Контекст, история и благовестие

КОНТЕКСТ, ИСТОРИЯ И БЛАГОВЕСТИЕ

 от Радостин Марчев

Понятието контекст може да се дефинира като част от даден текст или твърдение, което заобикаля една конкретна дума или пасаж и определя нейното значение или като обстоятелствата, в които дадено събитие се случва. Няма да е пресилено ако определим необходимостта да се обръща внимание на контекста като първото и най-важно правило в херменевтиката[1]. Контекста от своя страна може да бъде многослоен: съществува непосредствен контекст – това е пасажът, в който даден стих се появява; контекста на главата или на тематичния абзац, контекста на цялата книга; контекст на литературния жанр; контекста на цялата библия разглеждана като едно свързано послание. По-нататък можем да разграничим исторически, социален, географски и т.н. контекст. Не винаги всеки от тях е еднакво важен за  правилното разбиране, но в повечето случаи последното е подпомагано от повече от един. Черпейки подкрепа от няколко различни контекста библейският тълкувател може да има по-голяма увереност в правилността на своята интерпретация; и обратно, ако тя изглежда подкрепена от един контекст, но влиза в остро противоречие с друг това е знак, че заключенията трябва още веднъж да се преосмислят.

Това, разбира се, носи след себе си някои допълнителни следствия, например, че сериозното тълкуване изисква сериозна предварителна работа, усилие и учене (Личният ми опит показва, че сравнително малко християни са готови да платят тази цена, но за съжаление няма пряк път към доброто тълкуване.) или че не е възможно винаги да започнем и да завършим единствено с библията колкото и популярно и духовно да  звучи този девиз. Ако искаме да видим различните видове контекст възможно най-пълно и най-добре да се възползваме от ползите, които това носи за нашето тълкуване ние по необходимост ще се нуждаем от допълнителни материали, свързани с, но в същото време надхвърлящи обхвата на библейския текст, който разглеждаме.

Как обаче това работи на практика и каква реална разлика за тълкуването може да има подобно широко използване на контекста? За пример ще използваме някои наблюдения върху Марк 1:14-15:

А след като Йоан бе предаден на властта, Исус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, като казваше: Времето се изпълни и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието. 

Това са първите думи на Исус, които евангелист Марк избира да запише. Вероятно си струва да обърнем внимание, че посланието на Исус в Марк е разкрито много повече чрез действията отколкото чрез думите Му. Евангелистът многократно споменава, че Исус говори, но пропуска съдържанието на казаното (виж напр. 1:21-22, 39; 2:2, 13 и т.н.). Читателите са оставени да си направят изводите от начина, по който е разказана историята и от действията на героите. В този контекст изборът му да запише (макар и съвсем обобщено) посланието на Исус в началото на Неговото служение става още по-важен.

Марк вече е разкрил самоличността на Исус[2] (1:1). Той също така е казал, че историята, която разказва е „благовестие”, една добра вест: Началото на благовестието на Исус Христос, (1:1). Сега, в ст. 14-15, самият Исус започва да проповядва това благовестие. Но какво е то всъщност? Какво е съдържанието на тази добра вест?

По-голямата част от евангелските християни (включително и аз самия) бързо и несъзнателно свързват думата благовестие с „нещо, което трябва да кажат на един невярващ човек, за да се спаси.” По-конкретно, неговото съдържание се състои в смъртта на Исус Христос на кръста за нашите грехове и възкресението Му, което доказва, че Той наистина е Този, Който твърди, че Е. Всъщност за мнозина това е единственото (вярно) значение, което думата може да има.

Очевидно обаче, в случая това просто не може да бъде значението на думата. В началото на Своето служение, когато е ходел из Галилея и е призовавал първите Си ученици, Исус не е проповядвал, че Той е умрял за греховете ни и възкръснал за оправданието ни (виж Римл. 4:25). Всъщност един внимателен прочит на евангелията показва, че Той дори не говори за това в бъдеще време. Винаги когато споменава за Своята смърт Исус го прави или единствено пред учениците или по един завоалиран начин, който слушателите Му едва ли биха разбрали (виж напр. Матей 12:38-40; Йоан 2:18-20). Нещо повече евангелистите ясно представят Неговите ученици като неспособни да разберат думите на Исус за смъртта Му и да схванат Божия план като това, което ние наричаме благовестие[3]. И все пак когато Исус ги изпраща те обикалят страната и проповядват едно послание, което Лука нарича не по-друг начин, а “благовестие” (Лука 9:6; виж и 16:16).

Тези кратки наблюдения (които, разбира се, лесно могат да се развият още доста) показват, че ние често имаме предварително изградена представя за значението на дадено понятие, която може да ни попречи да разберем какво всъщност казва автора. В конкретния случай е много лесно вместо да чуем думите на Марк да го прочетем през призмата на едно традиционно протестантско разбиране извлечено от посланията на Павел (друг е въпросът доколко то е правилно), което след това пренасяме обратно към евангелията. С други думи ние внасяме собствените си предварителни представи в текста вместо да позволим на текста да говори и да формира нашите представи.

И така, какво всъщност казва текста? Какво е благовестието, което Исус е проповядвал?

Една начална отправна точка можем да намерим в самите стихове, които разглеждаме – там благовестието е тясно свързано с две други понятия, а именно Божието царство и покаянието. Че това не е случайно става ясно от множеството подобни записи в евангелията, при което тези понятия са поставени едно до друго:

Мт. 3:1-2 В онези дни дойде Йоан Кръстител и проповядваше в Юдейската пустиня, като казваше: Покайте се, понеже наближи небесното царство.

Лука 9:1-22,6 И като свика дванадесетте, даде им сила и власт над всички бесове и да изцеляват болести. И ги изпрати да проповядват Божието царство и да изцеляват болните…… И те тръгнаха и отиваха по селата, и проповядваха благовестието, и изцеляваха навсякъде.

Мт. 4:23 Тогава Исус ходеше по цяла Галилея и поучаваше в синагогите им, и проповядваше благовестието на царството.

Мт. 9:35 Тогава Исус обикаляше всички градове и села и поучаваше в синагогите им, и проповядваше благовестието на царството;

Лука 4:43 Но Той им каза: И на другите градове трябва да благовестя Божието царство,

Лука 8:1 И скоро след това Исус ходеше по градове и села да проповядва и да благовестява Божието царство;

Лука 10:9 и изцелявайте болните в него, и им казвайте: Божието царство е наближило до вас.

В този по-широк контекст ние трябва да продължим да питаме: какво означава благовестието в светлината на Божието царство и покаянието. Нещо повече отговорът трябва да бъде даден не от гледна точка на нашите собствени християнски разбирания за значението на тези понятия от началото на 21 век, а в еврейския контекст от 1 век.  Казвайки: Времето се изпълни и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието Исус се е обръщал към Своите сънародници. Следователно, за да бъде посланието Му поне в някаква степен разбираемо то трябва да е имало някаква допирна точка с техните разбирания и светоглед[4].

Първо Божието царство. За евреите от времето на втория храм (400 пр Хр.-135 сл. Хр.) това не бил нито непознат нито абстрактен богословски израз. Нито пък той (или паралелното “небесното царство” на Матей) може да бъде свързан с някакво отделено от този времево-пространствен свят място където праведните отиват след смъртта си. Изразът “Божието царство” за тях бил съкратен начин да се каже, че Богът на Израел най-после се намесва решително в историята, за да се разкрие като цар на целия свят, да накаже греха и идолопоклонството на езичниците и да прослави Своя народ[5].

Евреите вярвали, че съществува един единствен истински Бог. Всички останали т. нар. богове всъщност са идоли създадени или от ръцете или от въображението на хората. По-нататък те вярвали, че този Бог е влязъл в специални заветни отношения с народа на Израел, когото е избрал. Те можели да разчитат на Него за победа над враговете си, вечно притежание на обещаната земя и издигане над всички останали народи в света. Бог избрал градът Ерусалим и хълма Сион за Свое обиталище (ср. Пс. 3:4; 9:11; 15:7;20:2; 43:3-4; 46:4-5; 68:16; 76:2).

Но по времето на Исус нещата очевидно не били такива каквито трябвало да бъдат. Поради греха му Бог предал Израел в ръцете на неприятелите му. Народът бил отведен в плен, земята им владяна от римляните, а храмът изграден от Соломон разрушен. Като кулминация на това Шекината (Божията слава), която изпълнила светилището при неговото освещаване (3 Царе 8:10-11 и 2 Лет. 5:13-14; 7:1-3) се вдигнала и се изгубила в пустинята (Езекиил 10:1-22; 11:22-23). Но над и отвъд този погром стояла една есхатология на надеждата – надежда, основана на обещанието, че Бог ще прости греха на Своя народ, ще го върне от плена, ще възобнови завета, ще обитава в Сион и ще издигне Израел над всички останали народи. Наистина евреите се върнали от вавилонския плен и по времето на Исус живеели в земята си. Но плена бил повече от географско понятие. Над тях продължавали да владеят чужденци. Храмът бил изграден, но Божията слава никога не се явила отново в него както в древните дни[6]. Хората гледали управляващия първосвещенически род с недоверие и неодобрение и очаквали момента когато храма ще бъде истински очистен и възстановен, а поклонението ще бъде извършвано от достойни хора[7].

Следователно предстояло едно бъдещо събитие, една кулминация в историята на Израел и на целия свят, при което единственият истински Бог щял да изяви Себе Си като цар на целия свят какъвто наистина Е[8]. В разбиранията на хората от времето на Исус то в никакъв случай не било единствено религиозно. Мнозина смятали, че трябва самите те да работят за осъществяването му. Йосиф Флавий описва движението на “зилотите,” наричайки го “четвърта философия,” което обединявало хората под девиза “Няма друг цар освен Бог.” То провокирало няколко въоръжени бунта включително и въстанието от 66-70 довело до разрушаването на Ерусалим и втория храм[9]. Проф. Н.Т. Райт казва: “Следователно фразата “божието царство,” която се появява единствено спорадично в текстовете от този период, когато се появява функционира като съкратен израз на една концепция, която може да бъде изразена по множество други начини като невъзможност да съществува друг владетел освен Богът на Израел или божествената необходимост от промяна на настоящата политическа ситуация и от възстановяването на Израел, храма, земята и Тората[10].” Следователно Исус не поставял началото на някакво напълно ново и непознато до този момент религиозно учение, което се борело за своето място под слънцето. Той прогласявал едно познато, очаквано, наелектризиращо, и опасно послание, много по-радикално отколкото ние често го разбираме свеждайки го до чисто религиозни измерения.

Така за евреите от 1 век “Божието царство” било едно много богато понятие съчетаващо в себе си както религиозни така и политически (вкл. и революционни) измерения. И когато Исус започва Своето служение с думите “Времето се изпълни и Божието царство наближи” можем да бъдем доста сигурни, че те чували именно това – не християнската концепция за лично спасение основана на жертвата на Христос на кръста, а една блага вест (“Повярвайте в благовестието” Марк 1:15), че най-накрая Бог се намесва в полза на Своя народ – точно както думата се появява в Исая 40:1-5[11]:

Утешавайте, утешавайте народа Ми, казва вашият Бог. Говорете по сърцето на Йерусалим и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни, че беззаконието му бе простено; защото взе от ръката Господня двойно наказание за всичките си грехове. Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа, направете в безводното място прав път за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривите места ще станат прави и неравните места – поле; и славата Господня ще се яви и всички твари заедно ще я видят; защото устата Господни изговориха това.

В същия контекст трябва да виждаме и втория израз от Марк 1:14-15 – “Покайте се.” Отново, повечето християни от началото на 21 век биха го разбрали като призив за изповядване, молба за прошка и изоставяне на извършените грехове. Това значение, разбира се, не отсъствало и по времето на Исус. В същия пасаж, в който се намират стиховете, които разглеждаме можем да видим този аспект в проповедта на Йоан Кръстител:

Марк 1:4-5 Йоан дойде, като кръщаваше в пустинята и проповядваше кръщение на покаяние за опрощаване на греховете. И излизаха при него цялата Юдейска страна и всички жители на Йерусалим и бяха кръщавани от него в реката Йордан, като изповядваха греховете си.

Но ако спрем дотук бихме пропуснали твърде много. Сама по себе си думата “покаяние” означава просто “промяна на ума” или “да мислиш различно след[12]” т.е. решението на човек да поеме по нов, различен от досегашния път. Йосиф Флавий използва точно същия израз когато описва срещата си с един еврейски революционен водач. Неговите думи са: “Покай се и тръгни след мене” – покай се, не в смисъл на остави греховете си, а откажи се от твоя план и последвай моя. Имаме всички основания да смятаме, че именно това е казвал (и така е бил и разбиран) Исус – оставете вашите пътища и последвайте пътя, който Аз ви соча, последвайте Ме, тръгнете след Мене[13]. В един свят на съперничещи си есхатологии, религиозни и политически водачи (иродиади, фарисеи, садукеи, есеи, самаряни с цялата разнородност на всяко едно от тях) и месиански претенции (Юда бен Езекия, Юда галилеянина, Йоан от Гишала, Симон бен Гиора, Манахим бар Кохба[14]) Исус заявява, че е водач сочещ нов, различен от всички тези път. Обявявайки наближилото Божие царство Той извикал цялата есхатологична надежда на своите съвременници, но призовавайки към покаяние заявил, че тази надежда ще се реализира по начин много по-различен от този, по който те си представят. Защото със Своите думи и действия Исус предефинира всеки от основополагащите символи на тази надежда. Израел, който ще бъде прославен когато Бог се върне няма да е определен по етнически признак, а от това дали са последвали Него[15]. Той предлагал очистване, прощение и приемане в обществото на завета без изискваните по това време процедури, които можели да се осъществят единствено в храма[16]. Последният няма да бъде очистен, а е напълно покварен и ще бъде разрушен и отхвърлен[17]. Истинският враг не е Рим, а сатана – тъмната сила, която стои зад него и на която той е единствено марионетка. Пътят на революцията, който следвали зилотите няма да доведе до освобождение, а до погром от римляните. Бог наистина ще дойде като цар, но те ще се окажат сред тези, върху които Той ще въздаде гняв. Ако не се откажат от своя път това ще им донесе смърт, а не спасение. Единственият начин е да се “покаят”, да оставят своите пътища на омраза към чужденците и експлоатация и несправедливост към своите и да станат “светлина за света” – призвание, което са имали от самото начало, но на което са изневерили.

Следователно благовестието в Марк 1:14-15 трябва да бъде виждано в контекста на Божието царство и на призива за покаяние като едновременно продължение и предефиниране на еврейската есхатологична надежда – продължение защото тя наистина се осъществява и предефиниране защото това не става по начина, по който съвременниците на Исус очакват.

Едно допълнително потвърждение на казаното и по-нататъшно развитие на темата можем да видим в начина, по който ранната църква след Исус разглежда всички тези теми. Един внимателен прочит показва, че основните елементи на еврейския светоглед са налице: монотезима (с изключително значимото добавяне на Исус; забележи напр. как в 1 Кор. 4:8-7 се появява еврейската Шема модифицирана по съответния начин), избирането – не на определен етнос, но на църквата като нов Божий народ, съставен от всички, които са “в Христос” и на тази основа есхатологията. Темата за Божието царство продължава да бъде значима в проповядването на апостолите (виж напр. Деян. 8:12; 19:8; 20:25; 28:23,31). Същевременно ранните християни са вярвали, че установяването  на това царство е тясно свързано с идването на Христос. Макар и все още отстоящо в бъдещето (Еф. 5:5; 2 Пт. 1:11; 2 Тим. 4:1; Деян. 14:22) в определен смисъл то е вече настъпило[18] (Кол. 1:13. Деян.17:7; Евреи 2:9; виж също Лука 17:20-21; Мт. 12:28 ср. Лука 11:20). Заедно с това всички свързани с тази надежда еврейски символи са радикално предефинирани по модела зададен още от Исус. Народа Израел вече не се определя от раждането като евреин, а от вярата, която прави някой истинско дете на Авраам (Римл. 4, 9, Гал. 3:26-29). Обещаната земя вече не е Палестина, а целия свят (Римл. 4:13). Накрая храмът вече не е сионската светиня в центъра на Ерусалим, а църквата (1 Тим. 3:15) и дори всеки отделен християнин (1 Кор. 3:16-18; 6:18-19).

Можем да кажем, че ранните християни са виждали себе си като живеещи със същия светоглед и като разказващи същата основополагаща история като евреите. Голямата разлика е, че за тях в лицето на Исус Христос Бог вече е подействал решително в историята, поради което те могат да виждат картината от различен ъгъл и в съвсем нова светлина. Благовестието за тях не е по-различно и в същото време е напълно различно. Но имайки пред себе си тази основополагаща история, основни елементи (монотеизъм, избиране и есхатология) и символи (Израел, земята, храма) ние можем да видим това понятие по начин много по-различен от ограниченото индивидуалистично представяне, което сме свикнали да чуваме и което се фокусира единствено върху средството за разрешаване на един сотерологичен проблем[19]. То изпъква пред нас като нещо много по-мащабно и грандиозно, включващо изпълнението на всички Божии обещания изговорени чрез пророците, а сега реализирани в и чрез Месията Исус за тези, които са “в Него” и неимоверно надхвърлящи един личен “билет за небето.”

Преди известно време, след като бях казал някои подобни неща, получих писмо намекващо, че аз не разбирам какво е благовестието или дори, че заменям истинското благовестие с друго. И все пак докато продължавам да изучавам библейските текстове в различните видове контекст, в които те могат да бъдат поставени намирам все повече потвърждения на изводите, които представих. Това по никакъв начин не означава, че не мога да греша някъде. И, разбира се, с това в най-добрия случай единствено повдигаме края на завесата. Остава твърде много, което все още може и трябва да бъде казано. И все пак без значение дали конкретните изводи, които нахвърлях ще бъдат приети или не това е пътят, който ще ни отведе към една добра егзегетика

---

[1] В този текст под херменевтика ще разбираме по-конкретно херменеветика свързана с тълкуването на библията, макар, разбира се, понятието да е по-широко.

[2] Някои коментатори смятат, че не само краят на евангелието, но и неговото истинско начало са изгубени. Освен това в някои древни ръкописи изразът „Син Божий” от ст. 1 липсва. Това обаче не е от съществено значение тъй като идеята е ясно изказана само няколко стиха по-надолу – виж 1:11 „Ти си Моят възлюбен Син; в Теб е Моето благоволение”

[3] Морк е особено ясен в това отношение. Например темата за невиждащите очи, глухите уши и липсата на разбиране започнала в 4:10-12 (ср. Ис. 6:9-10) като насочена срещу външните бързо е пренесена и върху самите ученици (виж 4:13; 6:52; 8:14-21). Друг пример е неспособността на учениците да схванат предсказанията на Исус за смъртта и възкресението Му. В 8:27-33 Петър започва да го мъмри; в 9:9 и сл. те не могат да разберат за какво точно става дума; в 9:31-32 те все още не разбират и веднага след това започват спор кой ще е по-голям когато Исус установи царството Си; в 10 гл. веднага след като обяснява какво Го очаква в Ерусалим (ст. 32-34) Яков и Йоан искат първите места в царството, което без съмнение очакват да настъпи почти веднага (ст. 35 и сл.).

[4] “Да каже “Божието царство наближи” може да има смисъл единствено когато слушателите знаят “историята дотук” и очакват тя да бъде довършена. (N. T Wright, Jesus and the victory of God, SPCK, 1996, 226)

[5] Следващата секция е базирана изцяло върху виждането на Н.Т.Райт, че светоглеана Израел се формира от една основополагаща история, разкрита чрез определени ключови елементи (монотеизъм, избиране, есхатология) и изразена чрез ключови символи (замята, храма, Тората, расовата идентичност). Виж N T Wright, The New Testament and the people of God, Fortress, 1992, ch.8.

[6] Сравни в тази връзка бъдещото очакване в Малахия 3:1-3.

[7] Имаме достатъчно доказателства, че именно такова е било отношението към храма на фарисеите и есеите. Първите продължавали да участват в поклонението в него, но все повече наблягали на личното пазене на Тората като един вид заместител на храма  (тенденция, която достигнала своето пълно проявление след 135 г. при равите). Есеите от своя страна в някой момент окончателно скъсали с храма и започнали да гледат на своята изолирана общност като на негов заместител, а на себе си като на верния остатък съставляващ истинският Израел – единственият когото Бог ще почете когато се върне.

[8] За Бог като цар виж Пс. 24:7-10; 47:8; 93; 96; 97; 99:1; 145:10-13; За спасението на Израел виж Соф. 3:13-20, Дан. 2 (любим текст на евреите от този период четен като пророчество за царството на месията което поразява Рим), Ис. 33:22; Ис. 40-55. От неканичните книги от периода на втория храм виж напр. Премъдрост Соломонова 3:7-8.

[9] За революционни нагласи сред евреите  свързани с есхатологията виж напр. Заветът на Мойсей 10:1-10 и “Бойния свитък” от Мъртво море 6:4-6 (1QM).

[10] N. T. Wright, The New Testament and the people of God, Fortress press, 1992, 303

[11] Евангелистите на много места подчертават акцента поставян от Исус върху “наближилостта” на Божието царство виж Мт. 10:2, Лука 9:2; 10:9,11

[12] виж http://en.wikipedia.org/wiki/Repentance

[13] виж непосредствено следващите стихове в Марк 1:16-20; 2:14

[14] Виж N T Wright, The new testament and the people of God, ch.7

[15] Виж думите на Йоан Кръстител Мт. 3:9,  служението на Исус сред езичниците като напр. Марк 5:1-20; 6:53-56; 7:24-8:10 (да споменем само Марк) , думите Му Лука 4:24-27 и притчата от Мк. 12:1-9 (забележи паралела с Исая 5:1-7 където лозето е Израел). Дори избора Му на 12 ученика сочи към това – Исус символично формира нов Израел (12 нови племена).

[16] Именно това е предизвикало такъв гняв сред фарисеите и садукеите, а не яденето на Исус с грешници като нещо лично, което Той прави.

[17] Марк 13:1-2 ср. с 11:12-20 където чудото със смокинята е преобраз на състоянието на храма (листа без плод) и на неговото бъдеще (окончателно отхвърляне) и е извършено като фон на изгонването на търговците от храма (прекратяване на жертвената система).

[18] 1 Кор. 15:20-28 е текст, който свързва бъдещия и настоящия аспект на царството в личността на Исус Христос

[19] Виж в тази връзка Scot McKnight, Did Jesus preach the gospel?