Духовност

ИСТИНАТА НА БЛАГОВЕСТИЕТО И ХРИСТИЯНСКИЯТ ЖИВОТ -1

 от Н Т Райт

Ако това, което казах за Исус е вярно тогава от въпросът в какво се състои християнския живот следват множество неща. За много от тях аз съм говорил на друго място. Тук аз просто ще спомена няколко важни теми.

Контекста: поклонение и мисия

Аз съм достигнал (не особено оригинално) до виждането, че поклонението и мисията са двата полюса на християнския живот. Двете неща са неразривно свързани: поклонение без мисия се превръща в занимание със самия себе си (и дори предполага поклонение на един бог различен от Този, Който се разкрива в Исус); мисия без поклонеие дегенерира във вършене на добро и следване на програми, които могат да са дълбоко въздействащи, но по никакъв начин не са задължително свързани с Исус.

Връзката между поклонението и мисията е толкова тясна, че мнозина предпочитат да говорят за тях като за взаимноподдържащи се. Истинското, богато поклонение на Бога открито в Исус приканва хората отвън да влязат, посреща ги с добре дошли, подхранва ги и ги предизвиква. Мисията може да бъде разбирана, особено според Матей 25, като поклонение и служение на скрития Исус, когото човек открива в бедните и нуждаещите се. Така макар да говорим за поклонение и мисия като различни дейности аз също така настоявам за тяхната интеграция.

Заедно поклонеието и мисията създават един контекст за развитие на християнски живот, който съдържа в себе си, в личноста и в общността, 4 различни области на християнската опитност. Аз ще обобщя тези области по следния начин: духовност, богословие, политика и изцеление. Необходимо е да кажа по нещо за всяка една от тях показвайки къде и как те са свързани с Исус, Когото описах.

Духовност

Думата духовност наскоро стана модерна. Когато бях по-млад, християните, които познавах говореха за различни видове молитва, за познаване на Бога, за едно чувство на Божието присъствие. Съществото, което наричаме „Бог” е съвършено различно, живещо в една изцяло различна сфера. Исус прокарва мост между разстоянието отделящо ни от Бога; сега Светия Дух ни помага да продъжим да правим това; но все пак  продължава да съществува едно чувство за разделеност и молитва е комуникацията между двете страни. По този начин молитвата беше една дейност, отделена от останалия живот. Но съвременната употреба на думата духовност показва едно много по-различно виждане: присъствието на истинският Бог може да бъде познато и преживяно сред и посредством всякакви обикновени и необикновени случки и обкръжение. Тази употреба на думата съпътства една промяна на вярванията за и на опитностите с Бога. Без да е вече отдалечен и отдръпнат истинският Бог е странно присъстващ, познаваем и обичащ. Самата дума духовност е придобила не просто описателно значение, а един смисъл на покана, на посрещаща мистерия, на едно значение само малко отвъд нашия поглед, но вероятно в досега ни, на думи немислими за все по-стерилния секуларизъм на западното просвещение, но все пак достъпни, сочещи и вероятно предизвикващи. Предложете един курс с думата духовност съдържаща се в заглавието му и е много вероятно да напълните залата.

Намирам за невъзможно да си представя едно християнство без някаква фома на смислена духовност. Това, разбира се, поставя въпроса: какво се смята за смислена? Първоначално поне „смислена за човека, за който говорим.” С други думи аз не мога да си представя едно християнство, в което предполагаемият християнин няма разбиране и никога не може да достигне до такова за присъствието и любовта на Бога, за реалността на молитвата, за това, че ежедневният му светски живот е по някакъв начин адресиран, взаимнопроникнат, противопоставен или обкръжен от една личност разбирана като Бога, Когото ние познаваме чрез Исус. Някога срещнах един човек – всъщност той беше свещеник – който каза на една конференция, че подобен език никога не е имал някакъв смисъл за него, но аз с тъга признавам, че не зная в какъв смисъл думата християнин може да опише такъв човек. Разбира се, по-голямата част от християните споделят, че има време когато Бог им изглежда отсъстсващ или отдалечен, но обикновено това е разбирано като нарушение на нормалността, на едно прекъсване на начина, по който нещата би трябвало да бъдат, а не като една редовна или обичайна християнска опитност. В еднаква степен мнозина християни с желание се включват в другите активности на християнския живот като богословие, политика или изцеление, но ако изгубят тази основа – на едно лично общение с един личен Бог – мисля, че са в опасност да завършат, подобно на блудния син, разпилели половината от имота на баща си в далечна страна, далеч от лицето на баща си.

Тогава под духовност аз желая да включа различните практики на молитва, размишление, духовно четене и други подобни, които характеризират християните от самото начало. Християнската духовност е вкоренена в юдаизма, фокусирана върху Исус, формирана от Бога познат в Исус и Духът. Тя включва целия човек и гледа отвърд него с любов към света. Отново е необходимо да кажем по една дума за всяко от тези неща. Ориентацията на духовността ни връща назад към псалмите и през богатата и често озадачаваща богоцентрираност на пророците в Шемата: „Слушай, о Израильо, ЯХВЕ е един.” По този начи тя не е толкова една „творческа духовност” (макар изразът да има множество чудесни и важни обертонове) колкото „духовност на Твореца” посвещение отдавано на Твореца. И духовността на Твореца не само включва поглед отделен от товрението и отправен към Бога, Който го е направил, но също, едновременно с това, празнува добротата и даването от Бога на творението и скърби за неговата изопаченост и прекършеност. По този начин духовността на Твореца е сакраменална, което в никаъв случай не означава магическа: творението може да бъде носител на Божието присъствие, святост, любов и благодат, но това остава един Божий дар, който никога не може да бъде манипулиран. Когато израилтяните воювали срещу филистимците опитвайки се да използват ковчега на завета като талисман те били победени и ковчега бил заловен. Но когато филистимците го поставили в храма на своя бог Дагон, Дагон паднал пред него. Ковчегът и храмът, в който той накрая бил оставен наистина били един ефективен символ за присъствието на Яхве с Неговите люде. Юдаизмът истински съдържал символа на въплъщението сред живота на нацията.

Християнската духовност е фокусирана върху Исус, месията на Израел. Не става дума просто за това, че Исус е бил признат за месия от християните и просто по случайност се е оказал и евреин. Когато ранните християни използвали думата месия за Исус те изразявали своите вярвания, без които изобщо не би имало християнство, тази дълга история на Богът създател, Който работи с Израел и която сега е достигнала своята кулминация, своето велико, макар и парадокслано изпълнение, в и чрез Него, пргласяването на Неговото царство, мощните Му дела, Неговата смърт и възкресение. В Новия Завет няма разделена христология, няма Исус на вярата противопоставен на Исус на историята. Скандалът в център на християнската вяра е, че християните са се посветили да почитат един евреин от 1 век, вярвайки, че в Него живия Бог, Богът на Израел, Творецът на света, е бил и е лично присъстващ, довеждайки темата за еврейския храм до едно ново и изненадващо залючение. Истинският храм, истинското обитаване на Богът на Израел, се състояло не в камъни и хоросан, но в един човек. „В Него,” пише Павел, „обитава телесно цялата пълнота на божеството.”

Макар да мога да си представя, че всичко това е било вярно без самият Исус да го е съзнавал, аз все пак не смятам, че това е било така. По причини, които вече изложих аз намирам обичайните възражения (че здравомислието на Исус би било поставено под съмнение ако Той е смятал Себе Си в някакъв смисъл за божествен) в страни от темата. По-важното е, че ние си представяме какво бихме мислили за един съвременен човек, в съвременния западен свят, който смята себе си за божествен. Когато започнем да мислим с еврейските категории от 1 век, които аз изложих по-рано, става напълно приемливо, че Исус е можел да мисли за Себе Си, в процеса на това да става все по-уверен в Своя призив, по начина, който аз изложих. Християнската духовност класически е размишлявала не просто за Христос на вярата, но също и за Исус от историята, вярвайки, че това е една и съща личност и откривайки го чрез опознаването на тази личност като жива, действена, присъстваща, любяща и скърбяща, така че християните са били в състояние да разпознаят в нея човешкото лице на истинският Бог.

Следователно християнската духовност е формирана от този Бог, Богът, Когото познаваме в Исус и чрез Духът на Исус. Това никога не е вик в празнотата. Дотолкова доколкото Бог и хората обитават различни сфери Исус обитава и двете и чрез Духа го прави възможно за нас и ни приканва към същото. Християнската молитва не е молба към далечен бюрократ, а идване с доверие пред един дълбоко обичащ родител. Нито пък християнската молитва се разбира с термините на идването на самите човеци с тяхната човешка сила, способност или ум, които се изправят пред своя Създател; тя винаги е свързана с Духа, Който работи тайно и неуловимо. Една характеристика на християнската опитност е да бъдем, да се изразим така, молещи се, съзнаващи напълно, с всички качества в действие, борейщи се с въпросите и с думите, чрез които да ги изразим, и все пак в същото време направени способни да извършим това чрез действието на някй друг, на Духът на Исус, Който присъства в нас. Следователно зад всички аналогии, които съществуват между християнската молитва и другите молитви по този начин съществува една тринитарна оформеност на класическата християнска молитва. Точно както познанието е оформено от своя обект така и молитвата е оформена от Този, към Когото тя е отправена.

Християнската духовност обгръща целия човек. Няма различни „духовни” сфери, които изключват това, което човек прави в ума или в тялото си. Всъщност някои от най-ранните християнски препотвърждения на Шемата включват заповедта да се обича Бога със сърце, ум и сила; и едно от великите обобщаващи твърдения на Павел за християнските задължения се фоксусират върху представянето на тялото като жива жертва. Следователно духовността не предполага разделяне или унищожаване на личността, оставяйки хората толкова небесно мислещи, че от тях да няма полза на земята. Тя по-скоро сочи към интеграция, правейки възможна да се случи именно тази рехуманизация, която човек може да очаква ако човек наистина се покланя и по този начин започва да прилича на Богът, по Чийто образ са направени човеците. (Един от най-големите духовни закони е, че човек започва да прилича на това, на което се покланя.) Следовтаелно една християнска духовност, която не поставя изисквания пред умът, да мисли чрез моделите на неговата вяра, или към тялото (тяло в Новия Завет обикновено означава нещо подобно на това, което ние наричаме личност) за покорство и святост, е забравила какво е всъщност. Култивирането на „моята духовност” може да бъде важно за хора, чиято култура или среда ги е научила на един път на отричане на собствените задължения, но ако води до наслада от един вид духовно съзнание, което оставя умът и тялото настрана, тя поставя под въпрос самата й същност като християнска.

Накрая християнската духовност гледа с любов към света. Тя не е съсредоточена върху себе си, оценяваща собственият си духовен прогрес или развитие и като край на всичко. Именно понеже е вкоренена в юдаизма (където Израел е призован заради света) и върху Исус (Който даде Себе Си за света)  и е формирана от истинския Бог (Който е направил света) – и понеже приема целият човек, който е определян, не на последно място, от своя призив да служи на света – християнската духовност трябва, подобно на един добре подрязан розов храст, да насърчава клоните, които се  протягат навън и да обесърчава тези, които се заплитат един с друг. Така, макар че християнската духовност генерира и поддържа една себеувереност в Божието присъствие тя никога не може да се задоволи с наблюдение на собствения си пъп. Себето, за което един човек е уверен, ако стои в присъствието на един Бог, Когото ние познаваме в Исус, трябва винаги да бъде обърнато навън към Божия свят.

Когато това се случи резултатът е любов приемаща формата едновременно на радост и тъга. Новият Завет предупреждава за опасността да се обича света, но заедно с това казва, че Богът, на Когото ние се покланяме „толкова възлюби света.” Проблемът е, че света, такъв какъвто е в момента, макар да е изпълнен и с Божията слава е също така изпълнен със скръб и срам, със зло и насилие, несправедливост и подтисничество. Човек не може безкритично да обича този свят без да се сблъска със злото. По-скоро християните са призовани да обичат света така като го обича Бог, радостно празнувайки неговата красота, величие, интересни детайли, проблясъците на Божията слава – и горчиво да скърбят над неговите рани, ужаси, трагедия, разпятие. Християнската духовност, фокусирана и оформена от Исус, гледа към славата и срамът в неговата цялост и донася и двете, в молитва и литургия, пред Божието присъствие. По този начин тя свързва поклонеието и мисията, гледайки към Бога с преклонение и, именно понеже това е към което гледа Бог, гледа към света с радостна и тъжна молитва. Християнската духовност в самото си сърце отразява християнското богословие. Богът открит в Исус и чрез Духа не е нито един пантеистичен Бог идентичен с творението (и поради тази причина неспособен да предложи критика на или разрешение на неговите проблеми със злото) нито един дуалистки бог, отделен от злия свят (и поради тази причина неспособен да се радва на неговата доброта или да го възстанови чрез възкресението). Той е Богът на творението и завета, на псалмите и пророците, на евангелията, писмата и апокалипсиса. Но това вече сочи към следващата тема.