оправдание (ст. 25).

Забележи по какъв начин апостолът, показвайки причината за смъртта, я представя като доказателство за възкресението. За какво е бил разпънат Христос? – ще запиташ ти. Не заради Собствения Си грях, както е видно от Неговото възкресение. Ако е бил грешен, то как би възкръснал? А ако е възкръснал, то ясно е, че не е бил грешник. Ако не е бил грешен, защо е бил разпънат? Заради другите. Ако е за другите, то без съмнение и е възкръснал. За да не възразиш ти: как можем да се оправдаем, бивайки виновни за толкова много грехове? (апостолът) посочва на Този, Който изгладил всички грехове, за да утвърди своето учение (за оправданието), показва както вярата на Авраам, с която той се оправдал, така и вярата в спасителното страдание, чрез което ние се освобождаваме от греховете. Говорейки за смъртта на Христос, той говори и за възкресението. Христос не е умрял, за да ни доведе до наказание и осъждение, но за да ни облагодетелства. Той и умрял и възкръснал, за да ни направи праведни.

Оправдани чрез вяра имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос (5:1). Какво означава имаме мир? Някои го обясняват в смисъл, че ние не сме във вражда, противно на времето, когато е важал законът, а на мен ми се струва, че (апостолът) говори тук за нашия живот. Както по-горе, след много разсъждения за вярата и за оправданието чрез дела, той поставил първа вярата, за да не помислят, че тези думи служат за основание за небрежност (апостолът) казва: имаме мир, т.е. няма да грешим занапред и няма да се връщаме към предишното, защото това би означавало да враждуваме срещу Бога. Но ще запиташ: как е възможно да не грешим повече? А как станало възможно първото (освобождението от греховете)? Ако ние, бивайки толкова виновни, от всичко сме били освободени от Христос, то колко повече с Негова помощ ще се окажем в състояние да останем в положението, в което се намираме. Не е едно и също да получиш мир, който не си имал, и да съхраниш даруваното, понеже получаването винаги е по-трудно от опазването; но все пак по-трудното станало вече лесно и било приведено в изпълнение. И така, това за нас ще бъде лесно и напълно осъществимо, ако се държим за Този, Който за нас извършил по-трудното. А на мен ми се струва, че тук (апостолът) намеква не само за леснината на успеха, но и за неговата необходимост. Ако Христос ни примирил, когато сме се намирали във вражда с Него, то от наша страна е благоразумно да останем в мир и да Му отдадем това въздаяние, за да не се окаже, че с Отца били примирени зли и неблагодарни хора. 

Чрез когото, продължава апостолът, и ние чрез вяра придобихме и достъп (ст. 2). И така, ако Христос ни е привел при Бога, когато сме били далеч от Него, то колко повече и ще ни удържи, когато сме се намерили близо.

2. Не оставяй без внимание и това, че апостолът винаги посочва две условия: това, което се изисква от Христос, и което се изисква от наша страна. Но Христовите благодеяния са разнообразни, многобройни и превъзходни, понеже Той е умрял за нас, примирил ни, привел ни при Бога и ни дал неизказана благодат; а ние от своя страна сме принесли само едната вяра – затова Павел казва: чрез вяра придобихме и достъп в тая благодат, в която стоим (ст. 2). Каква благодат? – кажи ми. Тази, че сме били удостоени да бъдем доведени при Бога, освободени от заблужденията, познали сме истината и сме получили всички блага, дарувани чрез кръщението. Христос затова и ни привел, за да получим ние тези дарове, т.е., за да не бъде само едното прощение на греховете и примирение, но и да приемем безчислени достойнства. Той не се ограничил даже и с това, но обещал и други неизказани блага, превишаващи разума и словото. Затова апостолът посочил и тези, и другите дарове: с думата благодат той обозначил настоящите дарове, които сме получили, а с думите: и се радваме поради надеждата за Божията слава (ст. 2) ни открил всички бъдещи дарове. И прекрасно казал, в която стоим. Такава именно е Божията благодат: тя няма край, не познава предел и постоянно се простира към по-голямото, което е невъзможно за хората. Размисли, например, над следното: някой достига до началство, слава и власт, но не се задържа на това положение завинаги, а скоро се лишава от него и ако не му го отнеме друг човек, то смъртта, явявайки се, съвършено похищава всичко. А Божиите дарове не са такива: тях не може да ни ги отнеме нито човек, нито времето, нито стечение на обстоятелствата, нито самият дявол, нито смъртта; напротив, когато умрем ще владеем дори повече, постоянно усъвършенствайки се ще започнем да се ползваме от тях в още по-голяма степен. Затова, ако не си уверен в бъдещите блага, то повярвай на основание на настоящите, които вече си получил. Затова (апостолът) и казал: и се хвалим поради надеждата за Божията слава, за да разбереш каква душа трябва да има вярващият. Той трябва да бъде уверен, без да се съмнява – не само в дадените му блага, но и в бъдещите, като че вече са дадени, понеже всеки се хвали с това, което вече му е дадено. А понеже надеждата в бъдещите блага е толкова твърда и ясна, колкото и надеждата за вече дадените блага, то ние, казва апостолът, се хвалим и с надеждата за бъдещето – затова той и нарекъл бъдещите блага слава. Ако тези блага служат за Божия слава, то несъмнено и ще се изпълнят, ако не заради нас, то заради Бога. И какво говоря аз, продължава (апостолът), че бъдещите блага са достойни за похвала? Даже и настоящите бедствия са способни да ни възвеличат и да ни накарат да се хвалим. Затова (апостолът) и добавил:

И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си (ст. 3). И така, разбери какви са бъдещите блага и как се възвеличаваме от това, което изглежда, че ни прави печални. Такъв е Божият дар и в него няма нищо неприятно.

Във външните дела подвизите се съпровождат с труд, болка и нещастия, а венците и наградите носят удоволствие; а там не е така, но борбата за нас е приятна, не по-малко от наградата. Понеже тогава изпитанията били многобройни, а царството било само в упованието, бедствията били близо, а благата очаквани и всичко това много отслабвало немощните, то (Павел) още преди небесния венец ни дава наградата, казвайки, че трябва да се хвалим и в скърбите. Впрочем, той не казал: вие трябва да се хвалите, но хвалим се, представяйки увещание чрез собствения си пример. Затова, понеже казаното е странно и необикновено, т.е., че човек, борещ се с глада, намиращ се в окови и мъки, оскърбяван и унижаван трябва да се хвали с това, то (апостолът) разкрива и това, което е по-важно, казвайки, че настоящите скърби не са само по причина за бъдещите блага, но даже сами по себе си заслужават да се хвалим с тях, защото скръбта сама по себе си е благо. Защо? Защото приучва към търпение. Затова, казвайки: да се хвалим в скърбите си, прибавил и причината, казвайки: защото скръбта произвежда търпение[1] (ст. 3). Забележи отново изкуството на Павел, как той обръща своята реч към напълно противоположното. Понеже скърбите най-често карали християните да се отричат от бъдещите блага и да изпадат в отчаяние, то той твърди, че вследствие на скръбта трябва да се надяваме, а не да се отчайваме за бъдещето.

Защото скръбта привежда търпение, а търпението опитност, а опитността надежда, а надеждата не посрамява[2]. (ст.3-5). Скърбите не само не лишават от тази надежда, но са и способни да я създадат. Скръбта дори и преди получаването на бъдещите блага принася твърде важен плод – търпение и подлагащите се на изпитания прави опитни, затова тя толкова съдейства и по отношение на бъдещите блага, защото усилва в нас надеждата. Нищо не допринася толкова за благата надежда, както добрата съвест.

3. Затова и нито един от честно живеещите хора не губи надежда за бъдещето, а от друга страна мнозина от небрежните са угнетявани от лукава съвест и не желаят нито съд, нито въздаяние. И какво, нашите блага само в една надежда ли се състоят? Разбира се, в надежда, но не човешка, която често се разрушава и посрамва надяващия се, когато обещаващият покровител умре, или когато, макар и жив, променя разположението си. Но нашите надежди не са такива, те са твърди и непоколебими. Този, който е дал обещание, винаги е жив, а ние, които можем да се възползваме от тях, макар и да умрем, отново ще възкръснем, така че няма нищо, което би могло да ни посрами като напразно и безразсъдно утешаващи себе си с празни надежди. И така, освободил с тези думи в достатъчна степен слушателите си от всякакво съмнение, апостолът не спира своята реч с настоящите блага, но отново преминава към бъдещите, знаейки, че по-слабите хора макар и да търсят настоящите блага все пак не са удовлетворени от тях. В бъдещите блага той обещава твърде големи дарове. За да не възрази някой: „Какво?  А ако на Бог не Му е угодно да даде тези блага? Наистина, ние всички знаем, че Той има силата, пребъдва и живее, но откъде е известно, че ще пожелае и нашето блаженство?“ – апостолът отговаря, че това е видно от благата, които вече са ни дадени. От кои именно блага? От любовта, която Бог е явил към нас.

Какво именно е направил Той? – ще попиташ. Дал е Святия Дух. Затова (апостолът) казвайки: надеждата не посрамява, представя достатъчно доказателство за това: понеже Божията любов е изляна в сърцата ни (ст. 5). И не казал: дадена, но изляна в сърцата ни, указвайки изобилието. Бог ни е дал най-голямото благо, дал ни е не небето, не земята, не морето, но онова, което е по-ценно от всичко това – Той направил хората ангели, Божии синове, братя Христови. Какво е това благо? Святият Дух. Ако на Бог не му беше угодно да ни награди с велики венци след трудовете, то Той не би дал толкова велик дар преди трудовете. Тук силата на Неговата любов се открива чрез това, че Той не бавно и не малко по малко ни дава почести, но изведнъж излял целия източник на блага и при това преди подвизите. Затова, макар и ти да не си твърде достоен, не се отчайвай, имайки за велик свой защитник любовта на Съдията. По тази причина и апостолът казва: надеждата не посрамява, възлагайки всичко не на нашите заслуги, но на Божията любов. Говорейки за даването на Святия Дух, той отново се обръща към кръста и казва:

Понеже когато ние бяхме още немощни, на надлежното време Христос умря за нечестивите. Защото едва ли ще се намери някой да умре и за праведен човек (при все че е възможно да дръзне някой да умре за благия); но Бог препоръчва Своята към нас любов (ст. 6-8). Тези суми означават следното: Ако трудно би се съгласил някой да умре и за добродетелен човек, то представи си любовта на твоя Владика, когато Той се оказал разпънат не за добродетелни хора, но за грешници и врагове. Това казва и апостолът по-нататък:

Но когато бяхме още грешници Христос умря за нас. Много повече, прочее сега, когато се оправдахме чрез кръвта Му ще се избавим от Божия гняв чрез Него. Защото, ако бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Сина Му, когато бяхме още неприятели, колко повече сега, когато сме примирени ще се избавим чрез Неговия живот (ст. 8-10).  Тези думи изглеждат като повторение, но при внимателно четене се оказва, че не е така. Гледай. (Апостолът) желае да убеди римляните в бъдещите блага и отначало ги убеждава чрез мисълта за праведника, казвайки, че той е съвършено уверен, че Бог е силен да изпълни това, което е обещал; след това доказва този благодатен дар; по-нататък чрез скърбите, казвайки, че те са способни да ни донесат надежда; и отново, че Бог ни е дал Духа, Който ние сме и приели, и накрая, доказва това чрез смъртта на Христос и нашата предишна порочност. И макар, както беше отбелязано по-горе, отначало да изглежда, че казаното е едно и също, то на практика се откриват две, три и повече различни мисли: първата – че Христос е умрял, втората – че е умрял за нечестивите, третата – че ни е примирил, спасил, оправдал, направил безсмъртни синове и наследници. Затова, казва апостолът, ние трябва да се укрепяваме в упованието не само в смъртта на Христос, но и в това, което ни е дадено чрез тази смърт. И макар и само това, че Христос е умрял за нас като такива (грешници) да е велико доказателство за Неговата любов, но когато умиращият се оказва още и дарител на дарове и при това толкова велики за тези, които не ги заслужават, то такова благодеяние превъзхожда всяка мярка – и трябва да доведе до вяра и съвсем безчувствения. И не друг желае да ни спаси, но Този, Който ни е възлюбил бивайки още грешници, възлюбил до такава степен, че Сам предал Себе Си за нас. Виждаш ли как на това място се съдържа доказателство за бъдещата надежда? Преди това трудността за нашето спасение се състояла в това, че сме били грешници и в това, че трябвало да се спасим чрез смъртта на Владиката. Последното преди да се извърши било невероятно и за неговото осъществяване имало нужда от велика любов, а сега, когато вече се е извършило и другото, станало много по-лесно: ние сме направени приятели, няма вече нужда от смъртта на Господа. Така Този, Който пощадил враговете си дотолкова, че не пощадил Своя Син, няма ли да защитава тези, които са станали Негови приятели, когато при това няма вече нужда да предава Сина Си? Някой често не спасява заради това, че не желае, или макар да може, не желае. Нито едното, нито другото може да се каже за Бога, след като Той предал Сина Си. А че Бог може да спаси, (апостолът) и това доказва с факта, че Бог ни оправдал бидейки грешници. И така, накрая какво препятствие остава пред нас да достигнем до бъдещите блага? Никакво. Затова, за да не започнеш да се срамуваш и да се червиш, чувайки за грешници, врагове, немощни и нечестиви, чуй какво казва апостолът по-нататък:

И не само това, но нека се хвалим в нашия Господ Исус Христос, чрез Когото получихме това примирение (ст. 11). Какво означава: и не само това? Ние не само сме спасени, казва апостолът, но и се хвалим с това, за което, според мнението на другите, би следвало да се срамуваме. Това, че ние, живели в толкова голяма порочност, сме били спасени, служи като доказателство за великата към нас любов на Спасяващия.Той ни спасил не чрез ангели и архангели, но чрез Своя Единороден. И така, това, че Той спасил нас, грешниците, чрез Единородния и не само чрез Единородния, но чрез Неговата кръв  –  всичко това сплита безчислени венци за прослава. В понятията слава и дръзновение няма нищо достойно за това да бъдем обичани от Бога и да обичаме Този, Който ни е възлюбил. Това правят верните ангели, началствата и силите, това е по-голямо от царството, поради което и Павел го поставил преди царството: и аз облажавам безтелесните заради това, че те обичат Бога, покорявайки Му се във всичко. Затова и пророкът удивлявайки им се, казва: мощни със сила, които изпълнявате словото Му (Пс. 103:20), а Исая, възхвалявайки серафимите, им приписва велика добродетел, понеже те стоят близо до Божията слава, а това е знак за велика любов.

4. И така, да подражаваме и ние на горните сили и да се постараем не само да стоим близо до престола, но и да бъдем обител за Стоящия на престола, понеже Той възлюбил ненавиждащите Го и не престава да обича: прави слънцето да свети и на злите, и на добрите, и дава дъжд и на праведния, и на неправедния Мт. 5:45). Възлюби Обичащия, защото и Той обича. А защо, ще попиташ, този обичащ заплашва с геената, с наказание и мъчение? Именно затова, защото обича, понеже, отсичайки чрез страх твоето лукавство, като че чрез някаква юзда те удържа да не се стремиш към злото. Той прави и предприема всичко, за да може и с приятни, и с прискърбни средства да те отстрани от стремежа към падение, да те привлече към самия Себе Си и да те отдалечи от всеки порок, който е по-ужасен от геената. Ако ти се смееш по повод на казаното и желаеш по-скоро постоянно да живееш в порока това, че един ден се подлагаш на наказание, изобщо не е странно: това е образ на твоя грешен начин на мислене и на твоята зараза с неизцелима болест  – така както малките деца, когато видят, че докторът има намерение да дойде и да изреже болното място хукват да бягат надалеч, крещят, крият се и предпочитат по-скоро да страдат от постоянното гниене на тялото, отколкото да понесат временната болка, а след това да се наслаждават на здраве. А хората, имащи ум, знаят, че болестта е по-тежка отколкото операцията и да бъдеш порочен е по-лошо, отколкото да се подложиш на наказание, понеже от едното е възможно да се възвеличиш и да станеш здрав, а от другото можеш да погинеш или да останеш в постоянен недъг. Но на всеки е известно, че здравето е по-добро от болестта. Затова и разбойниците трябва да плачат не тогава, когато им чупят ребрата, но когато те подкопават стени и убиват. Ако душата е по-превъзходна от тялото, както е и в действителност, то по-справедливо е да стенем и плачем, когато тя погива, а ако тя не чувства това, то още повече следва да скърбим за нея. Така и предаващите се на необуздана любов, следва да жалеят повече, отколкото силно страдащите от треска, а пияниците повече, отколкото подложените на мъчения. Ако всичко това е вредно, ще попиташ, то защо по-често избираме злото? Защото на мнозина от хората, според пословицата, се харесва по-лошото и те го предпочитат, подминавайки по-доброто. Това можем да наблюдаваме при избора на храна и подобни дейности, в житейските склонности и в наслажденията, в удоволствията, в избора на жена, дом, роби, угаждане и така нататък. Кажи ми, какво доставя по-голямо удоволствие – сношение с жени или с мъже? С жени или с животни? Все пак, ние намираме мнозина такива, които избягват жените, а имат сношение с безсловесните  и нанасят поругание на мъжете без да вземат предвид, че това, което е съобразно с природата, е по-приятно от противоестественото.

Изобщо, има много хора, които като към нещо приятно се стремят към това, което е смешно, неприятно и носи след себе си наказание. Ще кажеш, защото това им е приятно. Но за това са и жалки тези хора, понеже неприятното смятат за приятно. Така те смятат наказанието за по-лошо от греха, а на практика не е така, но точно обратното. Ако наказанието беше лошо за грешниците, Бог не би присъединил зло към зло и не би ги направил още по-лоши. Този, Който прави всичко, за да премахне злото, не може да го увеличава. И така, за грешника наказанието няма да е зло, а напротив злото, което не бъде наказано, подобно на болестта за болния, няма да се излекува. Но няма нищо по вредно за човека от неумерената страст. Неумерена страст аз наричам страстта към наслаждения, празната слава, господство и въобще към всичко това, което е свръх потребностите. Този, който живее разкошен и разпуснат живот, изглежда на всички щастлив, но на практика той е по-нещастен от всички, защото предава душата си във властта на жестоки владетели и мъчители. Бог и затова е направил настоящия ни живот изпълнен с трудове, за да ни избави от такова робство и да ни доведе до пълна свобода; затова Той заплашва с наказание, затова ни е дал грижите в живота, за да обуздава склонността към  разпуснатост. Така и юдеите, когато били заети с копаене на глина и правене на кирпичи, и били роби, непрестанно призовавали Бога, а когато получили свобода, започнали да роптаят, да огорчават Владиката и изпаднали в хиляди пороци. Но какво да кажем за хората, питаш ти, които под влияние на скърбите не рядко се променят към по-лошо? Това става не в следствие на скърбите, а на хорските слабости. Ако някой има болна жлъчка, но не желае да приеме горчивото лекарство, което би го очистило и погива, то ние обвиняваме не лекарството, а слабостта на органа; така и тук причината е в слабостта на душата. Ако човек се проваля в нужда, то много повече ще направи същото в доволство. Ако пада, когато е вързан – а такъв е човекът в нужда – то повече ще падне, когато е развързан. Ако се проваля в трудни обстоятелства, то още по- лесно ще се провали в благополучие. Но как мога аз, ще попиташ ти, да не се проваля под влияние на нещастието? Ако разбереш, че искаш или не искаш, ти трябва да понесеш това, което търпиш; и ако започнеш да го понасяш с благодарение, то ще получиш много по-голяма полза, а ако упорстваш, негодуваш и роптаеш, то с това и своето нещастие не убиваш и повдигаш още по-голяма буря. Нека всички ние да имаме такива мисли, за да не ни се наложи по необходимост да приемаме така, което като че ли идва по наше желание. Представи си, например, че някой е изгубил любим син, а друг цялото си имущество; ако разсъдиш, че е било невъзможно да избегнеш станалото, а от друг страна, че от непроменимото нещастие можеш да извлечеш за себе си някаква полза и мъжествено претърпиш ставащото; ако ти вместо хули въздадеш хвала на Господа, то нещастието постигнало те против твоята воля ще ти се вмени за заслуга, като че ли е станало по твое желание. Ако разбереш, че синът ти е похитен от преждевременна смърт, кажи: Господ даде, Господ отне (Йов 1:21). Ако видиш, че е намаляло имуществото, кажи: гол излязох от утробата на майка си, гол и ще се върна (Йов 1:21). Ти виждаш, че злите благоденстват, а праведните са злополучни и търпят хиляди нещастия, и не успяваш да намериш причина за ставащото? Кажи: бях като скот пред Тебе, обаче аз винаги съм с Тебе (Пс. 73:22-23). Ако желаеш да разбереш и причината за това, то помисли, че Бог е определил ден, когато ще съди вселената и от теб ще изчезне всяко недоумение, понеже тогава всеки ще получи според заслугите си, както Лазар и богаташът. Спомни си апостолите: те се подлагали на бичувания и гонения, търпели хиляди бедствия, те се радвали, че се удостоили да бъдат поругани заради Христовото име. И ти, ако страдаш от някакъв недъг, понеси болестта мъжествено – и по този начин ще получиш награда, каквато получили и апостолите. Но как този, който се намира в болки и мъчение, може да принася благодарение на Господа? Ако Го обича искрено. Ако тримата мъже, хвърлени в пещта и другите, намиращи се в окови и в безчислени други бедствия, не преставали да благодарят, то колко повече могат да правят това тези, които се намират в болести и са държани от тежки недъзи. Няма, наистина няма нещо такова, което да не е дадено от любовта. А когато се проявява Божията любов, то тя е по-висока от всичко – и нито огън, нито меч, нито бедност, нито болест, нито смърт, нито нещо друго е страшно за този, който се ползва от тази любов. Присмивайки се на всички, той ще побърза към небето и по душевно настроение ще се окаже не по-ниско от живеещите там; той няма да погледне на нищо друго – нито на небето, нито на земята, нито в морето, но ще бъде устремен единствено към красотата на небесната слава. Както скърбите в настоящия живот не могат да го унизят, така и удоволствията няма да са в състояние да го възвисят и направят надменен. И така, да възлюбим и ние тази любов (на която няма нищо равно) -и заради настоящето, и заради бъдещето, а по-добре да кажем заради самата природа на тази любов, понеже ние ще се избавим от наказание и в този живот, и в бъдещия, и всички ще достигнем царството. Но освен избавлението от геената трябва да споменем и нещо друго, което е по-важно: По-важно от всичко това е да обичаме Христос и да бъдем обичани от Него. Ако при хората взаимната любов се цени повече от всяко удоволствие, то каква дума, каква мисъл може да изобрази блаженството да душата, която обича Бога и е обичана от Него? Това блаженство не може да бъде познато по друг начин, а единствено от опит. Затова, за да познаем от опит тази духовна радост, блажен живот и безчислени съкровища, нека оставяйки всичко, да започнем да търсим тази любов, както за собствена радост, така и заради славата на любимия Бог, защото на Него принадлежи славата и царството, заедно с Единородния (Син) и със Святия Дух сега и во веки веков. Амин.


[1] Така в Цариградския, Православния и Съвременния (2004) преводи. В Протестантския (1940) и Библейско общество (2000) е използвана думата „твърдост“. Златоуст също използва думата търпение. Б. пр.

[2] В Протестантския (1940) и Библейско общество (2000) вместо „опитност“ са използвани думите „изпитана правда“. Православният и Цариградският преводи следват Златоуст. Б. пр.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.