За Господната вечеря


ЗА ГОСПОДНАТА ВЕЧЕРЯ

от Мартин Лутер

luter.jpg

Има 2 текста, които разглеждат по най-ясен начин този предмет и върху които ние ще спрем нашето внимание – казаното в евангелията относно Господната вечеря и думите на Павел (1 Коринтяни 11). Матей, Марк и Йоан са съгласни, че Христос е дал цялото тайнство на всички Свои ученици. Павел също говори и за двете негови части и то толкова сигурно, че никой не може да е толкова безсрамен, че да твърди обратното. Добавете към това, че според Матей Христос не е казал за хляба Яжте от него всички, но е казал за чашата: Пийте от нея всички. Марк също не казва: ядоха всички, но всички пиха от нея. Всеки автор поставя знак на универсалност и на чашата и на хляба. Сякаш Духът е предвидил бъдещото разделение, което ще забрани на някои общението с чашата, която Христос е дал за всички. Колко яростно биха беснели срещу нас те ако намерят думата всички отнесена към хляба, но не и към чашата. Те не биха ни оставили път за бягство, биха ни надвикали, биха ни обявили за еретици. Но когато думата стои на наша страна срещу тях приемайки, че не са обвързани с никакъв закон на логиката тези хора по собствената си воля отново и отново променят и хвърлят в пълно объркване дори Божите неща.
Но представете си, че аз държах обратното мнение и поставях под въпрос виждането на своите господари папистите. В Господната трапеза, цялото тайнство или тайнствата и от двата вида или са били дадени единствено на презвитерите или по същия начин и на миряните. Ако е единствено на презвитерите (както желаят те) тогава не е разумно и законно нито единия вид да бъде даван на миряните; защото той не трябва прибързано да бъде даван на никого на когото Христос не го е дал при началното му постановяване. В противен случай, ако позволим на едно от постановленията на Христос да бъде променено, ние правим недействителни всички Негови заповеди; и всеки може да каже, че не е обвързан със заповед или постановление от страна на Христос. Затова при нашето отношение към Писанието едно конкретно изключение премахва всяко общо твърдение. Ако от друга страна то е било дадено също и на миряните то несъмнено следва, че приемането и на двата вида не трябва да бъде отказвано на миряните; и ако им го откажем когато те го търсят ние действаме неправедно и противно на делата, примера и заповедта на Христос.
Аз изповядвам, че не съм бил в състояние да оборя това разсъждение и нито съм чел, чувал или намерил нещо, което може да му противостои докато думите и примера на Христос стоят непоклатими. Защото Той казва: – не като позволение, но като заповед –  Пийте от нея всички. Защото ако всички трябва да пият от нея и това не може да бъде разбрано като казано единствено за презвитерите тогава със сигурност е нечестиво дело да възпираме от това миряните, когато те го търсят дори ако ангел от небето прави това. Защото това, което те казват, че е оставено на решението на Църквата, а именно кой вид трябва да бъде отслужван, е казано без логическо основание, твърдяно е без авторитет и, както беше показано, лесно се отхвърля. Нито пък може да е от полза за един враг, който се противопоставя на делата и думите на Христос и на чийто удари трябва да се отговори с думите на Христос, които ние нямаме на своя страна.
Ако и двата вида бъдат отказани на миряните тогава по същото решение на Църквата може да им бъде отнето част от кръщението или от покаянието защото във всеки от тези случаи разсъждението и силата са подобни. Следователно, както цялото кръщение и цялата прошка са дадени на всички миряни така им е дадено и цялото тайнство на хляба ако те го търсят. Аз все пак съм много учуден от тяхното твърдение, че е напълно незаконно и смъртен грях презвитерите да приемат само едната част по време на меса; и то не по друга причина (както те единодушно казват), а защото това са двете части на едно пълно тайнство които не трябва да бъдат разделяни. Нека тогава те да ми кажат, защо е законно да го разделяме в случая с миряните и защо на тях не трябва да бъде давано пълното тайнство. Не признават ли те, чрез собственото си твърдение, че или и двата вида трябва да бъдат давани на миряните или че не е законно да им се дава дори и единия вид? Как може само единия вид да бъде цялото тайнство и да не бъде цялото в случая с презвитерите? Защо се хвалят с решението на Църквата и с властта на папата в този случай? Думите на Бога и твърденията на истината не могат да бъдат отхвърлени по този начин.
По нататък следва, че ако Църквата може да отнеме от миряните единия вид, виното, тя също така може да отнеме от тях и другия вид, хляба, и така да отнеме от миряните цялото тайнство на Олтара и да лиши заповедта на Христос от всякаква сила. Но, аз питам, с какво право? Ако все пак, тя не може да отнеме хляба или двата вида не може да отнеме и виното. Нито пък е възможно някакъв аргумент от този вид да бъде използван срещу един противник, понеже Църквата задължително трябва да има същата сила по отношение на всеки вид както по отношение на двата вида; ако тя я няма по отношение и на двата вида тя я няма и по отношение на нито един от тях. Аз бих желал да чуя какво ще кажат относно това римските ласкатели.
Но това, което ме засяга най-много и изцяло ме убеждава са думите на Христос: Това е Моята кръв, която се пролива за вас и за мнозина за прощение на греховете. Тук вие виждате най-ясно, че кръвта е дадена за всички, за греховете на които е пролята. Сега, кой ще посмее да каже, че тя не е пролята за миряните? Не виждате ли, към кого се обръща Този, Който дава чашата? Не я ли дава на всички? Не казва ли Той, че тя се пролива за всички? За вас, казва Той. Нека да приемем, че това са свещениците. И за мнозина, продължава Той. Тези не могат да бъдат свещеници; и все пак Той казва: Пийте от нея всички. Аз лесно мога да обърна това и да променя думите на Христос в подигравка с моите думи както правят това моите противници. Но тези, които се позовават на Писанията в спора си срещу нас трябва да бъдат оборени чрез Писанията. Тези са основанията, които ме възпират да прокълна бохемците, които, без значение дали са добри или лоши хора, със сигурност имат думите и делата на Христос на своя страна докато ние нямаме нито едните нито другите, но единствено безполезните способи на човеци: Църквата е заповядва така. Докато тези, които заповядват това не са Църквата, а тираните на Църквата без съгласието на Църквата и на Боиите хора. Сега, питам аз, къде е необходимостта, къде е религиозното задължение, къде е ползата да се отказва на миряните приемането и на двата вида т.е. видимите знаци когато всички признаваме, че те имат реалността на тайнството без знака? Ако те имат реалността, която е по-голямата защо не им дадем и знака, който е по-малкото? Защото всеки тайнствен знак, докато той е знак, е несравнимо по-малък от самата реалност. Тогава какво, питам аз, пречи да се даде по-малкото нещо когато се дава по-голямото; освен наистина, както ми се струва, това се е случило по Божие позволение в Неговия гняв, да, за стане повод за разделение в Църквата и да покаже, че отдавна изгубили реалността на тайнството ние се борим да имаме знака, който е по-малкото нещо вместо реалността, която е най-великото и единствено необходимото. Точно по същия начин някои хора воюват за церемониите срещу любовта. Това чудовищно извращение изглежда е започнало в същото време когато ние сме започнали в собствената си глупост да смятаме християнската любов за нищо заради светските богатства, така че Бог да може да покаже чрез това ужасно доказателство, че ние смятаме знаците за по-важно следствие от самите реалности. Какво извращение би било ако признаем, че вярата в кръщението е дадена на някой който желае да се кръсти и все пак му откажем знака на същата тази вяра т.е. водата.
Накрая стоят необоримите думи на Павел, които трябва да затворят всяка уста (1 Коринтяни 11) Аз от Господа приех това, което ви и предадох. Той не казва както този монах лъжливо настоява според собствения си ум: “Аз ви позволявам” Нито пък е вярно, че той позволява на коринтяните да приемат и двата вида поради споровете помежду им. На първо място, както показва самият текст, спорът не е бил относно приемането на двата вида, но относно надменността на богатите и на завистта на бедните, както е ясно от текста, който казва: Един остава гладен, а друг се напива. И: Не опозорихте ли сиромаха. Тогава също той не говори за това, което дава, като че ли това става за пръв път. Той не казва: “От Господа приемам и ви го предавам”, но “Аз приех и ви го предадох” т.е. в началото на неговото проповядване дълго преди да възникне спора така показвайки, че той им е предал приемането и на двата вида.  Това предаване означава заповед както той използва навсякъде тази дума. Така тъмните облаци на твърдението, което този монах трупа заедно относно позволението без подкрепата на Писанието, без разум и без смисъл не водят до нищо. Неговите противници не питат какви са неговите бълнувания, но каква е присъдата на Писанието относно това и от него той не може да покаже дори една буква в подкрепа на своите бълнувания докато те могат да приведат много гръмове в защита на техните вярвания. Изправете се тогава заедно всички вие папски ласкатели, бъдете дейни, защитете се от обвинението в беззаконие, тирания и предателство срещу евангелието и в лъжливи клевети срещу своите братя, вие, които обявявате за еретици ония, които не могат да приемат единствено бълнуванията на умът ви противопоставящи се на толкова ясните и силни Писания. Ако някой от двамата трябва да бъде наречен еретик и схизматик това не са бохемците, не са гърците, защото те стоят върху евангелието, но римляните, които са еретици и беззаконни схизматици, вие, които основавайки се единствено на собствените си измислици заставате срещу единното учение на Божите Писания.
Но какво може да бъде по-странно или по-достойно за умът на този монах от това да каже, че апостола  писал така и е дал това позволение за конкретна църква – тази в Коринт, но не и за вселенската Църква? Как доказвате това? По обичайния си начин – чрез собствения си нечестив ум. Когато вселенската Църква приема посланието като написано до нея и го следва във всяко отношение защо да не направи така и с тази част? Ако приемем, че някое послание на Павел или някой пасаж в някое послание не се отнася за вселенската Църква ние премахваме целия авторитет на Павел. Коринтяните са могли да кажат, че това, което той е учел относно вярата в писмото до римляните не се отнася до тях. Какво може да бъде по-богохулно и по-лудо от тази безумна идея? Далеч от нас да си представяме, че може да има и една буква във всички писания на Павел, на която цялата вселенска Църква не трябва да подражава и пази. Не така са учили отците, нито някой друг до тези опасни времена, за които Павел пророкува, че ще се появят богохулници, слепи и безумни хора, между, които се нарежда и този монах или по-скоро сред които е пръв.
Но нека да признаем това неприемливо и диво твърдение. Ако Павел дава позволение на конкретна църква от вашето собствено виждане излиза, че гърците и бохемците постъпват правилно защото те са конкретна църкви и следователно е достатъчно, че те не действат срещу заповедите на Павел, който най-малкото им дава  позволение. По-нататък, Павел няма силата да позволи нищо противно на заповедите на Христос. Следователно, от името на гърците и бохемците, аз изправям тези думи на Павел от Христос срещу теб, Рим и срещу всички твои ласкатели: можеш ли да покажеш, че ти е била дадена властта да променяш тези неща чрез едно дихание; още по-малко да обвиняваш други в ерес защото не обръщат внимание на твоето нахално лицемерие? Ти си този, който заслужава да бъде обвинен в беззаконие и тирания. Ние, които четем думите на Киприан, който сам е достатъчно силен, за да стои срещу всички римляни и който свидетелствува в своя труд за отцепниците в петата книга, че е обичайно в църквата и двете вида да се дават на миряните и дори на децата; да, защото тялото на Господа е давано в ръцете им; както той казва на много места. Сред другите неща той смъмря някои хора така: „И понеже не прие веднага да яде тялото на Господа с нечисти ръце или да пие кръвта на Господа с мръсна уста свещениците му се разгневиха като на светотатстващ.“ Вие виждате, че тук той говори за някои светотатстващи миряни, които желаели да приемат от свещениците тялото и кръвта. Имате ли да промърморите нещо нещастни ласкатели? Кажете на този свят мъченик, този учител на Църквата, така високо надарен с апостолски дух, че е бил еретик и се е възползвал от позволението в тази конкретна църква! Той споменава на същото място за един инцидент, който се случил пред собствените му очи и в негово присъствие когато пише с най-ясни думи, че като дякон той дал чашата на едно невръстно момиче и когато то се борело срещу това той дори излял кръвта на Господа в устата й.  Ние четем същото нещо у свети Донат, от чиято счупена чаша тези нещастни ласкатели се опитва да се отърват. Аз чета, казва той, че чашата е била счупена, аз не чета, че кръвта е била раздавана. Какво чудно има ако този, който разбира от свещените Писания това, което желае да разбере по същия да чете и в историческите разкази това което желае да чете! Но може ли той по този начин да даде на църквата правото да решава или може ли така да обори еретиците? Но достатъчно беше казано по този въпрос, защото аз не съм започнал да говоря, за да отговарям на един недостоен за отговор, но за да изложа истината по въпроса.
Тогава аз заключавам, че да забраняваме приемането на двата вида от миряните е нечестиво и тиранично и това не е в силата на никой ангел много по-малко на някой папа ли събор. Нито пък ме е грижа за съборът в Констанс защото ако победи неговият авторитет защо да не направи същото и съборът в Базел, който постановява от друг страна, че на бохемците трябва да им бъде позволено да приемат и двата вида? – решение, до което се е достигнало след дълга дискусия както доказват подробните документи от събора. Този факт, тези невежи ласкатели привеждат в защита на своите собствени бълнувания – така мъдро те разглеждат целия въпрос.
Тогава първото робство на това тайнство е по отношение на неговата субстанция или пълнота, която тиранията на Рим ни е отнела. Не че този, който използва единствено единия вид съгрешават срещу Христос, понеже Христос не е заповядал използването на никой от тях, но е оставил това на избора на всеки лично казвайки: Правете това толкова често колкото желаете за Мое възпоменание. Но съгрешават тези, които забраняват двата вида да бъдат давани на хората, които желаят да използват своята свобода и грешката не е на миряните, но на свещениците. Тайнствата не принадлежат на свещениците, но на всички. Нито пък свещениците са господари, но слуги, чието задължение е да дават и двата вида на тези, които ги търсят толкова често колкото те ги пожелаят. Ако те отнемат това право от миряните и насила им го откажат те са тирани и миряните са свободни от вина, независимо дали приемат единия или двата вида; защото междувременно те ще бъдат спасени чрез своята вяра и чрез своето желание за пълно тайнство. Така също и самите служители са задължени да кръщават и дават опрощение на този, който ги желае; ако те не им ги дадат търсещият има пълната заслуга на собствената си вяра докато те ще бъдат обвинени пред Христос като зли слуги. Така древните от светите отци в пустинята са прекарали много години без общение с нито един вид от тайнството. Следователно, аз не казвам чрез сила да си вземем и двата вида, като че ли ни е заповядано и сме задължени чрез стриктна заповед. Но аз наставлявам съвестта на всеки човек, така че да е в състояние да понесе тиранията на Рим със знанието, че насила е бил лишен от своето право да участва в тайнството поради своите грехове. Аз желая единствено това – никой да не може да оправдае тиранията на Рим сякаш той е постъпил добре отказвайки единия вид на миряните. Ние трябва да се отвращаваме от това и да не се съгласяваме с него макар да можем да го понасяме като че ли сме под робството на турците където не бихме имали правото да приемаме нито единия вид. Поради тази причина аз казах, че по мое мнение, би било добре, ако на това робство бъде сложен край чрез общ събор, църковната свобода бъде отнета от ръцете римския тиран и ни бъде върната и на всеки човек му бъде оставен свободен избор да я търси и използва, както е в случая с кръщението и покаянието. Сега все пак, чрез същата тирания, той принуждава единия вид да бъде приеман година след година, толкова е изчезнала свободата дадена ни от Христос и такава е наградата на нечестивата ни неблагодарност.
Второто робство на същото тайнство е по-малко що се отнася до съвестта, но до този момент то е най-опасното от всички неща, срещу които можем да възразим и още повече да прокълнем. Тук аз ще бъда наречен Уиклив и еретик и еретик с шест хиляди имена. Тогава какво? Тъй като римския епископ е престанал да бъде епископ и е станал тиранин аз изобщо не се страхувам от техните постановления, защото зная, че нито той нито дори всеобщ събор нямат силата да постановят нови правила на вярата. По-рано, когато аз приемах схоластичното богословие моят господар кардинал на Камбрий ми даде повод за размисъл спорейки твърде остро върху втората книга на Сентенциите, че би било много по-вероятно и биха били въвеждани много по-малко изкуствени чудеса ако приемем, че хлябът и виното върху олтара са истински хляб и истинско вино, а не само техните акциденции – стига само Църквата не беше постановила обратното. След това, когато аз видях какво е постановила Църквата, т.е. томизма, или Църквата на Аристотел аз станах по-смел и когато бях изправен пред голямо съмнение твърдо установих своята съвет на първото мнение т.е., че те са истински хляб и вино, в които са истинската плът и кръв на Христос не по друг начин и в не по-малка степен отколкото другата страна настоява, че те са скрити под акциденциите. И аз направих това, защото видях, че мнението на томистите макар да е одобрено от папата или от събор си остава мнение и не става правило на вярата дори ако ангел от небето твърди обратното. Понеже това, което се твърди без подкрепата на Писанията или  одобрение чрез откровение е позволено да се държи като мнение, но не е необходимо да се вярва. А това мнение на томистите е толкова неясно и толкова неподкрепено от Писанията или от разума, че те изглежда не познават нито неговата философия нито логиката му. Защото Аристотел говори за акциденции и за обекта по начин много по-различен от свети Тома; и на мен ми се струва, че трябва да съжаляваме един толкова велик човек гледайки как се опитва не само да изведе своите разбирания за вярата от Аристотел, но и да ги постави като авторитет, който той сам не разбира; една най-нещастна постройка изградена върху една още по-нещастна основа.
Аз с готовност признавам, че който реши да приеме което и да е от двете мнения може да направи това. Моето единствено възражение е да се премахнат скрупулите на съвестта, така че никой човек да не се чувства виновен за ерес ако вярва, че върху олтара стоят истински хляб и истинско вино. Нека той да знае, че има свобода без опасност за своето спасение да си представя, мисли или вярва по който и да е от двата начина понеже вярата не му налага нищо.
На първо място аз няма да слушам или да взема дори в най-малка степен под внимание тези, които ще крещят, че това е учение на уиклифитите, хуситите, еретиците и е противно на учението на Църквата. Това няма да направят други освен тези, които аз вече намерих за виновни, че самите те са еретици в много неща, по въпроса за индулгенциите, за свободната воля и за Божията благодат, за добрите дела и греховете и т. н. Ако Уиклиф е бил веднъж еретик те самите са еретици десет пъти и е превъзходно нещо да бъдеш обвиняван от еретици и извратени софисти понеже да им угодиш би било най-висшето нечестие. Освен това те не могат да дадат друго доказателство освен своите мнения нито пък имат някакъв друг начин да оборят противното освен като казват: Това е уиклифско, хуситско, еретично. Този немощен аргумент и никой друг е всякога на върха на езика им и ако попиташ за основание от Писанието те казват: Това е нашето мнение и Църквата е решила така. До такава степен хора, които са осъдени относно своята вяра и недостойни да им се вярва, смеят да ни налагат  собствените си капризи под авторитета на Църквата като правила на вярата. От друга страна за моето мнение може много да се каже и на първо място това, че върху Божието слово не трябва да се оказва никакво насилие, нито от човеци, нито от ангели, но, доколкото е възможно, то трябва да се разбира в неговия най-прост смисъл и да не бъде вземано, освен ако обстоятелствата ясно не ни налагат да направим това, извън неговото граматическо и точно значение, за да не даваме на нашите противници каквато и да е възможност да изопачат учението на цялото Писание. Поради тази причина идеите на Ориген с право са били отхвърлени като противни на ясното граматическо значение понеже той превърнал дърветата и всички останали неща описани като съществували в рая в алегории; следователно, можело да се заключи, че дърветата не били създадени от Бога. Така и в настоящия случай евангелистите пишат ясно, че Христос е взел хляб, че  го е благословил и тъй като книгата Деяния и апостол Павел също го нарича хляб, трябва да разбираме истински хляб и истинско вино; така както и чашата е била истинска.  Защото дори тези мъже не казват, че чашата се превръща. Тогава няма нужда да се извършва транссубстанция чрез Божията сила и това трябва да бъде смятано за измислица и човешкото мнение защото не почива върху никакво доказателство на Писанието или на разума. То ни налага едно ново и абсурдно използване на думите приемайки, че хляб означава форма или акциденция на хляб и виното форма или акциденция на вино. Защо те не приемат всички останали неща за форми или акциденции? Дори всичко останало да беше в съгласие с тази идея не би било законно да обезсилваме по този начин Божието слово и да го лишаваме толкова несправедливо от неговия обичаен смисъл.
Църквата е опазила правата вяра повече от дванадесет века и светите Отци някога или някъде са споменавали за тази транссубстанция  (наистина една надута дума и бълнуване) докато лъжливата философия на Аристотел не е започнала своето нашествие в Църквата през последните 300 г., през които заедно с много други погрешни заключение се е стигнало и до това – че Божията природа не е нито произведена нито произвежда, че душата е субстанциална форма на човешкото тяло и други подобни твърдения, които са направени без никакъв разум или причина както признава самият кардинал на Камбрий.
Може би те ще кажат, че ние ще бъдем в опасност от идолопоклонство ако не признаем, че хлябът и виното са реално присъстващи. Това наистина е странно. Защото миряните никога не са научавали тънките философски различия между субстанция и акциденции нито ако бяха учени на тях биха могли да ги разберат. Същата опасност съществува и ако оставим акциденциите, които те виждат както в случая със субстанцията, която те не виждат. Защото ако те не обожават акциденциите, но Христос скрит под тях защо трябва да обожават субстанцията, която не виждат? Но защо Христос да не бъде в състояние да включи Своето тяло в субстанцията на хляба така както и в акциденциите? Огънят и желязото, две различни субстанции, са така смесени в нагорещеното до червено желязо, че всяка част от него е едновременно и огън и желязо. Защо да не може прославеното тяло на Христос много повече да бъде във всяка част от субстанцията на хляба? Ние всички вярваме, че Христос е роден от неопетнената утроба на Своята майка. Този случай също ги кара да кажат, че утробата на Девата е била за известно време унищожена или, както те се изразяват по-подходящо, трансубстанциирана, за да може Христос да бъде обвит в нейната акциденция и след време да се роди от нейните акциденции. Същото може да се каже относно затворената врата и входа на затворения гроб, през които Той влязъл и излязъл без да ги повреди. Но този Вавилон на философията се издига в защита на акциденцията, различна от субстанцията, докато нещата станат такива, че самите те не знаят какво е акциденция и какво е субстанция. Защото, кой някога е доказал със сигурност, че топлината и цвета, мириса, светлината, тежестта и формата са акциденции? Накрая, те са били доведени дотам, че да твърдят, че Бог е създал нова субстанция, добавена към тези акциденции на олтара поради думите на Аристотел, че същността на акциденциите трябва да се съдържа в нещо. Така те достигат до безкрайност от чудовищни идеи, от които биха били освободени само ако признаят, че хляба на олтара е истински хляб. Аз много се радвам,  че поне сред обикновените хора е останала проста вяра в това тайнство. Те нито разбират нито спорят дали в тях има акциденции или субстанции, но вярват с проста вяра, че тялото и кръвта на Христос наистина присъстват в тях оставяйки на тези хора със свободно време задачата да спорят какво те съдържат.
Но може би те ще кажат, че ние сме учени от Аристотел, че трябва да вземем предмета и предиката на едно утвърдително твърдение като обозначаващ едно и също нещо; или, да цитирам думите на самото чудовище в шестата книга на неговата Метафизика: Едно утвърдително твърдение изисква обединение на крайностите; което те обясняват като показващо същото. Така те казват, че в думите: Това е Моето тяло, ние не можем да вземем обекта като значещ хляб, но тялото на Христос. Какво да кажем за това? Вместо да правим Аристотел и човешките учения цензори на толкова възвишени и Божествени въпроси защо по-добре не захвърлим тези странни търсения и просто да се прилепим към думите на Христос желаейки да бъдем невежи за това, какво става в тайнствата, но доволни да знаем, че истинското тяло на Христос присъства в него благодарение на думите на благословението? Необходимо ли е напълно да разбираме Божието действие? Но какво ще отговорят те на Аристотел, който използва термина субект относно всички категории на акциденциите, макар че прави субстанцията първи суобект? Така, в неговото учение „това бяло“, „толкова голямо“ са субекти защото нещо е предикирано в тях. Ако това е вярно и ако е необходимо да потвърдим едно учение за транссубстанцията, за да не може да се твърди, че хлябът е тялото на Христос, защо, казвам аз, учението за трансакциенцията да не бъде също така изложено, за да не може да се твърди, че една акциденция е тялото на Христос? Защото тази опасност остава ако смятаме „това бяло нещо“ или „това кръгло нещо“ за субекти. За каквото и да се поучава принципа на транссубстанцията за същото трябва да се поучава също и трансакциденцията защото двете страни на твърдението като прилежащи означават едно и също нещо. Ако, все пак, чрез един отчаян опит да разберете, вие направите акциденцията абстрактна и откажете да приемете, че тя се означава от субекта в думите: Това е Мото тяло защо да не можете също толкова лесно да се издигнете над субстанцията на хляба и да престанете да го разбирате като означаван от субекта; така че това е Моето тяло да може да бъде не е по-малко в субстанция отколкото в акциденция? Особено когато това е Божие дело на всемогъщата сила, която може да действа в същата степен и в същия начин в субстанцията както и в акциденцията. Но да не философстваме твърде много, не е ли отговорил Христос на тези любознателни въпроси  най-убедително когато казва за виното, не: Hoc est sanguis meus, но Hic est sanguis meus. Той говори много по-ясно когато споменава чашата  казвайки: „Тази чаша е Новият завет в Моята кръв“ (1 Коринтяни 11). Не изглежда ли, че Той желае да ни държи в границите на простата вяра дотолкова, че да вярваме, че Неговата кръв е в чашата? Защото макар от своя страна аз да не мога да разбера как хлябът може да бъде тялото на Христос аз ще приведа моето разбиране в покорност на Христос и твърдо ще вярвам в просто прилепване към Неговото Слово, не само, че тялото на Христос е хлябът, но и че хлябът е тялото на Христос. Защото така аз ще бъда пазен сигурен в Неговите думи които казват: „Исус взе хляб и като го благослови  разчупи и  каза: Вземете, яжте това (т.е. този хляб, който Той е взел и разчупил) е Моето тяло.“ Павел също казва: „Хлябът, който разчупваме, не е ли участие в тялото на Христос?“ Той не казва, че участието е в хляба, но че самият хляб е участие в тялото на Христос. Какво ако философията не разбира тези неща? Светия Дух е по-велик от Аристотел. Дали тези хора разбират дори транссубстанцията, за която  говорят когато сами признават, че цялата философия се разпада в тази точка? Причината за съгласуването на предлогът „това“ с „тяло“  в гръцкия и латинския е понеже в тези езици двете думи са в еднакъв род. Но в еврейския език, където няма среден род „това“ се съгласува с „хляб“ така че е удачно да кажем „Hic est corpus meum.“ Това се доказва от удачната употреба на езика и от здравия разум. Субекта със сигурност сочи към хляба не към тялото когато Той казва: „Hoc est corpus meum,“ „Das ist mein Leib,“ т.е. Този хляб е Моето тяло. Ако такъв е случаят със самият Христос такъв е също и с тайнството. Защото не е необходимо за телесното присъствие на Бога човешката природа да бъде транссубстанциирана, т.е. Бог да се съдържа между акциденциите на човешката природа. Всяка природа е цялостна и ние можем да кажем с истина: Този човек е Бог; този Бог е човек. Макар философията да не приема това все пак вярата го приема и авторитета на Божието слово е по-голям от способностите на нашия интелект. Така също в тайнството не е необходимо за съхранението на истинското тяло и истинската кръв хлябът и виното да бъдат транссубстанциирани, така че Христос да може да присъства между акциденциите, но докато както хляба така и виното остават там може да бъде казано вярно: този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв и обратното. Така аз ще разбирам тези неща почитайки светите Божи думи, които няма да позволя да бъда изопачени от красиви размишления на хора или да им се придаде значение, което им е чуждо. Аз съм съгласен други да следват своето мнение, което е заложено в декрета при положение (както вече казах), че те не ни насилват да приемем тяхното мнение като правило на вярата.
Третото робство на същото това тайнство е следната злоупотреба с него – и до сега най-нечестивата – чрез която се е достигнало днес Църквата да не вярва нищо по-общоприето или да бъде по-твърдо държано от това, че месата е добро дело и жертва. Това е донесло безкраен потоп от други злоупотреби докато вярата в тайнството е била напълно изгубена и това Божествено тайнство е било направено предмет на търговия, търгашество и доходоносни сделки. Така обществата, братствата, гласуванията, заслугите, годишнините, възпоменанията и други неща от този вид са купувани и продавани в Църквата и направени предмет на сделки и договорки като цялостната издръжка на свещениците и монасите зависи от тези неща.
Аз си поставям една трудна задача и може би ще бъде невъзможно да изкореня заблудата, която подсилена от продължаващата толкова много векове практика и одобрена с всеобщо съгласие се е утвърдила толкова здраво сред нас, че по-голямата част от книгите, които имат влияние в днешния ден трябва да бъдат отхвърлени, почти цялото богослужение на Църквата да бъде променено и да бъде въведен един изцяло нов вид церемонии или по-добре той да бъде отново върнат. Но моят Христос е жив и ние трябва да отдаваме на Божието Слово по-голямо внимание отколкото на умовете на хората и ангелите. Аз ще извърша своята част, ще представя въпроса на светло и ще изявя истината свободно и пълно така както съм я приел. За останалото, нека всеки се погрижи за собственото си спасение; аз ще се стремя в присъствието на Христос моят Съдия, никой да не бъде в състояние да ме обвини за собственото си невежество и непознаване на истината.
Относно тайнството на олтара. Да започна – ако желаем да достигнем сигурно и успешно до истината и познаването на това тайнство трябва да положим най-голяма грижа да премахнем всичко, което е било добавено поради ревност или поради мненията на хората към първоначалното и древно постановяване; неща като одежди, орнаменти, химни, молитви, музикални инструменти, светилници, и цялата пищност на видимите неща; и трябва да обърнем очите и вниманието си единствено към чистата заповед на Христос, с която Той е постановил и усъвършенствал тайнството и ни го е предал. В тези думи, и в нищо друго, лежи цялата сила, природа и същност на месата. Всичко останало са човешки идеи, добавени към думите на Христос и месата може съвършено да се състои и да бъде провеждана без тях. Сега думите, в които Христос е постановил това тайнство са както следва: „Когато бяха събрани на вечеря Исус Взе хляб  разчупи го и го даде на Своите ученици като каза: Вземете, яжте; това е Моето тяло, което за вас се дава. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоминание.“ 1 Коринтяни 11 ни казва и обяснява същото по-подробно. Ние трябва да стоим на това и да се съграждаме на тази твърда канара освен ако не желаем да бъдем тласкани от всеки вятър на учение както сме били по-рано чрез нечестивите учения на хора извращаващи истината. Понеже в тези не е пропуснато нищо, което принадлежи към пълнотата, ползата и благословението на това тайнство и не е заповядано нищо, което е излишно или не ни е необходимо да знаем. Този, който подминава тези думи в своето размишление или учение относно месата би поучавал чудовищни нечестия както е било направено от тези, които са го превърнали в opus operatum и в жертва. Нека тогава да стоим на здравата и непоклатима истина, че места или тайнството на олтара е заветът на Христос, който Той е оставил след Себе Си при Своята смърт давайки наследство на тези, които вярват в Него. Защото Неговите думи са: „Тази чаша е новият завет в Моята кръв.“ Нека тази истина, казвам аз, да стои като непоклатима основа, на която можем да съградим всички свои аргументи. Тогава ще видите как всички нечестиви атаки на човеците относно това най-сладко тайнство ще се провалят. Христос, Който е истинен казва, че това наистина е Новият Завет в Неговата кръв пролята за нас. Не без причина Той настоява на това, въпросът не е незначителен, но трябва да бъде приет в дълбочината на умовете ни. Ако тогава запитаме какво е тайнството ние също така ще научим какво е меса, какви са нейната употреба, ползи, злоупотреби. Един завет със сигурност е обещание направено от умиращ човек, чрез което той дава своето наследство на определени наследници. Така идеята за завет включва първо смъртта на завещателя и второ, обещанието за наследство и определянето на наследник. По този начин Павел (Римляни 4, Галатяни 3-4, Евреи 9) говори по-подробно за заветите. Ние виждаме ясно това и в думите на Христос. Христос свидетелствува за Собствената Си смърт когато казва: „Това е Моето тяло, което е дадено; това е Мята кръв, която се пролива.“ Той приписва и посочва на наследството, когато казва: За прощение на греховете. И Той посочва наследници когато казва: За вас и за мнозина т.е. за тези, които приемат и вярват обещанието на завещателя; защото вярата, както ще видим, ни прави наследници. Вие виждате, че месата – както я наричаме – е едно обещание за прошката на греховете направено от Бога; и то едно обещание, което е било потвърдено от смъртта на Божия Син. Защото едно такова обещание и завет се различават единствено в това, че заветът включва смъртта на завещателя. Завещателя, който умира е обещаващ, а обещаващия е, да се изразим така, завещател, който ще живее. Този завет на Христос е бил предизобразен във всички Божи обещания от началото на света. Да! каквато и стойност да са имали древните обещания те са стояли върху това ново обещание, което е предстояло да бъде направено в  Христос и от което те са зависели. Поради тази причина думите: съгласие, завет на Бога са често използвани в Писанията и чрез тях се е подразбирало, че Бог ще умре. Защото където има завет трябва да се докаже смъртта на завещателя (Евреи 9:16). Бог е направил завет, било е необходимо Той да умре. Но Той не може да умре освен ако не стане човек; и по такъв начин в думата завет са се съдържали както въплъщението така и смъртта на Христос.

От всичко това е очевидно каква е употребата и каква е злоупотребата на месата, каква е достойната и каква е недостойната подготовка за нея. Ако месата е обещание, както казваме ние, можем да се приближим към нея без каквато и да е дела, сила, заслуги, но единствено чрез вяра. Защото там, където имаме думите на Бога, Който обещава трябва да имаме вяра на част от хората, които приемат; и по този начин е ясно, че началото на нашето спасение е вяра, зависеща от думата и обещанието на Бога, Който независимо от нашите усилия ни води чрез Своята свободна и незаслужена милост и ни дава словото на Своето обещание. „Изпращаш словото Си и ги изцеляваш“ (Псалм 107:20). Той не ни е спасил като е приел нашите дела. Първо е дошло Божието Слово. То е било последвано от вяра и вярата от любов, която на свой ред върши всяко добро дело, защото не прави зло и изпълнява закона. Няма друг начин, по който хората могат да посрещнат или да се държат с Бога освен чрез вяра. Не човекът, чрез някакви свои дела, но Бог е, Който чрез Своето Собствено обещание е автора на спасението; така всичко зависи, съдържа се и е пазено в словото на Неговата сила, чрез което Той ни е родил, така че  да можем да бъдем един вид първи плодове на Неговото творение. Така, когато Адам бил вдигнат след своето падение, Бог му дал обещание казвайки на змията: „Ще поставя вражда между теб и жената и между твоето потомство и нейното потомство; тя ще ти нарани главата, а ти ще й нараниш петата.“ Чрез тези думи на обещание Адам със своето потомство бил роден в лоното на Отца и опазен чрез вяра в Него чакайки търпеливо жената, която ще нарани главата на змията както обещал Бог. С тази вяра и очакване той умрял без да знае кога и как обещанието ще се изпълни, но и без да се съмнява, че то ще се сбъдне. Защото едно такова обещание, явяващо се Божия истина, пази дори и в ада тези, които му вярват и го очакват. Това обещание било последвано от друго, дадено на Ной: дъгата в облака била дадена като знак за завета, в който той и неговите потомци вярвайки намерили Бога благосклонен. След това Бог обещал на Авраам, че от неговото потомство ще се благославят всички земни племена. Това e Аврамовото лоно в което било пазено това потомство. Накрая на Мойсей и на децата на Израел, и особено на Давид, Бог дал отделно обещание за Христос и така подробно разкрил какво било значението на обещанията дадени в старо време. Така ние достигаме до най-прекрасното от всички обещания това на Новия Завет, в който животът и спасението са свободно обещани с ясни думи и са дадени на тези, които вярват в обещанието. Христос явно разграничил завета на стар и нов, наричайки го Нов Завет. Стария Завет даден на Мойсей бил обещание, не за прошка на греховете нито за вечно благословение, но за временно такова т.е. това свързано с Ханаанската земя. Чрез него никой не можел да бъде духовно обновен и да заслужи небесно наследство. Така било необходимо, като образ на Христос, невинно агне да бъде заклано, и с неговата кръв да бъде потвърден този завет. Каквато е кръвта такъв е и завета, каквато е жертвата такова е и обещанието. Сега Христос казва: Новия Завет в Моята кръв не в някоя друга, но в Неговата Собствена кръв, чрез която е обещана благодат чрез Духа за прошка на греховете, така че ние да можем да получим наследството. Тогава месата по  своята същност не е нищо друго освен предварително казаните думи на Христос: Вземете яжте и т.н. Изглежда, че Той казва: Ето, о човече, прокълнат и грешник какъвто си, поради чистата и свободна любов, с която Аз те обичам, според волята на Отца на милостта, с тези думи Аз ти обещавам, без каквито и да е било заслуги или твои молитви прошка на всичките ти грехове и вечен живот. Ти можеш да бъдеш напълно сигурен в това – Аз ще потвърдя Моето неотменимо обещание чрез Собствената Си смърт. Аз ще дам Моето тяло и ще пролея кръвта Си и ще ти дам и двете както знак и възпоменание за това обещание. Когато ти си спомняш за тях спомняй си за Мен, изяви и празнувай Моята любов и щедрост към теб,  бъди благодарен. От това вие виждате, че нищо друго не е необходимо за достойното приемане на месата освен твърда вяра в Неговото обещание, вярвайки, че Христос е верен на Своите думи и без да се съмняваме, че тези неизмерими благословения ще ни бъдат дадени. От тази вяра бързо ще последва спонтанна и най-сладка любов, чрез която човешкия дух израства и бива обогатен т.е. любовта дадена чрез Светия Дух на вярващите в Христос. Така вярващият е доведен до Христос, този изобилен и ползотворен завещател, и става напълно друг и нов човек. Кой няма да пролива сълзи на радост, не, почти да умре от радост в Христос, ако вярва без съмнение, че това неотменимо обещание на Христос му принадлежи? Как може той да не обича такъв дарител, Който поради Собствената Си воля предлага, обещава и дава най-великите богатства и вечно наследство на един недостоен грешник, който заслужава единствено мъчение? Нашата огромна окаяност е такава, че докато имаме множество меси по света малцина или никой от нас не взема под внимание или схваща богатото обещание давано чрез тях. Това, което изисква нашето най-голямо, не, нашето единствено внимание в месата, е да държим тези думи и обещания  на Христос, Който Сам е заповядал месата да бъде постоянно пред очите ни, така че да размишляваме и да ги разбираме и да изпълняваме, подхранваме, увеличаваме и усилваме нашата вяра в тях чрез това ежедневно възпоменание. Това е, което ни е заповядал Христос когато казва: „Правете това за Мое възпоменание.“ Работа на евангелиста е вярно  да представи и предаде обещанието на хората и да призове за вяра в него от тяхна страна.

Сега – без да казваме нищо за нечестивите басни на тези, които учат човешки традиции на мястото на това велико обещание – колцина са тези, които знаят, че месата е обещание на Христос? Дори ако поучават тези Христови думи те не ги поучават като съдържащи обещание на завещател и следователно не призовават към вяра в тях. В нашето робство за най-голямото окайване е това, че днес най-голяма грижа се полага миряните да не чуят тези думи на Христос, като че ли те са твърде свети, за да бъдат предадени на обикновените хора. Ние свещениците сме дотолкова обезумели, че претендираме единствено за себе си правото на свещено изявяване думите на посвещението – както те се наричат; и дори това правим по един начин, който не ползва дори нас самите понеже никога не гледаме на тях като на обещание на завещател за нарастване на вярата. Под влияние на някои суеверни и нечестиви мнения ние почитаме тези думи вместо да вярваме в тях. В това наше нещастие Сатана действа помежду ни така, че докато не оставя нищо от месата на Църквата той все пак се грижи по всеки ъгъл на земята да бъде пълно с меси т.е. със злоупотреби и подигравки на Божието тайнство. Така светът бива все по-тежко и по-тежко натоварен с най-големия грях и идолопоклонството нараства до грамадни размери. Защото какъв по-тежък грях на идолопоклонство може да има от това да злоупотребиш с Божите обещания чрез своите извратени виждания и или да пренебрегнеш или да премахнеш цялата вяра в тях?

Бог (както казах) никога не е работил нито работи с човека по друг начин освен чрез вяра в Неговото обещание. Той не внимава на нашите дела и не се нуждае от тях – макар че според тях ние се отнасяме един към друг и към себе си – но Той изисква да бъде почитан чрез вяра в Неговите обещания, те да бъдат приемани като тайнства и по този начин, почитани чрез вяра, надежда и любов. И така чрез това Той се прославя в нас, когато приемем и държим всяко благословение не чрез нашите собствени усилия, но чрез Неговата милост, обещание и дар. Това е истинското поклонение и служба на Бога, които ние сме задължени да принесем в месата. Но когато думите на обещанието не са ни казани, каква вяра може да има? И без вяра кой може да се надява? Кой може да обича? Без вяра, надежда и любов каква служба може да има? Няма съмнение следователно, че в днешно време цялото тяло от свещеници и монаси заедно с техните епископи и всички техни началници са идолопоклонници, които живеят в най-опасно състояние чрез своето незнание, злоупотреба и подигравка на месата, тайнството или Божието обещание.
Лесно е за всеки да разбере, че са необходими едновременно две неща – обещание и вяра. Без обещание ние нямаме нищо, в което да вярваме докато без вяра обещанието е безполезно понеже то е установено и изпълнено чрез вяра. Оттук ние лесно заключаваме, че към месата, която не е нищо друго освен обещание може да се пристъпи и участва единствено чрез вяра. Без вяра всички молитви, подготовки, дела, песни или знаци и практики са по-скоро провокация за нечестие отколкото действия на чистота. Постоянно се случва,  когато хората дават своето внимание на всички тези неща, те да смятат, че пристъпват достойно към олтара; и все пак, на практика никой не може да бъде по-недостоен да се приближи до него поради неверието, което носи със себе си. Какъв голям брой жертващи свещеници можете да видите всеки ден и навсякъде, които ако са извършили някаква дребна грешка чрез неподходящи одежди или неумити ръце или чрез някакво колебание в молитвите са окаяни и смятат себе си виновни за огромно престъпление! Междувременно, що се отнася до самата меса, т.е. до Божието обещание, те нито внимават нито вярват е него; да, те са в пълно неведение за неговото съществуване. О, недостойна религия на нашето време, най-нечестива и неблагодарна от всички епохи!
Тогава няма достойна подготовка за месата или правилна употреба на същата освен чрез вяра, чрез която тя се приема за Божие обещание. Следователно, нека този, който ще се приближава до олтара или този, който приема тайнството да внимава да не се приближава пред Господа своя Бог празен. А той ще бъде празен ако няма вяра в месата или в Новия Завет; и какво по-тежко беззаконие може да бъде извършено срещу Божията истина от това неверие? Той прави Бога лъжец и счита Неговото обещание за празно. Тогава най-сигурно е да отиваме към месата със същия дух, с който отивате да чуете останалите Божии обещания; т.е. да бъдем приготвени не да вършим много дела и да принасяте много дарове, но да вярваме и да приемаме всичко, което ни е казано в декрета или ни е изявено чрез служението на свещеника като обещано. Ако не дойдеш с този дух внимавай да не се приближиш, защото със сигурност ще се приближиш за осъждение. Тогава аз правилно казах , че цялата добродетел на месата се състои в тези думи на Христос, в които Той свидетелства че прошката е обещана за всички, които вярват, че Неговото тяло е дадено и Неговата кръв е пролята за тях. Няма нищо по-необходимо за тези, които се подготвят да слушат месата от това да размишляват внимателно и с пълна вяра върху думите на Христос, защото ако не направят това всичко останало е напразно.

Със сигурност е вярно, че Бог винаги е имал обичай да дава някакъв знак, белег или спомен за Своите обещания, за да могат те да бъдат пазени с по-голяма вяра и да говорят по силно на умовете на хората.  Така, когато Той обещал на Ной, че земята няма да бъде унищожена от друг потоп Той му дал дъгата в облака и казал, че така ще си спомня Своя завет. Когато обещал на Авраам, че неговото потомство ще наследи земята Той дал обрязването като печат на праведността, която е вярата. Така и на Гедеон Той дал мокрото и сухото руно, за да потвърди Своето обещание за победа над мадиамците. По същия начин Той дал на Ахаз знак чрез Исая, за да утвърди неговата вяра в обещанието за победа над Сирия и Самария. В Писаният четем за много подобни знаци на Божиите обещания. Така също и в месата, това най-първо от всички обещание, ние имаме знак, за да помним това толкова велико обещание т.е. Неговото Собствено тяло и Неговата Собствена кръв в хляба и виното казвайки: „Правете това за Мое възпоменание.“ А в кръщението Той добавя към думите на обещанието знака на потапяне във вода.

Оттук ние виждаме, че във всяко обещание на Бога има две неща пред нас: думите и знака. Думите трябва да се разбират като завет и знака като тайнство. Така и в месата, думите на Христос са завета, хлябът и виното са тайнството. И както има по-голяма сила в думите отколкото в знака така и тук има по-голяма сила в завета отколкото в тайнството. Един човек може да има и да използва думите или завета без знака или тайнството. Вярвайте, казва Августин, и вече сте яли, но в какво вярваме ако не в думите на Този, Който обещава? Така аз мога ежедневно, не, ежечасно да участвам в месата тъй както толкова често колкото пожелая аз мога да поставя пред себе си думите на Христос и да подхраня и подсиля вярата си чрез тях; и това е едно съвсем истинско духовно ядене и пиене. Тук ние виждаме колко много богословите на Сентенциите са направили за нас относно това. На първо място, нито един от тях не се занимава с това, което е обобщението и най-важното от всички неща, т.е. със завета и думите на обещанието. Така те скъсват с вярата и с цялата полза на месата. На следващо място, другата част от нея, т.е. знака или тайнството е всичко, с което те се занимават; но дори и в това те не учат вяра, а техните собствени подготовки, opera operata, участие и плодове в месата. Накрая, те достигат до най-голямата крайност на грешката и въвличат себе си в безкрайни метафизични дребнавости относно транссубстанцията и други неща. По този начин те са отстъпили от вяра, от знанието и правилното използване на завета и на тайнството и са накрали людете на Христос – както казва пророка – да забравят своя Бог за много дни. Но оставят ли те други да разкажат за разнообразните плодове от слушането на месата и подготвят ли умовете си да слушат и да вярват с пророка, че Бог е приготвил трапеза пред теб в присъствието на неприятелите им – трапеза, на която твоята вяра може да се храни и да израсне силна? Сега, единствено чрез думите на Божието обещание твоята вяра може да се нахрани; защото хората няма да  живеят само с хляб, но и с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Матей 4:4). Следователно, в месата, ти трябва да гледаш преди всичко най-вече на думите на обещанието както на най-пищният банкет, пълен с всякакъв вид храни и свети за душата ястия; това ти трябва да цениш над всички останали неща; в това трябва да поставиш цялото си упование и да се прилепиш здраво за него дори в присъствието на смъртта и на всички твои грехове. Ако направиш това ти ще притежаваш не само тези капки, които са най-малката част от плодовете на месата, които някои са измислили суеверно, но и основния източник на самия живот т.е. вярата в думите, от които произлиза всяко добро; както казва Христос: „Който вярва в Мене реки от жива вода ще потекат от утробата му“ (Йоан 7:38) и отново: „Който пие от водата, която Аз ще му дам няма вече да ожаднее, но водата, която Аз ще му дам ще стане в него извор на жива вода“ (Йоан 4:14). Има две трудности, които ни смущават и ни възпират да приемем ползите от месата. Първата е, че ние сме грешници и недостойни поради всичките ни престъпления за толкова големи благословения. Другата е – дори ние да сме достойни – самото величие на тези благословения, които нашата толкова слаба природа не смее да потърси или да се надява за тях. Кой няма, на първо място да бъде поразен от удивление и да пожелае прошка на греховете и вечен живот ако правилно разбира величието и благословението, които идват чрез тези – т.е. да има Бога за свой Отец и да бъде дете на Бога и наследник на всички добри неща? За да посрещнеш тази двойна слабост на природата ти трябва да държиш думите на Христос и постоянно да държиш погледа си върху тях вместо да мислиш за собствената си слабост. Защото думите на Господа са велики и Той е силен да даде повече отколкото искаме или мислим. Наистина, ако Неговите дела не надминат нашите заслуги, нашите способности, нашето цялостно разбиране, те не биха били божествени. Така също Христос ни насърчава казвайки: „Не бой се малко стадо; защото Отец ми благоволи да ти даде царството“ (Лука 12:32). Това невероятно изобилие на Божията милост излято върху нас от Христос ни прави, на свой ред, да Го обичаме повече от всички неща, да се обръщаме към Него с най-съвършеното доверие, да презираме всички неща, да бъдем готови да претърпим всичко неща заради Него. Следователно, това тайнство вярно е било наречено извор на любов. Тук ние можем да видим пример от човешките дела. Ако някой твърде богат господар завещае хиляда къса злато на един просяк или дори на някой недостоен и лош слуга той със сигурност може да ги изисква и да ги получи с увереност, без да вземе под внимание нито своето недостойнство нито величието на наследството. Ако някой изтъкне тези неща пред него като пречка какво смяташ, че ще отговори той? Той със сигурност ще каже: На теб какво ти е? Не поради моята заслуга нито поради някакво право от моя страна, че получавам каквото получих. Аз зная, че съм недостоен за него и че получих много повече отколкото заслужавам; и дори, че заслужавам точно обратното. Но каквото изисквам, аз го изисквам по правото на завета и поради добротата на друг; ако не е било недостойно действие да остави такова наследство на мен, който съм толкова недостоен, защо моето недостойнство да ме кара да се колебая да го приема? Не, колкото недостоен съм аз толкова с по-голяма готовност прегръщам доброволния дар на другия. С такива  мисли ние трябва да въоръжим собствената си съвест срещу всички колебания и несигурност, така че да можем да държим обещанието на Христос е непоколебима вяра. Ние трябва да дадем най-голямо внимание не на това да се приближаваме с някаква увереност в нашити собствени изповеди, молитви и подготовки; ние трябва да се отчаяме от всички тези и да дойдем в пълна увереност в обещанието на Христос  – защото накрая тук трябва да владеят думите на обещанието – и с чиста вяра, която е единствената и достатъчна подготовка. От всичко това ние виждаме колко голям  е бил Божия гняв, който е позволил нашите нечестиви учители да ни отнема думите на този завет и по този начин доколкото всичко почива на тях, да премахнат самата вяра. Очевидно е какво по необходимост трябва да последва премахването на вярата т.е. най-нечетивите суеверия относно дела. И когато вярата погине и нейните думи замъкнат тогава идват делата и на нейно място израстват традициите. Чрез това ние сме били преселени от собствената си земя в едно робство във Вавилон и всичко, което ни е било скъпо ни е било отнето. Именно това се е случило с месата, която чрез ученията на някои зли хора е била променена в добро дело, което те наричат opus operatum и чрез което те си представят, че са всемогъщи като Бога. Така те са достигнали дори до лудост; и, след като първо лъжливо са твърдели, че месата е от полза чрез силата на opus operatum те са достигнали да казват, че макар тя да е вредна за този, който я принася нечестиво все пак тя е от полза за останалите. На тази основа те са установили своите подготовка, братства, годишнини, и безкраен брой доходоносни и печеливши неща от този род.  Вие едва ли ще бъдете в състояние да стоите срещу тези грешки, те са многобройни и силни, и са проникнали твърде надълбоко, освен ако не запечатате това, което беше казано здраво в паметта си и не внимавате твърде много за истинската природа на месата. Вие чухте, че месата не е нищо друго освен Божие обещание или завет на Христос, заповядан ни чрез тайнството на Неговото тяло и кръв. Ако това е вярно вие ще видите, че то не може по никакъв начин да бъде дело нито пък в него може да бъде извършено никакво дело нито пък може към него да се постъпва по друг начин освен чрез вяра. Сега, вярата не е дело, но господарка и живот за всички дела. Има ли човек толкова безумен, че да нарече едно обещание, което е приел или наследство, което му е било дадено, дело извършено от него по отношение на завещателя? Какъв наследник е този, който смята че извършва служба на своя баща когато получава документа за наследство заедно с наследството завещано в тях? Откъде идва това наше нечестиво безразсъдство, че идваме да приемем Божия завет, като че ли сме направили някакво добро на Него? Не е ли достойно такова невежество относно завета и такова положение на робство относно това велико тайнство за скръб и за всички сълзи, които можем да пролеем? Там където трябва да бъдем благодарни на дадените ни благословения ние идваме със своята гордост да вземем това, което трябва да получим и правим за подигравка, с нечувана извратеност милостта на Дарителя. Ние Му даваме като наше дело това, което сме приели като дар от Него; и по този начин правим завещателя не даряващ ни Своите добри дарове, но получател на нашите. Далеч от такова нечестие! Кой някога е бил толкова безумен, че да смята кръщението за добро дело? Кой кандидат за кръщение някога е вярвал, че върши дело, което може да предложи на Бога от свое име и от името на други? Ако тогава в едно тайнство и завет няма добро дело дадено на другите, нито пък може да има някакво в месата, която сама не е нищо друго освен един завет и тайнство. Следователно, явна и нечестива грешка е да предлагаме или да правим меса за грехове, за задоволяване, за мъртви, или за някаква друга наша или чужда нужда. Вие лесно ще разберете очевидната истина на това твърдение ако помните, че месата е едно Божие обещание, което не може да ползва никого, да бъде приложено към никого, да бъде предадено на никого освен на самият вярващ; и това става единствено чрез неговата собствена вяра. Кой може да приеме или да приложи за някого другиго Божието обещание, което изисква лична вяра от всеки? Мога ли аз да дам на друг човек Божието обещание ако той не вярва в него? Или мога ли аз да вярвам заради някой друг? Или мога ли да направя някой друг вярващ? Все пак аз трябва да бъда в състояние да направя всичко това ако искам да приложа и да предам месата на другите; защото в месата се съдържат единствено тези две неща, Божието обещание и вярата на човека, който приема обещанието. Ако мога да направя всичко това аз също така мога да чуя и да вярвам в евангелието заради някой друг, мога да бъда кръстен заради някой друг, мога да поуча прощение заради греха на друг човек мога да участвяам в тайнството на олтара за друг човек, да премина през целия спикък на техните тайнства, мога да се оженя заради друг човек, мога да бъда ръкоположен за свещеник заради друг човек, мога да бъда получа кнфирмация зарди друг човек, да получа последно помазание заради друг човек. Защо Авраам не е вярвал заради всички останали евреи? Защо от всеки евреин лично се е изисквало да упражнява вяра в същото обещания, в което е повярвал Авраам? Нека да се придържаме към тази непобедима истина: – където има Божие обещание, там всеки човек стои за себе си и трябва да носи собственото си товар; както казва Христос: Който повярва и се кръсти ще бъде спасен, който не повярва ще бъде осъден (Марк 16:16). Всеки човек може да приеме месата с полза единствено за себе си, чрез собствената си вяра и по никакъв начин не може да я сподели с други; точно както свещеника не може да отслужи тайнствата на един човек от името на друг, но отслужва същото тайнство лично на всеки човек поотделно. Свещениците в тяхната работа на освещаване и отслужване действат като служители за нас; не че ние принасяме чрез тях някакви добри дела или ги предаваме на други; но чрез тях ние приемаме обещанието, което е знак и общуваме пасивно. Това се отнася и за миряните; защото на тях не им е заповядано да вършат добри дела, но да приемат един дар. Но свещениците са отишли след собствените си нечестия и са направили доброто дело това, което те предават и са направили принос тайнството и завета на Бога, които те би трябвало да приемат като един добър дар.  Но вие ще кажете: Какво? ще отхвърлите ли практики и мнения, които за толкова много векове са се вкоренили във всички църкви и манастири; и цялата тази огромна структура на годишнини, които те са установили относно месата, права, приложения, и общения, които те са установили за месата и от които извличат най-изобилни доходи? Аз отговарям: Именно заради това аз пиша относно робството на църквата. Защото достойния завет на Бога е бил превърнат в обикновено средство за печалба посредством мненията и традициите на нечестиви човеци, които са поставили последните над Божието слово и са ни дали бълнуванията на собствените си сърца и така са заблудили света. Какво трябва да направя аз с броя или с величието на тези, които са в грешка? Истината е по-силна от всички тях. Ако можете да отречете, че Христос учи, че месата е един завет и тайнство аз съм готов да оправдая тези хора. Отново, ако вие можете да кажете, че човека, който приема облагите от завета или който използва за тази цел тайнството на обещанието извършва добро дело, аз съм готов и бих желал да прокълна всичко, което казах. Но понеже нищо от това не е възможно защо се колебаете да презрете короната, която бърза за върши зло когато вие носите слава на Христос и изповядвате Неговата истина тоест, че всички свещеници, които гледат на месата като на дело, чрез което те могат да снабдят собствените си нужди или тези на другите независимо дали те са живи или мъртви грешат извратено? Моите твърдения, аз разбирам това, са нечувани и странни. Но ако се вгледате в истинското естество на месата вие ще видите, че аз говоря истината. Тези грешки са произлезли от тази прекомерна сигурност, която ни пречи да разберем, че Божия гняв идва върху нас. Аз с готовност признавам, че молитвите, които ние изливаме пред Божието присъствие, когато се срещаме, за да участваме в месата, са добри или полезни дела, които ние взаимно даваме, прилагаме, споделяме и принасяме един за друг. Апостол Яков ни учи да се молим един за друг, за да се спасим. Павел също ни наставлява молитви, молби, прошения и благодарения да се принасят за всички хора; за царе и за всички, които са високопоставени (1 Тиметей 2:1-2). Тези неща не са самата меса, но дела на месата; – ако наистина можем да наречем молитвите на собствените си сърца и устни дела – защото те извират от присъствието и растежа на вярата в тайнството. Месата или Божието обещание не се извършва чрез нашите молитви, но единствено чрез вярата ни; и с вяра ние се молим и вършим останалите добри дела. Но дали свещениците жертват с намерението и идеята, че принасят единствено молитви? Те всички си представят, че принасят самият Христос на Бог Отец като вседостатъчна жертва; и че те вършат добри дела от името на всички хора, които, както те твърдят, ще се ползват от това. Те вярват в  opus operatum и не приписват резултата на молитвите. Така, чрез един постоянен растеж на грешката те приписват на тайнството ползата, която произлиза от молитвата и  принасят на Бога това, което трябва да приемат като дар от Него. Следователно, ние трябва да направим ясна разлика между завета и самото тайнство и молитвите, които ние принасяме в същото време. И не само това, но ние също така трябва да разберем, че тези молитви са без каквато и да е стойност както за този, който ги принася така и за тези, за които са принасяне освен ако преди това завета не бъде приет с вяра, така че молитвите да бъдат с вяра, която единствена бива чута както ни учи апостол Яков. Толкова много молитвите се различават от месата. Аз мога да се моля за толкова хора за колкото желая; но никой не приема месата освен за себе си и то единствено дотолкова доколкото вярва; нито пък някой може да я даде, както на Бога така и на хората, но единствено Бог е Този, Който чрез служението на свещениците я дава на хората и те я приемат единствено чрез вяра без каквито и да е дела или заслуги. Никой не би бил толкова безочливо глупав, че да каже, че когато един беден и нуждаещ се човек дойде и приеме дар от ръката на богат човек той върши добро дело. Сега, месата е придобивка от Божието обещание давана на всички хора чрез ръката на свещеника. Тогава е сигурно, че месата не е добро дело дадена на другите, но въпрос на личната вяра на всеки един, която по този начин бива нахранена и укрепена.
Ние можем също така да се отървем и от друг скандал, който е много по-голям и твърде явен; т.е., че за месата се вярва навсякъде, че е жертва, която се принася на Бога. С това мнение изглежда са в съгласие  думите на канона на месата: Този дар, този принос; тези святи тайнства и отново: тази жертва. Също така има и много специална молитва, за да може жертвата да бъде приета както жертвата на Авел. Така Христос е наречен жертва на олтара. Към това ние трябва да прибавим и изказванията на светите отци, един голям брой авторитети, и практиката, която постоянно се наблюдава по света. На всички тези трудности, които ни обкръжават толкова упорито ние трябва да противопоставим най-упорито думите и примера на Христос. Ако не държим, че месата е обещание на завета на Христос според ясното значение на думите ние губим цялото евангелие и цялото си спокойствие. Нека да не позволяваме нищо да застане срещу тези думи дори ако ангел от небето ни учи на нещо друго. В тези думи няма нищо относно дела или жертва. Отново, ние имаме на наша страна примера на Христос. Когато Христос постанови тайнството и установи този завет на последната вечеря Той не предложи Себе Си на Бог Отец и не извърши никакво дело от името на някой друг, но като седна на трапезата заповяда същия завет на всеки, който присъстваше и даде на всеки неговия знак. Сега, колкото повече месата прилича и е подобна на първата меса, която Христос празнува на последната вечеря толкова по-християнска е тя. Но месата на Христос беше най-проста; без всякакви одежди, жестове, химни и други церемонии; така че ако бъде необходимо тя да бъде принесена като жертва Неговото постановяване на същата не е било завършено. Не че някой от нас желае прибързано да обвинява вселенската Църква, която почита и издига месата заедно с много други ритуали и церемонии; но ние не желаем никой да не бъде толкова измамен чрез показни церемонии или толкова объркван от външната показност, че да изгуби простотата на месата и на практика да почита някакъв вид транссубстанция; както ще се случи ако ние пропуснем простата същност на месата и спрем умовете си върху многобройните акциденции на нейния външен изглед. Защото това, което е било добавено към месата освен думите и примера на Христос са нейните акциденции; и те не трябва да бъдат виждани в някаква друга светлина от тази, в която ние виждаме дарохранителниците – както се наричат те – и покривката на олтара, в които се съхраняват даровете. Противоречие в термините е, че месата може да е жертва; защото ние приемаме меса, но принасяме жертва. Сега едно и също нещо не може да бъде приемано и предлагано по едно и също време нито пък може едновременно да бъде давано и приемано от същия човек. Сигурно е, че молитвата и нещата, за които се молим не могат да бъдат едни и същи; нито пък може да е едно и също да се молим и да приемаме нещата, за които се молим.
Какво да кажем тогава за каноните за месата и за авторитета на Отците? Преди всичко аз отговарям: – ако няма какво да бъде казано, би било по-добре напълно да отхвърлим техния авторитет отколкото да приемем, че месата е дело или жертва и по този начин да отречем думите на Христос и да отхвърлим едновременно и вярата и месата. Все пак, за да почетем и отците нека обясним (1 Коринтяни 11), че вярващите в Христос, когато се събирали, за да празнуват месата имали навик да носят със себе си храна и питие наричани приноси които били раздавани на бедните според примера на апостолите (Деяния 4) и от които били вземани хлябът и виното освещавани за тайнството. Понеже всички тези дарове били освещавани чрез слово и молитва според еврейския  ритуал, в съгласие с който те били издигани нависоко както четем при Мойсей, думите и практиката на издигане или на принос, продължили в църквата дълго след като се прекратил обичаят да се събират заедно даровете, които били предлагани или издигани. Така Езекия (Исая 37:3) задължава Исая да издигне своята молитва за остатъка. Отново, псалмиста казва: Издигни ръцете си на свято място и Към Теб ще издигам ръцете си и отново И така, искам мъжете да издигат ръце святи (1 Тимотей 2:8). Следователно, изразите жертва или жертвоприношение трябва да се отнасят не към тайнството и завета но към самите  приноси. Така също думата събирам се отнася за молитвите казани по време на месата. По същата причина свещеника издига хляба и чашата веднага щом ги освети; но доказателството, че по този начин той не пренася нищо на Бога е това, че с нито една дума той не споменава жертва или жертвоприношение. Това също е остатък от еврейския ритуал, според който е било обичайно да се издигат даровете които, след като се е благодаряло за тях, са били отново връщани на Бога. Това може да бъде смятано като едно наставление за нас, да изявим своята вяра в завета, който Христос ни дава и поставя пред нас; а също и като изяснение на Неговия знак. Жертвата на хляба точно съответства на думите: това е Моето тяло и Христос ни прави свидетели на този именно знак. Така също жертвата на чашата точно съответства на думи: Това е новият завет в Моята кръв. Свещеника трябва да призове нашата вяра чрез самият обичай на издигането. И както той открито издига знаците или тайнството пред нашия поглед така аз желая той да произнася думите или завета с ясен и силен глас в нашите уши; и това да става на езика на всеки народ, така че да можем по-ефективно да упражняваме нашата вяра. Защо да е законно да отслужваме меса на гръцки, латински и еврейски, а не и на немски или на някой друг език? Следователно, в тази изоставена и твърде опасна епоха нека свещениците, които жертват да внимават на първо място думите на големия и малкия канон заедно с приносите, които говорят твърде ясно за една жертва да бъдат отнасяни не към тайнството, а или към освещението на хляба и виното или към молитвите. Защото хляба и виното са представяни предварително, за да получат благословение, така че да могат да бъдат осветени чрез словото и молитвата. Но след като са били благословени и осветени те вече не се принасят, но се приемат като дар от Бога. И по този начин нека свещеника смята, че евангелието трябва да бъде предпочитано пред всички канони и приноси измислени от хората; но евангелието, както можем да видим, не позволява месата да бъде жертва. На следващо място, когато свещеника извършва месата публично нека да прави това със съзнанието, че той единствено приема и дава на другите общението в месата; и нека да внимава в същото време да принася молитви и за хората и за себе си, за да не би да изглежда, че той принася месата. Също и свещеника, който служи отделна меса насаме трябва да смята себе си за даващ причастието на себе си. Една меса насаме с нищо не е по-различна нито по-ефикасна от простото приемане на причастието от всеки мирянин от ръцете на свещеника с изключение на принасяните молитви и с това, че свещеника освещава и я дава на себе си. В самата същност на месата и на тайнството ние всички сме равни, и свещеници и миряни. Дори ако бъде помолен от други да направи това нека свещеника да внимава да не празнува обречени меси – както те се наричат – и да не приема никакво заплащане за месата или да приеме, че принася някаква обречена жертва; но нека внимателно да отнася всичко това към молитвите, които принася, независимо дали за живите или за мъртвите. Нека той да мисли така:  – аз ще отида и ще приема тайнството единствено за себе си, но докато го приемам аз ще се моля за този или онзи и за да имам храна и облекло ще приема заплащане за своите молитви, а не за месата. Нека нищо да не ви поклаща от това виждане, дори ако целия свят е на противното мнение и практика. Вие имате най-сигурния авторитет на евангелието и разчитайки на това, вие лесно можете да презрете идеите и мненията на хората. Ако все пак, независимо от това, което казах, вие настоявате да принасяте месата, а не единствено молитвите, знайте, че аз вярно съм ви предупредил и че ще бъда чист в деня на съда докато вие ще носите собствения си грях. Аз казах каквото бях длъжен да ви кажа като брат на брат за вашето спасение; от полза за вас ще бъде да дадете внимание на думите ми, защото ако ги пренебрегнете ще бъдете наранени. На тези, които ще отхвърлят моите твърдения аз отговарям с думите на Павел: А злите човеци ще се влошават все повече и повече като мамят и бъдат мамени. (2 Тимотей 3:13).
Следователно, всеки един може лесно да разбере този често цитиран пасаж от Григорий, в който той казва, че месата празнувана от лош свещеник не трябва да се смята за по-лоша от тази празнувана от добър и тази отслужена от св. Петър не е била по-добра от тази на предателя Юда. Чрез тези думи някои се опитват да прикрият собственото си беззаконие и правят разграничение между opus operatum и the opus operans; така че да могат сигурно да продължават в злия си живот и все пак да претендират, че са от полза за другите. Григорий казва истината, но тези хора извращават неговото значение. Съвършено вярно е, че заветът и тайнството не са по-малко ефективни когато са давани и приемани от ръцете на лоши свещеници отколкото тези от най-святите. Кой се съмнява, че благовестието може да бъде проповядвано и от зли хора? Сега, месата е част от евангелието; не, по-скоро тя е кратко изложение на цялото евангелието. Защото какво е евангелието ако не добрата вест за прощение на греховете? Всичко което може да бъде казано с много думи относно прощението на греховете и милостта на Бога се съдържа накратко в думите на завета. Следователно, също и проповедите на хората не трябва да бъдат нищо освен обяснение на месата т.е. изявяване на Божиите обещание на този завет. Това би означавало да учим вяра и наистина да назидаваме църквата. Но тези, които сега обясняват месата й се подиграват чрез словесни образи извлечени от човешките церемонии. Следователно, както един лош човек може да кръщава т.е. да приложи думите на обещанието и знака на водата към кръщавания така той може да приложи и отслужи обещанието на това тайнство на тези, които участват в него и сам да участва заедно с тях така както предателя Юда участва в Господната вечеря. Все пак завета и тайнството остават винаги същите; то извършва във вярващия своето дело, а в невярващия то извършва несвойнствено дело. Но относно жертвата случаят е съвсем различен защото тъй като не месата, а молитвите се принасят на Бога очевидно е, че жертвата на лош свещеник е без стойност. Както казва самият Григорий когато наемаме недостоен човек за защитник съдията е пристрастен към нас. Следователно, ние не трябва да приравняваме тези две неща, месата и молитвите, тайнството и делото, завета и жертвата. Едното идват от Бога до нас чрез служението на свещеника и изисква вяра от наша страна; другото отива от нас чрез нашата вяра в Бога чрез свещеника и трябва да бъде чуто; едното слиза надолу, другото се издига нагоре. Следователно, едното не изисква служителя да бъде достоен и свят, но другото изисква това, защото Бог не слуша грешници. Той знае как да ни направи добро чрез злите хора, но не приема делата на никой зъл човек както показва в случая с Каин. Писано е: Жертвата на грешните е мерзост пред Господа (Притчи 15:8) и отново: Всичко което не е от вяра е грях (Римляни 14:23).
Сега ще завършим първата част от предмета, но аз съм готов да дам и по-нататъшни аргументи когато някой нападне тези. Във всичко, което беше казано ние търсихме за кого е предназначена месата и кой е достоен да участва в нея; т.е. единствено тези, които имат тъжна, измъчена, разтревожена, объркана и съгрешила съвест. Защото тъй като думите на Божието обещание в това тайнство ни обещават прощение на греховете всеки човек, който е измъчван или от угризение за грехове или от изкушение за грях може безопасно да се приближи до нея. Този завет на Христос е едно лекарство за миналите, настоящите и бъдещите грехове при положение, че вие се прилепите за него с непоколебима вяра и вярвате, че това, което е обозначено от думите на завета ви е дадено свободно. Ако вие не вярвате така тогава никога, нито чрез дела нито чрез някакви усилия, няма да бъдете в състояние да успокоите свята съвест. Защото вярата е единствения мир за съвестта и неверието единствения смутител на съвестта.

4 thoughts on “За Господната вечеря

  1. Здравейте, на всички!

    Абе хора ако някой е чел тая статия би ли ми обеснил що значи това и каде в Библия ни се казват подобни неща, че аз нещо не мога да схвана съдържанието на тази статия ….? 😦

    „Христос не е заповядал използването на никой от тях, но е оставил това на избора на всеки лично казвайки: Правете това толкова често колкото желаете за Мое възпоменание. Но съгрешават тези, които забраняват двата вида“

    Кой всъщност са тези два вида и каде в Библията ни се казва да правим подобни неща и то КОЛКОТО ЖЕЛАЕМ …?

  2. Са темата не е лесна за обсъждане, защото навлиза дълбоко в християнското богословие и е централна за него.

    Под двата вида се има предвид хляба и виното, които се използват при Господната трапеза. По времето на Лутер, римокатолическата църква е давала на миряните само хляб, а хляб и вино на свещениците. Така че под вид тук се разбира или хляба или виното. Аргументът на Лутер е, че и двата вида (хлябът и виното) са за миряните, и че римокатолиците са опорочили библейските схващания.

    „Правете това толкова често колкото желаете за Мое възпоменание“ е парафраза на Лутер на библейския стих в който се казва, да взимаме хляба и виното за възпоменание на страданията на Христос (1 Кор. 11:25, контекста са бъдещите страдания на кръста и скорошната смърт на Исус – виж. Мат. 26:26 – 29, Лука 22:17-21). Пасажите са дадени в началото на статията и са много ясно, като Господната вечеря се практикува от 20 века насам!

    1. 1 Коринтияни 11:21-34

    20 И когато така се събирате на едно място, не е възможно да ядете Господната вечеря.
    21 Защото на яденето всеки бърза да вземе своята вечеря преди другите и така един остава гладен, а друг се напива.
    22 Какво! Къщи ли нямате, където да ядете и пиете? Или презирате Божията църква и засрамвате тези, които нямат нищо? Какво да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Не ви хваля.
    23 Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох — че Господ Иисус през нощта, когато беше предаден, взе хляб
    24 и като благодари, разчупи и каза: Това е Моето тяло, което е (разчупено) за вас; това правете за Мое възпоменание.
    25 Така взе и чашата след вечерята и каза: Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоменание.
    26 Защото всеки път, когато ядете този хляб и пиете (тази) чаша, възвестявате смъртта на Господа, докато Той дойде.
    27 Затова всеки, който яде този хляб или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.
    28 Но човек да изпитва себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата;
    29 защото, който яде и пие, без да разпознава Господното тяло, той яде и пие осъждане за себе си.
    30 По тази причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали.
    31 Защото, ако разпознавахме сами себе си, нямаше да бъдем съдени.
    32 Но когато биваме съдени, биваме наказвани от Господа, за да не бъдем осъдени заедно със света.
    33 Затова, братя мои, когато се събирате да ядете, чакайте се един друг.
    34 А ако някой е гладен, нека яде у дома си, за да не се събирате за осъждане. А останалите работи ще наредя, когато дойда.

    2) Лука 22:17-21

    17 И като взе чашата, благодари и каза: Вземете това и го разделете помежду си,
    18 защото ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата, докато не дойде Божието царство.
    19 И взе хляб и като благодари, разчупи го, даде им и каза: Това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мое възпоменание.
    20 Така взе и чашата след вечерята и каза: Тази чаша е новият завет в Моята кръв, която за вас се пролива.
    21 Но ето, ръката на този, който Ме предава, е с Мен на трапезата.

    3) Матей 26:26 – 29
    26 И когато ядяха, Иисус взе хляб, благослови и го разчупи, и като го даваше на учениците, каза: Вземете, яжте: това е Моето тяло.
    27 Взе и чашата и като благодари, даде им я и каза: Пийте от нея всички!
    28 Защото това е Моята кръв на (новия) завет, която се пролива за мнозина за прощаване на греховете.
    29 Но казвам ви, че отсега нататък няма вече да пия от този плод на лозата до онзи ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Своя Отец.

    Според Апостол Павел Господ е постановил това да се прави („23 Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох — че Господ Иисус през нощта, когато беше предаден, взе хляб 24 и като благодари, разчупи и каза: Това е Моето тяло, което е (разчупено) за вас; това правете за Мое възпоменание“ – 1 Кор. 11: 23-24), коринтската църква е взимала господна вечеря, както и въобще ранната църква като цяло – т.е да взимаме хляб и вино и да възпоменаваме смъртта, страданията и възкресението на Исус.

    Като казва: „Правете това толкова често колкото желаете за Мое възпоменание“, Лутер има в предвид, че Господ не е указал колко често да взимаме Господната вечеря и в това имаме свобода. Даже някой християни са взимали всеки ден.

    Аргументът тук е, че и хляба и виното са за всеки истински вярващ, а не само за определена група хора. Също „съгрешават тези, които забраняват двата вида“ означава, че тези които забраняват да се взимат и двата вида съгрешават.

    Езикът на Лутер е доста тежък и трудно преводим, така че на някои места българския превдо може да не ни говори много. Все пак е писал преди повече от четири века!

    Ако виинтересува темата, прочетете още в „Християнско богословие“ от Милард Ериксън.

  3. Добър коментар, Бояне. Все пак, ако езикът на Лутер не е много ясен вината за това е изцяло на преводача – т.е. моя :). Иначе езикът на Лутер е много силен, даже на места твърде силен.
    Поздрави:
    Радостин

  4. Езикът на Лутер си е добре, всеки, който е превеждал Лутер доста трябва да се потруди да запази изказа, аз лично превеждам от него и знам колко е интересно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.