ЗА ДОСИЕТАТА И ЦЪРКВАТА (ПАК)
от Радостин Марчев
През последната година позабравеният въпрос за агентурното минало на църковните служители за пореден път беше поизтупан и поставен на дневен ред. Причината, разбира се, е ясна – предстоящото отваряне на досиетата, което се очаква да стане само до няколко месеца.
Интересно е да се наблюдават реакциите. От една страна виждаме бурни емоции и нагнетяване на страстите от „първите птички” – излезлите досиета на двама от членовете на Светия Синод на БПЦ или на професорите в Софийската богословска семинария (виж ТУК, ТУК, и ТУК). От другата е сякаш паническото подаване на напълно некоординирани и противоположни сигнали от Синода на БПЦ (виж ТУК, ТУК, ТУК и ТУК).
Подобно е положението и в „протестантския лагер.” Там виждаме (съвсем логичното) връщането на стария въпрос за липсата на книгата на С. Банков в книжарниците (отговор, на който поне доколкото ми е известно, все още не е получен), пълното мълчание във връзка с разкритията относно фалшификацията на образователния ценз и агентурното минало за Д. Киров, който преподава и в евангелско учебно заведение (ТУК), опити за цялостно смитане на въпроса под килима (виж ТУК) и отвратителното хвърляне на кал и изливане на помия в случая Еленов (голяма част от материалите могат да се намерят ТУК).
Предполагам, че всеки поне малко здравомислещ човек си дава сметка за голямата сложност и многостранност на проблема както и че на този етап в България можем единствено да си мечтаем за нещо подобно на (да кажем) Комисията за примирение в ЮАР[1]. Едно е сигурно – хората, които не са преживели това време и трудности на собствения си гръб не могат да си позволят лукса да сочат с пръст и да раздават морални присъди с лека ръка. Историята на донатизма и новацианството носят в себе си много уроци и паралели с настоящото положение.
Въпреки това личното ми убеждение, че те имат право на нещо по-скромно – да знаят дали хората, които са техни водачи са се поддали на натиска, какво са правили както и дали са се покаяли (ако има за какво). Това е отговор, който и водачите дължат на тези, които водят – не за да задоволяват нечие нездраво любопитство, а заради самото естество на християнското разбиране за ръководство, според което добри плодове можем да очакваме само так където има хора несъвършени, но открити честни, водещи не само с думи, но и с пример и живот и готови да кажат „Съжалявам” и „Прости ми” когато това се налага.
Точно това покаяние обаче трагично липсва в нашите църкви. За всичките изминали години хората, които достигнаха до него общо взето се броят на пръсти и то на пръстите на една ръка, а причината да го направят в повечето случаи беше чисто прагматична – осъзнаването, че миналото няма как повече да бъде държано на тъмно. Няма съмнение, че да се изправиш пред хората и да признаеш нещо подобно изисква голяма смелост, която никак не е лесно да бъде събрана. Но аз не мога да се освободя от убеждението си, че именно покаянието – тази изконно християнска добродетел – е единственият начин за преодоляване на миналото с цялата му грозота и на последствията, които то продължава щедро да генерира и в настоящето – страх, нечиста съвест, обвинения, манипулация, подозрения и усещане за неудовлетвореност и мръсотия.
Последния (поне засега) епизод от тази драма е публикуваното Становище на ОЕЦ за досиетата, което призовава „ръководствата на всички евангелски деноминации да изискат от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия справки за своите ръководни органи. Независимо от това, кога комисията ще публикува имената, самите деноминации да са информирани за състава на техните ръководства и да вземат решения относно бъдещите си действия. УС на ОЕЦ препоръчва на деноминациите да поискат от служителите, чиито имена са в списъка на сътрудниците да дадат обяснение пред ръководството на деноминацията и да изразят личното си покаяние пред местната си църква.”
Изразяването на подобна воля е чудесно и напълно съвпада с моето виждане. Но въпросът, който си задавам е защо ОЕЦ едва сега решиха, че това трябва да бъде направено? Нямаше ли то да бъде по-ефективно преди 20 или дори преди 1 година? Нямаше ли по-ранното му прилагане, макар и без съмнение изключително болезнено, в крайна сметка да ни спести много допълнителна и ненужна горчилка?
Без да гадая за мотивите с голямо съжаление мисля, че подобен документ е закъснял….. безнадеждно закъснял.
ВИЖ СЪЩО:
1. Църквата, Държавна сигурност и разпадът на общността от Момчил Методиев
2. Досиетата и църквата – интересното в интервютата е информацията, че в СЕПЦ вече тече (поне частична) вътрешна проверка.
3. Становище на Съюза на ЕПЦ в България относно “отварянето на досиетата” на духовни служители
4. Църквата страда от забавянето на процеса по отваряне на досиетата – интервю с М. Методиев
5. Досиетата Х от Людмил Ятански
Късно е, но по-добре късно отколкото никога!
Коментар от ТриЖ — декември 19, 2011 @ 17:15
Всъщност имах в предвид, че е малко късно за подобно писмо след повече от 20 години, през които ОЕЦ с нищо не показа, че има ако не воля да настоява за това то поне позиция, която ясно да заяви. Не зная причината – напълно възможно е роля да е изиграла и сериозната промяна на състава през последните няколко години. Но това, което сега предлагат, разбира се има смисъл.
Коментар от the boss — декември 19, 2011 @ 20:08
Проблема е, че в по-голяма част от случаите тези агенти не само са били разработени като такива, но и надъхани до там, че и след така наречените промени продължават да “работят” по същия маниер. Отварянето на досиетата е необходими и заради паметта на вярващите независимо от църковната им принадлежност, които са част страдащата Христова църква.
Сигурно има още много мърсотия, която ще се излезе … за съжаление тази публикация на досиетата няма лустрационен ефект в църковните среди. Нека съм лош пророк, но крайният резултат ще е изопъчаване на Истината подкрепена с факти … поне това се наблюдава в така наречените “служби на покаяние”
А тя власта е сладка … особено ако ти е даром с … приомите на ДС
Коментар от Стоян Лалев — декември 19, 2011 @ 20:11
Трябва да помислим за хората,които са се поддали на натиска на комунизма,но след това са се покаяли. По този начин ние ги сочим с пръст,при положение,че Господ им е простил…Разбира се, предполагам,че не всички агенти са в тази категория…
Коментар от Анонимен — декември 19, 2011 @ 21:40
Напълно съм съгласен. Бог е простил на всички нас и ние и поотделно и като църква трябва да бъдем готови да направим същото стига да е налице изповед и покаяние от страна на падналия. Дали ако заемат ръководни позиции тези хора трябва да останат на тях е решение, което според мен трябва да вземе събранието на вярващите – личното ми мнение е, че това не може да бъде решено “на едро”.
В допълнение аз съм сигурен, че някои са се поддали на натиска да станат агенти, но съвсем съзнателно не са предавали информация, която вреди на други християни макар да са имали такава. Тук соченето с пръст и стъпкването “за назидание” за още по-неуместни.
Но аз съм убеден в 2 неща
1. За да има изцеление истината трябва да бъде извадена на светлина
2. За да има възстановяване е необходимо искрено покаяние.
Засега и двете неща липсват.
Коментар от the boss — декември 20, 2011 @ 22:37
Здрасти Радо! “Защо не преди 20 год?” Не мислиш ли, че никой преди 20 год не беше в състояние да говори за това? А защо сега? Може би е назрял момента да се говори за това…
Коментар от Анонимен — декември 25, 2011 @ 19:26
Здрасти Радо! “Защо не преди 20 год?” Не мислиш ли, че никой не беше готов да говори преди 20 години? А защо сега? Просто явно е назрял момента за това. Не мисля, че е късно, но мисля, че хората не са готови да чуят истината. А тя е необходима за всички нас.
Коментар от ziordanova — декември 25, 2011 @ 19:31
Здравей,
Аз съм напълно съгласен с теб, че истината е необходима – макар че дори тук не бих насърчавал нездравото любопитство на някои хора, които (колкото и да го прикриват под благочестиви мотиви) изпитват наслада от скандалите и използват всеки повод да оплюват или да разчистват лични сметки вместо да търсят изцеление.
Съгласен съм също, че преди 20 г. хората не бяха готови да говорят. Това за мен е притеснително. Още по-притеснително е, че за цялото това време въпросът не беше поставян на ниво ръководство в нито една християнска деноминация. Най-лошото е, че не мисля и че сега е “назрял момента” и нагласите най-после са се променили. Просто държавата поставя църквите пред свършен факт – досиетата ще излязат.
Както казах аз нямам моралното право да съдя защото и представа си нямам какво означава да живееш в такова време и под такъв натиск. Мога да разбера как хора падат и вярвам, че прошка може и трябва да бъде давана. Но не мога да си изкривя душата и да кажа, че станалото няма значение и че няма нужда от отчетност и покаяние. За мен това са неща свързани със самата същност на християнско водачество и с призива на Христос за морална чистота на всеки, който вярва в Него.
Грозотата и болката от това, което става ме плаши и отвращава. Но колкото повече се крием и бавим нещата толкова повече негативи ще отнесем. Бог ни е свидетел, че вече имаше достатъчно.
Коментар от the boss — декември 25, 2011 @ 20:11